Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (50)

50

Рейчъл Крийд почти успя да стигне от Бостън до Портланд. Почти.

Първият й полет бе точно навреме, самолетът напусна Чикаго в определения час (само по себе си истинско чудо), приземи се, без да чака нито секунда за свободна писта на летището „Ла Гуардия“ (второ чудо) и излетя за Ню Йорк само с пет минути закъснение. Приземи с в Бостън в двайсет и три и дванайсет, с петнайсет минути закъснение. Оставаха й тринайсет минути, за да се прехвърли на другия самолет.

Навярно щеше да успее, но автобусът, който се движеше между терминалите на летището „Лоуган“ закъсня. Докато стоеше на спирката, Рейчъл усети, че я обзема паника; пристъпваше от крак на крак, сякаш й се ходеше до тоалетната и непрекъснато местеше от рамо на рамо сака, който й бе дала майка й.

В единайсет и двайсет и пет все още нямаше и следа от автобуса — тогава Рейчъл се спусна да бяга. Обувките й бяха със сравнително ниски токове, но се оказаха изключително неподходящи за спринтиране. В един миг усети, че си е навехнала глезена, спря за секунда, изу си обувките и хукна по чорапи. Тичешком премина покрай терминалите на „Алегани“ и „Истърн Еърлайнс“, дишаше трудно и изпитваше страхотна болка в хълбока. Все повече се задъхваше, вече й пареше в гърлото, болката в хълбока й ставаше непоносима, но тя продължаваше да тича. Мина покрай международния терминал и най-сетне забеляза триъгълната емблема на „Делта“. Втурна се през вратата, за малко не изпусна едната си обувка, но успя да я хване във въздуха. Беше единайсет и трийсет и седем.

Един от дежурните служители вдигна очи към нея.

— Полет 104 — задъхано произнесе Рейчъл. — За Портланд. Замина ли вече?

Служителят хвърли поглед към контролния монитор.

— По принцип е още тук — отвърна той, — но от последното повикване на пътниците минаха пет минути, ще позвъня и ще предупредя да ви изчакат. Имате ли багаж?

— Не — задавено извика Рейчъл и отметна влажната си от пот коса от очите. Сърцето й биеше лудо.

— В такъв случай не чакайте, докато се обаждам. Обещавам, че ще го направя, но ви съветвам да си плюете на петите.

Но Рейчъл вече не можеше да тича със същата скорост — все пак се постара да последва съвета на служителя. Ескалаторът не работеше нощем и тя се изкачи по стълбата, като взимаше по две стъпала наведнъж; в устата си усещаше вкус на медни стърготини. Когато стигна до контролния пост, хвърли сака си на жената от охраната, която стреснато я изгледа, и зачака той да се появи на конвейерната лента след прегледа в кабинката с рентгенови лъчи, като нетърпеливо свиваше и разпускаше пръстите си. Щом видя сака, тя го сграбчи за дръжката и отново побягна. Чантата летеше зад нея и силно се удряше в хълбока й.

Докато тичаше, Рейчъл вдигна очи към един от контролните монитори.

ПОЛЕТ 104 ПОРТЛАНД ИЗЛ. 11.25 НА ИЗХОД 31 ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ.

Изход 31 се намираше в далечния край на коридора. В мига, когато очите й се откъснаха от екрана, думите ГОТОВ ЗА ИЗЛИТАНЕ, се смениха с премигващи букви, които изписаха думата ИЗЛИТАЩ.

От гърдите на Рейчъл се изтръгна отчаян вик и някаква негърка, която тъкмо повдигаше сина си към фонтанчето на чешмата, стреснато я изгледа. Рейчъл се озова на изхода точно в миг, когато служителят, натоварен с изпращането на пасажерите, прибираше подвижния надпис, който гласеше: ПОЛЕТ 104 БОСТЪН — ПОРТЛАНД 11.25.

— Замина ли самолетът? — невярващо запита тя. — Наистина ли замина?

Служителят съчувствено я изгледа.

— Да, госпожо, съжалявам, но самолетът излезе на пистата за рулиране в единайсет и четирийсет. Борихте се мъжката, ако така мога да се изразя. Но това едва ли ще ви послужи за утеха.

Младият човек посочи към огромните прозорци и Рейчъл съгледа голям Боинг 727 с емблемата на „Делта“, който, приличен на Коледна елха със запалените светлини, се отдалечаваше към края на пистата.

— Господи, не ви ли предупредиха, че идвам? — извика тя.

— Да, но когато ми позвъниха, самолетът вече рулираше. Ако го върнех щях да предизвикам страхотна бъркотия на писта номер трийсет, а пилотът щеше да ми скъса задника — да не говорим за стотината пасажери на борда. Наистина съжалявам. Ако бяхте дошла четири минути по-рано…

Рейчъл му обърна гръб и се отдалечи, без да го изслуша докрай. Преди да стигне до контролния пост усети, че й прилошава. Олюлявайки се, влезе в чакалнята на друга аеролиния и седна на пейката, докато й премина. Отново нахлузи обувките си, като преди това измъкна смачкан фас, който бе прилепнал към стъпалото й през скъсания чорап. „Краката ми са мръсни, но хич не ми пука“ — помисли си тя. Изправи се и тръгна обратно към централната зала.

Служителката от охраната я изгледа със съчувствие.

— Изпуснахте го, а?

— Така изглежда — въздъхна Рейчъл.

— За къде трябваше да заминете?

— За Портланд. А оттам — за Бангор.

— Добре, щом толкова бързате, защо не наемете кола? При нормални обстоятелства щях да ви препоръчам да преспите в хотела до летището, но на вас ви личи, че трябва да заминете.

— Точно така — промълви Рейчъл, която вече обмисляше предложението на служителката. — Имате право — това е единственото, което ми остава. Смятате ли, че някоя от агенциите на територията на летището разполага със свободна кола?

— О, не се притеснявайте — отвърна младата жена и се засмя. — Винаги имат свободни коли, стига летището да не е затворено поради мъгла. Което се случва почти непрекъснато.

Но Рейчъл вече не я слушаше, а мислено изчисляваше шансовете си.

Дори да кара с убийствена скорост по магистралата, никога няма да пристигне навреме в Портланд, за да се качи на самолет за Бангор. Налагаше се да измине целия път с кола. Колко ли време ще й отнеме? Зависи от разстоянието. Внезапно в ума й проблесна цифрата четиристотин. Може би Джъд бе споменал, че разстоянието между двата града е четиристотин километра. Едва ли ще успее да тръгне до дванайсет и половина, но ще пътува само по магистралата. Надяваше се, че ще успее да се движи със средно сто километра в час, без да я глобят за превишаване на скоростта. В такъв случай пътуването,ще й отнеме максимум четири часа. Навярно ще й се наложи да спре, за да отиде до тоалетната и въпреки че в момента изобщо не й се спеше тя познаваше добре възможностите си и знаеше, че по-късно положително ще има нужда от голяма чаша силно кафе. Но при всички случаи щеше да пристигне в Лъдлоу преди зазоряване.

Обмисляйки плана си, Рейчъл се отправи към стълбата — бюрата за наемане на коли се намираха на долния етаж.

— Дано да успеете, госпожо — извика след нея младата жена от охраната. — И умната.

— Благодаря — отвърна Рейчъл и си помисли, че поне този път щастието трябва да й се усмихне.