Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (28)

Глава 28

НО ОТНАЧАЛО нищо не се случва.

Четиримата слизат от патрулката и застават пред нея, сякаш позират за групова снимка, която след това ще бъде окачена на стената в нечий кабинет. Стоят с лице към верандата на Блак Хаус, където би трябвало да се намира фотографът, само че тя е празна, като изключим втора табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, облегната на колоната, подпираща перилото. Върху нея с черен маркер или пастел е нарисуван човешки череп. Дали е дело на Бърни? Или на безстрашен тинейджър, стигнал до къщата, за да докаже, че е мъж? Когато беше на седемнайсет, Дейл също бе склонен към безразсъдства, включително да рисува по стените с цветен спрей, все пак изобщо не му се вярва изображението да е дело на хлапак. Въздухът е тежък и смълчан като пред буря. Вони ужасно, но пчелният мед като че ли Филтрира миризмата. В гората проехтява странен звук, какъвто Дейл никога не е чувал. Груу-уууу.

— Какво е това? — обръща се към Джак.

— Не зная.

— Аз съм чувал вой на мъжки алигатори — намесва се Доктора. — Издават подобни звуци, като им се приска да се чифтосват.

— Това да не ти е Евърглейдс^[1] — сопва се Дейл. Онзи се усмихва ехидно:

— Ама не е и Уисконсин, Тото. Не си ли забелязал?

Забелязал е, разбира се. Например Черният дом няма установена форма — от време на време изглежда грамаден, сякащ представлява множество къщи, наложени една върху друга по неведом начин. Под един-единствен чудноват покрив е натикан цял град, който може би по своята площ е колкото Лондон. В гората също има нещо необичайно: наоколо растат стари дъбове и борове, брезички, напомнящи на призраци, и червен клен — все местни дървесни видове — но тук-там май стърчат сгърчени като коренища израстъци, подобни на мутирали индийски смокини. Движат ли се наистина? Дейл се надява, че му се е привидяло. Но е почти сигурен, че шепнат. Думите им проникват през бученето в главата му и хич не са окуражителни.

Штубия… штизям… штемразя…

— Къде е кучето? — пита Клюна, който стиска ръкохватката на револвера си. — Ела тука, кученце! Донесъл съм ти нещо вкусно! Ела да си го вземеш!

Вместо отговор в гората отново проехтява гърленият рев, но вече много по-близо: „ГРУУ-УУУУ!“ Дърветата продължават да шепнат. Дейл вдига глава — къщата пред очите му се разтяга като хармоника в побелялото, смразено небе и от това видение му се завива свят, сякаш мазна вълна залива съзнанието му. Като в просъница усеща, че Джак го хваща за лакътя, за да му помогне да запази равновесие. От помощта му има известна полза, но недостатъчна — шефът на полицията бързо му обръща гръб и повръща.

— А така — насърчава го Джак. — Изкарай го. Освободи се. А ти, Док? Клюн?

„Гърмящата двойка“ отвръщат, че са добре. Което за момента е вярно, но Клюна не знае докога ще се крепи. В стомаха му като че ли нещо кипи. „Какво пък — мисли си, — най-много да върна усвоените хранителни продукти върху килима на Бърнсайд. Който според Джак е мъртъв, следователно надали ще възрази.“

Сойер повежда групата по стълбите към верандата и спира да подритне украсената с череп ръждясала табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, запращайки я сред плевелите, които алчно я сграбчват като ненаситна ръка. Дейл си спомня как преди малко приятелят му се изплю върху гарвана. Сойер му се струва доста променен, някак подмладен и по-силен.

— Да, но ние ще преминем — отсича Джак. — Ще преминем, и още как.

Отначало обаче изглежда сякаш няма да успеят. Блак Хаус не само е заключена, а между касата и вратата въобще няма процеп. Като се приближават, виждат, че вратата е като нарисувана — tromp l’oeil^[2].

В гората еква писък. Дейл се стряска. Писъкът се извисява до непоносими висини, преминава в налудничав кикот и внезапно замлъкна.

— Местните са много неспокойни — отбелязва Доктора.

— Да опитаме ли през прозореца? — предлага Клюна.

— Не. Ще влезем през парадния вход — отвръща Джак и вдига бухалката на Ричи Сексън.

Но изведнъж я отпуска и озадачено се ослушва. Откъм алеята долита монотонно жужене, което бързо се усилва. Дневната светлина, която и без друго е помръкнала в този странен сенчест валог, съвсем угасва.

— Сега пък какво става? — недоумява Клюна и се обръща към патрулната кола, паркирана пред къщата, като се подготвя да стреля с револвера. — Какво за… — Млъква насред изречението. Отпуска ръка и зяпва от изумление.

— Боже мили! — ахва Доктора.

— Ти ли го направи, Джак? — прошепва Дейл.

Дневната светлина е помръкнала, защото полянката пред Черния дом се е сдобила с балдахин от пчели. По алеята прииждат още — кафеникавозлатиста опашка на комета. Жужат приспивно, някак доброжелателно, и напълно заглушават бученето на къщата. Пресипналият зов на съществото в гората замлъква, а трепкащите силуети между дърветата изчезват.

Съзнанието на Джак ненадейно се изпълва с мисли и спомени за майка му: Лили танцува, Лили крачи зад една от камерите преди началото на ключов епизод и стиска цигара между зъбите си, Лили седи до прозореца на всекидневната и гледа навън, слушайки изпълнението на Патси Клайн.

Разбира се, в друг един свят тя бе кралица, а кралица без свита не може.

Той се взира в грамадния облак от насекоми — събрали са се милиони, ако не и милиарди, сигурно в кошерите в целия Среден запад не е останала и една пчела — и се усмихва. От движението очите му трепват, насъбралите се сълзи рукват по страните му. „Здрасти — мислено поздравява пчелите. — Здравейте, момчета.“

Сякаш в отговор на неизречените думи тихото, мелодично жужене леко нарушава монотонния си ритъм. Или Джак само си въобразява?

— Те пък защо са тук? — благоговейно пита Клюна.

— Не знам точно — отговаря Джак, обръща се към вратата замахва повторно с бухалката и нанася силен удар върху дървената плоскост. — Отвори се! — изкрещява. — Заповядвам ти в името на кралица Лаура де Лосиан! И в името на моята майка!

Разнася се протяжно скърцане, толкова силно и пронизително, че Дейл и Клюна отстъпват назад и потръпват. Клюна дори затулва с длани ушите си. В горния ъгъл на дървения плот зейва пролука, сетне сякаш някой го разрязва с трионче, следвайки очертанията на вратата. През образувалия се процеп става течение и лъха на мухъл. Джак надушва и друга миризма, едновременно противна и позната: вонята на леш, която ги посрещна в закусвалнята на Ед.

Посяга към валчестата дръжка. Тя се завърта без никакво усилие. И разкрива пътя към Блак Хаус.

Но преди Джак да подкани спътниците си да влязат, Док Амбърсън надава писък.

* * *

Някой — я Ъби, я Ти Джей, я възтъпичкият Рони — дърпа Тай за ръката. Болката е нетърпима, но това не е най-страшното. Дърпащият ръката му издава странно монотонно бучене, което отеква в съзнанието му. Чува се и някакво силно дрънчене

(Голямата комбинация, това е Голямата комбинация)

но бученето!… Леле, каква болка му причинява!

— Престани — мърмори Тай. — Престани, Ъби, иначе ще…

През бученето се долавят писъци, идващи отдалеч… Тай Маршал отваря очи. За сетивата му няма отсрочка — например поне за миг да недоумява къде се намира и какво му се е случило. Събитията, разиграли се в бараката, мигновено се открояват в съзнанието му като кошмарна гледка — примерно катастрофирала кола, около която лежат мъртвите пътници — която ти се натрапва, преди да си успял да извърнеш поглед.

Докато пукна старецът, Тай стиска зъби — подчини се на гласа на майка си и запази самообладание. Но щом завика за помощ, паниката се върна и го погълна. А може би е изпаднал в щок. Или и двете. Във всеки случай, докато е крещял за по-мощ, е припаднал. Колко ли време е бил в безсъзнание? Не може да прецени по светлината, която се процежда през отворената врата на бараката, тъй като изобщо не се е променила. Няма промяна и в дрънченето и стоновете, които издава гигантската машина — в този миг Тай разбира, че те отекват вечно, придружавани от писъците на децата и плющенето на камшиците на ужасяващите надзиратели, подканящи ги да работят по-усилено. Голямата комбинация никога не спира. Захранвана с кръв и ужас, тя няма почивен ден.

Но това бучене — това пукащо пращене, все едно издавано от най-голямата електрическа самобръсначка на света — то откъде идва, да му се не види?

„Муншун се качи на еднорелсовия влак — злорадо шепне въображаемият глас на Бърни. — На Еднорелсовия влак за Крайния свят.“

Сърцето на Тай се вледенява от ужас. Няма съмнение, че бученето издава въпросният еднорелсов влак, който в този миг спира в другия край на Стейшън Хаус Роуд. Муншун ще чака своето момче, своето зпедзиално мумдже, и като не го види (а не види и Бърн-Бърн), дали ще тръгне да го търси?

— Естествено, че ще дойде — прегракнало си отговаря Тай. — Бас държа!

Поглежда лявата си ръка. С каква лекота щеше да я измъкне от голямата халка, ако не бяха пустите белезници. За всеки случай прави няколко опита, но стоманената гривна само се удря в желязото и дрънчи. Другата половина — онази, дето Бърни пресягаше да улови, когато Тай го сграбчи за топките — се полюшва, напомняйки за бесилката в началото на Стейшън Хаус Роуд.

Непоносимото бучене, от което те избива на плач и зъбите ти се разклащат, ненадейно секва.

„Спрял е влака. Сега обикаля гарата, за да разбере дали не съм там. А като се увери, че ме няма, какво ще последва? Дали знае за това място? Естествено, че знае.“

Тревогата на Тай прераства в смразяващ ужас. Ако беше жив, Бърни щеше да го успокои, че няма от какво да се страхува, че порутената барака е негово тайно скривалище, в което е прекарал много щастливи мигове. Заслепен от налудничава арогантност, и през ум не му е минавало, че неговият мним приятел се е възползвал от заблудата му.

В съзнанието му отново прозвучава гласът на майка му — този път е почти сигурен, че наистина е тя. „Не бива да се осланяш на никого. Може да стигнат навреме, но може и да не успеят. Приеми, че няма да успеят. Опитай се да се измъкнеш сам.“

Но как?

Тай поглежда сгърчения труп на стареца, проснат на окървавения под — главата му лежи почти на прага. Мисълта за Муншун се опитва да го завладее — тъкмо в този миг приятелят на Бърни бърза по Стейшън Хаус Роуд (или се вози в собствената си количка за голф) с намерението да го грабне и да го предаде на Абала. Тайлър пропъжда видението, защото само отново ще се паникьоса, а не може да си го позволи. Няма никакво време.

— Не мога да стигна до него — разсъждава гласно. — Ако ключовете са в джоба му, свършено е с мен. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ци…

Погледът му попада върху нещо, захвърлено на пода. Торбата, която носеше старецът. Онази, от която извади шапката. И белезниците.

„Щом белезниците бяха вътре, може пък и ключето да е там.“

Тай протяга левия си крак колкото се може повече. Напразно, торбата е далеч. От нея го делят поне десет сантиметра. Десет сантиметра, а Муншун наближава, наближава.

Тай почти го надушва.

* * *

Доктора продължава да пищи, смътно съзнавайки, че останалите му крещят да престане, всичко е наред, няма от какво да се страхува, ако продължава, гърлото му ще прокърви. Но това няма значение. Важното е, че когато Холивуд отвори входната врата на Блак Хаус, на прага застана икономката на къщата, която посреща официалните гости.

Това е Дейзи Темпърли — момичето с кафявите очи. Облечена е с красива розова рокля. Бледа е като платно, кожата на дясното й слепоочие е разкъсана, а отдолу се вижда кървавочервен череп.

— Заповядай, Докторе — кани го тя. — Ела да си поговорим как ме уби. И да попееш. Да ми попееш. — Усмихва се. Устните й се разтягат в ужасяваща гримаса и разкриват два реда вампирски зъби. — Да ми пееш до безкрай.

Олюлявайки се, Доктора се отдръпва и се обръща да побегне, но Джак го сграбчва и го разтърсва. Амбърсън е здравеняк, без дрехи тежи сто и трийсет кила, а с пълното бойно снаряжение наближава сто и четирийсет, но Джак го разтърсва толкова силно, че главата му се полюшва и дългата му коса се разпилява.

— Това са илюзорни образи — обяснява Сойер. — Представления, предназначени да пропъждат неканени гости като нас. Не знам какво си видял, приятелю, но тук няма нищо.

Док надниква предпазливо зад рамото му. Зърва смаляващ се розов вихър — напомня на появата на дяволското куче, само че в обратна последователност — който бързо изчезва. Вдига поглед към Джак. По опаленото му от слънцето лице бавно се стичат сълзи.

— Не исках да я убия — прошепва. — Обичах я. Но онази нощ бях уморен. Смъртно уморен. Познато ли ти е това усещане, Холивуд?

— Да. И ако се измъкнем живи, възнамерявам да спя най-малко една седмица. Но засега… — Отмества поглед към Клюна, сетне към Дейл. — Ще видим какво ли още не. Къщата ще използва срещу вас най-страшните ви спомени: грешките, които сте допуснали, хората, които сте наранили. Но като цяло съм обнадежден. Струва ми се, че със смъртта на Бърни голяма част от отровата на това място се е изпарила. Само трябва да намерим пътя за отвъд.

— Джак. — Дейл е застанал на прага, точно където преди малко стоеше въображаемата Дейзи, и изумено се взира в нещо.

— Какво?

— Намирането на пътя за отвъд май… няма да е толкова лесно.

Другите се скупчват около него. Виждат грамадно кръгло фоайе — толкова е обширно, че извиква в съзнанието на Джак мимолетен спомен за базиликата „Свети Петър“. Подът е застлан с огромен отртанозелен килим, извезан със сцени, изобразяващи изтезания и скверност. Оттук извеждат хиляди врати. Джак забелязва и четири кръстосващи се стълбища. Примигва… те стават шест. Примигва отново и вече са дузина, измамни за окото като рисунка на Ешър. Долавя приглушеното, налудничаво бучене, което всъщност е гласът на Блак Хаус. Но различава и друг звук: смях.

„Заповядайте — кани ги Черният дом. — Заповядайте да бродите из тези стаи вечно.“

Джак примигва и този път насреща му се изпречват хиляда стълбища — някои се движат, издуват се, свиват се. Вратите водят към галерии с картини, галерии със скулптури, към вихрени водовъртежи, към празнота.

— Какво ще правим сега? — мрачно пита Дейл. — По дяволите, какво ще правим сега?

* * *

Тай никога не е виждал приятеля на Бърни, но както си виси окован в бараката, открива, че лесно може да си го представи. В този свят Муншун е действително създание… макар и не човешко същество. Пред очите на малчугана изниква същество с черен костюм и червена вратовръзка, което бърза по Стейшън Хаус Роуд. Грамадното му бяло лице е запълнено от алена уста и едно мътно око. Във въображението на Тай пратеникът на Абала и негов главен заместник прилича на уродлив Хъмпти-Дъмпти. Вместо копчета на жилетката на костюма му са пришити кости.

„Трябва да се махна оттук. Трябва да се добера до торбата… но как?“

Пак поглежда към Бърни. И отвратителното кълбо вътрешности. Отговорът идва сам. Отново протяга крак, но вече не към торбата. Подпъхва носа на маратонката си под примката, образувана от червата. Поизвръща се и леко замахва с крак. Примката се отделя от маратонката. И се замята върху торбата. Дотук добре. Ако успее и да я примъкне достатъчно близо, за да вкара в нея стъпалото си…

Опитвайки се да не мисли за съществото с уродливо издълженото лице, което бърза по Стейшън Хаус Роуд, отново протяга крак. Подхваща отвратителната примка и с неимоверно старание започва бавно да я придърпва.

* * *

— Изключено! — отсича Клюна. — Не може да е толкова голяма. И сам го знаеш, нали?

Джак поема дълбоко дъх, издиша, поема отново дъх и с нисък, плътен глас изрича една-единствена дума.

— Дий-амбър? — подозрително пита Сейнт Пиер. — Какво, по дяволите, е „дий-амбър“?

Джак не си дава труд да отговори. От грамадния тъмен облак жужащи пчели, надвиснал над полянката (патрулката вече не прилича на автомобил, а на черно-златисто хълмче досами верандата), се отделя едно насекомо. То — тя, защото това несъмнено е пчела-майка — прелита между Дейл и Доктора, спира за миг пред Клюна, сякаш го измерва с поглед (него или меда, с който щедро се е намазал), и започва да кръжи пред Джак. Тлъстата пчела е с антиаеродинамична форма и е едновременно нелепа и прекрасна. Джак вдига пръст като професор, наблягащ на важен момент от лекцията си, или диригент, който дава знак за начало на изпълнението. Пчелата каца на върха на пръста му.

— Тя ли те изпраща? — Задава въпроса толкова тихо, че никой не го чува, дори Клюна, застанал точно до него. Коя е тази „тя“ — майка му? Лаура де Лосиан? Джуди? Софи? Или някоя друга Тя, противопоставяща се на Пурпурния крал? Интуицията му подсказва, че е на верен път, но едва ли някога ще узнае отговора.

Пчелата вперва в него огромните си черни очи и продължава да пърха с крилца. Джак си дава сметка, че не се нуждае от отговор на тези въпроси. Дълго време беше Поспаланчо, но вече се е пробудил. Къщата не само е грамадна, но и бездънна, пропита е със зло и е наслоена с тайни, но какво от това? Нали има бухалката на Тай, има приятели, има д’ямба, а ето я и Кралицата на пчелите. Това му е достатъчно. Има всичко необходимо и може да се захване за работа. Хубавото — може би най-хубавото — е, че го прави с радост.

Доближава пръст към устните си и леко издухва пчелата във фоайето на Черния дом. В продължение на няколко секунди тя кръжи безцелно, после се стрелва наляво и изчезва зад странно раздута врата, която прилича на разплут шишко.

— Хайде — подканва спътниците си Джак. — Да вървим.

Те тревожно се споглеждат, сетне тръгват след него, за да сторят онова, което им е предопределено от съдбата.

* * *

Невъзможно е да се определи колко време остава бандата на Сойер в Блак Хаус — страховитата черна къща, излъчваща отрова, която причинява упадъка на Френч Ландинг и околните градчета. Невъзможно е също така да се даде каквото и да било описание на онова, което видяха там. Обиколката из Черния дом е в буквалния смисъл обиколка из мозъка на умопо-бъркан, а от подобно съзнание не можем да очакваме план за бъдещето или спомен за миналото. В мозъка на умопобъркания съществува само настоящето, което се състои от непрестанни пристъпи на истерия, параноични предположения и грандиозни самозаблуди. Нищо чудно, че всичко, което четиримата смелчаци виждат в Блак Хаус, се заличава от съзнанието им още щом напусне полезрението им, оставяйки след себе си само тревожен шепот — може би далечен отглас от крясъка на опопанакса. И добре, че е милосърдната амнезия, иначе биха се побъркали.

Пчелата-майка ги води, а огромният рояк пчели ги следва — толкова е голям, че обагря въздуха в черно и златисто — изпълвайки с шумолене стаите, застинали в тишина от векове (ние, разбира се, си даваме сметка, било то интуитивно или съзнателно, че Блак Хаус е съществувала много преди Бърни да изгради крилото в близост до Френч Ландинг), На едно място четиримата смелчаци се спускат по стълбище от зелено стъкло. В пропастта под стъпалата кръжат птици, подобни на лешояди с човешки лица — разтегнати в писък личица на отвлечени дечица. Около маса в дълго помещение, подобно на спален вагон, са седнали оживели герои от детски анимационни Филми — два заека, лисица и наглед друсан жабок с бели ръкавици — които ловят някакви насекоми, подобни на бълхи, и тъпчат в устите си. Със сигурност са герои от Филми — черно-бели Филмчета от четирийсетте години на двайсетия век — но изглеждат съвсем истински. Когато бандата на Сойер ги подминава, заекът многозначително намига на Джак, а другото му око е толкова кръвожадно! Прекосяват празен салон, кънтящ от крясъци на чужд език, който наподобява на френски, но не е. В друга зала под нажежено тропическо слънце се простира джунгла със зеления цвят на повръщано. От едно дърво е провиснал грамаден пашкул, в който като че ли има зародиш на драконче.

— Не може да е дракон — заявява Амбърсън с прекалено спокойствие, като че провежда научно наблюдение. — Тези същества се излюпват или от яйца, или от зъба на друг дракон.

Крачат по дълъг коридор, чиито стени постепенно преминават в заоблени сводове, и най-сетне се озовават в тунел, който се спуска стръмно надолу като мазна пързалка, а от невидими тонколони се лее налудничаво барабанно соло. Прилича наизпълнение на Коузи Коул^[3] или на Джийн Крупа. Изведнъж стените изчезват, улеят увисва над бездънна бездна.

— Направлявайте се и с ръцете, и с краката! — крещи Клюна. — Иначе ще изхвърчите!

Улеят най-сетне ги запраща в помещение, което Дейл кръщава „Мръсната стая“. Подът е осеян с купчинки пръст, вонящи на леш, а ръждясалият ламаринен таван е окичен с безброй електрически крушки. Цели полкове зеленикаво-бели паячета се стрелкат насам-натам като ята риби. Докато се доберат до отсрещния край, четиримата мъже изплезват език от умора, обувките и дрехите им се изцапват с кал. Насреща им се изпречват три врати. Пчелата, която ги води, жужи и описва лупинги пред средната врата.

— О, не мога да вляза, без да се обзаложа какво ни чака там — подхвърля Дейл.

Джак му отговаря, че от него безсъмнено ще излезе страхотен комик, и отваря вратата, която им посочи пчелата. Озовават се в грамадно перално помещение, на което Клюна мигом лепва наименованието „Алеята на чистотата“. Скупчени един до друг, четиримата следват пчелата по влажния коридор, край чиито стени са наредени перални с бълбукаща пяна и трещящи сушилни. Мирише на печен хляб. Пералните, чиито люкове приличат на злобни очи, са подредени една над друга на височина петнайсет и повече метра. Най-отгоре неспокойните въздушни течения тласкат ята гълъби сред океана от прашен въздух. Четиримата смелчаци постоянно се натъкват на купчинки кости или други доказателства, че тук са идвали (или са били доведени насила) човешки същества. В един коридор намират тротинетка, обвита в паяжини. По-нататък се въргалят чифт момичешки летни кънки, покрити с дебел слой прах. В просторна читалня върху една махагонова маса с човешки кости е изписана думата „СМЯХ“. В пищно обзаведен (макар и занемарен) салон Дейл и Доктора забелязват стенно пано — изглежда, е изработено от човешки лица, които са били одрани, балсамирани и опънати върху квадратни дървени плоскости. В празните очни кухини са изрисувани огромни учудени очи. Поне едно от тях е познато на Дейл — лицето на Милтън Уондърли учител, който преди три-четири години изчезна и повече не се видя. Всички предположиха, че по-малкият брат на Дон Уондърли просто е напуснал града. „Е — отбелязва мислено Дейл — явно наистина го е напуснал.“ Насред каменното гърло на коридор с дълги редици килии от двете страни пчелата се стрелва зад една решетка и кръжи над парцалив дюшек на земята. Никой не проговаря. Едва ли е нужно. Тай е бил тук, и то съвсем скоро. Буквално надушват присъствието му… страха му. Клюна се обръща към Джак. Сините му очи се присвиват яростно над буйната червеникавокестенява брада:

— Дъртото копеле го е изгорило с нещо. Или го е ударило с ток.

Джак кима. И той усеща характерната миризма, но дали чрез обонянието си или в съзнанието си — нито знае, нито се интересува.

— Отсега нататък няма да има тази възможност — отвръща. Пчелата-майка се стрелва между тях и нетърпеливо кръжи в коридора. Наляво, откъдето дойдоха, коридорът е почернял от пчели. Четиримата мъже тръгват надясно, скоро пчелата ги извежда до поредното безкрайно стълбище. На едно място ги обгръща облак дребни пръски като ситен дъждец — може би в невъобразимите подземия на Блак Хаус се е спукала тръба. Пет-шест поредни стъпала са мокри и всички виждат отпечатаните върху тях стъпки. Твърде са неясни, няма да свършат работа на криминалистите (едновременно си помислят Джак и Дейл), но им вдъхват надежда: едните стъпки са големи, а другите — малки, при това и двата чифта отпечатъци са относително пресни. Това вече е нещо, за Бога! Закрачват по-бързо, а пчелите се стелят зад тях като жужащ облак, като старозаветна напаст.

* * *

За бандата на Сойер времето може да е спряло, но за Тай Маршал то се е превърнало в болезнено присъствие. Не е много сигурен дали усещането за приближаването на Муншун е плод на въображението или интуицията му, но много се безпокои, че е второто. Трябва да избяга от тази барака, трябва, но проклетата торба продължава да му се изплъзва. С помощта на слузестата примка съумя да я придърпа по-близо — по ирония на съдбата това беше най-лесната част. Вдигането на проклетата вещ се оказа далеч по-трудно.

Не може да я хване — колкото и да се протяга и безмилостно да изпробва възможностите на лявото си рамо и окованата си лява китка, не му достигат най-малко шейсет сантиметра. Болката е толкова силна, че той се просълзява. Влагата, изхвърлена по този начин, бързо бива заменена от гореща пот, която се стича от мръсното му чело и очите му смъдят.

— Давай с крак — съветва се сам. — Като че ли играеш футбол. — Поглежда към обезобразения труп, проснат на вратата — някогашния му мъчител. — Точно като при футбола, а, Бърн-Бърн?

Притиска торбата с крак, избутва я до стената и бавно я тика нагоре по окървавените дъски. Същевременно се пресяга надолу… трийсет и пет сантиметра… трийсет… пресяга се…

… кожената торба се прекатурва от маратонката му и пада на мръсния под.

— Ти нали гледаш да не дойде, Бърн-Бърн? — пъхти Тай. — Трябва да гледаш, защото аз съм с гръб, нали се сещаш? Ти си съгледвач, ясно ли е? Ти си… Мамка му! — Този път торбата пада от крака му, преди да е успял дори да я повдигне. С все сила той стоварва юмрук върху дървената стена.

„Защо го направи? — хладно се обажда в съзнанието му нечий глас, който напомня гласа на майка му, но не е нейният. — Това ще ти помогне ли?“

— Не — кисело отвръща Тай, — но поне ми олеква.

„Ще ти олекне, като се освободиш. А сега опитай пак.“ Хлапакът отново избутва кожената торба по стената. Притиска я със стъпало, опитвайки се да разгадае какво има вътре — например ключ — но обувката му пречи. Отново започва да приплъзва торбата нагоре. Внимателно… без да бърза… както като водиш топката за гол…

— Не го пускай да влезе, Бърни — пъхтейки, нарежда на мъртвеца зад гърба си. — Дължиш ми го. Не искам да ме качат на влака. Не искам да ходя в Крайния свят. Не искам да бъда Разрушител. Не знам какви са те, но не искам да бъда такъв. Искам да стана изследовател… например на морските дълбини като Жак Кусто… или летец във ВВС… или… МАМКА МУ! — Този път не изпитва раздразнение, задето торбата се изплъзва, а ярост и едва ли не паника.

Муншун бързо приближава. Иска да го отведе. Дин-та. Абала-дун. Завинаги и во веки веков.

— Проклетият ключ сигурно въобще не е вътре — мърмори Тай. Гласът му трепери, той всеки момент ще избухне в плач. — Така ли е, Бърни?

Бърнсайд Приятелчето не благоволява да отговори.

— Бас държа, че вътре няма абсолютно нищо. Освен може би… знам ли и аз… антиацид или нещо от тоя род. Храненето с човешко месо неминуемо затруднява храносмилането.

Въпреки това подхваща торбата с крак и за пореден път се заема с мъчителната задача да я изтика достатъчно високо, та дано този път протегнатите му пръсти успеят да я достигнат.

* * *

Дейл Гилбъртсън е прекарал целия си живот в Кули Кънтри и е свикнал със зеленината наоколо. За него дърветата, ливадите и нивите, които се простират до хоризонта, са нещо съвсем естествено. Може би затова гледа изпепелените, димящи земи от двете страни на Конджър Роуд с такава погнуса и нарастващ ужас.

— Какво представлява това място? — обръща се към Джак. Думите излизат на пресекулки. Членовете на бандата на Сойер не разполагат с количка за голф и се налага да се придвижват пеш. Всъщност благодарение на темпото, наложено от Джак, четиримата се движат по-бързо отколкото количката, управлявана от Тай.

— Не знам точно — отвръща. — Виждал съм само едно подобно място, и то преди много време. Казваше се Прокълнатите земи. И беше…

Иззад купчина грамадни камъни насреща им изскача зеленикав човек с люспеста кожа. Стиска къс камшик — това сигурно е онази разновидност, която се нарича „бич“.

— Бааррр! — изкрещява странното привидение, зловещо напомняйки на смеха на Ричард Слоут.

Джак вдига бухалката и въпросително го поглежда, сякаш пита: „Искаш ли да опиташ дървото?“ Видението явно не иска. Замръзва на място, после се врътва и дим да го няма. Преди да изчезне в лабиринта между камънаците, Джак забелязва, че по ахилесовите му сухожилия растат уродливи бодили.

— Момчето-чудо не им харесва — отбелязва Клюна и със задоволство оглежда бухалката. Тя си е останала бухалка, както и револверите им си останаха оръжия, а те четиримата останаха каквито си бяха: Джак, Дейл, Клюна. Доктора. Джак си казва, че това не е чак толкова странно. Нали като седнаха на раздумка край болничната шатра, Паркъс му каза, че в този случай не става дума за двойници. Тази земя може и да граничи с Териториите, но всъщност не се намира в самите Територии. Просто беше забравил.

„Съвсем нормално е — какво ли не ми мина през главата.“

— Момчета, не зная дали успяхте да разгледате внимателно отсрещната стена — подхвърля Доктора, — но тези заоблени бели камъни ми мязат на черепи.

Клюна хвърля един поглед и отново се втренчва пред себе си:

— Повече ме притеснява ей-онова.

Над скалите, напомнящи на изпотрошени зъби и закриващи хоризонта, се извисява огромна плетеница от стомана, стъкло и машинарии, която се губи в облаците. Някакви миниатюрни фигурки се бъхтят по нея и забързано сноват нагоре-надолу; чува се и плясъкът на камшици. Отдалеч наподобява гърмеж на ловни пушки.

— Какво е това, Джак?

Първата му мисъл е, че това са Разрушителите на Пурпурния крал, но не са — твърде са многобройни. Това здание е нещо като фабрика или електроцентрала, задвижвана от роби. От деца, които не са достатъчно талантливи да станат Разрушители. Обзема го неудържима ярост. Пчелите сякаш долавят промяната в настроението му, жуженето им се усилва.

В съзнанието му шепнешком се обажда Спийди: „Не е моментът да се гневиш, Джак — най-важното е да спасиш малкия. А вече не разполагаш с почти никакво време.“

— За Бога! — възкликва Дейл и посочва нещо: — Наистина ли е онова, на което ми прилича?

Посочва бесилката, надвиснала като скелет над наклонения път.

— Ако питаш дали е бесилка, печелиш комплект прекрасни прибори от неръждаема стомана и се класираш за следващия кръг на състезанието — отвръща Доктора.

— Вижте колко обувки — продължава Гилбъртсън. — Защо ли ги трупат така?

— Един Бог знае — обажда се Клюна. — Сигурно така е прието. Колко ни остава, Джак? Имаш ли представа?

Сойер оглежда пътя напред, после извръща очи към другия път, който се отклонява наляво, покрай допотопната бесилка.

— Малко — отвръща. — Мисля, че вече…

В този момент в далечината проехтяват писъците. Това са Писъците на дете, което е на границата на лудостта. Или може би отвъд.

* * *

Тай Маршал чува усилващото се жужене на пчелите, но е убеден, че звукът е плод на въображението му, че е само гласът на нарастващата му тревога. Няма представа за кой ли път вече се опитва да приплъзне кожената торба на Бърни нагоре по стената на бараката. Съвсем е забравил за чудатата шапка, която прилича на платнена, но е изработена от нещо като метал — и през ум не му минава, че ако я свали, координацията му може да се подобри. Знае само, че е уморен, потен, трепери и може би е в шок, както и че ако и този път не достигне торбата, ще трябва да се откаже.

Казва си: „Още малко и ще тръгна с Муншун, ако ми обещае чаша вода.“ Но храбростта на Джуди му е вродена, както и част от царствената настойчивост на Софи. Пренебрегвайки болката в бедрото, отново започва да приплъзва торбата по стената, като същевременно протяга дясната си ръка.

Двайсет и пет сантиметра… двайсет сантиметра… най-доброто му постижение до момента…

Торбата се накланя наляво. Отново ще се изплъзне от стъпалото му.

— Не! — прошепва той. — Не и този път.

Притиска я още по-плътно към стената и продължава да я примъква нагоре.

Петнайсет сантиметра… десет сантиметра… седем сантиметра, торбата все повече се накланя наляво, още миг и ще падне…

— Не! — крясва Тай и въпреки нетърпимата болка се привежда колкото е възможно повече. Гръбнакът му изпуква, също и изкълченото му рамо. Но докосва торбата… и се вкопчва в нея. Дръпва я, но в последния момент едва не я изпуска.

— Няма начин, Бърни! — изпъшква задъхано и я придърпва с една ръка, после я притиска към гърдите си. — Няма да се хвана на този изтъркан трик, не можеш да ме преметнеш баш с него. — Захапва я със зъби. Кожата вони на гнилоч — одеколон „Бърнсайд“. Но Тай не обръща внимание на вонята, а бързо дръпва връзките. Отначало му се струва, че торбата е празна, и надава тих, плачлив стон. После зърва сребърен отблясък. Плачейки през зъби, протяга ръка, бръква вътре и измъква ключа.

„Не бива да го изпускам — мисли си. — Ако го изпусна, ще обезумея. Наистина ще обезумея.“

Не го изпуска. Пресяга се над главата си, напъхва го в малката ключалка на желязната гривна и го превърта.

Много бавно измъква ръката си от стоманената халка на стената. Белезниците падат на пръстения под на бараката. Внезапно го осенява поразително убедително хрумване: в действителност все още се намира в Блак Хаус, заспал е върху парцаливия дюшек в килията с помийната кофа в единия ъгъл и паница претоплена говежда яхния в другия. То е плод на изтощения му мозък, който се опитва да му вдъхне надежда. Преди сам да стане на яхния.

Отвън долитат тракането на Голямата комбинация и писъците на децата, които я задвижват, крачейки безспирно с разкървавените си крачета. Някъде там се крие и Муншун, който иска да го заведе на още по-ужасно място.

Само че не сънува. Не знае накъде да тръгне или как да се върне в собствения си свят, но като начало трябва да се махне от тази барака и въобще от това място. Залитайки като пострадал при злополука, който за пръв се изправя на крака след дълъг престой на легло, Тай Маршал прескача трупа на Бърни и излиза от бараката. Денят е мрачен, околният пейзаж е безрадостен и дори тук над цялата околност доминира небостъргачът на болката и къртовския труд, но въпреки това Тай изпитва огромно задоволство дори само от факта, че отново е на дневна светлина. И е свободен. Едва когато загърбва бараката, осъзнава как нито за миг не се е съмнявал, че тук ще намери смъртта си. Затваря очи и вдига лице към сивото небе. Въобще не забелязва създанието, което се е присламчило към стената на бараката и изчаква да се увери дали като излезе, Тай ще бъде с шапката. Когато се убеждава, че устройството все още е на главата на малкия, господарят Малшун — това е възможно най-сполучливата имитация на името му — пристъпва напред. Уродливото му лице е като вдлъбнатата част на огромна лъжица за сервиране, облечена в кожа. Единственото му око е изцъклено. Алените устни са разтегнати в ужасяваща усмивка. Като протяга ръце и сграбчва Тай, малкият се разпищява — не само от страх и изненада, а от ярост. Толкова се мъчи да се освободи, положи такива нечовешки усилия!

— Ш-шт — шепне господарят Малшун и тъй като Тай продължава да надава неистови крясъци (на по-горните етажи на Голямата комбинация някои деца се обръщат по посока на шума, Докато свирепите людоеди надзиратели с удари на камщици ги принуждават отново да се захващат за работа), сюзеренът на Абала изрича една-единствена дума на Злата реч: — Пнунг.

Краката на Тай се подкосяват и само желязната хватка на чудовищното същество му попречва да се строполи на земята. Долната му челюст провисва, потичат му лиги, от гърлото му продължават да се изтръгват протестни стонове, но вече не пищи. Господарят Малшун накланя към Голямата комбинация лицето си, което прилича на лъжица, и се ухилва. Животът е прекрасен! После надниква в бараката — съвсем набързо, но с огромно любопитство.

— Видя му сметката — отбелязва. — При това беше под въздействието на шапката. Удивително момче! Чуй какво ще ти кажа — Кралят иска да се запознае с теб, преди да заминеш за Дин-та. Може дори да те почерпи с торта и кафе. Представяш ли си, млади Тайлър! Торта и кафе в компанията на Абала! Торта и кафе с Краля!

— … не искам да ходя… искам вкъщи… при мама-аа… — Думите се отронват тихо, несвързано, бавно, като изтичаща кръв от смъртоносна рана.

„Ловецът на таланти“ докосва с пръст устните му и те мигом се свиват.

— Ш-шт — повтаря. — Да имаш бъбрив спътник е едно от най-досадните неща в живота. А нас ни чака дълъг път заедно. Далеч от дома, приятелите и семейството ти… ама не плачи сега, де. — Забелязва, че очите на малкия се напълват със сълзи, които се търкулват по гладките му страни. — Не плачи, мъничък Тай. Ще си намериш нови приятели. Например Главния разрушител. Него всички момчета го обичат. Нарича се господин Бротиган. Той сигурно ще ти разкаже за многобройните си бягства. Такава смехория! Направо са умопомрачителни! А сега е време да вървим! И не забравяй — торта и кафе с Краля!

Господарят Малшун е набит и кривокрак (в интерес на истината краката му са значително по-къси от уродливо издълженото му лице), но затова пък силен. Пъхва Тай под мишница, сякаш е не по-тежък от вързоп чаршафи. Хвърля последен поглед към мъртвеца, но загубата не го натъжава особено — в северната част на щата Ню Йорк има един многообещаващ младок, а Бърни и без друго вече си изпя песента.

Накланя глава и надава беззвучен, кудкудякащ кикот. После потегля, като не пропуска хубавичко да нахлупи шапката върху главата на малкия. Тай е не просто Разрушител — той е може би най-силният Разрушител, който се е раждал. За щастие още не е осъзнал собствените си сили. Може би нищо няма да се случи, дори шапката да падне, но най-добре да не рискува.

С бодра крачка — дори тананикайки си — господарят Малшун излиза от клисурата, завива наляво по Конджър Роуд, по който му предстои да измине около километър до Стейшън Хаус Роуд, и се вцепенява. На пътя му стоят четирима мъже, на неговия език четирима „тер-та“. Това е жаргонна, доста нецензурна дума. В „Книгата на добрия земеделец“ се казва, че Тер е онзи период от цикъла на пълноземието, в който добитъкът се покрива за разплод. Господарят Малшун гледа на света отвъд Черния дом като на някакво огромно caldo largo, кремсупа от живи същества, от която може да загребва — единствено и само в полза на Абала, разбира се! — когато си пожелае. Четирима мъже от Тер? Малшун презрително свива устни, от което дълбоки бръчки прорязват лицето му. Какво правят тези хора тук? Какво се надяват да постигнат? Усмивката му вече не е толкова победоносна, като забелязва тоягата в ръцете на единия. От нея се излъчва светлина, която непрекъснато променя цвета си, но някак си сърцевината остава бяла. Ослепителна светлина. Малшун е чувал само за един предмет, блестял някога по подобен начин, и това е Кълбото на вечността, познато като Талисмана ако не на друг, поне на едно малко, скитащо момче. Някога това момче докоснало кристалното кълбо и силата, предадена чрез докосването, никога не изчезва.

Усмивката на Малшун съвсем помръква, когато той осъзнава, че мъжът с тоягата е същото онова момче. Пак е дошъл да ги дразни, но ако смята, че ще си тръгне оттук с трофея на трофеите, въобще не е познал. В крайна сметка това е най-обикновена сопа, не самият Талисман — у човека може и да е останала някаква сила, която с времето почти напълно се е изчерпала.

„Пък и моят живот няма да струва и пукната пара, ако му позволя да ми отнеме момчето — размишлява той. — Трябва да…“

Единственото му око е привлечено от градоносния облак, надвиснал зад мъжете от Тер. От облака долита монотонно, лениво жужене. Пчели? Пчели с жила? Пчели с жила между него и Стейшън Хаус Роуд?

Е, някак ще се справи. Като му дойде времето. Първо трябва да се занимае с тези досадници.

— Добър ви ден, господа — подхваща с най-любезен тон. От мнимия му немски акцент няма и помен — сега говори като мним английски аристократ в комедийно представление, поставено в Уест Енд през петдесетте години. — Безкрайно съм поласкан, че пристигнали сте тъй отдалеч да ни навестите, и то в този ужасен ден. Тук, опасявам се, повечето дни са ужасни, пък и грохотът на Крайния свят е само за заблуда на емоционалното вживяване^[4], така да се каже, и… Моля за вашето извинение, но нямам възможност да остана. Налага се да доставя стока, която бързо се разваля.

Той грабва Тай и го разтърсва. Очите на малкия са отворени и той, изглежда, е в съзнание, но ръцете и краката му са увиснали безжизнено като на парцалена кукла.

— Пусни го на земята! — заповядва онзи със сопата и господарят Малшун с нарастващ ужас осъзнава, че може да си има неприятности. Сериозни неприятности. Въпреки това усмивката му става още по-широка, разкривайки вампирски зъби — заострени и леко наклонени навътре. Ако между тях попадне живо същество и се опита да се освободи от капана, ще се саморазкъса.

— Муншун? Муншун ли? Нямаме тук такъв. Нито пък господин Мънди. Всички си заминаха — сбогом, сполай ти. Колкото до молбата ви да пусна малкия на земята — не мога, драги младежо, наистина не мога. Поел съм ангажимент, нали разбирате? Вижте какво, уважаеми, трябва да се радвате на късмета си. Край на терора! Ура! Рибаря е мъртъв — всъщност туй момченце му видя сметката, съвършено, възхитително момченце. — Отново разтърсва Тай, като през цялото време внимава главата му да не клюмне. Не иска шапката да падне, о, не, в никакъв случай!

Пчелите го тревожат.

Кой ги е изпратил?

— Майката на момчето е в лудница — заявява мъжът с тоягата. Светлината, излъчваща се от нея, е още по-ярка, забелязва господарят Малшун. Вече примира от страх, който поражда гняв. Възможно ли е да му отнемат малкия? — Тя е в лудница и си иска момчето.

„Ако е така, ще получат труп“ — казва си той и се усмихва още по-широко, за да прикрие страха си. (Дейл Гилбъртсън е споходен от кошмарно видение: едноок Уилям Ф. Бъкли младши^[5], чието лице е дълго метър и половина.) Повдига отпуснатото детско телце към устата си и чатка с острите си като игли зъби на сантиметри от беззащитното му вратле. Сетне учтиво съветва:

— Ами заръчайте на съпруга й да й направи друго дете, драги — сигурен съм, че няма да го затрудни. Жените в Тер-та забременяват, както си ходят по улицата.

Този път отговаря единият от брадатите:

— Тя има слабост към това дете.

— Но и аз имам, уважаеми. И аз имам. — За да подчертае изявлението си, той наистина захапва вратлето на Тай, от раната бликва кръв като от порязано при бръснене. Зад тях Голямата комбинация работи с пълна пара, но писъци вече не се чуват. Сякаш децата, които задвижват машинарията, са осъзнали, че нещо се променя или ще се промени, че светът се намира в равновесие.

Мъжът със светещата тояга пристъпва напред. Господарят Малшун неволно се свива и отскача назад. Знае, че допуска грешка, като показва слабост и страх, но е безсилен. Този човек от Тер-та не е обикновен — той е като едновремешните стрелци.

— Ако направиш още една крачка, мило момче, ще му прегриза гърлото. Много ще ми е неприятно, действително безкрайно ще съжалявам, но бъди сигурен, че ще го направя.

— И две секунди по-късно ще бъдеш мъртъв — отвръща мъжът с тоягата. Сякаш въобще не се страхува — нито за Тай, нито за себе си. — Това ли искаш?

Всъщност ако трябва да избира между това да умре и да се върне с празни ръце при Пурпурния крал, Малшун би предпочел смъртта. Но може въобще да не се стигне дотам. Парализиращата дума подейства върху момчето, значи ще подейства поне на трима от тези — на обикновените трима. Натръшка ли ги безчувствени на пътя, лесно ще се справи с четвъртия. Как му беше името? Сойер, разбира се. Колкото до пчелите несъмнено знае достатъчно думи да се защити от тях, за да се добере до железницата. Е, дори да го понажилят, какво толкова?

— Това ли искаш? — настоява Сойер. Господарят Малшун се усмихва.

— Пнунг! — крясва в отговор и Дейл, Клюна и Доктора ре вкаменяват.

Усмивката на дълголикото чудовище прераства в злорада гримаса:

— Какво смяташ да правиш сега, драги ми нахалнико? Какво ще правиш без приятели, които да те подкрепят…

Арманд „Клюна“ Сейнт Пиер пристъпва напред. Първата крачка му коства огромно усилие, но после вече е лесно. На свой ред се усмихва хладно и зъбите му проблесват сред гъстата брада.

— Ти си виновен за смъртта на дъщеря ми — заявява. — Може и да не си го извършил лично, но си насъскал Бърнсайд. Нали? Аз съм й баща, изрод такъв. Да не мислиш, че ще ме спреш с някаква си дума?!

Препъвайки се, Доктора застава до приятеля си.

— Прецака ми града! — изръмжава Дейл Гилбъртсън и застава до съмишлениците си.

Господар Малшун ги зяпа невярващо. Злата реч не ги спря. Не подейства на никого от тях. Препречват му пътя! Осмеляват се да се изпречат на предначертания му път!

— Ще го убия — ръмжи на Джак. — Ще го убия. Какво ще кажеш, слънчице? Е, избирай.

* * *

Най-сетне картите са разкрити. Уви, вече не можем да наблюдаваме от птичи поглед, тъй като враната, на чийто гръб неведнъж пътувахме на автостоп (Горг дори не заподозря какво се случва, уверяваме ви), е мъртва, но въпреки че наблюдаваме от известно разстояние, виждаме, че сцената е като типичен кадър от десетки хиляди Филми, в дузина от които участва Лили Кавано.

Джак насочва удебелената част на бухалката към главата на господаря Малшун:

— Пусни го! Давам ти последен шанс, приятелю.

Дълголикото чудовище вдига момчето още по-високо:

— Хайде, стреляй! Знам какво причинява това чудо! Но ще улучиш и него! Ще улучиш момчето, тъпа…

От бухалката на Ричи Сексън изригва искрящо бяла мълния, тънка като графит на молив. Врязва се в единственото око на Малшун и то се стопява в кухината. Създанието надава писък (и през ум не му е минавало, че Джак ще отговори на предизвикателството — нито един жител на Тер-та, каквато и преходна сила да притежава, не би се осмелил да го стори), полита напред и дори в предсмъртния си час понечва да захапе жертвата си.

Ала не успява, тъй като е застигнато от втора мълния, изригнала от венчалната халка от ковано сребро на Клюна, която го поразява право в устата. Аленият плюш на устните му избухва в пламъци… но залитайки, той отново пристъпва напред, очертавайки се на фона на скелетоподобния небостъргач, и се опитва да прегризе гърлото на необикновения син на Джуди Маршал.

С един скок Дейл се озовава до него, сграбчва момчето през кръста и през раменете, дръпва го силно и полита встрани. На лицето му — огледало на вродената му почтеност — е изписана мрачна решителност.

— Довърши го, Джак! — крещи. — Довърши го тоя кучи син!

Сойер пристъпва до ослепеното, виещо, овъглено създание, което се върти като пумпал, напосоки протяга дългите си бели ръце, а от жилетката му се вие гъст дим. Опира бухалката на дясното си рамо и хваща дръжката почти накрая. Няма да удуши врага си — като му е паднала бухалка, от която изригват бели пламъци, ще бъде глупаво да не се възползва от нея.

— Давай, миличка — промърморва и нанася удар, с който би се гордял самият Ричи Сексън. Или Големия Мак. С приглушено и някак „месесто“ тупване бухалката улучва слепоочието на огромната глава. Тя хлътва като гнила любеница, отвътре избликва пурпурен фонтан. След миг главата експлодира, разпръсквайки парченца плът и капки кръв.

— Кралят май ще трябва да си търси нов слуга — отбелязва Клюна. Избърсва от лицето си алените капки, взира се в кръвта и съсухрящата се плът и най-спокойно прокарва дланта си по избелелите си джинси, за да я почисти. — Хоум ран, Джак. И слепец ще го види.

Дейл, който държи Тайлър на ръце, отсича:

— Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа.

* * *

Полицейският началник на Френч Ландинг внимателно помага на момчето да се изправи на крака. Тайлър го поглежда, после се обръща към Джак. В замъгления му поглед припламва искрица. Може би изпитва облекчение, а може би осъзнава какво се е случило.

— Бухалка — казва. Толкова е пресипнал, че спасителите му едва разбират какво говори. Той се прокашля и прави втори опит: — Бейзболна бухалка. Сънувах я.

— Така ли? — Джак коленичи и му я подава. Тай не проявява желание да вземе чудодейната бухалка на Ричи Сексън, само я докосва. Приковал е поглед върху Джак. Сякаш се опитва да почувства присъствието му. Да го проумее. Да осъзнае, че наистина спасен.

— Джордж — казва. — Джордж. Ратбън. Всъщност е сляп.

— Да. Понякога слепите разбират повече от зрящите. Но ти това си го знаеш, нали, Тайлър?

Хлапакът кимва. Джак не е виждал по-изнурен, по-потресен и замаян, по-измъчен човек.

— Искам… — казва момчето, навлажнява устни и отново се прокашля. — Искам… пия. Вода. Искам мама. Искам при мама.

— Прекрасна идея — отбелязва Доктора. Хвърля тревожен поглед към разкашканите останки на създанието, което мислено продължава да нарича Муншун. — Да заведем малкия юнак в Уисконсин, преди да е довтасал някой приятел на Едноокия.

— Точно така — подкрепя го Клюна. — Изгарянето на Черния дом е втора точка от плана ми. Настоявам аз да драсна първата клечка. А може и отново да използвам пръстена си. Но като начало предлагам да се омитаме.

— Подкрепям те с две ръце — обажда се Дейл. — Тай едва ли може да стигне много далеч или да ходи много бързо, но ще се редуваме да го носим на конче…

— Не! — отсича Сойер.

Тримата го зяпват — всеки изпитва в различна степен смайване и ужас.

— Джак — с необичайна мекота започва Клюна, — чувал ли си, че не бива да се прекалява с гостоприемството?

— Още не сме свършили — отсича Сойер. После тръсва глава и се поправя: — Тай не е свършил.

* * *

Джак Сойер, който е коленичил насред Конджър Роуд, си мисли: „Не бях много по-голям от това дете, когато прекосих Америка — и Териториите, за да спася живота на майка си.“ Знае, че е самата истина, същевременно е неспособен да повярва. Не помни какво е да си едва на дванайсет години, нито на ден повече, да си изплашен до смърт, почти никой на света да не се интересува от теб, да те преследват всички зли сили в два свята. Крайно време е тази история да приключи — Тай мина през деветте кръга на ада и заслужава да си отиде у дома.

За съжаление одисеята не е приключила. Остава да се извърши едно последно дело.

— Тай.

— Искам. Вкъщи.

Дори преди малко в погледа му и да са проблесвали искрици здрав разум, сега са помръкнали. Лицето му е безизразно като на бежанец на граничен пункт или арестант на портала на концлагер. Чертите му са сковани в каменната маска на човек, който е прекарал твърде много време на опасния опопанаксов терен на упадъка. При това е дете, дявол го взел, още е невинно дете. Не заслужава онова, което му готви Джак Сойер. Но и Джак не заслужаваше онова, което му се случи навремето, затова пък оцеля — живо свидетелство за небивалите си приключения. Това нищо не доказва, разбира се, но поне му дава кураж да се държи като мръсник.

— Тай. — Сграбчва малкия за раменете.

— Вода. Майка. Вкъщи.

— Не — отвръща Джак. — Още не. Завърта детето на сто и осемдесет градуса. Петната от кръвта на Малшун се откроявът върху мъртвешкибледото лице на малчугана. Джак чувства, че другарите му — които заради него изложиха на риск живота и здравия си разум — започват да го гледат накриво. Няма значение. Трябва да изпълни дълга си. Той е стражар, а тук със сигурност се извършва престъпление.

— Тай.

Малчуганът не реагира; продължава да стои с приведени рамене. Опитва се бъде бездушна плът, която не прави друго, освен да диша.

Джак посочва грозната грамада от подпори, каиши, греди и димящи комини. Посочва изнемогващите хлапета, които от това разстояние приличат на мравки. Голямата комбинация се губи нагоре в облаците и надолу в мъртвата земя. Колко е висока, на каква дълбочина се намират основите й? Два километра? Четири? Над облаците също ли има дечица, които треперят от студ и дишат с кислородни маски, но се трудят безспир — задвижват механизмите и дърпат лостовете? А има ли дечица, които се пържат в жегата на подземните огньове? В лисичи бърлоги и дупки на плъхове, където никога не огрява слънце?

— Какво е това? — обръща се към Тай. — Как се нарича? Как го наричаше Бърни? Хлапето не реагира.

Джак го разтърсва. При това не много нежно.

— Как се казва това нещо?

— Слушай, приятел — намесва се Доктора с нескривано неодобрение. — Престани!

— Мълчи! — срязва го Джак, без дори да го погледне. Втренчил се е в Тай. Опитва се да проникне зад каменната безизразност на сините му очи. Малчуганът непременно трябва да види грамадната стенеща машина, която се извисява насреща. Действително да я съзре. Защото как би могъл да я унищожи, без да я види? — Какво е това?

Тай дълго мълчи, сетне отговоря:

— Голяма. Голямата. Голямата комбинация. — Думите се отронват бавно и унесено, сякаш бълнува.

— Добре, Голямата комбинация. А сега я спри.

Клюна ахва. Дейл подхваща: „Джак, май попрека…“ имлъква.

— Не мога. — Малчуганът обидено го поглежда, намеквайки, че Джак би трябвало да го знае.

— Можеш. Можеш и ще я спреш. Какво си въобразяващ? Че ей-така ще им обърнем гръб и ще те заведем при майка ти, тя ще ти приготви горещ шоколад, ще те сложи да спиш и всички ще заживеят честито до края на земните си дни? — Неусетно повишава тон, но изобщо не се старае да се овладее, макар да вижда, че Тай плаче. Отново го разтърсва. Момчето се свива, но не прави опит да се измъкне от хватката му. — Нима е възможно историята да има щастлив край, докато тези деца се бъхтят до смърт, след което са заменени от други? Ще сънуваш лицата им, Тайлър. Лицата им, мръсните им ръчички, разкървавените им крачета ще те преследват в шибаните ти сънища.

— Престани! — гневно го предупреждава Клюна. — Престани веднага, или ще те ритна отзад.

Джак се обръща — като вижда свирепия му поглед, Сейнт Пиер машинално се отдръпва. Да гледаш Джак в подобно състояние е почти като да надзърнеш в самата Дин-та — адската пещ.

— Тайлър.

Устните на малкия треперят. Сълзи се стичат по мръсните му страни, изпръскани с кръв.

— Престани. Искам да си вървя у дома!

— Веднага, щом накараш Голямата комбинация да спре. После се прибираш право у дома. Не и преди това.

— Не мога!

— Можеш, Тайлър. Можеш!

Момчето поглежда грамадната машина, Джак усеща жалките, безуспешни усилия на съзнанието му. Трансмисиите продължават да се въртят, камшиците продължават да плющят, от време на време дете, дребно като точица, с писък пада (или скача) от металната конструкция, разядена от ръжда.

Тайлър извръща глава — Джак се вбесява от апатичния му поглед, отвращава се от мекушавостта му.

— Не мооога — проплаква хлапето, а Сойер се пита как въобще е оцелял тоя лигльо тук. Нима е изчерпал цялата си дарба в едно-единствено налудничаво усилие да избяга? Това ли е причината? Не може да се примири с подобно обяснение. Пламва от гняв и с все сила зашлевя Тай. Дейл хлъцва от изумление, Главата на малкия се накланя, той се ококорва. А шапката отхвърча от главата му.

Джак, който е коленичил пред него, изведнъж полита назад и се просва по гръб насред Конджър Роуд. Хлапето го… какво?

„Блъсна ме. Блъсна ме с мисълта си.“

Да. Изведнъж в това глухо, мрачно място блесва нова, ярка сила, сияен сноп светлина, чиято сила е съизмерима само с лъча от бухалката на Ричи Сексън.

— Ий, мамка му, какво става? — ахва Доктора.

И пчелите го усещат, може би дори по-ясно от хората. Съненото жужене прераства в пронизителен писък и Ъблакът потъмнява, понеже насекомите се скупчват по-нагъсто. Роякът изглежда като гигантски тъмен юмрук под поклащащите се търбуси на ниско надвисналите облаци.

— Защо ме удари? — изкрещява Тайлър; в този миг Джак осъзнава, че малкият може да го убие, стига да поиска. В Уисконсин тази сила е останала скрита (освен за погледа, обучен да я открива). Тук обаче… тук…

— За да те събудя! — изкрещява в отговор. После се изправя и посочва шапката. — В нея ли беше причината?

Хлапакът я поглежда и кимва. „Да. Шапката. Но не знаех, нямаше как да зная колко много ми пречи, докато не я свалих. Докато някой не я свали от умопомрачсната ми глава.“ Отново се взира в Джак. Очите му са широко отворени и спокойни. В тях няма и помен от шока и затъпяването. Не е обкръжен от сияние, но от него струи вътрешна светлина, която всички усещат — толкова е могъща, че в сравнение с нея силата на Малшун е нищожна.

— Какво искаш да направя? — пита. Тайлър Маршал — достойният син на храбрата като лъвица Джуди.

Джак отново посочва Голямата комбинация:

— Всичко, което се случи, е заради теб, Тай. Ти си Разрушител. — После поема дълбоко дъх и прошепва в розовото ушенце на детето: — Разруши я!

Малчуганът се обръща и го поглежда в очите:

— Да я разруша ли?

Сойер кимва, а малкият отново се обръща към страховитата Метална конструкция.

— Добре — казва, но не на Джак, а сякаш на себе си. Примигва, стъпва здраво на земята и вкопчва длани пред себе си. Между веждите му се вкопава тънка бръчка, ъгълчетата на устните му се извиват в лека усмивка. — Добре — повтаря шепнешком. Отначало не се случва нищо.

След секунда обаче от търбуха на грамадната конструкция се надига грохот. Горната й част затрептява като мираж. Надзирателите недоумяват какво да правят, въздухът се раздира от стоновете на скърцащ и пукащ метал. Видимо объркани, децата-роби надигат глави и се оглеждат. Механичният писък се усилва, после се разслоява на стотици звуци, които са изтезание за слуха. Трансмисии се завъртат на заден ход. Зъбчати колела заяждат и блокират сред облаци дим, други ускоряват ход и зъбците им се изпотрошават. Металната кула вибрира и се люлее. Дълбоко в земята се взривяват парни котли, изригват гейзери от пламък и пара, които прегарят ремъците, задвижвани в продължение на хиляди години от милиарди хлапета с разкървавени крачета.

Сякаш гигантска метална кана протича на сто места едновременно. Децата скачат от най-ниските нива и като нескончаеми колони от мравки се спускат по външната част на конструкцията.

Преди зеленокожите надзиратели с бичовете да се организират и да се опитат да задържат робите, пчелите се скупчват около гигантската леярна. Когато зеленокожите понечват да погнат децата, милионите насекоми се спускат върху им като яростен прилив от жужащи крила и остри жила. Част от силата на Тайлър се е преляла в тях и ужилването им е смъртоносно. Някои душегубци падат от неподвижните трансмисии и люлеещите се колони. Други обезумяват — размахвайки камшици, се нахвърлят върху колегите си и на свой ред получават камшични удари, докато полетят в почернелия въздух.

Бандата на Сойер не изчаква края на клането. Кралицата на пчелите се отделя от гъмжащия хаос, описва няколко кръга над нашите приятели, които смаяно я наблюдават, и ги повежда право към Черния дом.

В свят след свят, скрепени един с друг във вечността чрез многобройни измерения — злото се съсухря и се разпръсва: деспоти се задавят с костица от пиле, тирани умират от куршумите на наемни убийци и отровните сладкиши, поднесени от продажните им любовници; забулени с качулки инквизитори падат мъртви на окървавени каменни подове. Делото на Тай се разпростира в необозримия наниз от вселени и отмъщава на злото. В три свята през нашия, в голям град на име Лондинориум някой си Търнър Тофам, уважаван депутат в продължение на две десетилетия и садистичен педоФил в продължение на три, ненадейно избухва в пламъци, както си крачи сред тълпата по огромен булевард на име „Пик-а-Дери“. Два свята по-надолу оксиженист с приятна външност на име Фреди Гарвър — малко по-неопитен последовател на Тофам — насочва горелката към лявата си ръка, изпепелявайки плътта чак до костта. Нагоре, нагоре, в далечния си затвор, извисяващ се над облаците, Пурпурният крал е пронизан от силна болка в корема и с болезнена гримаса се строполява на един стол. Знае, че в страховитото му господарство е настъпила коренна промяна.

Кралицата на пчелите предвожда бандата на Сойер, начело на която е Тайлър Маршал, възседнал раменете на Джак като момче-крал, а погледът му блести без капка страх. Следват ги стотици; стотици деца, избягали от рушащата се грамада на Голямата комбинация, които тичат по Конджър Роуд и се пръсват из пустите полета наоколо. Някои са от нашия свят, но мнозина не са. Придвижват се през мрачните, пусти равнини като огромни парцаливи армии от парцаланковци и напредват към вратите за собствените си вселени. Батальони накуцващи деца вървят, залитайки, все едно са колони пияни мравки.

Дрехите на онези, които следват бандата на Сойер, са не по-малко окъсани. Половината са почти или съвсем голи. Лицата им са ни познати от картонените опаковки за прясно мляко, от листовките „ИЗДИРВА СЕ“ и уеб-сайтовете за изгубени деца, от сънищата на съкрушените майки и безутешните бащи. Някои се смеят, други плачат, трети се усмихват през сълзи. По-силните подкрепят по-слабите. Не знаят къде отиват, но пет пари не дават. Достатъчно е, че вървят нанякъде. Знаят едно — че вече не са роби. Огромната машина, която изсмукваше силата, радостта и надеждата им, остана зад гърба им, коприненият балдахин от пчели ги пази и вече са свободни.

* * *

Точно в четири часа и шестнайсет минути бандата на Сойер излиза от Блак Хаус. Тайлър се е прехвърлил на яките рамене на Клюна. Дружината слиза по стъпалата и застава пред патрулката на Дейл Гилбъртсън (покривът е посипан с мъртви пчели, както и улеят под чистачките).

— Погледни къщата, Холивуд — промърморва Доктора.

Джак се обръща. Вече е най-обикновена къща — триетажна постройка, която навремето може да е била внушителна но с течение на времето е започнала да се руши. Като капак от горе до долу е измазана с черна боя, включително прозорците. Изглежда тъжна и ексцентрична, но в никакъв случай зловеща Непостоянните, мержелеещи се очертания са придобили плътност — лишена от мрачния блясък на Абала, постройката е най-обикновен запустял дом на доста налудничав и извънредно опасен старец. Старец, който се нарежда до чудовища в човешки облик като Дамър, Хаарман и Албърт Фиш. Похотливото, необуздано зло, изпълвало някога този дом, е разбито на пух и прах заличено е завинаги, а останалото е най-тривиално — като старец, осъден на смърт, който си ломоти в килията. Джак трябва да направи нещо с това проклето място… нещо, което обеща на умиращия Мишок.

— Докторе — обажда Клюна, — погледни.

По алеята, която извежда на магистрала № 35, се тътри голямо куче — голямо, но не и чудовищно. Прилича на кръстоска между боксер и датски дог. Половината му глава и част от задната му лапа липсват.

— Сатанинското куче. Доктора зяпва:

— Не може да бъде! Същото ли е?

— Същото — потвърждава Сейнт Пиер. Изважда револвера с намерението да отърве животното от страданията му, но преди да стреля, то се строполява на една страна, изхъхря, потреперва и се вцепенява. Клюна се обръща към Джак и Дейл: — След като адската машина е изключена, изглежда доста по-невзрачно, не мислите ли?

— Искам да видя мама — прошепва Тай. — Моля ви, ще ме заведете ли при нея?

— Да — отвръща Джак. — Имаш ли нещо против да отскочим до вас да вземем и баща ти? Струва ми се, че и той ще иска да дойде.

Тайлър изнурено се усмихва:

— Да. Да тръгваме.

— Дадено.

Качват се на патрулката и Дейл прави обратен завой; тъкмо излиза на алеята, Тай се провиква:

— Погледнете! Приятели, погледнете! Идват!

Дейл удря спирачки, надзърта в огледалото за обратно виждане и прошепва:

— О, Джак! Пресвета Богородице! — Превключва в позиция за паркиране и слиза. Спътниците му също слизат и се обръщат към Черния дом. Постройката изглежда съвсем обикновена, но явно не е загубила напълно магическата си сила. Една врата — я в избата, я в някоя спалня или в мръсна и занемарена, но иначе най-обикновена кухня — е останала отворена. От едната страна се намира Кули Кънтри, а от другата — Конджър Роуд, димящата коруба на току-що спряната машина и Дин-та. На верандата на Блак Хаус прииждат пчели. Пчели и деца, водени от тях. Освободените излизат на групи, смеят се, плачат и се държат за ръце. В съзнанието на Джак Сойер пробягва мимолетно видение на Ноевия ковчег и животните, излизащи отвътре след потопа.

— Пресвета Дево Мария — отново прошепва Дейл. Дворът се изпълва със смеещи се, хлипащи и бърборещи дечица.

Джак застава до Клюна, който го удостоява с ослепителна усмивка.

— Като излязат всички деца, трябва да затворим вратата, Завинаги.

— Знам — мълви Сейнт Пиер.

— Случайно да ти е хрумнала гениална идея как да го сторим?

— Хм, да речем, че ако ми обещаеш, и то тържествено, да не задаваш неудобни въпроси и после да не обелиш нито дума по въпроса, може би до полунощ ще се сдобия с голямо количество ефикасен материал.

— Какъв? Динамит ли?

— Моля те. Пропуснах ли да спомена „ефикасен“?

— Да нямаш предвид…

Клюна се усмихва, очите му се превръщат в две тънички цепки.

— Радвам се, че си на моя страна — казва Джак. — Ще се видим на магистралата преди полунощ. Ще трябва да се промъкнем незабелязано, но не вярвам да срещнем затруднения.

— На излизане със сигурност няма да имаме никакви. Доктора тупва Дейл по рамото:

— Дано в този край има някоя и друга благотворителна организация, занимаваща се с деца, началство. Май ще ви потрябва помощта й.

— Пресвета… — Дейл извръща потресен поглед към Джак. — Какво ще правя?

Сойер се ухилва:

— Препоръчвам ти да се обърнеш към колегите от големия град… как им викаше Сара?

В погледа на Дейл проблесна известна надежда. Или може би наченки на триумф. Джон П. Рединг от ФБР и детективи Пери Браун и Джефри Блак от Уисконсинската щатска полиция. Как ли ще се шашнат, като се изправят пред детски кръстоносен поход в Западен Уисконсин! Документацията, свързана с подобно нечувано и невиждано събитие, ще бъде обемиста като романите на Дикенс! Ще им отвори работа за месеци, ако не и за години напред. Може да предизвика и нервни кризи. Със сигурност ще им създаде толкова много грижи, че въобще няма да имат време да се занимават с Дейл Гилбъртсън, полицейския началник на Френч Ландинг.

— Джак, какво намекваш? — пита.

— В най-общи линии предлагам да им прехвърлиш цялата работа, а ти да обереш лаврите. Как ти се струва?

След кратко размишление полицейският началник заявява:

— Напълно справедливо. Какво ще кажеш да отведем този юнак при баща му, после да ги закараме до Ардън?

— Дадено. Ех, де да можеше и Хенри да е тук.

— И на мен ми липсва — казва Дейл и сяда зад волана. След миг вече пътуват по алеята.

— Какво ще стане с тези деца? — пита Тай, който гледа през задното стъкло. — Нима ще ги изоставите?!

— Ще се обадя в щатската полиция веднага щом излезем на магистралата — отвръща Дейл. — Мисля, че трябва веднага да се заемат със случая, а, момчета? И на федералните, разбира се.

— Точно така — отсича Клюна.

— Дума да няма — подкрепя го Доктора.

— Отлично административно решение на проблема — одобрително кимва Джак, настанява Тайлър на скута си и му прошепва: — Не бой се, няма да ги сполети беда. Били са на много по-лоши места от Уисконсин.

* * *

Да се изплъзнем като летен ветрец, какъвто всъщност сме, през сваленото странично стъкло на патрулната кола и да ги изпратим с поглед — четирима храбри мъже и храбро хлапе, които никога вече няма да са толкова млади (или толкова невинни). Дворът на Черния дом остана зад тях — вече безопасен и освободен от магията, кънтящ от детска глъч и пълен с малчугани с мръсни личица и ококорени от почуда очи. Малцина говорят английски, а езиците, които се чуват тук, дълги години ще озадачават световноизвестните светила в областта на езикознанието. Това е началото на световна сензация (следващата седмица сп. „Таим“ ще излезе с уводна статия под заглавие „Децата-чудо отникъде“) и както правилно предположи Дейл, на истински кошмар за бюрокрацията.

Каквото и да се случи, хлапетата вече са в безопасност. И нашите приятели са в безопасност. Бандата се върна в пълен състав, макар че подобна развръзка е напълно неочаквана — при подобни походи авторът трябва да жертва минимум един герой (например някой сравнително епизодичен като Доктора). Както се казва, краят увенчава делото. Ако желаете, историята може да свърши дотук — двамата писачи, които ви съпровождаха, нямат нищо против. Но ако все пак решите да продължите нататък, да не кажете, че не сме ви предупредили: онова, което следва, няма да ви хареса.

ХХХХХ ДРЪДЖ РИПОРТ^[6] ХХХХХ

НАЧАЛНИКЪТ НА ПУ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ ОТКАЗВА ДА ОТМЕНИ ОБЯВЕНАТА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯ, ПОЗОВАВА СЕ НА ПОДКРЕПА ОТ СТРАНА НА ГРАДСКАТА УПРАВА; НЯКОЛКО ИЗТОЧНИКА ПОТВЪРДИХА, ЧЕ ЩЕ ПРИСЪСТВА И ПРОСЛОВУТОТО ЧЕНГЕ ОТ ЕЛ ЕЙ — ФБР И ЩАТСКАТА ДП НА УИСКОНСИН ИЗКАЗВАТ СИЛНО НЕОДОБРЕНИЕ

СПЕЦИАЛНО ЗА „ДРЪДЖ РИПОРТ“

ЕДНО ОТ ДЕЦАТА — ТАЙЛЪР МАРШАЛ, Е ОТ САМИЯ ФРЕНЧ ЛАНДИНГ. ДРУГО — ДЖОЗЕЛА РАКИН, Е ОТ БЕЙТИНГ, СЕЛЦЕ 8 ЮЖНА АНГЛИЯ. ТРЕТО Е ОТ БАГДАД. ИДЕНТИФИЦИРАНИ БЯХА ОБЩО 17 ОТ ТАКА НАРЕЧЕНИТЕ „ДЕЦА-ЧУДО“, НАМЕРЕНИ ПРЕДИ СЕДМИЦА НА МАГИСТРАЛА 6 ЗАПАДЕН УИСКОНСИН.

НО СЕДЕМНАЙСЕТТЕ СА САМО ВЪРХЪТ НА АЙСБЕРГА. ИЗТОЧНИЦИ, БЛИЗКИ ДО СЪВМЕСТНОТО РАЗСЛЕДВАНЕ НА ФРБ И ЩДП НА УИСКОНСИН (А ЗАЩО НЕ И ЦРУ?) СПОДЕЛИХА ПРЕД „ДРЪДЖ РИПОРТ“, ЧЕ ДЕЦАТА НАБРОЯВАТ ПОНЕ 750, ТОЕСТ МНОГО ПОВЕЧЕ, ОТКОЛКО БЕ СЪОБЩЕНО ОТ ОФИЦИАЛНАТА ПРЕСА. КОИ СА ТЕ? ОТ КОГО И КЪДЕ СА БИЛИ ОТВЛЕЧЕНИ? КАК СА СЕ ОЗОВАЛИ В ГРАДЧЕТО ФРЕНЧ ЛАНДИНГ, ИЗТОРМОЗЕНО НАПОСЛЕДЪК ОТ НАБЕЗИТЕ НА СЕРИЕН УБИЕЦ (ЗА КОГОТО СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ МЕЖДУВРЕМЕННО Е ПОЧИНАЛ)? КАКВА РОЛЯ Е ИЗИГРАЛ ДЖАК СОЙЕР, ПРОЧУТИЯТ ЛОСАНЖЕЛЕСКИ ДЕТЕКТИВ, КОЙТО СЕ ОТТЕГЛИ ОТ СЛУЖБА ЕДВА НА ТРИЙСЕТ И ЕДНА ГОДИШНА ВЪЗРАСТ? И КОЙ Е ОТГОВОРЕН ЗА МОЩНАТА ЕКСПЛОЗИЯ, СРИНАЛА ДО ОСНОВИ МИСТЕРИОЗНО ОБИТАЛИЩЕ В ГОРАТА, ЗА КОЕТО СЕ ТВЪРДИ, ЧЕ Е БИЛО ОТ КЛЮЧОВО ЗНАЧЕНИЕ В СЛУЧАЯ С РИБАРЯ?

НЯКОИ ОТ ТЕЗИ ВЪПРОСИ МОЖЕ БИ ЩЕ ПОЛУЧАТ ОТГОВОР УТРЕ ПО ВРЕМЕ НА ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯТА, КОЯТО ПОЛИЦЕЙСКИЯТ НАЧАЛНИ ДЕЙЛ ГИЛБЪРТСЪН НА ФРЕНЧ ЛАНДИНГ ОРГАНИЗИРА В МЕСТНИЯ ЛА ФОЛЕТ ПАРК. ЗАЕДНО С НЕГО НА ВЪПРОСИТЕ НА ЖУРНАЛИСТИТЕ ЩЕ ОТГОВАРЯ ОТДАВНАШНИЯТ МУ ПРИЯТЕЛ ДЖАК СОЙЕР, ЗА КОГОТО СЕ ПРЕДПОЛАГА, ЧЕ Е РАЗРЕШИЛ СЛУЧАЯ БЕЗ ЧУЖДА ПОМОЩ. ОЧАКВА СЕ ДА ПРИСЪСТВАТ И ДВАМА ПОМОЩНИК-ШЕРИФИ — АРМАНД СЕЙНТ ПИЕР И РЕДЖИНАЛД АМБЪРСЪН, УЧАСТВАЛИ В СПАСИТЕЛНАТА МИСИЯ МИНАЛАТА СЕДМИЦА.

ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯТА ЩЕ СЕ СЪСТОИ ВЪПРЕКИ ПОДЧЕРТАНОТО НЕОДОБРЕНИЕ ОТ СТРАНА НА ПРЕДСТАВИТЕЛИТЕ НА ФБР/ЩДП В ЛИЦЕТО НА ФБР АГЕНТ ДЖОН П. РЕДИНГ И ЩДП ДЕТЕКТИВ ДЖЕФРИ БЛАК. ОСВЕДОМЕН ИЗТОЧНИК СЪОБЩИ, ЧЕ СПОРЕД ОФИЦИАЛНИТЕ РЪКОВОДИТЕЛИ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО ПРЕСКОНФЕРЕНЦИЯТА Е ПОСЛЕДЕН ОТЧАЯН ОПИТ НА ГИЛБЪРТСЪН ДА СПАСИ СЛУЖБАТА СИ. „ТОЙ ОПЛЕСКА ВСИЧКО, НО ЗА НЕГОВ КЪСМЕТ ИМА ПРИЯТЕЛ, КОЙТО РАЗБИРА ОТ ВРЪЗКИ С ОБЩЕСТВЕНОСТТА.“

ЧЛЕНОВЕТЕ НА ГРАДСКАТА УПРАВА СА НА ДРУГО МНЕНИЕ. „ТОВА ЛЯТО БЕШЕ ИСТИНСКИ КОШМАР ЗА ЖИТЕЛИТЕ НА ФРЕНЧ ЛАНДИНГ — ТВЪРДИ ГРАДСКИЯТ КОВЧЕЖНИК БЕТ УОРЪН. — ПОЛИЦЕЙСКИЯТ НАЧАЛНИК ГИЛБЪРТСЪН ИСКА ДА УВЕРИ ГРАЖДАНИТЕ, ЧЕ КОШМАРЪТ Е СВЪРШИЛ. АКО МЕЖДУВРЕМЕННО УСПЕЕ ДА НИ ОСВЕТЛИ И ПО ВЪПРОСА ЗА ДЕЦАТА, ТОЛКОЗ ПО-ДОБРЕ.“

ИНТЕРЕСЪТ Е СЪСРЕДОТОЧЕН ГЛАВНО ВЪРХУ ДЖАК „ХОЛИВУД“ СОЙЕР, КОЙТО СЕ ЗАПОЗНАВА С ПОЛИЦЕЙСКИЯ НАЧАЛНИК ГИЛБЪРТСЪН И ФРЕНЧ ЛАНДИНГ ПО ВРЕМЕ НА РАЗСЛЕДВАНЕТО НА СЛУЧАЯ С ТОРНБЪРГ КИНДЪРЛИНГ, ТАКА НАРЕЧЕНИЯ „УБИЕЦ НА ПРОСТИТУТКИ“. ГИЛБЪРТСЪН НАСТОЯВА СОЙЕР ДА СЕ ВКЛЮЧИ АКТИВНО В ИЗДИРВАНЕТО НА РИБАРЯ И „ХОЛИВУД“ ОЧЕВИДНО ИЗИГРАВА ВЪЗЛОВА РОЛЯ В ПОСЛЕДВАЛИТЕ СЪБИТИЯ.

НО КАКВИ СА БИЛИ ТЕ? СВЕТЪТ ОЧАКВА ОТГОВОР. ПЪРВИТЕ РАЗКРИТИЯ МОЖЕ БИ ЩЕ ДОЙДАТ УТРЕ В ЛА ФОЛЕТ ПАРК НА БРЕГА НА ВЕЛИКАТА МИСИСИПИ.

ОЧАКВАЙТЕ ПРОДЪЛЖЕНИЕ…