Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (25)

25

Същия ден, около един часа следобед, Чърч се върна, също както котката от детското стихче. Луис беше в гаража, където от месец и половина насам в свободното си време се занимаваше с изработване на закрепени върху стената полици. Възнамеряваше да постави върху тях, далече от ръцете на Гейдж, всякакви опасни препарати и предмети: течността за чистачките на колата, бутилките с антифриз и остри сечива. Точно се канеше да забие пирон, когато Чърч влезе при него с вирната опашка. Луис не изпусна чука и дори не удари пръста си. Само сърцето му затупка по-бързо; за миг в стомаха му сякаш се нажежи реотан, сетне моментално угасна, също както електрическата крушка припламва по-ярко, преди да изгори. По-късно осъзна, че е прекарал цялата слънчева утрин след Деня на благодарността в очакване на Чърч; сякаш някаква примитивна частица от съзнанието му през цялото време бе знаела за какво е била екскурзията до гробището на микмаките.

Остави внимателно чука, изплю в дланта си пирончетата, които държеше в устата си и ги пусна в джобовете на работната си престилка. Сетне отиде при Чърч и го вдигна.

„Не тежи като мъртво тяло — с морбидна възбуда си каза той. — Килограмите му са същите, както преди смъртта му. Чърч тежеше повече, докато го носех в чувала. Тежеше повече, когато бе мъртъв.“

Този път сърцето му затупка по-силно — почти подскочи — и за миг гаражът се завъртя пред очите му.

Чърч присви ушите си назад и му позволи да го вдигне. Луис го изнесе навън и седна на стъпалата, водещи към задната врата. Котаракът се опита да се изтръгне от ръцете му, но Луис го погали и го задържа на скута си. Сега сърцето му като че се бе поуспокоило.

Леко разроши гъстата козина на шията на животното, като с отвращение и ужас си спомни как снощи главата му се въртеше с лекота поради счупените вратни прешлени. А сега пръстите му напипваха здрави мускули и обтегнати жили. Вдигна високо котарака и огледа муцунката му. Онова, което видя, го накара моментално да изпусне животното на тревата, да затвори очи и да закрие лицето си с ръка. Прилоша му, стори му се, че всичко се завъртя пред очите му — бе изпитвал подобно чувство след жестоко преливане, точно преди да започне да повръща.

Върху муцунката на Чърч имаше засъхнала кръв, а между дългите му мустаци видя полепнали парченца от зеления найлонов чувал.

„Ще поговорим повече за случилото се и навярно всичко ще ти се изясни…“

Господи, и така знаеше прекалено много!

„Ако науча нещо повече — помисли си той — има опасност да попадна в най-близката лудница.“

Занесе котарака вкъщи, взе синята му паничка и отвори котешка консерва. Докато я изсипваше в паничката, Чърч замърка и се отърка в глезените му. От отвращение Луис го побиха тръпки и той решително стисна зъби, за да се въздържи и да не го изрита. Козината на котарака изглеждаше прекалено гъста, хълбоците му — прекалено загладени — с една дума — противни. Луис почувства, че никога вече не би искал да докосне Чърч.

Наведе се и остави паничката на пода; животното се втурна покрай него и лекарят бе готов да се закълне, че долавя кисела миризма, миризма на развалено — сякаш пръстта се бе набила в козината на котарака.

Отстъпи назад, докато наблюдаваше как Чърч се храни. Дочу мляскането му — нима котаракът бе мляскал преди? Може би го е правил, но не му е направило впечатление. Във всеки случай, звукът беше отвратителен. „Пфу!“ — би извикала Ели.

Луис рязко се извърна и се отправи към стълбата. Отначало вървеше нормално, сетне тичешком се изкачи на горния етаж. Съблече се и хвърли всичките си дрехи в коша за пране, въпреки че сутринта се бе преоблякъл от главата до петите.

Напълни ваната с гореща вода и се потопи целия в нея.

Обгърна го облак пара и усети как мускулите му се отпускат от топлината. Когато водата започна да изстива, Луис сънено установи, че сега се чувства много по-добре.

„Котката се върна, също като в детското стихне. И какво от това? Голяма работа!“

Явно е допуснал грешка. Нали още предишната вечер му се бе сторило, че Чърч изглежда прекалено добре за животно, смачкано от камион?

„Спомни си за всички убити животни, които си виждал по автострадите — помисли си той. — Телата им са разкъсани, червата им се влачат… И всичко е реално, както казва Лудон Уенрайт в песничката си за мъртвия скункс.“

Да, сега бе ясно какво се е случило: Чърч е бил зашеметен от силния удар. Котаракът, който бе носил в чувал до старото гробище на микмаките, е бил в безсъзнание, не мъртъв. Не напразно хората казват, че котките имат девет живота. Слава Богу, че не бе казал на Ели! Тя никога няма да разбере, че любимото й животно за малко е щяло да загине.

„Спомни си за кръвта върху муцунката и върху гърдите му… за счупения врат…“

Но нали е лекар, не ветеринар! Просто е сбъркал диагнозата. Не е чудно, че е допуснал грешка: едва ли би могъл да направи обстоен преглед, докато коленичеше на поляната пред къщата на Джъд под бързо притъмняващото небе, при температура минус шест градуса. „Не забравяй, че носеше ръкавици“ — напомни си той. — „Вероятно…“

Върху облицованата с плочки стена на банята се открои огромна, безформена сянка, подобна на главата на малък дракон или на гигантска змия и нещо докосна голите рамене на Луис. Сякаш ударен от ток, той се отдръпна назад; водата от ваната се изплиска и намокри килимчето пред нея. Луис с потръпване се обърна и погледът му срещна мътните, жълтозелени очи на любимия котарак на дъщеря му, който се бе покачил върху спуснатия капак на тоалетната чиния.

Чърч леко се олюляваше, сякаш беше пиян. Луис продължи да го наблюдава; цялото му тяло потръпваше от отвращение, здраво стискаше зъби, за да не изкрещи. Чърч никога не се бе държал така; като змия, която се опитва да хипнотизира жертвата си — нито преди кастрирането си, нито след това. За пръв и за последен път, Луис се опита да си внуши, че пред него стои чужд котарак, който е влязъл в гаража, докато е поставял полиците, а истинския Чърч лежи погребан под могилата си върху скалистия хълм. Но отличителните белези съвпадаха… чак до разръфаното ухо и до лапата със странна форма. Ели бе притиснала с вратата на малката им къща в предградията на Чикаго Чърч, когато бе още котенце.

Нямаше грешка — наистина беше Чърч!

— Махай се оттук! — дрезгаво прошепна Луис.

Животното се втренчи в него — Господи, дори очите му бяха някак си различни — сетне скочи от тоалетната чиния. То се приземи тромаво, без обичайната за котките грация. Пристъпи тежко, политна и се удари във ваната, сетне изчезна от погледа на Луис.

„Точно така — то, а не той — помисли си Луис. — Нали помниш, че го кастрираха?“

Излезе от ваната и се избърса набързо, с резки движения. Беше успял да се избръсне и почти да се облече, когато тишината в къщата бе нарушена от пискливото звънене на телефона. Луис подскочи, широко разтвори очи от уплаха и вдигна ръце като да се защити. Сетне бавно ги отпусна, сърцето му биеше лудо, чувстваше приливи на адреналин.

Отново бе Стив Мастерсън, който се обаждаше, за да провери дали шефът му е размислил за партията скуош. Луис предложи да се срещнат пред входа на тенис корта след един час. Всъщност нямаше никакво време за губене и изобщо не му беше до скуош, но чувстваше, че трябва да излезе. Искаше да избяга от странното животно, което нямаше никаква работа в дома му.

Нетърпелив да излезе, Луис бързо напъха ризата в панталона си, сложи тениска, къси панталони и пешкир в спортната си чанта и тичешком слезе по стълбата.

Чърч лежеше на четвъртото стъпало. Луис се препъна в него и за малко щеше да падне. В последния момент успя да сграбчи перилото и се задържа. Падането щеше да е ужасно.

Спря за миг, когато се озова на долния етаж: дишаше на пресекулки, сърцето му биеше лудо, усещаше неприятен прилив на адреналин из цялото си тяло.

Чърч стана, протегна се и като че му се ухили.

Луис излезе. Спокойно можеше да изхвърли котарака, но не го направи. Струваше му се, че няма сили да го докосне.