Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (5)

Глава 5

ПО ВРЕМЕ НА вихрената обиколка из пансиона „Макстънс“ рано тази сутрин зърнахме един чистач — случайно помните ли го? С провиснал гащеризон и шкембенце, от устата му виси димяща цигара въпреки табелите с надпис „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕТО! ХОРАТА ДИШАТ!“, окачени на всеки пет метра в отделенията за пансионерите. Влачеше мърляв парцал, който причаше на топка умрели паяци. Не си ли го спомняте? Не, не се извинявайте. Почти никой не забелязва Пит Уекслър — навремето беше безличен юноша (завърши гимназията във Френч Ландинг с успех среден три), чиято безлична младост бе на път да отстъпи място на също тъй безлична средна възраст. Единственото му хоби е от време на време скришом жестоко да щипе мухлясалите старци, които тровят дните му с непрестанно сумтене, безсмислени въпроси и воня на газове и урина. Страдащите от болестта на Алцхаймер са най-гнусни. Случвало се е понякога Пит да гаси цигарите си в мършавите им гърбове и задници. Допадат му сподавените писъци, с които реагират на пронизващата болка от горящото въгленче. Това „невинно“ забавление има двояко въздействие — тях събужда от унеса, а у него поражда задоволство. Някак си му подобрява настроението. Разширява мирогледа му. Пък и на кого ще се оплачат? Господи, ето го и най-гадният от всички — Чарлс Бърнсайд, който тътри крака по коридора на „Маргаритка“. Долната му челюст е провиснала, също и панталонът на пижамата, вследствие на което се разкрива такава гледка към кльощавия му задник, изцапан с нещо кафяво, от която на Пит му се повдига. За бога, шоколадовите петна стигат чак до коленете на дъртия куфалник. Запътил се е към тоалетната, но е твърде късно. Един кафяв кон — условно да го наречем Утринен гръм — вече е изскочил от конюшнята и несъмнено препуска из чаршафите на Бърни.

„Слава на Бога, че не ми влиза в задълженията да ги мия тия кретени — мислено отбелязва Пит и се ухилва, без да изважда цигарата от устата си. — На теб се пада честта, Буч.“

Но в момента на рецепцията срещу клозета за момиченцата и момченцата няма никого. Буч Иъркса ще пропусне знаменателната гледка на оклепания задник на Бърни. Буч явно е излязъл да пуши, макар че Пит сто пъти е обяснявал на тоя идиот, че табелите „ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО“ не означават нищо — на Веселяка въобще не му пука кой къде пуши (и къде си гаси цигарите). Поставени са единствено защото старият кафез на куфалници трябва да отговаря на изискванията на някой смотан щатски закон.

Пит се ухилва още по-широко и за миг страшно заприличва на сина си Ъби, бивш приятел на Тайлър Маршал (всъщност тъкмо Ъби Уекслър показа среден пръст на Джак и Хенри тази сутрин). Пит се чуди дали да не излезе да осведоми Буч, че му се е отворила малко работа в стая M18 — включително обитателя, разбира се — или да го остави сам да открие най-новата свинщина на Бърни. На дъртия може да му хрумне да се върне и да размаже гадорията, един вид да сподели радостта. Което би било забавно; от друга страна, на Буч ще му увисне ченето като му съобщи радостната вест, което също…

— Пит!

О, не. Мръсницата го спипа. Макар и хубава, си остава мръсница. Пит не помръдва, питайки се дали оная няма да се чупи, ако не й обърне внимание.

Напразни надежди.

— Пит.

Обръща се. Дами и господа, представяме ви Ребека Вилас — голямото добрутро. Днес е с тънка червена рокличка, можеби в чест на Празника на ягодите, и черни обувки с висок ток в чест на идеалните си крака. За миг си ги представя обвити около тялото си, черните обувки се кръстосват под кръста му като стрелките на часовник, но изведнъж забелязва кашона, който дамата носи. Ясно, намерила му е работа. Пръстенът също не убягва от вниманието му — камъкът сигурно е скъпоценен, на големина е колкото яйце от червеношийка, мътните го взели, но на цвят е доста по-светъл. Не за пръв път той се пита с цената на какво се придобива подобен пръстен.

Ребека потропва с крак и го чака да й се нагледа. Междувременно Чарлс Бърнсайд продължава да се тътри към тоалетната. Като го гледа човек с тия кльощави пищялки и хвърчаща изтъняла косица, ще си каже, че отдавна е забравил да тича. Но ще сгреши. Ужасно ще сгреши.

— Да, госпожице Вилас — най-сетне проговаря Пит.

— В салона, Пит. По-живо. Колко пъти ти е казано да не пушиш в отделенията за пациентите?

Без да му даде възможност да отговори, тя се врътва предизвикателно и тръгва към салона, където днес следобед ще се проведе танцова забава.

Пит въздъхва, подпира на стената дръжката с парцала и поема след Ребека.

* * *

Чарлс Бърнсайд остава сам пред вратата на отделение „Маргаритка“. Апатичното му лице се оживява и погледът му става лукав като на див звяр. Сякаш изведнъж се подмладява. Преобразява се до неузнаваемост — от жив труп се превръща в Карл Биърстоун, който навремето в Чикаго изтрепваше дечицата с нечовешка жестокост.

Но това не е само Карл… в очите му искри нещо друго. Нещо нечовешко.

Той… то… се хили.

На бюрото на рецепцията са струпани купчина листове, затиснати с кръгъл камък с големината на кафеена чашка. Върху него с черни буквички е написано: „ЛЮБИМЕЦЪТ НА БУЧ“.

Бърни грабва „Любимецът на Буч“ и се втурва в мъжката тоалетна, като продължава да се хили.

* * *

Масите в салона са изместени до стените и са застлани с червени хартиени покривки. Пит ще закачи и червени лампички (на батерии, разбира се — надали е много разумно да се запалват свещи). Стените са накичени с грамадни картонени ягоди — някои доста оръфани, тъй като ги слагат и свалят всеки юли, откакто Хърбърт Макстън основа пансиона във веселите времена на суинга в края на шейсетте години. Подът, застлан с линолеум, изглежда някак гол и празен.

Следобеда мухлясалите старци, които все още се държат на краката си и имат желание за танци, ще се кълчат под звуците на великите бигбенди от трийсетте и четирийсетте години, като се вкопчват един в друг на бавните парчета и подмокряйки се от вълнение на джитърбъгите^[1]. (Преди три години един дядка на име Ървинг Кристи дори получи лек сърдечен пристъп, след като изпълни изключително сложен „линди хоп“^[2] под звуците на „Не сядай под ябълката с друг освен с мен“^[3].) О, да, Празникът на ягодите е адски вълнуващ.

Ребека е избутала в средата на салона три големи маси и ги е застлала с бяло сукно — отгоре ще поставят пулта на Симфоничния Стан. В ъгъла стърчи лъскав никелиран микрофон — истинска антика от трийсетте години в „Котън Клъб“^[4]. Микрофонът е едно от съкровищата на Хенри Лейдън. Пристигна още вчера, опакован в онзи продълговат кашон до стената. На подиума под гредата, украсена с бял и червен креп и картонени ягоди, е изправена стълба. Като я вижда, Пит е обзет от собственическа ревност. Значи Ребека Вилас е влизала в килера му. Каква нахална мръсница! Само да е посмяла да пипне тревата направо ще й…

Сумтейки, младата особа оставя кашона на подиума и се изправя. Отмята копринена кестенява къдрица от пламналата си страна. Още няма десет часът, но се очертава типичен уисконсински горещник. В подобни случаи Джордж Ратбън съветва населението да се екипира с бельо с климатик и двойна доза дезодорант.

— Не вярвах, че ще дойдеш, добри ми юначе — заявява Ребека със силен ирландски акцент.

— Ами ей ме, на! — сърдито се сопва Пит. — Като гледам, нямаш нужда от мен. — След кратко мълчание добавя, имитирайки ирландския й акцент: — Като гледам, и без мене те бива. — В неговите представи това е проява на голяма духовитост. Застава до подиума и надниква в кашона, обозначен — както и продълговатият кашон за микрофона — с печат „СОБСТВЕНОСТ НА ХЕНРИ ЛЕЙДЪН“. Вътре е скрит малък прожектор с намотай около стойката електрически кабел и специални приставки за светлинни ефекти, чрез които залата ще бъде озарена в меки отблясъци с цвета на захарни пръчки и захаросани ягоди.

— Какви са тия тъпотии? — мръщи се Пит.

Ребека го дарява с ослепителна усмивка и в очите й припламват опасни искрици. Посланието е ясно дори за тъпак като Пит: „Търпението ми се изчерпва, мой човек. Внимавай да не го отнесеш.“

— Сценично осветление. О-С-В-Е-Т-Л-Е-Н-И-Е. Ще виси на онази кука горе. К-У-К-А. Водещият настоява да го сложим. Казва, че му създавало настроение. Н-А-С-Т-Р…

— Какво стана с Уини Ериксън? — мърмори Пит. — Уини не влачеше такива кретенщини. Два часа въртеше проклетите плочи и надигаше джобната манерка, после мирно и кротко си хващаше пътя.

— Премести се — с безразличие отвръща Ребека. — Замина за Расин.

— Ъ-ъ… — Пит се взира в гредата, украсена с набран креп. — Не виждам кука, госпожице Вилас.

— Исусе Христе! — въздиша младата дама и се покатерва на стълбата. — Ето я. Да не си сляп?

Пит, който със сигурност не е сляп, в този миг изпитва дълбока благодарност за доброто си зрение. Пред очите му се разкрива фантастична гледка към краката й чак до фината алена пяна на дантелените й гащички и плавните извивки в горния край на бедрата й, напрегнати от усилието да стои изправена на петата стъпенка.

Ребека навежда глава, забелязва как той я зяпа с отворена уста и проследява погледа му. Изражението й се посмекчава. Както мъдро отбелязваше майка й, за едните женски гащи някои мъже са готови да станат за посмешище.

— Пит. Събуди се, Пит.

— А? — Зяпа я глуповато, а на долната му устна блести слюнка.

— По бельото ми няма куки, в което съм абсолютно сигурна, кахто в много малко неща в живота. Но ако благоволиш да погледнеш малко по-нагоре… към ръката, вместо към задника ми…

Отмества глава и замаяният му поглед попада върху аления й нокът (в чест на празника Ребека е съвършена ягодова визия във всяко отношение), нервно потрепващ по завитото метално парче, което лъщи сред диплите на крепа като рибарска кукичка.

— Кука — неуморно повтаря Ребека. — Слагаш розовите приставки на прожектора, окачваш прожектора на куката. Салонът се осветява в меки розови отблясъци, съгласно изричните инструкции на дисководещия. Разбра ли, kemo sabe^[5]?

— Н-да-а…

— Тогава би ли го вдигнал, ако ми позволиш така да се изразя?

Тя слиза от стълбата, заключавайки, че Пит Уекслър доста — тъчно се е насладил на прелестите й в замяна на простата задача, която трябва да изпълни. Чистачът, който вече е имал една ерекция, изважда от кашона розовия прожектор на Симфоничния Стан и се подготвя за втора. Покатерва се на стълбата и слабините му се изпречват точно пред лицето на Ребека Вилас. Като забелязва характерната подутина, младата жена прехапва устни, за да не се засмее. Мъжете са пълни глупаци. Някои са много сладки, но въпреки всичко си остават глупаци. Само дето някои глупаци могат да предложат на една дама скъпи пръстени, пътешествия и вечери в нощните заведения в Милуоки, а други — не.

Най-многото, на което са способни някои глупаци, е да монтират скапаните прожектори.

* * *

— Момчета, чакайте ме! — вика Тай Маршал. — Ъби! Рони! Ти Джей! Чакайте ме!

Ъби Уекслър (който действително прилича на Слъго, не особено схватливият приятел на Нанси^[6]) подхвърля през рамо:

— Ти ни настигни, мотльо такъв!

— А-ха! — пискливо приглася Рони Мецгър. — Ти ни настигни, лотмьо такъв! — Рони, комуто предстоят многобройни посещения при логопед, поглежда назад и едва не се блъсва в автоматичния брояч на паркинга, но в последния момент успява да го избегне. После тримата хукват да бягат, заемайки целия тротоар (ако насреща им се случи пешеходец, Бог да му е на помощ), а тройната им сянка препуска по петите им.

Тайлър се колебае дали да напрегне последни сили да ги настигне, но решава, че е твърде изморен. Родителите му го уверяват, че след време несъмнено ще настигне другите, просто е дребен за възрастта си, но хлапакът се съмнява. Опасенията му относно Ъби, Рони и Ти Джей също се задълбочават. Дали наистина си струва да се мери с тях? (Ако Джуди Маршал бе посветена в тези опасения, би посрещнала новината с бурни аплодисменти — и без друго вече две години се пита кога най-сетне на будния й разсъдлив син ще му омръзне да върви по петите на тия лекета… или както тя ги окачествява — „безнадеждни неудачници“.)

— Проклятие! — безутешно възкликва Тай — научи тази безобидна ругатня от повторението на минисериала „Десетото кралство“^[7] по канапа за научнопопулярни Филми — и слиза от велосипеда. И без друго няма смисъл да бърза, защото отлично знае къде ще ги намери — пият фрапе „Слърпи“ и разменят картички за „Маджик“^[8] на паркинга на денонощния супермаркет „Севън-Илевън“. У приятелите му го смущава и друго. Напоследък много-много не се интересуват от колекционирането на бейзболни картички. Ъби, Рони и Ти Джей пет пари не дават за „Кардинале“, „Индиънс“, „Ред Сокс“ и „Пиячите“. Ъби дори се изцепи и заяви, че бейзболът бил педалски спорт — коментар, който Тай намира по-скоро глупав (и едва ли не жалък), отколкото безобразен.

Бавно бута велосипеда по тротоара и дишането му постепенно се успокоява. Стига кръстовището на Чейс с Куин Стрийт. Ъби я нарича Куиър^[9] Стрийт. Естествено. Нищо ново. Не се ли корени проблемът именно тук? Тайлър е момче, което обича новите неща, изненадите, а Ъби Уекслър — не. Като доказателство за съществуването на подобна взаимовръзка по-рано тази сутрин реагираха по абсолютно противоположен начин на музиката, носеща се от пикапа.

Тайлър спира на ъгъла и оглежда Куин Стрийт, от двете страни на която се издигат бухлати плетове. Отдясно иззад храсталаците надничат червените покриви на някакви постройки, в които се помещава старческият дом. На главния вход е закачена обява. Обзет от любопитство, Тайлър яхва велосипеда и бавно се насочва към стъкления портал да я разгледа по-отблизо. Най-дългите клони на живите плетове гальовно шумолят по вилките на велосипеда.

Обявата се оказва огромна ягода, под която е написано:

„ДНЕС Е ПРАЗНИКЪТ НА ЯГОДИТЕ!!!“. „Какъв ли е този празник на ягодите? — пита се Тайлър Маршал. — Сигурно е някакво специално празненство само за пенсионери.“ Отговорът на този въпрос не го вълнува особено. Размишлява над него няколко секунди и обръща велосипеда.

* * *

Продължавайки да се хили и без да изпуска „Любимецът на Буч“, Чарлс Бърнсайд влиза в мъжката тоалетна в „Маргаритка“. Вдясно са монтирани цяла редица мивки, над които са окачени метални огледала като в долнопробните кръчми и барове. От едно го посреща собствената му ухилена физиономия. В крайното огледало до прозореца обаче се отразява образът на момченце с фланелка на отбора на Милуоки Бруърс. То е спряло пред входа и без да слиза от велосипеда си, чете обявата за Празника на ягодите.

На Бърни му потичат лигите. Дори не прави опит да се прикрие. Досущ като на вълка от приказките лигите му се проточват по увисналата морава устна, в ъгълчетата се събира пенеста слюнка и се стича по брадичката му като сапунена пяна Бърни разсеяно я обира с опакото на възлестата си длан и я отърсва на пода, без да откъсва поглед от огледалото. Това момченце не е като бедните изгубени дечица, които това чудовище обича да причаква — Тай Маршал е роден и израснал във Френч Ландинг и отлично знае къде се намира — но би могъл да стане едно от тях. Много лесно може да се загуби и да се озове в една определена стая. По-точно килия. Или да се влачи с разкървавени крачета към странен, непознат хоризонт.

Особено ако Бърни постигне своето. Налага се да действа бързо, но както вече стана дума, при необходимост Чарлс Бърнсайд може да се движи изненадващо бързо.

— Горг — обръща се към огледалото. Изрича безсмислената дума със съвършено ясен акцент на кореняк от Средния Запад. — Ела, Горг.

Без да се бави — много добре знае какво ще последва — Бърни се обръща към четирите тоалетни кабини. Влиза във втората отляво и хлопва вратата.

* * *

Тайлър тъкмо яхва велосипеда, когато плетът прошумолява недалеч от входната врата с обявата за празника. От храсталака изхвръква грамаден черен гарван и каца на тротоара. Пронизва малкия с умните си очички, сетне, както си стои на широко разкрачените си крачета, току отваря човка и изтърсва.

— Горг!

Тайлър се взира в птицата и плахо се подсмихва, питайки се дали не му се е причуло, но е готов да изпадне във възторг (както всяко десетгодишно хлапе винаги е готов да повярва в невероятното).

— Какво? Каза ли нещо? Гарванът плясва с лъскавите си криле и кокетно накланя глава, при което става почти красив. — Горг! Тай!

Момченцето се разсмива. Неговото име! Гарванът изрече неговото име!

Слиза от велосипеда, подпира го на стойката и пристъпва две-три крачки към птицата. За беда в този миг мисълта за злата участ на Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам е много далеч от съзнанието му.

Сигурен е, че птицата ще се подплаши, но вместо да отлети, тя прехвръква към мрачината сред бухлатите храсталаци.

— Моето име ли каза?

— Горг! Тай! Абала!

За миг усмивката на малчугана помръква. Последната дума му се струва позната, но макар и съвсем бегли, асоциациите не са особено приятни. Кой знае защо се сеща за майка си. После гарванът повтаря името му — действително произнася „Тай“.

Със следващата крачка Тай се приближава към черната птица и се отдалечава още повече от Куин Стрийт. Птицата на свой ред се присламчва към плета. На улицата няма жива душа — тази част от Френч Ландинг мечтателно се припича на утринното слънце. Тай пристъпва към своята гибел и световете потреперват.

* * *

Ъби, Рони и Ти Джей наперено излизат от „Севън-Илевън“, където арабеската зад тезгяха току-що им сервира боровинково „Слърпи“ („арабеска“ е пример за една от многото презрителни думи, които Ъби усвоява от баща си). Сдобили са се и с по два чисто нови пакета карти за „Маджик“. Ъби, чийто устни вече са боядисани в мораво, се обръща към Ти Джей:

— Върни се да извикаш мотльото.

— Защо пък аз? — дръпва се Ти Джей.

— Защото Рони купи картите, глупако. Хайде, дай малко газ.

— За какво ни е притрябвал, Ъби? — недоумява и Рони, който, небрежно облегнат на стойката за велосипеди, лакомо нагъва подсладените късчета лед.

— Защото аз така казвам — надуто отвръща Ъби. Истината е, че в петък Тайлър Маршал има пари. Всъщност разполага с пари почти всеки ден. Техните са въшливи с мангизи. По тази причина у Ъби, който расте под грижите (ако въобще можем да ги наречем така) на самотен баща, работещ като чистач, вече се заражда смътна омраза към Тайлър — скоро ще започне да го унижава, не след дълго ще последват и първите побои. Но засега единствената му цел е с приятелите му да се сдобият с трето тесте карти, за да ги разменят, фактът, че Тайлър ще се изръси, макар да не харесва играта „Маджик“, още повече ще услади придобивката.

Най-напред обаче трябва да докарат малкия мотльо тук. Или малкия „лотмьо“, както го нарича Рони със сбърканата уста. Тази дума допада на Ъби и смята да я използва редовно. „Лотмьо“. Такава хубава дума. Подиграва се едновременно на Тай и на Рони. Две за цената на едно.

— Хайде, Ти Джей. Искаш ли да ти лепна една запалка?

Не иска. Запалките на Ъби Уекслър причиняват зверска болка. Ти Джей театрално въздъхва, изважда велосипеда си от стоянката, яхва го и бавно се спуска назад по хълма, като държи кормилото с една ръка, а в другата стиска плодовото „Слърпи“. Сигурно ще срещне Тай всеки момент — малкият е слязъл от колелото и го бута, защото е „страшно… адски… уморен“, но мотльото въобще не е на Чейс Стрийт… Какво става?

Ти Джей натиска педалите.

* * *

Отново сме в мъжката тоалетна, този път пред кабинките. Втората врата отляво е затворена. Останалите три се полюшват на пантите. Изпод затворената врата се подават мръсни пантофи, от които стърчат кокалести глезени с изпъкнали вени.

Проехтява смайващо силен крясък. Гласът е младежки, дрезгав, гладен и гневен. Цялата тоалетна кънти:

— Абала! Абала — дун! Муншун Горг!

Внезапно в казанчетата шурва вода. При това в четирите кабини едновременно. Писоарите на отсрещната стена се задействат. Никелираните дръжки едновременно се спускат и по заоблените порцеланови гърнета рукват силни струи.

Отново извръщаме поглед към кабините и установяваме, че краката — заедно с пантофите — са изчезнали. За пръв път чуваме гласа на всеобщия упадък — напомня на гореща въздишка, на стенание след кошмарен сън в два през нощта.

* * *

Гарванът вече подскача досами плета. Продължава да се взира в Тай с лъскавите си, зловещи очички. Хлапето го следва като хипнотизирано и шепне:

— Кажи пак името ми. Кажи го пак и можеш да си вървиш.

— Тай! — услужливо грачи птицата, приплясва с криле и се шмугва под плета. Лъскавият черен силует се смесва със зеленината и след миг изчезва.

— Пресвети гарване! — възкликва Тай. Дава си сметка какво е изтърсил и неуверено се засмива. Истина ли беше? Истина беше, нали?

Навежда се над дупката, където се скри птицата, и тъкмо разсъждава, че ако е паднало някое перо, ще си го вземе за спомен, когато сред кичестите клони се стрелва мършава бяла ръка и го сграбчва за врата. Тайлър надава ужасен писък и изчезва зад плета. Едната му маратонка се закача на късите жилави клони и се изхлузва от крака му. От храстите долита нетърпелив, гърлен крясък, наподобяващ: „Момченце!“. Следва глух удар, все едно някой удря с камък детска главичка. В последвалата тишина отеква само монотонното бръмчене на косачка в далечината, наблизо жужи пчела.

Кръжи над цветята от другата страна на плета, откъм „Макстънс“. Зелената ливада е пуста, край сградата са изнесени маси за Празника на ягодите.

Тайлър Маршал го няма.

* * *

Ти Джей Реникър се спуска по инерция до пресечката на Чейс и Куин Стрийт. Разтопеното „Слърпи“ се стича като мастиленосиня ивица по китката му, но той въобще не забелязва. Насред Куин Стрийт стърчи велосипедът на Тай, културно подпрян на стойката, но от малкия няма и следа. Обзет от лоши предчувствия, Ти Джей бавно приближава. По едно време забелязва, че фрапето е станало на лепкав сироп и картонената чаша е подгизнала. Хвърля я в канавката, Това несъмнено е колелото на Тай. Не може да сбърка червения велосипед „Шуин“ с извитото кормило и зелената ваденка на „Милуоки Бруърс“ на рамката. А отстрани… Край плета, очертаващ границата между света на старите хора и света на обикновените хора, т.е. на истинските хора, момчето забелязва самотна маратонка „Рийбок“. Тротоарът е обсипан с лъскави зелени листа. От обувката стърчи птиче перо.

Хлапакът зяпва от изумление. Не е схватлив като Тайлър, но реотаните в мозъчната му кутия загряват малко по-бързо от тези на Ъби Уекслър и лесно може да си представи как някой дръпва Тайлър в храсталака, а велосипедът остава на улицата… заедно с маратонката… захвърлена на една страна…

— Тай? Да не се бъзикаш? Ако се бъзикаш, престани веднага. Иначе ще кажа на Ъби да ти удари най-гадната запалка на света.

Отговор няма. Ти Джей е сигурен, че Тай не се шегува.

В главата му като рояк пчели зажужават мисли за Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам. Иззад плета долитат (или поне така му се струва) крадливи стъпки — Рибаря е приключил с вечерята и сега се връща за десерта!

Ти Джей се опитва да изкрещи. Не успява — гърлото му се е свило като иглено ухо. Привежда се над кормилото и натиска педалите. Засилва се от тротоара и скача на уличното платно, стараейки се да избяга възможно най-бързо от страховития плет. Предната гума попада в останките от фрапето. Приведен като състезател от Гран При, Ти Джей с всички сили върти педалите, оставяйки след себе си лъскава тъмна диря като от кръв. Наблизо грачи гарван… звукът напомня на ироничен смях.

* * *

Робин Худ Лейн № 16: вече сме били тук, както е казала танцьорката на архиепископа. Надничаме през кухненския прозорец и виждаме Джуди Маршал, която спи в люлеещия се стол в ъгъла. На скута й лежи разтворена книга — романът от Джон Гришам, който забелязахме на нощното й шкафче. На пода е оставена чаша с изстинало кафе. Джуди прочете десет страници и задряма. Вината не е в разказваческите умения на господин Гришам — цяла нощ тя не мигна, при това не за пръв път. От два месеца спи най-много по два часа на нощ. Фред знае, че с жена му става нещо, но въобще не подозира сериозността на проблема. В противен случай щеше много да се изплаши. Бог да му е на помощ, защото скоро ще придобие съвсем ясна представа за психическото състояние на съпругата си.

Джуди пресипнало стене и мята глава. Отново започва да бълнува онези странни думи. Бръщолеви несвързано, но успяваме да различим „абала“ и „горг“.

Изведнъж се облещва. Тъмносините й очи сияят под утринните слънчеви лъчи, в които танцуват златисти прашинки.

— Тай! — писва Джуди, конвулсивно приритва и се сепва. Поглежда часовника над печката. Часът е девет и двайсет и всичко изглежда странно изопачено, както след непробуден, но неспо-коен или краткотраен сън. Все едно е повлякла със себе си останки от жалък, не точно кошмарен, но доста неприятен сън, който се проточва в действителността като слузеста плацента: присъниха й се мъже с невидими лица под ниско нахлупените Филцови шапки, гигантски стъпала и огромни обувки с големи бомбета като в комикса на Р. Кръм^[10], които препускат сред някакъв град — Милуоки? Чикаго? — на фона на крещящо оранжево небе. Сънят имаше музикално оформление — „Кинг Портър Стомп^[11]“ в изпълнение на оркестъра на Бени Гудман^[12]; парчето, което баща й пускаше винаги когато му докривееше — и бе пропит с кошмарна смесица от ужас и скръб, сякаш се е случило нещо непоправимо, но най-лошото тепърва предстои.

Джуди не изпитва и следа от облекчението, което обикновено те изпълва след лош сън и което помнеше от времето, когато беше по-млада и… и…

— И нормална — завършва с пресипнал, сънен глас. — „Кинг Портър Стомп“. Ти да видиш.

Тази мелодия винаги й напомня на едновремешните анимационни Филмчета, в които мишки с бели ръкавици търчат наляво-надясно, шмугват се и изскачат от мишите си дупки с главозамайваща, трескава бързина. Веднъж, като танцуваше с баща си на това парче, усети допира на нещо твърдо в панталоните му. Оттогава се стараеше да стои настрана, като го чуеше да пуска тази плоча.

— Престани — заповядва си със същия дрезгав глас. Струва й се, че грачи като гарван, което я подсеща, че в съня имаше гарван. Естествено, че имаше. Гарванът Горг.

— „Горг“ означава смърт — заявява и неволно облизва пресъхналата си горна устна. Всъщност езикът й се стрелва чак до носа и облизва ноздрите — върхът му е топъл и влажен, действа и успокояващо. — Там Горг означава смърт. Там в… „Другото място“ са думите, които не изрича. Не успява да ги произнесе, тъй като погледът й попада върху новопоявил се предмет върху кухненската маса — кутия от ракита. Отвътре долита тихо, сънено бръмчене.

Стомахът й тревожно се свива; струва й се, че червата й се разхлабват. Знае точното наименование на този предмет — рибарско кошче.

Напоследък във Френч Ландинг се навърта един рибар. Лош рибар.

— Тай? — провиква се тя, но, разбира се, не получава отговор. Вкъщи няма никого. Фред е на работа, синът им със сигурност е излязъл да играе. Преваля юли, лятната ваканция вече е в разгара си, Тай скитори из градчето, отдаден на всички онези занимания, които са описани в романите на Рей Бредбъри и Огъст Дърлът^[13] и на които се посвещават малките момчета през дългите летни дни. Не е сам — нали обеща на Фред, че няма да се отделя от приятелите си, докато полицията залови Рибаря, най-малко дотогава, а и Джуди го накара да й обещае същото. Тя не одобрява много малкия Уекслър (нито пък Мецгър и Реникър), но стига синът й да не е сам, е готова да се примири с приятелите му. Докато е в тяхната компания, едва ли ще обогати общата си култура, но поне…

— Поне е в безопасност — грачи тя с дрезгав глас като гарванът Горг. Но кутията, която междувременно се е появила на кухненската маса, говори за противното и сякаш напълно отрича съществуването на каквато и да било безопасност. Откъде се е взела? И какво е онова, бялото, отгоре?

— Бележка — промърморва тя и се изправя. Като насън изминава няколкото крачки до масата. Върху кошчето е оставен сгънат на две лист хартия с надпис: „За Джуди Синеочката“. Така я наричаше един младеж, с когото излизаше в колежа малко преди да се запознае с Фред. Няколко пъти го помоли да престане — прозвището й се струваше глупаво и я дразнеше — но тъй като той все забравяше (сигурно нарочно), го заряза, без много-много да му мисли. Откъде се е взела тази глупост, дето сякаш й се подиграва?

Джуди пуска чешмата, подлага шепа под студената струя и отпива, без да откъсва поглед от бележката. Върху хартията пръсват няколко капки и буквите моментално се размиват. Да не би текстът да е написан с автоматична писалка? Колко старомодно! Кой използва мастило в наши дни? — Това са мухи. — Водата я освежи и гласът й се поизглади, но продължава да я тревожи странното усещане, че още грачи като гарвана Горг. — Знаеш, че така бръмчат мухи.

Вземи бележката. Не искам. Да, но ТРЯБВА да я вземеш! Веднага я вземи! Какво стана с прословутата ти ХРАБРОСТ, страхливка такава? Уместен въпрос. Дяволски уместен въпрос. Езикът на Джуди се стрелва нагоре и облизва горната устна и юздичката под носа. Взима бележката и я разгъва:

Съжалявам, но остана само едно коленце и едно бъбрече. Другото го изпържих и го изядох. Беше много Вкусно!

Рибаря

Нервните окончания на пръстите, китките и ръцете на Джуди Маршал блокират. Лицето й побелява и сините вени изпъкват на бледите й страни. Цяло чудо е, че не припада. Бележката се изплъзва от пръстите й и плавно каца на пода. Джуди закрещява името на сина си и отваря рибарското кошче.

Плетената кутия съдържа лъскави алени черва, намотани на кълбо, спаружени бели дробове и голям колкото юмрук кръгъл мускул — детско сърчице. Приложен е тъмновиолетов черен дроб… и един бъбрек. По окървавените вътрешности са полепнали мухи и целият свят е горг, горг, горг.

В слънчевия уют на притихналата кухня Джуди Маршал започва да вие — дивият вик на лудостта, която най-сетне е разкъсала крехката си клетка, най-сетне е на свобода.

* * *

Буч Йъркса възнамеряваше да изпуши само една цигара — на Празника на ягодите винаги се отваря много работа (макар че за разлика от Пит Уекслър добросърдечният Буч не мрази толкова този измислен празник). Навън обаче срещна Петра Инглиш — санитарка от „Райско цвете“, заприказваха се за мотоциклети и неусетно отлетяха двайсет минути.

Извинява се на Петра, че трябва да се прибира, колежката му пожелава да се усмихва повече и да не задълбава в неприятностите, влиза вътре и се натъква на доста неприятна изненада. Виж ти — на рецепцията стои Чарлс Бърнсайд с ръка върху камъка, който Буч използва като преспапие. (Синът му го измайстори по време на летния лагер миналата година — във всеки случай изрисува надписа — и Буч страшно го харесва). Не таи лоши чувства към обитателите на пансиона — ако научи за онези номера на Пит Уекслър с цигарата, не само ще докладва на управата, ами ще му хвърли и един хубав пердах, но не обича да пипат личните му вещи. Особено тоя тип, който е изключително неприятен, когато малкото му разсъдък е налице. Както е в случая. Познава се по очите му. Истинският Чарлс Бърнсайд е излязъл на чист въздух, може би в чест на Празника на ягодите!

Като си говорим за ягоди, Бърни явно вече ги е опитал. По устните и в бръчките край устата му се забелязват следи от нещо червено.

Те не са толкова фатални. По краката и задните части на Бърни се виждат и други петна. Кафяви.

— Чарлс, би ли си махнал ръката от онова?

— От кое? — След кратък размисъл добавя: — Нищожество. На Буч му се струва, че думата „любимец“ ще прозвучи нелепо, и уточнява:

— От преспапието ми.

Дъртият откачалник поглежда камъка, който току-що е поставил на мястото му (като излезе от тоалетната кабинка, преспапието беше изцапано с кръв и косми, но нали мивките са поставени именно затова). Отдръпва ръка, без да помръдва от мястото си и нагло заявява:

— Почисти ме, шефе. Нааках се.

— Виждам. Но първо кажи дали си изцапал и в кухнята. Знам, че си ходил там, тъй че не ме лъжи.

— Измих си ръцете — уточнява Бърни и протяга длани. Пръстите му са възлести, но розови и чисти. Дори ноктите са чисти. Личи си, че си е мил ръцете. — Скапаняк.

— Ела с мен в тоалетната. Скапаното нищожество ще те почисти.

Бърни сумти, но не се опъва.

— Готов ли си за танците? — интересува се Буч, само за да каже нещо. — Излъска ли си официалните обувки?

Бърни, който е пълнен с изненади, когато е в час, се усмихна и разкрива пожълтелите си зъби. И те са изцапани с червено.

— Ще прасна един рок.

* * *

Макар да не се издава, Ъби слуша с растящо безпокойство разказа на Ти Джей за изоставения велосипед и маратонката на Тайлър Маршал. За разлика от Рони, на чието лице е изписана огромна тревога. — И сега какво ще правим, Ъби? — завършва Ти Джей. Докато караше нагоре по хълма се беше задъхал, но вече диша равномерно.

— Как така какво ще правим? Същото, каквото преди — ще се вървим по улицата, ще потърсим шишета за вторични суровини После ще отскочим до парка да разменяме карти.

— Но… ами ако…

— Затваряй си плювалника — срязва го Ъби. Досеща се какво се кани да каже Ти Джей, но не иска да го чува. Баща му често повтаря, че е на нещастие, ако си хвърлиш шапката на леглото, затова Ъби никога не го прави. Камо ли да изрече на глас името на някакъв психопат-убиец.

Само че оня идиот Рони Мецгър го казва… в известен смисъл:

— Ъби, ами ако е бил Бираря? Ами ако Тай е отвлечен от…

— Млъквай, мамка ти! — крясва Ъби и размахва юмрук.

В същия миг от „Севън-Илевън“ изскача продавачът с чалмата, досущ като човече на пружина в кутийка.

— Не искам чува такива приказки! — крещи той. — Изчезва да говорите мръсотии на друго място! Иначе викам полиция!

Ъби и без друго тъкмо потегля, повеждайки групата възможно най-далеч от Куиър Стрийт (мърморейки под нос: „К’во искаш, бе, негро?“ — друга очарователна дума, която е научил от баща си). На следващата пресечка спира и се обръща се към Другите двама, като се изпъчва и вирва брадичка:

— Тръгна си преди половин час. — А? — слисва се Ти Джей.

— Кой? Какво? — вълнува се и Рони.

— Тай Маршал. Ако някой пита, Тай си тръгна самичък преди половин час. Като бяхме при… ъ-ъ… — Опитва се да си спомни какво е правил преди половин час, но му е много трудно, понеже няма много опит в мисловните упражнения.

— Като разглеждахме витрината на „Шмитс Олсортс“ ли? — плахо предлага Ти Джей с надеждата, че Ъби няма да го накаже с някоя свирепа запалка за тази дързост.

Приятелят му поглежда неразбиращо, после се усмихва. Ти Джей си отдъхва. Рони Мецгър продължава да недоумява. С бейзболна бухалка в ръка или на хокейното игрище Рони е исТИНСКИ принц. През по-голямата част от останалото време е като риба на сухо.

— Точно така — доволно кимва той. — Зяпахме витрината на Шмит, после мина оня пикап, дето дънеше гадния пънк, после Тай каза, че си тръгва.

— Каза ли къде отива?

Ъби не е гений, но притежава онова свойство, което може да се нарече „природна интелигентност“. Инстинктивно се досеща, че добрата лъжа е кратката лъжа — така вероятността да те хванат в противоречие намалява:

— Не ни каза. Просто заяви, че си тръгва.

— Ама той не си тръгна — намесва се Рони. — Просто изостана, защото е… — Рони се подготвя да изрече думата и този път успява: — Мотльо.

— Това го забрави — отвръща Ъби. — Ами ако… ами ако онзи тип го е отвлякъл, тъпако? Да не искаш хората да кажат, че е станало, защото не е могъл да ни настигне? Че оня го е убил или нещо такова, защото сме го изоставили? Да не искаш да кажат, че ние сме виновни?

— Стига, бе! Да не смяташ, че Бираря… Рибаря наистина е отвлякъл Тай?

— Не знам и не ме интересува, но нямам нищо против, дето мотльото се махна. И без друго вече ми лазеше по нервите.

— О! — Рони съумява да си придаде едновременно безразличен и доволен вид. „Какъв тъпак — чуди се Ъби. — Тоя е абсолютен и кръгъл тъпак.“ Ако не вярвате, спомнете си факта, че Рони, който е як като добиче, се оставя Ъби да му прави запалки, колкото си пожелае. Някой ден Рони може би ще проумее, че не е нужно да търпи всичко това, и тогава сигурно ще зачука Ъби в земята като колче за палатка, но малкият Уекслър не се безпокои особено — да мисли за бъдещето му е още по-несвойствено, отколкото да се връща в миналото.

— Рони.

— Какво?

— Къде бяхме, когато Тайлър си тръгна?

— Ъ-ъ… при „Шмитс Олсортс“?

— Правилно. И къде отиде?

— Не каза.

Ъби се уверява, че Рони е на път безрезервно да приеме лъ — жата, и отново доволно кимва. Обръща се към Ти Джей:

— Ти загря ли?

— Да.

— Тогава да ни няма.

Яхват велосипедите и натискат педалите. Като се спускат по улицата с дърветата, тъпакът се откъсва напред, но в момента Ъби няма нищо против. Без да спира, завърта кормилото, доближавайки се до Ти Джей, и пита:

— Видя ли нещо друго? Наоколо имаше ли някой?

Ти Джей клати глава: — Само колелото и маратонката. — Млъква, сякаш се мъчи да си спомни нещо, и добавя: — По земята бяха нападали листа. От храстите. Май че имаше и едно перо. Едно такова черно, май от гарван.

Ъби не се интересува от подробностите. Терзае го въпросът, дали тази сутрин Рибаря наистина е бил на прага на неговия живот и е отвлякъл един от неговите приятели. Кръвожадното в него ликува и доволно потрива ръце при мисълта, че някое мрачно, безлико чудовище е отвлякло Тайлър Маршал, който вече започваше да му писва, и го е излапало за обяд. Детинската страна обаче изпитва ужас от страшния караконджул (ще бъде в нейна власт довечера, когато неспокойно ще се върти в леглото и ще му се струва, че сенките добиват мрачни очертания и се прокрадват до леглото му). Не бива да забравяме и другата страна на характера му — да действа като човек, прекалено възрастен за годините си, благодарение на която интуитивно предприе незабавни мерки да избяга от отговорност, ако изчезването на Тайлър Маршал се превърне в така наречения „гъзобрък“ — друга любима думичка на баща му.

Но също като Дейл Гилбъртсън и Фред Маршал той е изпълнен с изначално неверие. Не може да допусне, че Тайлър е сполетян от нещо фатално въпреки случилото се с Ейми Сейнт Пиер и Джони Ъркнам, чиито разчленени останки били окачени на вериги в стар кокошарник. Научил е подробностите от вечерните новини, следователно те са измислици от Страната на телевизията. Не познава нито Ейми, нито Джони, тоест смъртта им е недействителна като на измислените хора във Филмите и по телевизията. Тай е друго нещо. Допреди малко бяха заедно и в съзнанието на Ъби това е равнозначно на безсмъртие. Най-малкото би трябвало да е равнозначно. Щом Рибаря може да похити Тай, значи може да нападне всяко дете, включително него самия. Истината е, че в най-дълбокото и наитайното кътче на съзнанието си, откъдето струи увереността, че на планетата Ъби всичко е наред, той отрича съществуването на Рибаря и деянията му.

— Ъби, мислиш ли, че… — започва Ти Джей.

— Тц. Все ще се появи отнякъде. Хайде в парка. После ще събираме бутилки и бирени кутии.

* * *

Фред Маршал е оставил спортното сако и вратовръзката в канцеларията си; запретнал е ръкави и помага на Род Тисбъри да разопакова чисто нов култиватор „Хайлър“. Първата пратка от новия модел — истинска прелест.

— От двайсет години чакам да се появи такава машинка — радва се Род. Умело подпъхва плоския край на лоста под горната стена на големия сандък и страничната плоскост изтрополява на циментовия под в служебния сервиз. Род е главният механик на „Голтсис“ и сервизът е неговото царство. — Идеално е както за малката ферма, така и за градски парк. Ако до есенес не продадеш поне десет, значи не си гледаш съвестно работата.

— Ще продам двайсет до края на август — съвършено уверено отвръща Фред. Тревогите му временно са изместени на заден план от тази прекрасна зелена машина, която извършва сто пъти повече функции от обикновения култиватор и е оборудвана с доста „секси“ приставки, които се монтират и свалят с лекота като хастар на шлифер. Няма търпение да я включи и да се заслуша в бръмченето на мотора. Има двуцилиндров двигател и е голяма сладурана.

— Фред?

Той нетърпеливо вдига поглед. Безпокои го Айна Гейтскил, която изпълнява функциите на рецепционистка и секретарка на Тед Голтс.

— Какво?

— Търсят те на първа линия. — Сочи мигащия апарат на отсрещната стена на гаража, в който развинтват болтовете на един стар трактор.

— Помоли ги да оставят съобщение. Искам да помогна на Род да монтира акумулатора на тоя малък звяр, после…

— Май е по-добре да се обадиш. Търси те някаква жена на име Инид Първис. Казва, че сте съседи.

Отначало той я гледа с недоумение, но изведнъж му идва на помощ умението на добрия продавач автоматично да запомня имена. Инид Първис — съпругата на Дийк. Живеят на ъгъла на Робин Худ и Мариан. Тази сутрин срещна Дийк и си махнаха за поздрав.

Изведнъж забелязва, че очите на Айна са се окръглили като палачинки, а голямата й уста е придобила размерите на главичка на топлийка. Изглежда разтревожена.

— Какво има? Айна, какво става?

— Не зная. — С неохота добавя: — Нещо с жена ти.

— Я по-добре се обади, шефе — намесва се Род, но Фред вече тича по омазнения с грес под към телефонния апарат отсреща.

* * *

Излита от служебния паркинг с рев и свистене на гуми като някой тинейджър и стига у дома за десет минути. Най-много се изплаши от спокойния, внимателен тон на Инид Първис, която полагаше огромни старания да прикрие тревогата си.

Като разхождала Потси покрай дома на семейство Маршал, чула Джуди да пищи. Не веднъж, а два пъти. Разбира се, Инид, Бог да я благослови, постъпила като добра съседка — доближила се до входната врата, потропала, повдигнала капачето на прореза за пощата и извикала. Ако не последвал отговор, щяла да позвъни в полицията. Дори нямало да се прибира — щяла да отскочи до семейство Плотски отсреща. Но…

— Всичко е наред — извикала Джуди и се разсмяла. Смехът й бил креслив и накрая преминал в задъхан кикот. Инид се обезпокоила още повече. — Всичко беше сън. Дори Тай беше сън.

— Поряза ли се, миличка? — извикала съседката. — Да не си паднала?

— Нямаше никакво рибарско кошче — отвърнала Джуди. — Или „ножче“, но Инид бе сигурна, че е чула „кошче“. — И това съм го сънувала. — После с голяма неохота трябваше да признае на Фред, че след тези думи жена му се разридала. Плачела толкова безутешно, че дори кучето се разскимтяло.

Съседката извикала през прореза за последен път — искала разрешение да влезе, за да се увери лично, че всичко е наред.

— Махай се! — изкрещяла стопанката. И както плачела, изведнъж се разсмяла — този път гневно и някак налудничаво. — И ти си сън. Целият свят е сън. — След което проечал трясък и се посипали стъкла, сякаш някоя чаша или кана се разбила на пода. Или в стената. — Не извиках полиция, защото ми се стори, че е добре — обяснява Инид (Фред буквално се е залепил за телефонната слушалка и притиска с длан другото си ухо, опитвайки се да заглуши тракането на машинариите; той обича шумотевицата в гаража, но в момента има чувството, че се забива право в мозъка му като хромирани велосипедни спици). — Поне физически. Но Фред… май трябва да отскочиш до вас да провериш как е жена ти.

Всички странности на Джуди в последно време се изреждат в съзнанието на Фред с шеметна бързина. В ушите му отекват думите на Пат Скарда: „Хората казват «еди-кой си откачи», но… психическите нарушения предизвестяват появата си си с определени признаци…“

Той забеляза подобни признаци, нали?

Въпреки това не предприе нищо.

* * *

Паркира пред къщата автомобила си — практичен и функционален форд „Експлорър“ — тичешком изкачва стъпалата викайки името на жена си. Отговор няма. Дори след като прекрачва прага (трясва входната врата с такъв замах, че пиринченото капаче на прореза за пощата издрънчава), в къщата цари мъртвешка тишина. Климатикът работи и на Фред му е ужасно студено, което означава, че се е изпотил.

— Джуди? Джуд?

Отново няма отговор. Той се втурва в кухнята, където обикновено я заварва, ако през деня му се наложи да се върне за нещо.

Пустата стая е обляна в светлина. Масата и плотът са празни, домакинските електроуреди блестят, на сушилката за съдове са поставени две наскоро измити чаши за кафе, които отразяват слънчевите лъчи, сякаш намигат. И в ъгъла намига нещо — купчинка натрошени стъкла. Фред забелязва цветен мотив върху едно късче и се досеща, че това е вазата, която стоеше на прозореца.

— Джуди? — Усеща как кръвта пулсира в гърлото и слепоочията му.

Съпругата му не отговаря, но той чува, че е горе. Изведнъж Джуди запява:

— Люлка за мъниче… окачих на клон висок… и ветрецът, щом подухне…

Тази песничка му е добре позната, но вместо да се успокои, настръхва още повече. Джуди я пееше на Тайлър, като беше малък. Това е люлчината му песен. Не я е пяла от години.

Връща се при стълбището и едва сега забелязва какво е пропуснал одеве. Репродукцията на „Светът на Кристина“ от Андрю Уайът^[14] е свалена от стената и подпряна на радиатора. Тапетът под кукичката е раздран на няколко места, отдолу се вижда гипсовата мазилка на стената. Фред буквално се разтреперва — знае, че това е дело на Джуди, макар че не го разбира интуитивно, дори не и чрез дедукция, а чрез усещане, условно наречно „телепатия на брачните двойки“.

Красивата мелодия се лее от горния етаж, съвършено точно и същевременно кухо:

— … залюлява моя син. Ала клонът, щом се счупи, люлката ще полети…

Фред прескача стъпалата по две наведнъж и вика жена си. В коридора на горния етаж цари страхотна бъркотия. Тук се помещаваше галерията с фотографии от общото им минало: Фред и Джуди пред „Мадисън Шус“ — блусклуб, който посещаваха, когато в „Чоклит Уочбанд“ нямаше нищо интересно; Фред и Джуди танцуват първия си танц на сватбеното тържество пред щастливите погледи на роднините; Джуди в болничното легло, изнурена, но усмихната, притиска до гърдите си вързопче, което всъщност е новороденият Тай; двамата в семейната ферма на семейство Маршал, която Джуди никак не обичаше; други снимки.

Свалила е повечето. Някои е захвърлила на земята — например тази с фермата. Подът е осеян с блещукащи стъкълца. Най-малко на пет места е разкъсала тапетите зад снимките. На мястото на онази в болницата почти не е останал тапет и стената е изцапана със засъхващи петна кръв.

— Джуди! Джуди!

Вратата на Тайлъровата стая е отворена. Фред хуква нагоре по стълбите и завива по коридора. Под мокасините му хрущят стъкла.

— … и ще падне на земята… заедно със моя син.

— Джуди! Джу…

Заковава се на прага, сякаш си е глътнал езика.

Стаята на Тай изглежда като след щателен обиск в детективски Филм. Чекмеджетата на бюрото му са извадени, съдържанието им е разхвърляно из цялата стая. Самото бюро е отместено от стената. Летните дрехи на малчугана са разпилени навсякъде — джинси, фланелки, бельо, бели хавлиени чорапи. През отворената врата на дрешника се виждат празни закачалки. Съпружеската телепатия подсказва на Фред, че жена му е извадила панталоните и ризите на Тай, за да се увери, че зад тях няма нищо. Сакото на единствения му костюм се е закачило накриво на вратата. Плакатите са свалени от стените — Марк Макгуайър е раздран на две. Тук тапетите не са пострадали с изключение на едно място, но то е същинска прелест. Там където висеше рекламният плакат с ирландския замък, стената е почти оголена, виждат се следи от кръв.

Джуди Маршал седи на леглото на сина си. Чаршафите и възглавницата са захвърлени на топка в ъгъла. Самото легло е отместено от стената. Джуди е навела глава. Лицето й не се вижда — косата й го скрива — но голите й крака със златист слънчев загар, които се подават изпод късите панталони, са обсипани с капки кръв.

Пъхнала е длани под коленете си и Фред много се радва че не се виждат. Иска му се максимално да отложи момента, в който ще види нараняванията. Сърцето му лудо блъска в гърдите, нервната му система буквално блокира от свръхдоза адреналин, а в устата си чувства вкус на обгорен фитил.

Съпругата му отново подхваща припева на песенчицата. Фред не издържа.

— Джуди, престани. — Прекосява „минното поле“, което снощи, като дойде да целуне Тай за лека нощ, представляваше сносно разтребена момчешка стая. — Стига, миличка, всичко е наред.

Цяло чудо е, че тя го послушва. Вдига глава и като вижда ужасения поглед в очите й, той остава без дъх. Плаши го не паниката. Погледът й е празен, сякаш нещо в душата й се е скъсало, а отдолу зее черна дупка.

— Тай го няма — простичко казва съпругата му. — Проверих зад всички снимки, навсякъде, където успях… бях сигурна, че е зад тази. Освен ако не е изчезнал завинаги, със сигурност е зад тази…

Сочи мястото, където доскоро висеше плакатът с ирландския замък — четири нокътя на лявата й ръка са частично или изцяло изкъртени. От тази гледка на Фред му призлява. Сякаш е топила пръстите си в червено мастило. „Де да беше така — мисли си нещастният съпруг. — Де да беше.“

— … но тя е чисто и просто картинка. Всички са просто картинки. Вече всичко ми е ясно. — Замлъква, след което се провиква: — Абала! Муншун! Абала-горг! Абала дун!

Езикът й се стрелва нагоре — изглежда невъзможно дълъг, като на картинка от комикс — и оставя влажно петно на носа и. Фред го вижда с очите си, но не може да повярва. Има чувството, че е попаднал във Филм на ужасите, който изведнъж се оказва реалност, и си блъска главата как да постъпи. Какво се прави, когато жената, която обичаш, откачи — най-малкото изгуби връзка с реалността? Как се справя човек с подобна ситуация?

Но той я обича, обича я безпределно още от първата седмица на запознанството им и нито за миг не е съжалявал за избора си; сега се оставя любовта да го води. Сяда до жена си и я прегръща. Сякаш цялото й същество трепери и бучи като трансформатор.

— Обичам те. — Собственият му глас го изненадва. Удивително с какво спокойствие може да излъчва човек, който е обезумял от недоумение и страх. — Много те обичам и всичко ще бъде наред.

Джуди вдига глава и в очите и проблесва нещо. Може би не точно разсъдък (макар че на Фред много да му се иска), но във всеки случай частично разбиране. Знае къде се намира и кой е с нея. Дори е благодарна. Но само след миг лицето й се сгърчва от непоносима мъка и тя се разридава. Самотните, немощни стонове направо го съсипват. Сърцето, съзнанието, нервите му не издържат.

— Тай го няма — прошепва тя. — Горг му хвърли око и абала го отвлече. Абала-дун! — Сълзите се стичат по страните й. Избърсва ги с длан и по страните й остават зловещи кървави следи.

Убеден е, че със сина им всичко е наред (днес не бе имал никакви предчувствия, като изключим оптимистичните прогнози за бъдещите продажби на новия култиватор „Хайлър“), но при вида на кървавите отпечатъци потръпва; истинската причина обаче се корени в думите й: „Тай го няма“. Фред е сигурен, че синът му е с другите момчета — снощи обясни, че цял ден щял да се „размотава“ с Рони, Ти Джей и не особено приятния Уекслър. Беше обещал, че ако не му се ходи с тях, ще се прибере право вкъщи. На пръв поглед покриват всички фронтове, но… майчината интуиция не бива да се пренебрегва. „Е, телевизионните предавания може би малко преувеличават.“ Вдига Джуди на ръце и за пореден път настръхва от ужас, защото открива колко е отслабнала. „Свалила е най-малко десет кила, откак я носих на ръце за последен път. Във всеки случай поне пет. Как е възможно да не съм забелязал?“ Но сам знае отговора. Изцяло е погълнат от работа, наистина, но упо-рито отказва да приеме, че нещо не е наред. На излизане от стаята (ръцете й уморено се сключват на врата му) заключава: „Е, вече се отърсих от това заблуждение.“ Наистина си вярва, въпреки сляпата увереност, че синът му е в пълна безопасност, Пристъпът на буйство е подминал спалнята, за Фред помещението е оазис на здравия разсъдък. Явно и Джуди го усеща, Въздъхва уморено и отпуска ръце. Езикът й отново се показва, но този път едва близва горната устна. Фред се навежда и настанява жена си на леглото. Тя вдига ръце и ги оглежда:

— Май съм се порязала… или съм се издраскала…

— Да. Ще донеса нещо да те превържа.

— Как е…

Сяда до нея. Главата й потъва в пухкавите възглавници и клепачите й натежават. Струва му се, че под удивлението се таи същата онази ужасяваща празнота. Надява се да греши.

— Не помниш ли? — пита внимателно.

— Не… Да не би да съм паднала?

Предпочита да не отговори. Способността му да мисли се възвръща, макар все още да не е в състояние да разсъждава съвсем пълноценно.

— Слънчице, какво е горг? Какво е абала? Човек ли е? — Не… зная… Тай…

— С Тай всичко е наред. — Не…

— Да — упорства Фред. Може би се обръща към двамата присъстващи в тази приятна, изискано обзаведена спалня. — Виж, съкровище, искам да лежиш тук. Отивам да донеса някои неща. — Тя бавно притваря очи. Може би ще заспи, но изведнъж клепачите й с мъка се повдигат. — Не мърдай оттук. Няма да ставаш и да се разхождаш. Изкарала си акъла на бедната Инид Първис за цяла година напред. Обещаваш ли да не мърдаш?

— Обещавам. — Клепачите й отново се спускат.

Фред влиза в банята, като наостря уши да следи какво става в спалнята. Джуди изглежда като поразена от гръм, но лудите са хитри; въпреки изумителната си способност да отрича реалността, Фред не може повече да се залъгва за психическото състояние на жена си. Пита се дали е луда. Луда за връзване. Най-вероятно не. Но със сигурност е извън релсите. „Временно“ — мислено подчертава, докато рови из аптечката.

Изважда шишенце с антибактериален разтвор „Мъркюрок-роум“ и внимателно преглежда по-сериозните лекарства на горното рафтче. Не са много. Грабва опаковката, сгушена в най-левия ъгъл. „Соната“, аптека „Френч Ландинг“, една капсула преди лягане, максимум четири последователни нощи, д-р Патрик Скарда, д. м. н.

В огледалото не се вижда цялото легло, но се отразява поне долният край… и единият крак на Джуди. Значи още лежи. Това е добре. Фред изважда една капсула соната и изсипва четките за зъби от чашата — няма намерение да слиза чак долу за чиста, не иска да оставя жена си сама. Налива вода от чешмата и се връща в спалнята, като носи лекарствата. Джуди лежи със затворени очи. Диша едва-едва — трябва да поставиш длан на гърдите й, за да се увериш, че наистина диша.

Фред съзерцава сънотворната таблетка, колебае се, най-сетне решава да събуди жена си и лекичко я разтърсва:

— Джуди! Джуд! Събуди се, съкровище. Само да глътнеш едно хапче.

Тя дори не промърморва и Фред се разколебава за приспивателното. В крайна сметка май няма да е необходимо. Обнадеждава се — съпругата му заспа непробудно, и то почти веднага. Сигурно напрежението се е събирало като отровен цирей, който се е пукнал, дълго събираната гной се е изляла и сега Джуди е омаломощена, но здрава. Нима е възможно? Кой знае, но със сигурност не се преструва, че спи. Всичките й неприятности започнаха с безсънието, което продължава да я мъчи. Най-тревожните симптоми се появиха едва преди няколко месеца, когато взе да си говори сама и да прави онова отвратително нещо с езика, но смущенията в съня започнаха през януари. Затова й предписаха сънотворното. Ала явно й се е събрало твърде много. Нима е твърде смело да се надява, че когато жена му се наспи, отново ще дойде на себе си? Че единствената причина за нервното разстройство е тревогата за сина й в това страшно лято на Рибаря, която я е извадила от равновесие? Кой знае… във всеки случай сега му е времето да помисли какво да предприеме оттук нататък и най-добре да използва тази възможност максимално. Но едно е безспорно: ако Тай е вкъщи, когато майка му се събуди, тя ще се почувства много по-добре. Значи най-належащият въпрос е как най-бързо да открие сина си.

Идва му наум да позвъни на майките на приятелите му. Това е лесно — телефонните им номера, изписани с четливия обратно наклонен почерк на Джуди, са закачени на хладилника До номерата на противопожарната служба, полицейското управление (включително личният телефон на Дейл — отдавнашен приятел на семейство Маршал) и спасителната служба. Бързо съобразява, че идеята е крайно неудачна: майката на Ъби е починала, а баща му е голям гадняр — срещали са се само веднъж, но на Фред му е достатъчно за цял живот. Не обича етикета „слабаци с нисък рейтинг“, който жена му прикача на някои хора (веднъж дори я попита: „А ти за каква се мислиш? За кралица на аристократичната досада?“), но за Пит Уекслър епитетът е напълно удачен. Той не знае къде са момчетата и въобще не му дреме.

Госпожа Мецгър и госпожа Реникър може би са по-запознати, но вероятността е твърде малка — и Фред е бил хлапак в лятна ваканция, когато целият свят ти принадлежи и те очакват поне две хиляди интересни места, които на всяка цена трябва да разгледаш. Възможно е момчетата да са у семейство Мецгър или у семейство Реникър (вече е почти време за обяд), но шансът е толкова малък, че не си струва да притеснява двете жени. Ще си изкарат акъла и веднага ще започнат да си мислят за убиеца — това е сто процента сигурно, както че Господ е създал малки рибки… и Рибари, за да ги ловят.

Отново присяда до жена си и за пръв път го жегва съмнение, дали синът му наистина е в безопасност, но бързо го пропъжда. Не е моментът да се, поддава на паниката. Не бива да забравя, че психическите проблеми на жена му и безопасността на сина им не са свързани — освен в болните й фантазии. За да й докаже, че страховете й са съвършено безпочвени, трябва да прибере Тай цял и невредим и да й го представи във възможно най-приличен вид.

Поглежда часовника — вече е единайсет и четвърт. „Как лети времето, когато ти е гот“ — помисля си ни в клин, ни в ръкав, В този миг Джуди прохърква лекичко. Звукът е съвсем тих и деликатен, но Фред подскача стреснато. Как се изплаши, като я видя в стаята на Тай! Още го е страх.

Ами ако Тай и приятелите му се отбият да обядват тук? Джуди казва, че идват често, защото у семейство Мецгър няма кой знае какво за ядене, а госпожа Реникър вечно ги храни с „буламач“, както обичат да се изразяват те — тайнствено ястие, състоящо се от макарони и сивкаво месо. Джуди ги гощава с любимите им лакомства — супа „Камбъл“ и сандвичи с пушена наденица. Но Тай има достатъчно пари да почерпи цялата компания в „Макдоналдс“ в малкия търговски център северно от центъра на града или да ги заведе в крайпътния ресторант на Съни — долнопробна старомодна закусвалня. Тай обича да черпи. Той е щедро момче.

— Ще изчакам до обяд. — Неусетно започва да разсъждава на глас. Но Джуди спи непробудно. — После…

После какво? Кой знае.

Слиза долу, включва кафемашината и се обажда в службата си. Моли Айна да предаде на Тед Голдс, че му се налага да отсъства до края на деня — Джуди е болна. Пипнала е грип. Повръща, много е зле. Изрежда посетителите, които очаква днес и я моли да ги прехвърли на Ото Айсман. Той ще се справи без грешка.

Докато разговаря със секретарката, му хрумва една идея; като приключва разговора, звъни у семейство Мецгър и семейство Реникър. У Мецгър се включва телефонен секретар, но Фред не оставя съобщение. Елен Реникър обаче вдига на второто позвъняване. С уверен, жизнерадостен тон — удава му се съвсем естествено, нали е дяволски талантлив продавач — я моли да предаде на Тай да се обади вкъщи, ако момчетата се отбият да обядват у тях. Намеква, че има да му казва нещо хубаво. Елън обещава непременно да му предаде, но се съмнява, че ще дойдат, защото сутринта Ти Джей имал пет-шест долара, които нямал търпение да прахоса, тъй че не го очаквала до вечерта, Фред се качва в спалнята да нагледа Джуди. Не е мръднала, което вероятно е добър знак.

Не. В цялата тази история няма нищо хубаво. Вместо да се успокои — в известен смисъл ситуацията се нормализира — тревогата му се усилва. Повтаря си, че Тай е с приятелите си, но вече не си вярва. Започва да го дострашава сам в смълчаната слънчева къща. Дава си сметка, че Джуди не е единствената причина да иска Тай да се върне жив и здрав. Къде са се дянали проклетите хлапета? Няма ли някое място…

Има, разбира се. Закусвалнята, откъдето си купуват карти за „Маджик“ — онази глупава, непонятна игра, която толкова обичат.

Фред Маршал изтичва на долния етаж, изважда телефонния указател, издирва номера на „Севън-Илевън“ и се обажда в закусвалнята. И той като повечето жители на Френч Ландинг си купува оттам дреболии почти всеки ден — ту сода, ту кутия портокалов сок, и веднага разпознава акцента на индиеца от дневната смяна. Веднага се досеща за името му — Раджан Пател. Умението да запомняш колкото се може повече имена е стар продавачески трик. В случая действа много успешно. Служителят веднага става отзивчив. За съжаление не може особено да му помогне, през ресторанта минават много момчета. Купуват си карти за „Маджик“, с покемончета^[15] и с бейзболни отбори. Някои си ги разменят пред магазина. Днес наистина идвали трима велосипедисти. Купили си карти и фрапе „Слърпи“, после спорили пред входа. (Раджан Пател не споменава за псувните, макар че е запомнил хлапетата именно заради грубия им език.) Постояли малко и си тръгнали.

Дори не помни кога си е налял кафе. Безпокойството отново обвива съзнанието му в сребристите си паяжини. Три момчета. Три.

„Това нищо не означава, и ти го знаеш много добре.“ Знае го, но същевременно нищо не знае. Не може да повярва, че като грипен вирус е прихванал тревогата на Джуди. Това е… как да го наречем… паника заради самата паника.

Моли Пател да опише трите момчета, но не се изненадва особено, че служителят не ги помни добре. Едното му се сторило позакръглено, но не е много сигурен.

— Съжалявам, господине, оттук минават толкова деца. Фред го разбира напълно. Но това изобщо не разсейва тревогите му.

Три момчета. Не четири, а три.

Идва време за обяд, но не чувства глад. В слънчевата къща отново се възцарява призрачна тишина. Тревогата продължава да тъче своите паяжини.

Не четири, а три.

Ако е била компанията на Тай, пълното момче е било Ъби Уекслър. Въпросът е кои са били другите двама. Кой е липсвал? Кой е имал неблагоразумието да се отдели от останалите?

Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.

Налудничави брътвежи, няма съмнение… но го побиват тръпки. Трясва на масата чашата с кафето. Ето с какво ще се захване — ще събере парчетата от вазата. Това е следващата стъпка, няма съмнение.

Един вътрешен глас му нашепва, че истинската стъпка, логичната стъпка е друга, но той моментално го пропъжда. Сигурен е, че напоследък полицаите са затрупани с обаждания от паникьосани родители, които от един час не знаят къде са децата им. Последния път Дейл Гилбъртсън му се видя много унил и загрижен. Фред не иска да бъде част от проблема, а да помогне за разрешаването му. И все пак…

Не четири, а три.

Грабва метлата и лопатата от килера до пералното помещение и се захваща за работа. Като свършва, отново наглежда Джуди, която продължава да спи като заклана, и се заема със стаята на Тай. Синът му много ще се разстрои, ако я завари в този вид. Ще си каже, че проблемът е далеч по-сериозен от това в детското меню да липсва кока-кола.

„Не си прави труда — нашепва вътрешният глас. — Той повече няма да види стаята си. Не само довечера, а никога. Тай го няма. Горг му хвърли око и абала го отвлече.“

— Престани веднага! — заповядва си Фред. — Държиш се като бабичка.

Но къщата е твърде празна, твърде притихнала и Фред Маршал се страхува.

* * *

Не очакваше подреждането да му отнеме толкова време — жена му е успяла да извърши истински погром. Как е възможно такава дребна жена да притежава толкова сила? Или това е силата на лудостта. Може би, но Джуди не се нуждае от силата на лудостта. И без друго науми ли си нещо, няма спиране.

За два часа от хаоса не остава и следа, с изключение на разкъсания тапет на мястото на плаката с ирландския замък. Фред сяда на оправеното легло и установява, че голата замазка го дразни все повече и повече и му прилича на счупена кост, безочливо щръкнала през разкъсаната кожа. Изми кръвта, но не можа да заличи следите от нокти.

„Ами! Разбира се, че мога. Мога, и още как.“

За целта ще му послужи махагоновият скрин, наследен от далечна роднина на Джуди. Трудно е по силите на сам човек да го помести, но в настоящата ситуация Фред няма нищо против да се понапъне. Измества го върху парче от килим, за да не повреди пода, и го избутва до стената. Закрива оголеното почти изцяло. Вече се чувства много по-добре. Някак… по-смислено. Тай не се върна за обяд, но всъщност не го и очакваха. Най-късно до четири ще е у дома. Ще се прибере за вечеря. Сто процента.

Връща се в спалнята, разтривайки кръста си. Джуди изобщо не е помръднала, той изтръпва от страх и отново поставя длан на гърдите й. Установява, че дишането й е равномерно. Виж, това е добър признак. Изтяга се до нея и посяга да разхлаби вратовръзката си, но напипва разкопчаната си яка и го досмешава. Сакото и вратовръзката останаха в службата. Е, днес е малко налудничав ден. Но засега се чувства добре — приятно е Да се изтегне в прохладната стая, да облекчи болката в гърба. Доста се поозори с този скрин, но е доволен, че го премести. Със сигурност няма да може да заспи — твърде е разстроен. Пък и никога не си е падал по следобедните дремки.

Потънал в подобни размисли, се унася. До него Джуди шепне насън. Горг… Абала… Пурпурният крал. И някакво женско име. Името е Софи.