Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (7)

7

Следващите две седмици се оказаха изключително натоварени за семейство Крийд. Постепенно Луис се запозна с новата си работа. (Питаше се какво ли ще бъде, когато се озове лице в лице с десет хиляди студенти, голям част от тях алкохолици и наркомани, а някои заразени от венерически болести? Положително ще има и изпаднали в депресия поради слабите си оценки или заради раздялата с родния дом… Ами страдащите от хронична липса на апетит — предимно от женски пол… Страхуваше се да си помисли какво ще се случи, когато всички се съберат в кампуса…) Докато Луис опознаваше работата си като завеждащ здравната служба в Мейнския университет, Рейчъл опознаваше новия си дом. И докато го подреждаше, се случи нещо, за което Луис дори не смееше да мечтае — съпругата му обикна къщата.

Гейдж беше покрит с цицини и с одрасквания, съпровождащи приспособяването му към новата среда; за известно време режимът му беше нарушен, но по средата на втората седмица от пристигането в Лъдлоу, животът им навлезе в обичайните релси и той отново започна да спи непробудно през нощта. Единствено Ели, на която предстоеше постъпване в детска градина в съвършено непознат град, непрекъснато бе възбудена и избухлива. Готова бе най-ненадейно да изпадне в пристъп на истеричен смях, последван от период на депресия, характерен за жените в критическа възраст или безпричинно да се муси по цели часове. Рейчъл твърдеше, че ще се оправи, щом установи, че училището съвсем не прилича на огромен червен дявол, който съществува единствено във въображението й. Луис беше склонен да й повярва, защото през повечето време Ели си оставаше същата сладурана, както и преди.

Младият лекар скоро доби навик да изпива по една-две бири вечер в компанията на Джъд Крендъл. Когато Гейдж отново започна да спи през нощта, Луис поднови посещенията си при новия си приятел, като през вечер купуваше по шест бири. Беше се запознал с Норма Крендъл — мила и симпатична жена, — която страдаше от хроничен полиартрит. Коварна болест, която отравя старостта на иначе здрави мъже и жени. Но Норма се държеше и не капитулираше пред болката; явно бе твърдо решена да не вдига бяло знаме. Нека болестта я сломи, стига да може! Луис прецени, че й остават поне още шест-седем години пълноценен живот, въпреки че никога няма да се отърве от болките.

В противоречие с принципите си, той сам предложи да я прегледа, след което внимателно прочете рецептата, написана от нейния лекар и установи, че назначеното от колегата му лечение е правилно. Изпита странно разочарование, че не може да направи нищо повече за старицата. Доктор Уейнбридж очевидно бе взел всички мерки, за да облекчи страданията на Норма Крендъл и да я предпази от внезапно влошаване на състоянието, което често настъпва при възрастните хора. Старицата трябваше да се примири с болките или до края на живота си да остане заключена в стаичка, откъдето ще изпраща на съпруга си писма, надраскани с детски цветни моливи.

Рейчъл я харесваше и приятелството им се затвърди, след като си размениха готварски рецепти, също както момиченцата си разменят лепенки с образите на любимите си герои от бейзболните отбори: Норма Крендъл я научи да прави ябълков пай, а Рейчъл посвети новата си приятелка в изкуството да приготовлява „бьоф Строганов“^[1].

Старицата бързо се привърза към двете деца на семейство Крийд, особено към Ели, за която твърдеше, че ще стане „истинска старовремска красавица“. Същата вечер, когато вече бяха в леглото, Луис усмихнато отбеляза, че всичко е наред, щом Норма не е оприличила дъщеря му на „добряка-мечок“, за когото му бе разказал Джъд. Забележката му накара Рейчъл да прихне и шумно да изпусне газове, след което двамата се смяха тъй буйно и силно, че успяха да събудят Гейдж, който спеше в съседната стая.

Настъпи денят, когато Ели трябваше да отиде за първи път в новото училище. Луис прецени, че достатъчно добре е опознал новата си работа и можеше да отсъства един ден (при това в амбулаторията нямаше жива душа; последната пациентка, студентка от летните курсове, която бе счупила крака си на стъпалата пред сградата на Студентския съюз, бе изписана преди седмица). Големият жълт училищен автобус тромаво зави по „Мидъл Драйв“ и спря на поляната пред Рейчъл и пред Луис, който държеше в прегръдките си Гейдж. Предната врата се отвори и тишината на топлия септемврийски ден бе нарушена от глъчка възбудени детски гласчета.

Ели хвърли последен отчаян поглед назад, сякаш ги питаше дали все пак е възможно поне за миг да се отложи отиването на училище. Навярно изражението на родителите й й подсказваше, че вече е прекалено късно и че всичко, което ще последва този фатален ден е също тъй неизбежно, както прогресиращия артрит на Норма Крендъл. Малката извърна глава и се качи в автобуса, чиято врата се затвори със силно свистене, подобно на въздишката на огромен дракон. Когато автобусът потегли, Рейчъл избухна в сълзи.

— За Бога, престани — смъмри я Луис, въпреки че и на него му идваше да ревне. — Нали ще отсъства само до обяд.

— Лесно ти е да говориш — с упрек отвърна Рейчъл и зарида още по-силно. Луис я притисна до себе си, а Гейдж небрежно прегърна родителите през врата. Обикновено, щом Рейчъл се разплачеше, той бързаше да я последва, но този път беше изключение. Луис си помисли: „Сега сме изцяло на негово разположение и малкият хитрец отлично го съзнава.“

Двамата изпиха няколко литра кафе, докато тревожно очакваха завръщането на Ели. Накрая Луис не издържа, отиде в стаята, където щеше да бъде кабинетът му и се заразхожда из нея, като безцелно преместваше натрупаните вещи. Рейчъл се зае с обяда непривично рано.

В десет и четвърт телефонът иззвъня. Тя се втурна към него, без да дочака повторното му иззвъняване и задъхано изрече „ало?“ Луис застана на вратата между кабинета и кухнята. Сигурен бе, че се обажда учителката на Ели, за да им съобщи, че дъщеря им не може да се справи с уроците; че големият стомах на образователната система я намира трудно смилаема и е готова да я повърне. Всъщност се обаждаше Норма Крендъл — предлагаше им дузина мамули от последната царевица, току-що обрана от Джъд. Луис взе пазарската чанта и отиде при стареца, като го смъмри, че не го е повикал да му помогне.

— Не се кахъри, и без това тазгодишната реколта е ужасно скапана — отвърна Джъд.

— Що за език! — сгълча го Норма, която се появи на верандата със старомоден поднос и им подаде чаши с изстуден чай.

— Съжалявам, скъпа.

— Ами, съжаляваш! — възкликна Норма, намигна на Луис и се отпусна на стола — лицето й се изкриви от болка.

— Видях как Ели замина с автобуса — отбеляза старецът и запали цигара.

— Не се безпокой, Луис — намеси се Норма. — Децата почти винаги свикват с новата обстановка.

„Почти винаги“ — мрачно си помисли Луис.

Оказа се, че лошите му предчувствия са били напразни. На обяд Ели се прибра в отлично настроение. Синята й рокля, ушита специално за първия училищен ден, грациозно се развяваше около покритите й със заздравяващи рани крака (върху едното й коляно като по чудо се бе появила нова драскотина). В ръката си размахваше рисунка, на която бяха изобразени две деца, които повече наподобяваха подемни кранове; обувката й бе развързана, едната й панделка липсваше. Щом видя родителите си, тя ентусиазирано извика?

— Пяхме „Стария Макдоналд“. Мамо! Татко! Пяхме „Стария Макдоналд“!. Също както в училището в Чикаго.

Рейчъл хвърли поглед към Луис, който, настанил Гейдж на скута си, седеше на пейката под големия прозорец. Малкият бе почти заспал. Рейчъл побърза да извърне очи, но съпругът й забеляза тъгата в погледа й и за миг изпита ужасна паника. „Значи наистина ще остареем — помисли си той. — Ето я самата истина — по нищо не се отличаваме от останалите хора. Ели тръгна по пътя си… ние също…“

Дъщеря му изтича при него, като едновременно се опитваше да му покаже картината, новата си рана и да разкаже за „Стария Макдоналд“ и за мисис Бериман. Чърч се мотаеше между краката й, като силно мъркаше и Ели като по чудо не се препъна в него.

— Шт-т-т — прошепна Луис и я целуна. Гейдж бе заспал, без да обръща внимание на суматохата около себе си. — Чакай да оставя бебето в леглото и ще те изслушам най-внимателно.

Сетне понесе Гейдж нагоре по стълбата, осветена от лъчите на топлото септемврийско слънце. Когато се озова на площадката, внезапно изпита толкова мрачно и страшно предчувствие, че се закова на мястото си и изненадано се огледа, като се питаше какво му става. Стисна по-здраво детето и едва не го задуши в прегръдките си — Гейдж неспокойно се размърда в съня си. Луис усети, че кожата по ръцете и по гърба му настръхва.

„Какво става“ — питаше се той, чувстваше се объркан и изплашен. Сърцето му биеше лудо, усети хлад в горната част на главата си, сякаш внезапно скалпът му бе станал прекалено малък и не можеше да покрие черепа му; почувства прилив на адреналин. Знаеше, че при силен стрес очите на хората действително изскачат от орбитите: не само се отварят по-широко, а буквално изхвръкват при повишаване на кръвното налягане и на хидростатичното налягане на течността в черепа. „По дяволите, какво е това? Нима ми се привиждат призраци? Имам чувството, че докато минавах по коридора нещо ме докосна, стори ми се, че дори го видях.“

Външната врата шумно се затръшна.

Луис Крийд подскочи, като едва удържа да не изкрещи, сетне се разсмя. Навярно бе попаднал в някаква психологическа „въздушна яма“, свързана с моментна загуба на съзнанието, което се случва не само с душевно-болните. Какво бе казал Скрудж на призрака на Джейкъб Марли? „Може да си къс недоварен картоф. Изглежда ми да имаш гръб, но не и гроб, каквото и да си всъщност“. Дикенс едва ли е предполагал колко верни са думите му от физиологична и от психологична гледна точка. Опитът от лекарската практика бе помогнал на Луис да се убеди в несъстоятелността на разказите за призраци и за духове. Бе стоял до смъртния одър на повече от двайсет души, но никога не бе почувствал „възнасянето“ на душата.

Лекарят занесе детето в стаята му и го сложи на креватчето. Докато го завиваше с одеялото, по гърба му пробягаха тръпки и внезапно пред очите му изникна изложбената зала на чичо Франк. В нея нямаше нови коли, модерни телевизори или машини за миене на съдове със стъкло отпред, за да се наблюдава „тайнството“ на сапунения препарат. В залата на чичо Франк бяха изложени само отворени ковчези, дискретно осветени от скрити прожектори. Братът на майка му беше собственик на погребално бюро.

„Боже мой, какво толкова те изплаши? Хайде, забрави го!“

Луис целуна сина си и слезе на долния етаж, за да изслуша разказа на Ели за първия й ден в „истинското“ училище.