Стивън Кинг
Гробище за домашни любимци (16)

16

Късно през нощта се събуди от силен трясък, който го накара да седне в леглото, докато се питаше дали Ели е паднала на пода, или креватчето на бебето се е счупило. Сетне луната изплува иззад облаците и изпълни стаята със студената си бяла светлина; едва тогава Луис забеляза Виктор Пасков, който стоеше на прага. Силният трясък, който го бе събудил, бе предизвикан от шумното отваряне на вратата.

Младежът се взираше в него, черепът му бе странно хлътнал зад лявото слепоочие. Засъхналата кръв образуваше по лицето му кафеникави ивици, напомнящи индианска бойна украса, ключицата стърчеше от деформираното му рамо, устните му бяха разтегнати в усмивка.

— Да вървим, докторе — продума Пасков. — Трябва да се поразходим.

Лекарят се огледа. Завита презглава с жълтия юрган, Рейчъл дълбоко спеше. Той отново извърна очи към Пасков, който беше мъртъв и същевременно жив, но не изпита никакъв страх. Само след миг разбра защо.

„Само сън е — помисли си той и облекчението му го накара да осъзнае колко е бил изплашен. — Мъртвите не възкръсват, защото е физиологически невъзможно. Всъщност, младежът се намира в хладилната камера на медицинския институт в Бангор, с татуирана буква У на гърдите — мястото, където се прави първият разрез при аутопсията. Патологът навярно е хвърлил мозъка му в отвора на гърдите, след като е взел проба от тъканта и е натъпкал черепната кухина с кафява хартия, за да спре изтичането на течността — много по-просто отколкото да постави обратно мозъка в черепа, което е равностойно с това да намериш мястото на елемент от сложната мозайка.“ Чичо Карл, бащата на нещастната Рути, му бе казал, че патолозите често постъпват така; беше му съобщил и други подробности, които навярно биха накарали Рейчъл, която изпитваше ужас от смъртта, да изпадне в истерия. Колкото до Пасков, той изобщо не е тук; няма начин да е тук. Пасков се намира в хладилната камера, с етикет, прикрепен към палеца на крака му. Освен това, със сигурност са му свалили червените спортни гащета.

Въпреки всичко, Луис изпита непреодолимо желание да се подчини, да стане от леглото. Очите на Пасков бяха-приковани в него.

Отхвърли завивките и спусна краката си на пода. Усети студеното докосване на вълнените фъндъци върху постланото пред леглото килимче — бяха го получили преди години от бабата на Рейчъл като сватбен подарък. Иронично си помисли, че халюцинациите му почваха да придобиват изключителна реалност. Ето защо тръгна след Пасков едва когато младежът се обърна и слезе по стълбата. Въпреки непреодолимото си желание да последва Пасков, все пак не искаше (дори и насън) да го докосва ходещ труп.

И все пак Луис го последва. Червените гащета на Пасков ясно се виждаха в мрака.

Преминаха през хола, трапезарията и през кухнята. Луис очакваше Пасков да отключи вратата между кухнята и гаража в пристройката, където държаха Комбито и Хондата, но остана излъган. Вместо да отвори вратата, младежът премина през нея. А Луис втрещено си помисли, „Ето какво ставало! Забележително! Всеки може да го направи!“

Реши да опита сам и за свое учудване се блъсна силно в дървената врата. Очевидно, дори и в съня си, оставаше закоравял прагматик. Завъртя топката на бравата, вдигна предпазната верижка и влезе в гаража, но Пасков не беше там. За миг се запита дали младежът се е изпарил, както често става с образите от сънищата. Същото се получава с местоположението: в един миг стоиш надървен на ръба на басейна и се каниш да предложиш „шведска тройка“ на (примерно) Роджър и Миси Дендридж, а в следващия вече изкачваш склоновете към някакъв хавайски вулкан. Навярно беше загубил следите на Пасков, защото започваше второто действие.

Но щом излезе от гаража, веднага забеляза — осветен от луната, младежът стоеше в края на поляната точно където започваше пътеката.

Този път Луис наистина се изплаши, подобен на черен дим, страхът бавно обхвана тялото му. Сигурен бе, че не иска да изкачи хълма, затова застина на мястото си.

Пасков го погледна през рамо, под лунната светлина очите му проблеснаха като сребро. Луис се скова от безименен ужас и отново се втренчи в изхвръкналата ключица и в кървавите дири по лицето на младежа. Но очите на Пасков го привличаха неудържимо. „Очевидно това е сън, подчинен на хипноза — помисли си Луис. Сън, в който не можеш да промениш съдбата си, както самият той не бе успял да предотврати жестоката смърт на Пасков. Можеш да изучаваш медицина цели двайсет години, но когато ти докарат човек, когото колата е запратила в крайпътно дърво с такава сила, че в черепа му се е образувала пролука колкото прозорче, едва ли ще съумееш да му помогнеш. В тези случаи е по-уместна намесата на водопроводчик или на вълшебник.“

Но докато подобни мисли се въртяха из главата на Луис, някаква невидима сила го теглеше към пътеката, караше го да последва спортните гащета, които на лунната светлина изглеждаха кафеникави, също като засъхналата кръв по лицето на Пасков.

Хрумна му, че сънят никак не му харесва. О, Господи, определено не му харесва. Бе прекалено реален. Докосването на краката му до студените фъндъци върху рогозката, неспособността му да премине през заключената врата, въпреки че във всеки уважаващ себе си сън хората преминаваха през врати, през стени… А сега ясно усещаше нощната роса върху босите си крака, чувстваше полъха на вятъра върху тялото си, което бе голо, с изключение на гащетата. Когато навлезе в гората, боровите иглички прилепнаха по стъпалата му… малка подробност, прекалено реална, за да му бъде по вкуса.

„Няма значение. Намирам се у дома, в собственото си легло. Това е просто сън, въпреки че е прекалено истински и подобно на останалите сънища, на разсъмване ще ми изглежда смешен. Когато съм напълно буден, съзнанието ми ще проумее неговата абсурдност.“

Някакво изсъхнало клонче се заби в рамото му и го накара да потръпне. Далеч напред, Пасков вървеше и приличаше на движеща се сянка; внезапно страхът на Луис изкристализира в ужасяваща мисъл: „Вървя сред гората, по петите на мъртвец, следвам го по пътя към Гробище за домашни любимци и изобщо не сънувам. Божичко, помогни ми, значи не е сън! Всичко е напълно реално!“

Двамата превалиха гористия хълм. Пътеката се виеше между дърветата, сетне се шмугна сред преплетените шубраци. Но този път никой не носеше ботуши. Босите крака на Луис затънаха в студената желеподобна тиня, която сякаш се опитваше да ги впримчи, след което колебливо отпускаше хватката. Луис усети как калта се набива между пръстите на краката му и се опитва да ги раздели.

Отчаяно се опита да си внуши, че сънува.

Но номерът му не мина.

Стигнаха до полянката, луната отново изплува иззад разкъсаните облаци и освети гробището с призрачна светлина. Наклонените надгробни паметници — счупени дъски и консервни кутии, разрязани със специалното ножче на бащата и изчукани във формата на груби правоъгълници и отломки от различни скали — се открояваха напълно релефно и хвърляха тъмни, ясно очертани сенки.

Пасков спря до надписа: „Котаракът Смъки — най-послушният на света“ и се обърна към Луис. В душата на лекаря се промъкна страх и ужас, пропълзя бавно, но неумолимо; струваше му се, че от напрежение тялото му ще се пръсне като балон. Окървавените устни на Пасков се разтегнаха в страховита усмивка, под призрачната лунна светлина атлетичното му тяло с бронзов загар от работата на открито изглеждаше белезникаво като покрит със саван труп. Младежът вдигна ръка и посочи с пръст. Луис погледна към мястото, което показваше Пасков и от гърдите му се изтръгна стон; очите му щяха да изхвръкнат от орбитите; притисна юмрук към устата си, за да не изкрещи. Усети студена влага върху бузите си и осъзна, че от ужас се бе разплакал.

Купчината повалени дървета, същите, върху които Ели искаше да се изкачи и заради които Джъд Крендъл, видимо обезпокоен, й се бе скарал, се бе превърнала в камара от кости. Костите се движеха. Движеха се и тракаха — челюсти, бедрени и лакътни кости, кътни и предни зъби. Луис забеляза озъбени черепи на хора и на животни; призрачни ръце щракаха с костеливите си пръсти, някакъв крак свиваше белезникавите си стави. Господи, камарата от кости се приближаваше или по-точно — пълзеше…

Пасков се извърна и тръгна към Луис, окървавеното му лице изглеждаше още по-страшно под лунната светлина. Луис усети, че мозъкът му се сковава от ужас; в ума му се въртеше една и съща несвързана мисъл: „Трябва да викаш, докато се събудиш, няма значение, че ще изплашиш Рейчъл, Ели, Гейдж, събуди цялата къща, всички съседи, трябва да викаш, докато се събудиш, викай, докато се събудиш, викай, докато се… викай, викай, викай…“ Но от устата му се изтръгна само леко свистене, сякаш някакъв малчуган се опитваше да свирне с пръсти.

Пасков проговори едва когато се приближи до Луис.

— Вратата не бива да се отваря — каза той и погледна Луис, който бе паднал на колене. Младежът вече не се усмихваше. По лицето му бе изписано странно изражение и лекарят отначало си помисли, че е съжаление; миг по-късно осъзна, че греши — не бе съжаление, а безкрайно ужасяващо търпение. Пасков отново посочи към приближаващата купчина кости.

— Не преминавайте през бариерата, докторе, дори нещо да ви тласка да го сторите. Тя е граница, която не бива да престъпвате. Помнете, това място е по старо от света и никога не е в покой.

Луис отново се опита да изкрещи, но и този път усилията му бяха напразни.

— Идвам като приятел — каза Пасков.

Но наистина ли бе произнесъл думата „приятел“? Очевидно на Луис му се струваше, че младежът говори на чужд език, който той разбира само защото насън стават чудеса; обърканият му разум се бе спрял на думата „приятел“, която бе най-близка по смисъл до онази, употребена от Пасков.

— Гибелта ви и гибелта на хората, които обичате наближава, докторе — произнесе Пасков. Вече е толкова близо, че Луис усети миризмата на смърт, която лъхаше от него.

Пасков протегна ръка.

Дочу се тихо, влудяващо тракане на кости.

Луис рязко се отдръпна и за малко щеше да падне в усилията си да се изтръгне от протегнатите ръце. Закачи с длан някакъв паметник и го повали на земята. Лицето на младежа неумолимо се наведе над него и запълни полезрението му.

— Запомнете, докторе!

Луис се опита да изкрещи, зави му се свят, сякаш земята се преобърна под краката му, пред очите му причерня, ушите му заглъхнаха, чуваше единствено тракането на движещите се кости, осветени от луната, която се опитваше да разпръсне нощния мрак.