Рафаел Ферлосио
Алфануи открива света (18)

Осемнадесета глава

За това как снегът разся тъгата на Алфануи

През настъпилата зима Алфануи не се отделяше от огъня. Седнал на един пън, вляво от огнището, под оджака, той гледаше огъня, без да отрони дума. Огънят обръщаше лицето си към него. Огънят имаше уста и очи. Устата му с трески вместо зъби пращеше, говореше безспир. Над очите на огъня Алфануи виждаше лицето на учителя. Огънят говореше с древните си зъби. От него се раждаха класове, а след това сам той ронеше зърната на класовете. Всеки клас беше разказ, всеки разказ — усмивка. Огънят сипеше щедро своите разкази, сякаш пръскаше с пълни шепи зърна жито. Ехото на разказите спи в комините. Вятърът се мъчи да ги разпръсне. Огънят ги пробужда някъде дълбоко в погледа на Алфануи огънят събуждаше челото на учителя. Чисто чело. Алфануи слушаше често повтаряните разкази. Събираше житото в шепите си, разпознаваше гласа. Разпознаваше сред житото някогашните усмивки. По цели нощи. Нахлуваха носените от огъня разкази и изпълваха кухнята. Сега огънят се засилваше от само себе си, замираше сам, отново сам се разгаряше и сетне сам гаснеше. Алфануи гледаше и слушаше. Преставаше да гледа и вече не чуваше.

Една студена нощ, когато всички си бяха вече легнали, Алфануи остана сам до огнището. Въздухът в кухнята беше топъл, тежък, гъбест, подобен на шупнал зехтин. Той се мъчеше да се измъкне навън през пролуките и стените. Мракът в кухнята караше нещата да потънат в неспокоен и тежък сън. А горещината и задухът не даваха никому покой. Паяците, котките, червеите, мравките се раздвижиха сякаш против волята си. Те дращеха, лутаха се безцелно насам-натам, опитваха се да се доберат до студения въздух, които, подобен на хладни метални ками, проникваше през пролуките. Котките шареха възбудени, катереха се по столовете, по масата, по прозорците, въртяха се край стените на стаята и мяучеха тихо, тревожно. Алфануи огледа стаята, осветена от голям светилник. Стори му се сива, котките изглеждаха също сиви, огънат беше сив, покрит от гъста, мазна пепел. Блестеше само въздухът в пролуките, през които проникваха камите на студа, готови да разрежат тази безформена гъста маса. Но недалеч от пролуките, камите, попаднали в прегръдките на горещината, се похабяваха, загубваха силата си, огъваха се и омекваха като восък. Алфануи стана и прилепи ухото си до един много тесен процеп в черчевето на прозореца. Усети тих и нежен полъх, мек, траен и плъзгащ се, като допир на студен чаршаф.

Алфануи отвори вратата на къщата. Светлината от кухнята се разля по полето, а кухнята като живо същество започна да вдишва нощния хлад дълбоко, продължително, с пълни гърди. Чуваше се как дълбоко поема дъх, как пие от свежестта. Алфануи бе застанал на прага. Навън снегът покриваше всичко.

Привлечен от светлината на кухнята, един заек се приближи до къщата и седна на задните си крака, пред вратата с лице към момчето. Сякаш някой удари Алфануи с камшик и той се втурна по снега. Заекът скачаше пред него безшумно и се премяташе презглава по снега. Те тичаха двамата към един гол хълм. Всичко беше побеляло. Облаците се бяха разнесли и грееше луна. Алфануи тичаше и дишаше на воля. Долу се виждаше вратата на кухнята, която приличаше на пещ с отвор към полето. Алфануи се отправи към малка горичка от голи тополи, които в безпорядък забиваха клоните си в луната. Горичката се спускаше по стръмен скат. Сред гъсто разположените дървета Алфануи и заекът започнаха да се гонят, като кръжаха около тополите и сплитаха следите си по заснежената земя. После продължиха да тичат, пресякоха воденичната вада, стигнаха до мелницата, а оттам продължиха по друг хълм и навлязоха в друга горичка, като описваха нови и нови кръгове около къщата, която се издигаше долу в низината. Сега се намираха на обратната страна на вратата, така че светлината не се виждаше вече, но луната грееше силно. Те тичаха и тичаха, докато Алфануи напълни дробовете си със снежния въздух и му се насити.

Алфануи награби вързоп зелени и влажни пресни дърва, спусна се към дома си и ги хвърли в жарта. Те пръскаха искри и пушеха, изпускаха вода и дим и сякаш отказваха да горят. Накрая се запалиха със студен и метален пламък, блесна ясна и млада светлина, която непрестанно и весело се движеше, и напълни цялата кухня. Котките, паяците, дървесните червеи и мравките се разбягаха.

Алфануи, застанал прав до огнището, погледна през широко отворената врата и видя, че се съмва над заснеженото поле.