Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (38)

38

Настаниха се на кухненската маса и си отвориха по една бира. „За пръв път пием по чашка у нас“ — разсеяно и малко учудено си помисли Луис. Ели извика насън от спалнята си на горния етаж и двамата замръзнаха като деца, които играят „на статуи“. Но викът не се повтори.

— Щом вече си тук, поне ми кажи какво търсиш в дома ми посред нощ, при това нощта преди погребението на сина ми — изрече Луис. Знаеш, че си ми приятел, Джъд, но ми се струва, че прекаляваш.

Джъд отпи от бирата си, избърса устата си с опакото на ръката си и се втренчи в Луис. Погледът му бе толкова твърд и непоколебим, че Луис побърза да сведе очи.

— Много добре знаеш защо съм тук — промълви старецът. — Намислил си нещо немислимо, Луис, и още по-лошо — възнамеряваш да го сториш.

— Мислех само как да се добера до леглото — отвърна Луис. — Може би си забравил, но утре погребвам сина си.

— Боя се, че съм виновен за огромната мъка, която изпитваш в момента — продължи старецът тихо. А може би дори съм отговорен за смъртта на сина ти.

Луис стреснато вдигна очи.

— Какво… Джъд, какви ги дрънкаш?

— Намислил си да го погребеш на хълма — бавно изрече Джъд. — Не отричай, подобна мисъл ти е минала през ума.

Луис мълчеше.

— Можеш ли да ми кажеш до къде се разпростира тайнственото привличане на индианското гробище? Съмнявам се, защото сам не мога да отговоря на този въпрос, въпреки че съм прекарал тук целия си живот. Известно ми е, че микмаките винаги са смятали гробището на хълма за магично място, но магията е някак си… лоша. Научих го от Стани Бий. Баща ми също го потвърди, но по-късно, след като Спот умря за втори път. Сега микмаките, щатът Мейн и федералното правителство са въвлечени в безкрайни съдебни процеси с цел установяване на действителния собственик на земите, върху които се намира гробището. Всъщност вече не се знае на кого принадлежат те. От време на време някой се обявява за собственик, но не успява да го докаже. Например Ансън Лъдлоу, пра-правнукът на основателя на този град, беше единственият бял човек с най-големи шансове за успех. Прадядо му, Джоузеф Лъдлоу Старши, получи цялата територия, простираща се на изток и на запад от града, като дар от добрия крал Джорджи II по времето, когато Мейн бил само провинция на английската колония в Масачузетс. Но дори и в неговия случай навярно щяло да се стигне до съдебна разправа, защото още един член на фамилията Лъдлоу твърдял, че има права върху земите. Наричал се Питър Димарт и казвал, че разполага с документи, доказващи, че е незаконен син на стария Лъдлоу. Освен това, към края на живота си Джоузеф Лъдлоу изпаднал в безпаричие, но за сметка на това все още притежавал земите си и от време на време, когато се напиел, подарявал на едного, петдесет, другиму — сто хектара.

— Нима даренията не са били нотариално заверени? — запита Луис, неволно увлечен в разказа на стареца.

— О, прадедите ни не си падали по точността — отвърна Джъд и запали нова цигара от угарката на предишната. — Оригиналният нотариален акт за земята ти гласи нещо подобно — Джъд затвори очи и изрецитира: — Отрязъкът от земя, който се простира от големия стар клен на хълма Куинсбери до брега на рекичката Орингтън… — Сетне невесело се усмихна и продължи: — Само че големият клен бил повален от буря някъде през хиляда осемстотин осемдесет и втора и до началото на века изгнил и станал на мъх, а през десетте години между Първата световна война и големия борсов крах рекичката Орингтън пресъхнала и се превърнала в блато. Разбираш, че накрая се получила страхотна бъркотия, която не засегна стария Ансън, защото през хиляда деветстотин двайсет и първа той бе убит от гръмотевица в околностите на индианското гробище.

Луис стреснато изгледа Джъд, който отпи от бирата си и каза:

— Всъщност това не е важно. Има много земи, собствеността, върху които никога не може да се докаже и накрая печелят само адвокатите, които прибират тлъсти суми от претендентите. По дяволите, онзи Дикенс го е знаел! Предполагам, че в края на краищата индианците ще спечелят и смятам, че е справедливо. Но всъщност това не е важно, Луис. Дойдох тази вечер, за да ти разкажа за Тими Батерман и за баща му.

— Кой е Тими Батерман?

— Едно от двайсетината местни момчета, които изпратихме в Европа да се бият с Хитлер. Тими замина през хиляда деветстотин четирийсет и втора и година по-късно се върна в запечатан ковчег, покрит с американския флаг. Убиха го в Италия. Баща му, Бил Батерман не е напускал Лъдлоу през целия си живот. Той за малко не полудя, когато получи телеграмата… сетне някак бързо се успокои. Разбираш ли, знаел е за гробището на микмаките. И веднага решил как да постъпи.

Луис отново го полазиха тръпки. Дълго се взира в очите на приятеля си, сякаш се опитваше да разбере дали го лъже. Не, не го лъжеше. Но въпреки всичко Луис се съмняваше в думите му — странно защо историята изплува точно в подходящия момент.

— Защо не ми разказа всичко това миналия път? — най-сетне промълви той. — След като… след като свършихме онова с котарака. Попитах те дали някога са погребвали там човек, а ти каза, че не са.

— Тогава не беше необходимо да го научиш — произнесе Джъд. — Но сега трябва да ти разкажа истината.

След дълго мълчание Луис попита:

— Тими ли е единственият, погребван там?

— Единственият, когото лично познавам — мрачно отвърна старецът. Но че старият Бил Батерман е единственият, опитал подобно нещо се съмнявам. Съмнявам се, Луис, много се съмнявам. Знаеш ли, аз съм като Проповедника от Еклесиаста^[1] и не вярвам да има нещо ново под слънцето.

О, понякога производителите променят цвета на захарната капсула, в която е поставено горчивото лекарство, но това е всичко. Не съществува нищо, което вече да не е опитано веднъж и преди това… и преди това.

Старецът впери поглед в покритите си с жълтеникави петна ръце. Часовникът в хола удари — беше дванайсет и половина.

— Казах си, че човек с твоята професия е свикнал да познава болестта по външните симптоми. Реших да поговоря откровено с теб, след като Мортънсьн от погребалното бюро ми съобщи, че си поръчал обикновен ковчег, вместо херметически затворен саркофаг.

Луис дълго гледа, без да продума. Старецът се изчерви, но не извърна очи.

— Изглежда си ме шпионирал, Джъд — най-сетне промълви Луис. — Никак не ми е приятно.

— Не съм питал какъв ковчег си избрал.

— Сигурно, но все пак си го направил — със заобикалки.

Джъд не му отговори. Само се изчерви още повече — лицето му доби цвета на зряла слива, но погледът му нито за миг не се отклони от Луи.

След дълго мълчание Луис въздъхна — чувстваше се безкрайно уморен.

— Ох майната му. — Хич не ми пука. Дори може би си прав. Може би наистина съм го мислил. Във всеки случай и да съм си го помислил, било е подсъзнателно. Не обърнах особено внимание какъв ковчег поръчвам, защото непрекъснато си мислех за Гейдж.

— Сигурен съм, че си мислел за сина си. Но много добре знаеш каква е разликата между обикновен ковчег и херметически затворен саркофаг — нали чичо ти е бил собственик на погребално бюро?

Луис действително знаеше разликата. Херметически запечатаният саркофаг е солидна и масивна конструкция, предназначена да издържи дълго време. Отначало се излива бетон в кофраж, подсилен от метални пръти, а след завършването на погребалната церемония с помощта на кран се поставя леко извития бетонен капак. Последният се запечатва с асфалтова течност, подобна на тази, с която запълват образуваните по шосетата дупки. Чичо Карл беше обяснил на Луис, че веществото (търговското му название бе „Ключалка за вечни времена“), съчетано с огромната тежест на капака, херметически запечатва ковчега.

Чичо Карл, който обичаше да си побъбри със свои колеги (Луис, който няколко лета подред работеше при него навярно минаваше за чирак в професията), разказа веднъж на племенника си историята за ексхумация, извършена по нареждане на прокурора на областта Кук. Чичото отишъл в Глоувлънд, за да надзирава операцията. „Ексхумацията не е проста работа“ — обясни той. Много се лъжат хората, които си въобразяват, че изравянето на трупове става както във филмите на ужасите, с Борис Карлов в ролята на Франкенщайн. Отварянето на запечатан бетонен саркофаг би отнело минимум месец и половина, ако се извършва от двама души, въоръжени само с кирка и с лопата. Отначало работата потръгнала. Вдигнали надгробната плоча и прикрепили куката на крана към саркофага. Само че капакът не се отворил, както предвиждали. Вместо това, целият саркофаг започнал да излиза от гроба — бетонните му стени вече били овлажнени и започнали да се обезцветяват. Чичо Карл извикал на оператора на машината да спре за малко, защото решил да се върне в Погребалното бюро и да донесе разтворител, с помощта, на който биха могли да размекнат запечатващото вещество.

Операторът на крана не го чул или искал да си поиграе като дете, което върти ръчката на миниатюрния кран в някоя панаирджийска барака и лови евтините трофеи. Чичо Карл казал, че проклетият глупак за малко щял да си получи заслужената награда. Саркофагът почти бил излязъл от земята, чичото и помощникът му чували как водата се стича от него в дъното на гроба (през онази седмица в Чикаго паднали проливни дъждове), но точно в този момент кранът се преобърнал и с трясък се стоварил в дупката. Операторът връхлетял върху предното стъкло на кабината и си счупил носа. „Празненството“ струвало на властите около три хиляди долара — с две хиляди повече, от сумата, предвидена за подобни весели мероприятия.

Всъщност чичо Карл бе разказвал цялата история заради оператора на крана със счупения нос, който шест години по-късно бил избран за президент на синдиката на чикагските шофьори.

Класическата облицовка на гробове беше много по-проста — представляваше обикновен бетонен сандък, който се поставяше в гроба сутринта преди погребението. След края на церемонията и спускането на ковчега гробарите донасяха капака, състоящ се от две или от три части. Поставяха ги вертикално от двете страни на гроба, като подпори за книги. Сетне прокарваха вериги през халките, забити в краищата на всяка част от капака и внимателно ги спускаха в гроба. Всяка част тежеше трийсет-четирийсет килограма. Освен това, капакът не се запечатваше.

Джъд явно намекваше, че отварянето на подобен ковчег може да се извърши сравнително лесно от един човек.

От човек, който ще изрови тялото на сина си и ще го погребе на друго място.

„Шшшт — тихо. Не бива да говорим за тези неща. Те трябва да останат в тайна.“

— Да, знам разликата между херметически затворен саркофаг и обикновена плоча — призна Луис. — Но не мислех за онова… за което си мислиш, че съм си мислил.

— Слушай, Луис…

— Късно е — прекъсна го Луис. Късно е, пиян съм и сърцето ме боли. Но щом си преценил, че непременно трябва да ми разкажеш своята история, по-добре я довърши.

А наум си каза: „Може би трябваше да започна сеанса с няколко коктейла. Навярно вече щях да съм мъртво пиян и нямаше да го чуя как чука.“

— Добре, Луис. Благодаря ти.

— Хайде, разказвай.

Джъд за миг замълча, докато събере мислите си, сетне започна разказа си.