Читателски коментари от д.

Хардкор прозата на Дик, към която не трябва да посягаш ако не си готов за нещо наистина различно. Книгите на Уелш са като детска литература пред това, при все че компенсират със скандалност. Докато Дик не иска да впечатлява. Камерата е автобиографична книга, отразяваща времето, когато поредната жена на писателя го е напуснала и той е почнал да кани какви ли не наркомани в къщата си само и само, за да не е сам. Това ръка за ръка с тъмната страна на наркотиците и загубата на идентичност и човешки черти до положение смътно като през огледало…

tl;dr не е за почитателите на „хубавата фантастика“, при все, че е на Дик. И все пак е парен локомотив без пътници.

аман от претенционисти — ама да е дълбока, ама да е плитка, ама да е хубава, ама да не се мисли много. Спри да четеш най-добре и се отдай на сериали.

много се палиш за атеист. Имаш ли алиби за Великден ?

абе при 29 милиона население на Щатите по онова време, 750 000 загинали (200 по време на битка) [справка уикипедия] — това е далеч от опустошаваща война. И няма как да е иначе като е гражданска. Авторката според мен дори хиперболизира нещата. А робството го изкарва като пожелателно. „12 години роб“ за тези, които искат и друга историческа справка по въпроса.

първата книга повече обеща, отколкото даде. В смисъл че милитаристичният момент малко в повече ми дойде и чак към края се издигна на положение и даде сериозна заявка за втората книга. Нямам търпение да прочета „Говорителят на мъртвите“. Гледам, че са я пуснали по книжарниците ново издание- ще взема да си я купя, да не кажат издателите, че само пиратстваме по тези ширини.

тази като дете я прочетох преди Островът и той после малко ми скучнееше :) от позицията на времето втората е далеч по-хубава, но сега като я видях тази и се върнах в спомените.

Кое и е толкова велико на книгата питаш ? Ами последната страница примерно. Кларк, Азимов, Хайнлайн да се преродят и да напишат още толкова, колкото са написали приживе не могат да достигнат до подобен катарзис на духа. Пикникът не е научна фантастика, а е по-скоро притча, затова е много важно с каква нагласа я прочиташ и по-важно — осмисляш.

"В отговор на твърденията, че историческите факти в романа не са истинни, акад. Дончев твърди, че е имало насилствено помохамеданчване. Знае се датата, когато босненци са помохамеданчени лично от Мехмед II Завоевателя. Той добавя: „Имало е дръвник, имало е чалма. Плащал се е кръвен данък — сина от 9-14г. го прибират, и в момента, в който прекрачи бащиния праг, той юридически става роб на султана. След това го обрязват и насилствено го правят мохамеданин. По този начин по времето на Сюлейман 150 000 души са превърнати в роби.“

Академикът с годините хептен не го слуша главата. Или книгата е преведена на сръбски и чака своето издаване в Баня Лука.

Романът няма плътност, защото ползва за основа ужасът (при това евтиният, примитивният) и синтезът на цялата мистификация и фантасмагория, която е лепнела по отбраните умове от онова време. Поради това и подобен вид патриотизъм е евтин и следователно нежелан.

" Втълпява ни, че трябва да се отричаме от негативните мисли."

посмъртно не мога да прочета подобна книга, но наистина ли това е едно от посланията на книгата — че трябва да се отречем от негативното мислене.

напомня ми на това: http://www.translatum.gr/forum/index.php?topic=27666.0

цял ден чета малкото преведени неща на Динеску — страшна работа е.

На Кадийски преводът като че ли е стилистично най-издържан. първозданната красота е малко тромаво, но пък последната строфа компенсира всичко.

За гърмящата доблест на бъдните дни,

за човешкия пламенен род

се лиших от пира и на свойте деди

и от чест, и от весел живот.

На плещите ми скача векът-вълкодав,

но не съм аз по вълчи свиреп!

По-добре ме пъхни — като шапка в ръкав —

в жарка шуба — сибирската степ.

Да не виждам ни страх, ни разкашкал се път,

нито кървави кости в калта;

и лисиците сребърни там да искрят

в първозданната си красота.

Отвлечи ме в нощта, в Енисейския мрак,

дето бор със звезда е сроден,

и понеже в кръвта си не съм единак —

само равен ще стреля по мен!

цъкаш на автора и като излязат книгите му наредени като задържиш курсора върху някоя и вдясно излизат опциите за сваляне.На теб ти трябва epub за kindle.

Боже, помагам на хората да четат Коелю — тцък, тцък, тцък…

е след тези статистически данни, няма как да не си променя мнението за книгата.

старогръцките класици

метамфетаминизирани игри на монополи с извънземни (буквално) — само на Дик може да му се получи толкова добре подобен нелеп сюжет. Далеч е от сънуващите андроиди и трите стигми, но все пак е в пъти по-добро от другите бездушни писатели в жанра (Азимов например).

изключително интересно написана и увлекателна, колкото всяка друга вонегътска книга(което значи — много увлекателна), но нещо не можахме да си допаднем. Кланица 5, която е 8 години по-късно е по-изчистена откъм клиширани парадигми, които дори в своето отрицание са вече твърде изхабени от киното и от масмедиите.

Съгласен съм, че човек трябва да го прочете в ранните си години, за да прости на автора наивитета и американския пасторал, който Стайнбек по принцип хвърля с пълни шепи. Като цяло се движи по повърхността, въпреки че за повечето американски автори и това е дълбоко. Руската класика дори не я споменавай.

абе едно е да отидеш и загинеш на война /руснаците/, друго е да те затворят в лагер и да умреш бавно и мъчително от глад (тия с камерите са били късметлии). Пък и руснаците отново падат жертва на другаря инквизитор Сталин. Не че са по-малко умрели от това, де, но все пак — има съществена качествена разлика. А на преден план евреите излизат заради подобни свръхконспиратори.

гледам Борхес и той мисли, че Флобер е направил нещо много значимо за литературата: http://chitanka.info/text/23602-flober-i-obraztsovata-mu-uchast?cache=0

иначе прочетох „Възпитание на чувствата“, която не я виждам в читанката, но това не ми пречи да я похваля. Парижкият роман на Флобер, който го е писал 5 години, събирайки документи и сведения за една едва отминала епоха и типично в свой стил — компилира всичко и го пренася на заден план. Революциите са нещо, през което героите се налага да минат, но то ги засяга точно толкова, колкото ги засягат и малките случки от деня. Това не е проява на неуважение, а отново отрезняване от романтическите нагласи, с които авторите са товарили всяко историческо събитие. А краят е толкова значим, неочакван и нов за онези години, че оправдавам всички негови съдници от онази епоха и същевременно отдавам почит на всички надскочили времето си, улавяйки гениалността на Флобер (Санд, Юго, Тургенев…)

е не, не го травестирай по този начин. Авторовият замисъл е Мишкин да е като Христос все пак — напълно неопетнен, спуснат като агнец сред греха и хаоса на всекидневието. В смисъл — той не просто е добър, честен и неразбран — това е твърде обикновено за толкова възвишена фигура като Мишкин. Иначе това лято ми е крайно достоевско (с малки Флоберови изключения) и скоро пак ще препрочета Идиот. Унижените и оскърбените минах, но нещо не ми се понрави.