Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (33)

33

„Защото мъжът — и жената — са подобни на цветята в полето, които днес цъфтят, а на другия ден вече са повяхнали; човешкият живот прилича на годишен сезон: идва и отминава. А сега да се помолим, братя и сестри.“

Ели, издокарана в тъмносиня рокля, купена специално за случая, сведе глава толкова рязко, че Луис, който седеше до нея, дочу изщракването на вратните й прешлени. Малката рядко ходеше на църква и сега за пръв път присъстваше на погребение; комбинацията от двете явно я бе накарала да изпита страхопочитание и за пръв път в живота си да се въздържи от задаване на обичайните си въпроси.

За Луис този ден бе прозрение по отношение на дъщеря му. Обикновено беше толкова заслепен от любовта си към нея и към братчето й, че не успяваше обективно да прецени поведението им. Но днес видя пред себе си дете, което беше пред завършване на първия голям етап от развитието си, всички реакции на което бяха почти идеална илюстрация на лекциите в учебниците по детска психология: същество, чието любопитство приличаше на мотор с единствената функция: натрупване на максимум информация. Когато Джъд, който изглеждаше странен, но елегантен в черния си костюм и обувки с връзки (всъщност Луис за пръв път го виждаше обут в друго, освен с мокасини или със зелени гумени ботуши) се наведе над Ели, целуна я и каза: „Радвам се, че дойде, миличка и съм сигурен, че на Норма също ще й е приятно“, малката остана необичайно мълчалива, само го изгледа с ококорени очи.

Накрая методисткият свещеник, преподобният Лафлин произнесе благословията, като призова Бог да ги озари с лика си и да ги дари с мир, сетне помоли напред да излязат хората, които ще носят ковчега.

Луис понечи да стане, но Ели го задържа, като разтревожено го задърпа за ръката — в очите й се четеше страх.

— Татко, къде отиваш? — високо прошепна тя.

Луис седна обратно на пейката и я прегърна през раменете.

— Аз съм един от четиримата, които ще помогнат да се изнесе ковчега на Норма, миличка. Другите са двама племенника на Джъд и братът на мисис Крендъл.

— Как ще те намеря после? — тихичко попита Ели. Лицето й все още изглеждаше напрегнато и изплашено.

Луис хвърли поглед към масата за причастие и забеляза, че тримата носачи и Джъд вече стоят до ковчега. Останалите енориаши бавно излизаха от църквата, някои от тях продължаваха да бършат сълзите си. Забеляза и Миси Дендридж, която вече не плачеше, но очите й бяха зачервени; тя незабележимо вдигна ръка и го поздрави.

— Най-добре да ме почакаш на стълбата отвън — отвърна той. — След малко ще дойда да те взема.

— Добре, само да не забравиш.

— Няма — отвърна Луис и се изправи. Ели отново го дръпна за ръката.

— Татко?

— Какво, котенце?

— Гледай да не я изпуснете — прошепна тя.

Луис отиде при другите носачи и Джъд го запозна с племенниците си, които се оказаха негови втори или трети братовчеди — потомци на чичото на стареца. Бяха едри момчета на възраст между двайсет и двайсет и пет години и много си приличаха. Братът на Норма навярно наближаваше шейсетте, но Луис си помисли, че изглежда изключително добре запазен за възрастта си, въпреки покрусеното от скръб лице.

— Приятно ми е да се запознаем — каза Луис и се почувства малко неловко — бе единственият чужд човек сред всички роднини.

Тримата мълчаливо му кимнаха.

— Ели добре ли е? — попита старецът и хвърли поглед към момиченцето, което стоеше в коридора и ги наблюдаваше.

— Естествено, че е добре. — „Просто иска да се увери, че няма да изчезна яко дим“ — помисли си Луис и тайничко се усмихна, но изведнъж се досети за друго момиченце, което обожавало „Веуикия и стуашен Оз“ и усмивката му помръкна. — Така ми се струва — отвърна той и направи знак с ръка на дъщеря си. Тя също вдигна ръка, сетне изтича навън, тъмносинята й пола грациозно се развяваше около бедрата й. За миг Луис остана поразен — стори му се много пораснала. Знаеше, че е зрителна измама, но все пак му даваше повод за сериозен размисъл.

— Готови ли сме? — попита един от племенниците. Луис кимна, последван от брата на Норма.

— Носете я внимателно — прегракнало произнесе Джъд, сетне се обърна и с наведена глава тръгна по пътеката между пейките.

Луис застана от ляво на ковчега (Джъд беше избрал за съпругата си стоманен ковчег, марка „Американ Итърнъл“) и го повдигна и хвана за дръжката, сетне четиримата мъже бавно понесоха останките на Норма към отворената врата. Навън беше ясен мразовит февруарски ден. Някой — навярно клисарят на църквата — беше посипал със сгурия хлъзгавата пътека. До тротоара стоеше катафалка Кадилак. Моторът на колата работеше на бавни обороти и ауспухът му бълваше белезникав дим в мразовития въздух. Шефът на погребалното бюро и синът му — някакъв здравеняк — стояха до катафалката и внимателно наблюдаваха придвижването на носачите на ковчега, готови да се притекат на помощ, ако някой (например братът на Норма) се подхлъзне или падне.

Джъд стоеше до него и наблюдаваше как поставиха ковчега в автомобила.

— Сбогом, Норма — промълви той. — Ще се видим скоро, момичето ми.

Луис се приближи до него и го прегърна през раменете, а братът на Норма застана от другата му страна, измествайки на заден план собственика на погребалното бюро и сина му. Яките племенници (или втори братовчеди) побързаха да се изпарят, безсъмнено преценили, че вече са си свършили работата. И не бе чудно, защото с течение на времето се бяха отчуждили от този клон на семейството; разбира се, познаваха лицето на покойната от снимки или може би от редките задължителни посещения в дома й — безкрайни следобеди, по време, на които опитваха бисквитите на Норма, отпиваха от бирата на Джъд и разсеяно слушаха разказите му за отдавна минали времена и за хора, които не познаваха, докато същевременно си мислеха за онова, което биха могли да направят през това време (да измият и излъскат колата, да поиграят боулинг или просто да седят пред телевизора в компанията на неколцина приятели и да гледат боксов мач), след което с облекчение си тръгваха с чувството на изпълнен дълг.

Джъд беше последната издънка от този клон на фамилията им и те се бяха отчуждили от него, също както разяден от ерозията астероид се отдалечава от главната планета и изчезва в пространството, докато се превърне в незначително петънце на хоризонта. За яките младежи миналото представляваше албум със стари снимки и истории за минали времена, разказвани им в прекалено затопления хол, където се чувстваха неудобно, защото не бяха стари, защото нямаха артрит и кръвта им все още кипеше. За тях миналото свършваше с ковчега, който вдигнаха и положиха в катафалката. В края на краищата, ако тялото на човека бе черупка за душата — Божието послание до света (според учението на различните религии), — то ковчегът марка „Америкън Итърнъл“ бе само черупка, съдържаща друга черупка и за здравеняците племенници (или братовчеди) миналото представляваше старо писмо, което трябваше да бъде изхвърлено, защото адресантът вече не съществуваше.

„Да живее миналото!“ — каза си Луис и несъзнателно потръпна при мисълта, че някой ден ще се почувства толкова отчужден от собствените си потомци — от племенниците си или от децата на Ели и на Гейдж, ако доживееше да ги види. Фокусът се изместваше. Роднинските линии се прекъсваха и бяха заменени от младежки лица, надничащи от пожълтели фотографии.

„Да живее миналото“ — повторно си помисли той и още по-здраво прегърна Джъд през раменете.

Разпоредителите поставиха цветята в задната част на катафалката, след което задното й стъкло автоматично се вдигна и се затвори с глух звук. Луис намери дъщеря си и двамата се отправиха към паркираното комби. Той я държеше под ръка, за да не се подхлъзне върху леда с новите си обувки с гьонени подметки. Колите на паркинга потегляха една след друга.

— Защо запалват фаровете, татко? — учудено запита Ели. — Нали не са им необходими през деня?

— Правят го от уважение към мъртвите, Ели — отвърна той с прегракнал глас и сам запали фаровете на комбито.

— Хайде, качвай се.

Най-сетне пътуваха обратно към дома си, след погребалната церемония (която всъщност се състоя в църквата на „Маунт Хоуп“, защото гробът на Норма щеше да бъде изкопан едва напролет), когато изведнъж Ели избухна в сълзи.

Луис изненадано я погледна, но не се обезпокои.

— Ели, какво ти е?

— Вече няма да има бисквити — изхлипа момиченцето. — Мисис Крендъл правеше най-вкусните бисквити, които някога съм яла. Но вече няма да ги прави, защото е мъртва. Татко, защо хората трябва да умират?

— Право да ти кажа, не знам — отвърна Луис. — Навярно, за да направят място на новородените, на дечица като теб и Гейдж.

— Никога няма да се омъжа! — извика Ели и още по-силно се разплака. — Така няма да е необходимо да правя секс и да раждам бебета и може би никога няма да умра. Господи, колко е ужасно! От-отвратително е!

— Но смъртта означава и край на страданията — тихо промълви Луис. — Като лекар съм виждал много страдащи хора. Знай, че една от причините, поради които приех работата в университета е, защото ми бе опротивяло ден след ден да гледам мъките на пациентите. Младите хора често се разболяват — дори тежко — но болките им не приличат на продължителните страдания на старците.

Той замълча, после продължи:

— Може би ще ти се стори невероятно, скъпа, но възрастните хора не се страхуват от смъртта, както тебе. А ти имаш пред себе си дълги, дълги години живот.

Ели поплака още малко, сетне мълчаливо заподсмърча и сълзите й пресекнаха. Попита баща си дали може да пусне радиото и когато той кимна утвърдително, тя завъртя копчето и намери местната рокстанция, по която Шейкин Стивънс пееше „Тази стара къща“. След няколко минути дори му заприглася. Когато се прибраха вкъщи, отиде право при майка си и й заразказва как е преминалото погребението. Луис с възхищение забеляза, че Рейчъл я слуша внимателно и със съчувствие…, въпреки че самата тя беше бледа и изглеждаше замислена.

После Ели я попита дали умее да прави бисквити от овесени ядки; майка й моментално остави плетивото си и се изправи, сякаш несъзнателно бе очаквала този или подобен въпрос.

— О, да. Искаш ли да направим една тава?

— Е-ха! — извика Ели. — Наистина ли, мамо?

— Да, стига баща ти да погледа Гейдж за един час.

— С удоволствие — каза Луис.

Луис прекара вечерта, докато четеше и си взимаше бележки от дълга статия в „Дюкесни Медикал Дайджест“, чийто автор отново повдигаше многократно дискутирания въпрос за разтворимите хирургически конци. В ограничения свят на относително малкото човешки същества, за които зашиването на рани представляваше жизнен интерес, този периодично подновяван спор напомняше споровете между психолозите по повод противопоставянето на природата срещу възпитанието.

Възнамеряваше още същата вечер да напише унищожително писмо до автора, за да го обвини в неубедителност на аргументите, в неуместно подбрани примери и в почти криминална небрежност при извършване на проучванията. Накратко, предварително изпитваше удоволствие при мисълта, че завинаги ще компрометира онзи скапаняк. Точно ровеше из библиотеката за „Лечение на раните“ от Троутман, когато Рейчъл се появи на стълбата и попита:

— Ще си лягаш ли, Лу?

— След малко отвърна той и я погледна. — Всичко наред ли е?

— И двамата спят като заклани.

Луис внимателно я изгледа и промълви:

— Ами ти? Защо не спиш?

— Досега четох.

— Сигурна ли си, че си добре?

— Разбира се — усмихнато отвърна Рейчъл. — Обичам те.

— И аз те обичам скъпа.

Той отново се обърна към библиотеката и откри учебника на обичайното му място и побърза да го извади.

— Докато двамата с Ели бяхте на погребението, Чърч довлече някакъв плъх в къщата — каза Рейчъл и се опита да се усмихне. — Ама че беше гаден!

— Господи, мила, съжалявам — възкликна Луис с надеждата, че гласът му няма да прозвучи виновно. — Сигурно е бил отвратителен.

Рейчъл приседна на стълбата. Облечена в розова бархетна нощница, с изчистено от грима лице и с коса, вързана на конска опашка, тя приличаше на дете.

— Изхвърлих го — каза тя, — но се наложи да ударя глупавия котарак с тръбата на прахосмукачката, защото изглеждаше решен да… да пази трупа. Знаеш ли, дори изръмжа срещу мене. Никога досега не го е правил. Напоследък изглежда странен — да не би да е болен от тифус или нещо подобно, Луис?

— Не вярвам, но ако настояваш, ще го заведа на ветеринар — бавно отвърна съпругът й.

— А, не, няма нужда — отвърна тя и умоляващо го изгледа. — Няма ли да си лягаш? Зная, че работиш, но…

— Идвам — каза Луис и се изправи, сякаш онова, което правеше, не беше важно. И наистина не беше важно — само че знаеше, че вече никога няма да напише унищожителното писмо, защото до утре ще изтече много вода и ще се случи нещо ново. Но плъхът си бе негова заслуга, нали? Плъхът, донесен от Чърч и безсъмнено разкъсан, с провиснали вътрешности и с откъсната глава. Да, плъхът си беше негов.

— Да си лягаме — промълви той и изгаси лампата в кабинета. Двамата с Рейчъл се изкачиха по стълбата, той я прегръщаше през кръста. Докато се любеха, се постара да бъде безкрайно нежен — но дори в момента, когато я облада, продължи да се вслушва във воя на вятъра зад заскрежените прозорци и да се пита къде е Чърч — котаракът, който принадлежеше на дъщеря му, а сега беше негова собственост — и дали в момента дебне или убива жертвата си. „Почвата на мъжкото сърце е камениста“ — помисли си той. Вятърът продължаваше да пее тъжния си припев, а на няколко километра от дома на Луис, Норма Крендъл, която едно време беше уплела на децата му еднакви вълнени шапки, лежеше в стоманения ковчег върху мраморна маса в моргата на „Маунтън Хоуп“. Топките памук, с които служителят от погребалното бюро бе подпълнил бузите й, положително бяха започнали да почервеняват.