Дамян Дамянов
Лирична археология

Пред мене зее изкоп: мойта младост.

Бездънен гроб. Огромен тъмен ров.

Жив слизам. И една след друга вадя

от дъното му сенки. От любов.

Един след други скелети огромни,

покрити с прах, със чернозем, с покой,

измъквам и не мога да си спомня

от всичките кой точно бил е мой.

Едва ги разпознавам, а се мръква.

Уж бяха на жени, а пък със страх

аз все със своя собствен ги обърквам,

все своя собствен разпознавам в тях.

И все се мъча да зарина гроба,

ала земята мърда. Под пръстта

покойница недоубита — Обич,

Любов се гърчи. Още жива, тя

пръстта наддига и излиза. Тропкат

обущата й сребърни. И мраз

в душата ми пролазва — от разкопки

май цял направен съм самият аз.