Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (19)

Глава 19

СЛЕД КАТО членовете на „Гърмящата петорка“ яхват мотоциклетите си и напускат паркинга на бар „Санд“, Джак също потегля, но засега ще го оставим да пътува сам на север по шосе №93 към любимата гледка и болничното отделение на Джуди Маршал. Мотоциклетистите също потеглят към неизвестността, но за тях неизвестността отстои в западна посока по магистрала №35, в страната на непрестанно увеличаващо се минало, а ние искаме да разберем какво ще открият там. Не изглеждат Бог знае колко угрижени — още излъчват непоклатимата увереност, с която връхлетяха в бар „Санд“. Всъщност никога няма да ги видите разтревожени, тъй като в ситуации при които друг на тяхно място би се притеснил или обезпокоил, просто стават нападателни. Страхът също им въздейства по-различно отколкото на останалите хора: в редките моменти, когато го изпитват, в общи линии им е приятно. Според тях страхът е възможност, дадена свише, да фокусират колективната концентрация. Благодарение на забележителната им солидарност тази концентрация е могъща. За онези, които не са мотоциклетисти и не са служили в морската пехота, солидарността се изчерпва със състраданието, подтикващо ни да утешаваме опечалените си приятели, но за Клюна и веселата му дружина солидарността е синоним на увереността, че винаги има на кого да разчиташ. Те са отговорни един за друг и ясно го съзнават. За членовете на „Гърмящата петорка“ наистина важи максимата, че съединението прави силата.

Но схватката, към която летят с мощните си мотоциклети, няма прецедент или аналог в досегашния им опит. Блак Хаус е нещо непознато и всеки един от тях усеща как от тази непознатост — дори само от цялата тази чудатост в историята на Мишока — го свива под лъжичката.

Отначало, докато стигат на петнайсетина километра западно от Сентралия, където равнината отстъпва място на гората, простираща се чак до пансиона „Макстънс“, Клюна и Мишока карат един до друг. От време на време Сейнт Пиер отправя безмълвен въпрос към своя приятел. Онзи все клати глава, но третия път придружава жеста с красноречиво махване на ръка: „Стига ме тормози, ще ти кажа, като стигнем.“ Клюна изостава, а Съни, Кайзера Бил и Доктора решават, че това е знак да се преустроят в колона по един.

Шествието води Мишока, чийто поглед постоянно бяга встрани и претърсва гората от дясната стана на магистралата. Пътечката и без това трудно се забелязва, а за две години сигурно съвсем се е скрила в пущинака. Той се оглежда за очукана бяла табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“. Сигурно и тя вече се е скрила сред новите издънки. Намалява скорост и се движи едва с шейсет километра в час. Един по един и останалите се нагаждат към новото темпо, съвсем плавно и с вещина, придобита от дългия опит. От петимата единствен Мишока е виждал мястото, което търсят, а той дълбоко в себе си въобще не може да повярва, че повторно е тръгнал за там. Отначало се зарадва колко бързо и лесно изплува споменът от мрачното си подземие, но сега вместо усещането, че почти без усилие си е възвърнал изгубен миг от живота, има чувството, че е захвърлен на произвола на онзи забравен следобед. Тогава опасността бе сериозна — той не се съмнява, че някаква могъща, страховита сила го е докоснала с предупредително размахан пръст — но сега е още по-голяма. Споменът го върна и към едно печално заключение, което отдавна бе пропъдил: истинската причина за смъртта на Нанси Хейл беше уродливата постройка, която Джак Сойер наричаше „Блак Хаус“ — със същия успех къщата можеше да се срути и да я смаже под развалините си. Повече морална, отколкото физическа, грозотата на Блак Хаус сякаш излъчваше отровни газове. Малката Нанси стана жертва на невидимата отрова в онази ръка, която ги докосна с предупредителен пръст — Мишока трябва да приеме този факт, без да му трепне окото. Чувства на раменете си крехките ръце на Нанси, тъничките им кости сякаш са обвити с разлагаща се плът.

„Ако бях висок не един и осемдесет и пет, а един и петдесет и осем, и ако тежах петдесет и два килограма, а не сто и четирийсет, сигурно и аз щях вече да гния“ — размишлява той.

Но и орлов поглед да има, друг трябва да открие тесния път и очуканата табела, защото колкото и усилено да се взира, Мишока никога няма да ги забележи. Подсъзнанието му вече е гласувало с пълно мнозинство решение по въпроса.

Всеки един от останалите — Съни, Доктора, Кайзера и дори Клюна — също са намерили връзка между смъртта на Нанси и Блак Хаус, и на тях е хрумнало, че ако не беше здрав като бик, и Мишока щеше да е мъртъв. Съни Кантинаро, Док Амбърсън, Кайзера Бил Страснър и особено Клюна Сейнт Пиер обаче смятат, че с каквато и отрова да е защитен черният дом, то тя е създадена в лаборатория, и то от човешки същества, които са знаели какво правят. Тези четирима мъже се осланят на познатата и някака първична сигурност, която още от колежа са свикнали да изпитват, когато са заедно; ако нещо ги притеснява, то това е, че не Клюна, а Мишока Бауман води колоната И макар че самият Сейнт Пиер отстъпи мястото на лидер, фактът, че Мишока е заел челна позиция, съдържа елемент на неподчинение, на бунт: всемирният ред е едва доловимо нарушен.

Като се озовават на двайсет метра от владението на Макстън, Съни решава да сложи край на този фарс, пришпорва мотоциклета, с трясък задминава приятелите си и се изравнява с водача. Мишока го поглежда с известно безпокойство, а Съни му прави знак да отбие встрани.

Когато всички спират, Мишока възкликва:

— Какъв ти е проблемът, бе, Съни?

— Ти си ми проблемът. Или си изпуснал отклонението или нещо куца в тая работа.

— Нали казах, че не съм много сигурен точно къде се намира. — С почти неизмеримо облекчение той установява, че ръцете на мъртвата Нанси вече не се впиват в раменете му.

— Изобщо не се учудвам. Нали си бил друсан до козирката с асид!

— С готин асид!

— Все тая, но натам странични пътища няма, в това поне съм сигурен. Гората се простира чак до пансиона за старите куфалници.

Мишока се взира замислено нататък, сякаш пътеката като нищо може да се окаже именно там, макар да знае, че не е.

— Мамка му, вече почти влязохме в града. Оттук се вижда Куин Стрийт.

— Н-да. Добре… — отговаря, като си мисли, че веднъж да стигне Куин Стрийт, ръцете на мъртвата му приятелка завинаги ще го оставят на мира.

Клюна избутва до тях своята машина марка „Електра Глаид“ и пита:

— Какво му е добрето, Мишка? Съгласен ли си, че сме го подминали, или въобще не е тук?

Онзи навъсено оглежда пътя, по който дойдоха.

— Дявол го взел. Струва ми се, че е някъде тук, освен ако тогава не съм бил напълно ошашавен.

— Стига, бе, как е възможно? — ядосва се Съни. — На идване огледах всеки сантиметър гора и не забелязах никакво отклонение. А ти, Клюн? Случайно да си забелязал табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“?

— Не разбираш — обяснява Мишока. — Тая гадост не иска да бъде видяна.

— Май трябваше да отидеш със Сойер в психиатрията. Там ще бъдеш на почит.

— Съни престани! — сопва се Клюна.

— Слушай какво ще ти кажа! — възбудено възкликва Мишока. — Кракът ти не е стъпвал на онова място, нали? Тъй че кой от двама ни по-добре знае за какво става дума?

— Писна ми да ви слушам — отсича Клюна. — Мишок, още ли смяташ, че е някъде тук? — Доколко си спомням, да.

— Значи сме го пропуснали. Ще се върнем да огледаме още веднъж, а ако не го намерим, ще търсим другаде. Разполагаме с достатъчно време.

— Откъде си толкова сигурен? — иска да знае Съни. Гложди го неприятно предчувствие и дори страх, който се опитва да прикрие с войнственото си поведение. Сто пъти би предпочел да се върне в бар „Санд“, да изпие на един дъх кана „Кингсланд“ светло и да всява смут в душата на Сиренето, вместо като кръгъл глупак да се шляе по пътищата.

Клюна го измерва с поглед, в който проблесват опасни пламъчета:

— Ти знаеш ли друго място с достатъчно дървета да мине за гора?

Съни моментално отстъпва. Клюна за нищо на света няма да се откаже от търсенето и да се върне в бар „Санд“. Захванал се е с тази работа и няма да се откаже, докато не я приключи. Причината до голяма степен е дъщеричката му Ейми, но и Джак Сойер има пръст. Там е работата, че Сойер снощи направо му взе акъла, в резултат на което сега Клюна го гледа в устата и само чака какво ще каже. Съни не вижда смисъл в тази работа, но Клюна командва парада, тъй че за момента сигурно ще се наложи да се юркат като новобранци. Но ако тази програма за съдействие на ченгето продължи повече от два дни, Съни смята да си поприказва с Мишока и Кайзера. Доктора винаги взима страната на Сейнт Пиер, независимо за какво става дума, докато другите двама може би ще се вслушат в гласа на разума. — Добре тогава — отсича Клюна. — Куин Стрийт отпада. Знаем, че скапаният път е някъде в този отрязък. Ще се върнем и ще огледаме още веднъж. Ще се движим в колона. Мишка, ти водиш.

Мишока кима и се подготвя ръцете на мъртвата Нанси отново да се впият в раменете му. Рита стартера и поема начело на колоната. Клюна се устройва зад него, следван от Съни, Доктора и Кайзера.

„Пет чифта очи — мисли си Съни. — Не го ли открием сега, никога няма да го видим. Както и ще стане, защото просеката сигурно въобще не е тук и ще трябва да огледаме половината щат, докато я открием. Мишока и мацето му като се друсаха с оня асид, навъртаха стотици километри, а после си мислеха, че са отскочили до съседната пряка.“

Всички изучават внимателно дърветата от отсрещната страна на пътя. Пет чифта очи, както би се изразил Съни, се плъзгат по плътната стена от дъбове и ели. Мишока е наложил странно темпо и дърветата сякаш пълзят. При тази скорост се различава дори мъхът по стволовете на дъбовете и ярките слънчеви петна по сивокафеникавата покривка под дърветата, подобна на нагърчено кече. Зад първата редица дървета — часовите — се простира скрит свят, пронизван от снопове слънчева светлина, изпълнен с барикади от мъртви клони. Между дебелите дънери подобно на лабиринт се вият пътеки, които не са никакви пътеки и извеждат на тайнствени полянки. Изведнъж погледът му е привлечен от цяло семейство катерички, които правят катеричи дом сред клоните, преплитащи се в рехав балдахин. Освен симпатичните пъргави животинки на очи се набива и ято птици.

Всичко това му напомня за неизбродните гори на Пенсилвания, които кръстосваше като хлапак, преди родителите му да продадат къщата и да се преместят в Илинойс. Онези гори криеха несравнимо блаженство, каквото не е срещал никъде другаде. Подозрението, че Мишока се е объркал и не търсят където трябва, все повече се задълбочава. Одеве спомена за гадните места и е абсолютно сигурен, че е виждал поне едно такова. От опит знае, че гадните места най-често се намират на граница или близо до граница.

През лятото след завършването на гимназията заедно с двамата му най-добри приятели, също като него луди на тема мотоциклети, предприеха поход до Райс Лейк, щата Уисконсинкъдето живееха две негови братовчедки, които бяха достатъчно красиви, че да се изфука с тях пред съучениците си. Сал и Хари си паднаха по момичетата, според които пък мотоциклетистите бяха много секси и екзотични. След като изкара два дни в ролята на петото колело (или петото и шестото, зависи от гледната точка), Съни предложи да удължат пътуването с една седмица и с образователна цел, преди да се приберат у дома, да отскочат до Чикаго и да изхарчат всичките си останали пари за бира и курви. Сал и Хари прегърнаха идеята и на третата вечер в Райс Лейк тримата стегнаха раниците, метнаха се на мощните мотоциклети и сред оглушителния трясък на двигателите отпратиха на юг. В десет часа вече се бяха загубили окончателно.

Може би под въздействието на бирата или пък по невнимание, но се бяха отклонили от магистралата и залутани в непрогледната нощ, се озоваха в покрайнините на почти несъществуващо градче на име Харко. То не беше отбелязано на безплатната пътна карта, указваща бензиностанциите по магистралата, но ще да е било недалеч от границата с Илинойс. Изглежда градецът се състоеше от изоставен мотел, полуразрушен смесен магазин и празна мелница. Като стигнаха до мелницата Сал и Хари взеха да мрънкат, че били уморени и гладни и искали да се върнат да прекарат нощта в мотела.

Съни, който беше не по-малко уморен, се съгласи, но още щом влязоха в двора на мотела, го обзе някакво лошо предчувствие. Въздухът като че ли беше по-тежък, а тъмнината — по-плътна. Стори му се, че наоколо витае зловещо невидимо при съствие. Буквално различаваше сенките, които се прокрадваха между бунгалата. Сал и Хари се присмяха на тревогите му, нарекоха го страхливец, педал, женка. Разбиха една врата и разпънаха спалните чували на прашния под в голямата стая. Съни предпочете да спи на полето.

Събуди се на зазоряване, лицето му беше мокро от росата Скочи, изпика се във високата трева и потърси с поглед мотоциклетите, спрени на отсрещната страна на пътя. Там бяха и трите, килнати на стойките си пред разбитата врата. Угасналият неонов надпис над входа гласеше: „ГНЕЗДЕНЦЕ ЗА МЛАДОЖЕНЦИ“. Той прекоси тесния път и прокара длан по седалките, лъскавочерни от влагата. От стаята, в която спяха приятелите му, долиташе особен шум. Предусещайки нещо кошмарно, Съни побутна разбитата врата. Отначало разсъдъкът му отказа да възприеме гледката, в противен случай щеше да изгуби съзнание.

Сал Търсо седеше на пода, по окървавеното му лице се стичаха сълзи. На скута му се търкаляше отрязаната глава на Хари Райли, а подът беше потънал в кръв, която беше размазана и по стените. Тялото на мъртвеца лежеше в странно изкълчена поза върху подгизналия от кръв спален чувал. Беше голо, а Сал беше само по фланелка. Той протегна ръце — в едната държеше нож с дълго острие, другата му шепа беше пълна с кръв — и вдигна към Съни разкривеното си лице с изцъклени очи. „Не зная какво стана. — Гласът му беше писклив, пронизителен и страшно неестествен. — Не помня да съм го направил, как съм могъл да го направя? Помогни ми, Съни. Не зная какво стана.“

Неспособен да отрони и дума, Съни заотстъпва заднишком, метна се на мотоциклета и офейка. Нямаше предстяава къде отива, стига да е по-далеч от Харко. На три километра по шосето намери друго градче — истинско, с хора — и в крайна сметка го заведоха при шерифа.

Харко — на това му се вика гадно място. В известен смисъл и двамата му приятели от гимназията загинаха там, тъй като Сал Търсо се обеси шест месеца, след като го признаха за виновен в непредумишлено убийство и го осъдиха на доживотен затвор от В Харко нямаше дори косове и кълвачи. Даже врабците бягаха от Харко.

В сравнение с призрачния град този участък от магистрала №35 е най-обикновена, приятна и уютна гора. Ако искате да знаете, Съни Кантинаро е бил в Харко, а това тук не е никакво Харко и въобще не може да се мери с него. Може би дори е цял отделен свят. Преценяващият поглед и все по-нетърпеливият дух на Съни срещат единствено двукилометров отрязък разкошна гора. Спокойно може да се нарече минигора. Хрумва му някой ден да прескочи насам, да скрие мотоциклета, да се разхожда в усамотение под огромните дъбове и ели, докато стъпалата му затъват в дебелия килим от елхови иглички, и да наблюдава птиците и пъргавите катерици.

Той съзерцава дърветата-часови на отсрещната страна на пътя и вече предвкусва удоволствието от предстоящата разходка, когато край един грамаден дъб ненадейно съзира нещо бяло. Така се е унесъл във видения как крачи сам под зеления покров, че едва не отминава, вземайки бялото петно за зрителна измама, мимолетна фантазия. Едва тогава си спомня защо всъщност са тук, намалява скорост, навежда се и вижда как от храсталака под един дъб изниква ръждясала дупка от куршум и грамадна черна буква „Н“. Съни насочва мотоциклета към другата страна на шосето и „Н“-то прераства в „ЕНО“. Не вярва на очите си, но ей я на — скапаната табела на Мишока. Изминава още половин метър и пред очите му се сглобява цялата фраза.

Превключва на неутрална скорост и спуска крак на земята. Мрачината около дъба се разпростира като паяжина до съседното дърво — също дъб, но не толкова грамаден. Доктора и Кайзера също пресичат шосето и спират. Той въобще не им обръща внимание и търрси с поглед Клюна и Мишока, които вече са се отдалечили на десет метра и съсредоточено се взират сред дърветата.

— Ей! — крещи Съни. Клюна и Мишока не чуват. — Ей! Спрете!

— Намери ли го? — вика Доктора. — Настигни ония нещастници и ги накарай да се върнат! — изкрещява в отговор Съни.

— Тук ли е? продължава приятелят му и занича между дърветата.

— А ти да не мислиш, че видях труп? Естествено, че е тук.

Док увеличава скоростта, заковава се точно зад Съни и се взира в гората.

— Док, ти видя ли го? — крещи Кайзера Бил и се засилва към тях.

— Оттам не се вижда — обяснява Съни. — Би ли си размърдал задника да кажеш на Клюна да се върне?

— Защо не го настигнеш ти?

— Защото ако мръдна от това скапано място, може никога повече да не го открия.

Клюна и Мишока вече са на двайсетина метра и продължават най-нехайно да зяпат гората.

— Ама аз пак не го виждам — упорства Доктора.

— Застани до мен — въздъхва Съда. Приятелят му се изравнява с него, после се изнася още няколко сантиметра напред. — Видя ли го сега? — Съни сочи табелата.

Онзи присвива очи и се привежда над кормилото:

— Къде, бе? А, да, видях я. Леле, колко е очукана.

Табелата е огъната на две и горната половина засенчва долната. Сигурно някой младеж, склонен към антиобществени прояви, е минал случайно оттук и я е смачкал с бейзболната си бухалка. Явно по-големите му братя — по-отракани в престъпните номера, вече са правили опити да я унищожат с ловни пушки 22-ри калибър, а малкият просто е сложил край на мъките й.

— Та къде е пътят? — продължава Доктора. Вече обезпокоен, Съни сочи мрачината, която започва вдясно от табелата и се простира като черен лист хартия до съседния по-малък дъб. Докато се взира в мрачината, тя престава да бъде двуизмерна и хлътва като пещера, като черна дупка, пробита с юмрук във въздуха. Тази пещера, тази черна дупка се разтапя и се превръща в черен път, широк метър и половина, който явно през цялото време си е бил тук.

— Вярно, бе — възкликва Кайзера. — Главата ми не побира как е възможно първия път никой да не го види.

Съни и Док се споглеждат, давайки си сметка, че Кайзера дойде твърде късно и не видя как пътят се материализира от някаква черна стена с дебелината на лист хартия.

— Не е толкова лесно да се забележи — бърза да обясни Съни.

— Очите трябва да привикнат — уточнява Док.

— Добре — съгласява се приятелят им, — но ако ще спорите кой да каже на Клюна и Мишока, позволете да ви спася отс безизходицата. — Включва двигателя и се понася по шосето като куриер с горещи новини от фронта от времето на Първата световна война. Клюна и Мишока вече доста са се отдалечили, но очевидно чуват рева на мотора, спират и поглеждат назад.

— Сигурно е така — отбелязва Съни и тревожно поглежда Доктора. — Очите ни трябва да привикнат.

— Няма друго обяснение.

Макар и не много убедени, двамата мъже зарязват темата и насочват вниманието си към разговора, който се провежда между другите трима от „Гърмящата петорка“ и който е придружен от странни жестове. Отдалеч изглежда като диалог, който се води на езика на глухонемите. Когато най-сетне проумяват за какво става дума, Кайзера се връща с гръм и трясък. Клюна и Мишока го следват.

Винаги става така — като не ги води Клюна, се създава усещане за хаос и безпорядък.

Бил спира край тесния път. Другите двама се заковават до него, Мишока се оказва точно на просеката.

— Не ще да е било чак пък толкоз трудно да я забележим — отбелязва Клюна. — Както и да е, ей я на. Да ти призная, Миши, вече бях започнал да се съмнявам.

— Ъ-хъ. — Вече не се държи като интелектуалец, избрал да упражнява непрестижна професия, за когото животът е едно голямо забавление. Въпреки че лицето му е със слънчев загар, поради дългите часове, прекарани на открито, личи, че е пребледнял — кожата му е придобила цвета на извара.

— Момчета, искам да ви кажа истината — започва Клюна. — Ако Сойер е прав за това място, шибаният изрод, дето го е построил, може да е заложил какви ли не капани и гадни изненади. Било е доста отдавна, но ако наистина той е Рибаря, сега има много по-сериозни основания да държи хората настрана от бърлогата си. Затова трябва да внимаваме. Най-сигурния начин е да влезем решително и да сме подготвени. Оръжията да са ви под ръка.

Той кожените дисаги и изважда трийсет и осем калибров колт с ръкохватка от слонова кост и синкаво стоманено дуло. Зарежда го и освобождава предпазителя. Под зоркия му поглед Съни изважда масивен магнум, Доктора — колт, идентичен на този на Клюна, а Кайзера Бил — револвер „Смит енд Уесън Спешъл“, също трийсет и осми калибър, който притежава от края на седемдесетте години. Напъхват в джобовете на кожените си якета оръжията, които до този момент са използвали само за упражнения по стрелба в мишена. Мишока не притежава револвер, но опипва ножовете, които е пъхнал отпред и отзад в колана, в предните джобове на джинсите си и в ботушите.

— И така — продължава Клюна, — има ли някой в къщата, неизбежно ще ни чуе, ако вече не е предупреден от шумотевицата, тъй че няма смисъл да се спотайваме. Ще атакуваме бързо и агресивно — това го умеете идеално. Бързината ще бъде нашето предимство. В зависимост от това какво се случи, ще се постараем максимално да се приближим до къщата.

— Ами ако нищо не се случи? — пита Кайзера. — Да речем, че безпрепятствено стигнем чак до къщата? Тоест не виждам причини да се шашкаме отсега. Вярно, че Мишока е имал гадно преживяване, но… нали знаете… Нямаме гаранция, че ще се повтори.

— Тогава ще се кефим на разходката — отговаря Клюна.

— Не искаш ли да надникнем в къщата? Може да е скрил деца.

— А може и той самият да е вътре. В такъв случай ще го заловим, без да чакаме Сойер. За предпочитане е да го спипаме жив, но не бих имал нищо против сериозно да влоша здравословното му състояние.

Останалите ръмжат одобрително с изключение на Мишока, които очевидно не подкрепя единодушното мнение, а безмълвно свежда глава и стисва кормилото.

— Мишока вече е бил тук, затова ще води. С доктора ще вървим по петите му, а Съни и Кайзера ще ни прикриват тила. — Той ги оглежда и добавя: — Ще ни следвате на разстояние два-два и половина метра, ясно ли е? „Не позволявай Мишока да води, ти трябва да влезеш пръв“ — обажда се вътрешният глас на Съни, но вместо да изрече мисълта, той кимва: — Добре, Клюн.

— Подгответе се.

Заемат позициите, които той им е определил. Ако в този миг по магистрала №35 с висока скорост се движи кола, на шофьора ще се наложи рязко да удари спирачки, за да не налети най-малко върху двама яки мъже на мотоциклети — но за щастие това не се случва. Всички, включително Мишока, включват двигателите и се подготвят за потегляне. Съни удря с юмрук юмрука на Кайзера и се взира в тъмния тунел между дърветата.

Грамадна врана изплясква с криле, кацва на един нисък клон, накланя глава и като че ли се втренчва в Съни. Той много добре знае, че най-вероятно птицата наблюдава цялата група хора, но не може да се отърси от натрапчивото усещане че тя се взира право в него, а в черните ненаситни очи припламва злоба. Неприятното чувство, че пернатото му се присмива, задето се е привел над кормилото, му напомня за магнума.

„Ще ми станеш само на кървав пух и перушина, хубавицо.“

Без да разтваря криле, враната подрипва назад и се скрива сред дъбовите листа.

— ГАЗ! — крещи Клюна.

* * *

Мишока дава газ, в този миг разлагащите се ръце на Нанси го сграбчват за раменете. Костите й са крехки като на пиле, но го стиска през кожената дреха с такава сила, че сигурно ще му останат синини. Макар да знае, че случващото се е невъзможно — не можеш да пропъдиш нещо несъществуващо — болката е толкова нетърпима, че той се мъчи да се освободи от хватката. Прави резки движения с рамене, кормилото играе, мотоциклетът започва да залита. При всеки наклон на машината Нанси впива пръсти по-силно. При обратното движение се придърпва напред, обвива кокалести ръце около гърдите на мотоциклетиста и се притиска до гърба му. Опира глава в тила му, зъбите й се впиват в кожата му.

Това вече е прекалено. Мишока очакваше да му се яви, но не и да го мачка като в менгеме. Въпреки скоростта има чувството, че се движи сред някакво вещество, по-гъсто и по-враждебно от въздуха, все едно плува в сироп, който забавя движенията му и го спира. Мотоциклетът и тялото му са придобили неестествена плътност, сякаш тук силата на земното притегляне е много по-голяма от където и да било. Главата му кънти, ръмженето на кучето се чува съвсем наблизо. Да бе само това, все някак ще се справи, но бедата е там, че отново се сблъсква със същото, което му попречи и миналия път: мъртва жена. Тогава му се яви Киз Мартин, сега мъртвата е Нанси, която го пришпорва като побесняла, налага го по главата, ръга го в ребрата и мачка ушите му, накрая впива зъби в лявото му рамо. Ръката й се мярва пред очите му и Мишока изпада в още по-голям шок и ужас, защото изведнъж осъзнава, че я вижда. По тънките дълги кости се развява парцалива кожа, на места в разкапаната плът се гърчат бели червеи. Длан, която хем е костелива, хем мека като гъба, докосва лицето му и пропълзява нагоре. Мишока не издържа повече — паниката обгръща съзнанието му в бяла пелена и той губи контрол над мотоциклета. На влизане в завоя към Блак Хаус машината се накланя застрашително, отгоре на всичко Мишока започва да се мята яростно, изпълнен с погнуса, при което по-ложението излиза от контрол.

Мотоциклетът се преобръща, в същия миг злобното ръмжена кучето прозвучава на сантиметри от Мишока, който вече изпаднал в паника. Машината се стоварва с цялата си тежест върху крака му, но продължава да се плъзга напред и го повлича след себе си. Черният дом застрашително изниква сред дърветата, полуразложената длан закрива очите на мотоциклетиста. Писъкът му се проточва като сияйна тънка нишка на фона на настървеното ръмжене на кучето.

* * *

Няколко секунди след като навлиза в гората, Клюна усеща как въздухът наоколо се сгъстява и сякаш се желира. Това е трик, смята той, илюзия, породена от отровите на Рибаря, които въздействат на съзнанието. Надявайки се, че другите няма да се поддадат на подобни фантасмагории, поглежда широкия гръб и ситните плитчици на Мишока и забелязва, че петнайсет метра по-нататък пътят завива наляво. Усеща тежестта на лепкавия въздух най-силно в раменете и ръцете, долавя и наченки на прародителката на главоболието — тъпа, настойчива болка, която започна с остро прещракване зад очите и, пулсирайки, прониква все по-дълбоко в мозъка му. Хвърля бегъл поглед към Доктора и остава с впечатлението, че той владее положението. Спидометърът показва, че се движат с шейсет километра в час, но още набират скорост, което означава, че ше влязат в завоя поне със сто километра в час.

Отляво долита ръмжене на куче. Клюна измъква от джоба си револвера и се вслушва в ръмженето — животното явно не изостава въпреки повишената скорост. Болката в главата се разпростира и усилва, дори притиска очите му отвътре и те се изцъклят. Голямото куче — трябва да е куче, какво друго? — наближава. Внезапно Клюна съзира огромна тръскаща се глава и пламтящи огнени очи, лиги са провиснали от зейналата паст, от която стърчат зъби, остри като на акула.

Цялата му концентрация отива по дяволите поради две причини: първо, на влизане в завоя Мишока започва да се мята на седалката, сякаш се опитва да почеше гърба си от сгъстяващия се въздух; второ, миг след като вижда как приятелят му описва крива, означаваща сигурно падане, напрежението между слепоочията му нараства тройно и кръвоносните съдове в очите му се пръсват. Изображението пред очите му, което до този момент е кървавочервено, бързо става непроницаемо черно. В съзнанието му зазвучава неприятен дрезгав глас, който нарежда: „Ейми зедеже в згуда ми и ме брегръждаже. Режих да я изям. И гаг замо, и гаг замо, гаг замо ридаше и дразгаже. Дужих я до змърд…“

— Не! — изревава той, а гласът, който причинява спукването на кръвоносните съдове в очите му, надава стържещ кикот. За части от секундата пред погледа му се мярва високо, призрачно еднооко същество с шапка или качулка, изпод която проблесват зъби, и… … и изведнъж всичко се завърта, той се оказва проснат по гръб на земята, мотоциклетът притиска гърдите му. Целият свят е обагрен в наситено, крещящо червено. Мишока панически крещи; като извръща глава по посока на писъците, Клюна вижда червен Мишок, проснат на червен път, а насреща му се носи грамадно червено куче. Клюна напразно търси револвера си — може би при падането е изхвърчал между дърветата. Кънтят оглушителни крясъци, писъци и рев на мотоциклети. Измъква се изпод тежката машина, като бръщолеви несвързано. Червен Доктор профучава покрай него на червен мотоциклет и едва отново не го запраща на земята. Отеква изстрел, последван от втори.

* * *

Док улавя погледа на Клюна и се опитва да не издаде колко му е зле. Стомахът му ври като мръсна вода в съдомиялна машина, червата му сякаш се преплитат. Има чувството, че напредва с пет километра в час — толкова лепкав и застоял е въздухът. По неизвестни причини главата му е натежала с петнай-сетдвайсет килограма — ама че проклета работа!; дори му е интересно дали ще съумее да овладее бедствието, което бушува във вътрешностите му. Въздухът сякаш се концентрира, втвърдява се и изведнъж — бум! — главата на Доктора се превръща в тежка топка за боулинг и клюмва върху гърдите му. От гората долита ужасяващо ръмжене, той едва се овладява да не повърне. Забелязва, че Клюна изважда револвера си, и разсеяно отбелязва, че може би и той трябва да направи същото, но като капак на всичко в съзнанието му изплува споменът за едно дете на име Дейзи Темпърли, който като че ли го парализира. Докато стажуваше в университетската болница в Ърбана, той беше извършил — под наблюдение, разбира се — близо сто операции от всякакъв род и бе асистирал при почти още толкова. Всички завършваха успешно до деня, в който в операционната зала вкараха Дейзи Темпърли. Предстоящата операция беше сложна, но не и опасна за живота на пациентката — предстоеше да й се направи трансплантация на кост и козметична операция. Дейзи се възстановяваше след тежка автомобилна катастрофа и това беше третата хирургическа намеса. Два часа след започването на операцията главният лекар — който бе и наставник на Док — беше извикан по спешност, поради което на младия стажант се наложи да довърши започнатото. Понеже не беше спал в продължение на четирийсет и осем часа и защото в изтощението си си представяше как хвърчи по магистралата с Клюна, Мишока и другите нови приятели, той допусна грешка… не по време на операцията, а след това. Предписвайки един медикамент, сгреши дозата, вследствие на което само след два часа Дейзи Темпърли почина. Имаше начини да спаси кариерата си, но той не пожела да се възползва от тях. Въпреки че от болничната управа му разрешиха да довърши стажа си, той завинаги се отказа от медицината. Мотивите, които изтъкна пред Джак Сойер, бяха твърде опростени и не разкриваха цялата истина.

Онова, което бушува в стомаха му, става нетърпимо. Без дори да намали скоростта, Доктора извива глава и повръща. Не за пръв път драйфа, докато кара мотоциклета, но никога не е изпитвал такава болка, нито пък унижението да се изцапа с повръщано. Ужасната тежест в нещастната му глава-гюле не му позволява да извърти главата си достътъчно встрани, затова част от съдържанието на стомаха му се изпразва върху дясното му рамо и дясната му ръка; струва му се, че онова, което бълва, е живо и притежава зъби и нокти. Не се изненадва, като отрива, че повръща и кръв. Стомахът му буквално се гърчи от болка. Чудовищното същество се обръща и отново хуква към Мишока.

„Не ме нападна, защото имам револвер и защото след мен идват още двама“ — предполага Доктора. Главата и ръцете му са натежали с по още двайсет килограма, но с нечовешко усилие той изпъва ръка и стреля повторно. Този път със сигурност уцели чудовището, но то само се сепва и за миг обръща към него грамадната си глава. Изръмжава по-силно и продължително, от отворената му уста се стичат сребристи лиги, размахва закърнялата си опашка.

Когато Доктора поглежда в червената паст, смелостта го напуска, ръцете му натежават още повече и едва държи главата си изправена. Струва му се, че пропада в алената бездна, безжизнените му пръсти всеки миг ще изпуснат револвера. В продължение на един миг, застинал във вечността, същите тези пръсти държат писалката, с която написа рецептата, предназначена за Дейзи Темпърли. Кучето тромаво тича към Мишока. Съни псува ожесточено. Вдясно отеква силна експлозия, и ушите на Доктора заглъхват, настъпва гробна тишина. „Втасахме я — казва си той, — мрак посред бял ден.“

* * *

За Съни падането на мрака съвпада с появата на нетърпимата болка в главата и стомаха. Агония раздира тялото му като с огромен нож — нечувано и безпрецедентно по силата си явление, от което през очите му притъмнява. Двамата с Кайзера се движат на два и половина метра зад Клюна и Доктора и отначалото на тясната просека дотук са изминали общо четири метра и половина. Кайзера пуска кормилото и притиска длани към главата си. Съни прекрасно знае какво му — все едно в главата му е забита нажежена стоманена тръба с дължина метър и двайсет, която достига чак до стомаха и изгаря всичко, до което се докосне.

— О, не! — възкликва. Макар да примира от болка, забелязва, че въздухът тук е досущ като тиня, сякаш отделните атоми на кислорода и въглеродния двуокис са станали като дъвка и залепват по тялото. После забелязва, че Кайзера забелва очи — приятелят му изпада в безсъзнание. Колкото и да му е зле, трябва да направи нещо, за да го предпази. Протяга ръка към неговия мотоциклет, но с ужас забелязва как ирисите на Бил се скриват под клепачите. От носа на приятеля му руква кръв, той полита назад и се накланя. В продължение на няколко секунди мотоциклетът продължава да го влачи, защото ботушът му се е закачил за кормилото, но после се изува от крака му, а машината спира.

Нажежената до червено тръба раздира стомаха на Съни и не му оставя кой знае какъв избор — той оставя другия мотоциклет да падне, надава стон, навежда се встрани и от устата му сякаш изригва всичко, което е изял през целия си живот. Вече не му се повдига, но Джон Хенри^[1] е решил да забие грамадни метални шипове в черепа му. Крайниците му като че ли са от каучук. Той се взира в своя мотоциклет. Изглежда, че е спрял. Тъкмо когато се пита дали ще е в състояние да продължи напред, вижда как изцапана с кръв ръка натиска ръчката на газта и машината се устремява напред, а той като по чудо се задържа на седалката. „Моята кръв ли е?“ — мисли си, но си спомня струйките кръв, които се раздипляха от носа на Кайзера като дълги алени знамена.

Някакакъв звук, който постепенно се е усилвал, прераства в грохота на приземяващ се Боинг 747. Съни си казва, че само това му липсва — да се изправи пред животното, което е способно да издава подобни звуци. Мишока имаше право — това е много, много гадно място, което по нищо не отстъпва на очарователния Харко, щата Илинойс. Той обаче не желае никога повече да попада на места, подобни на Харко, ясно ли е? Онова преживяване ще му държи влага за цял живот. Тъй че защо продължава, вместо да запраши обратно към слънчевия покой на магистрала №35? Защо изважда от джоба си грамадния револвер? Отговорът е много прост. Колкото и да го боли главата, няма никакво намерение да остави кучето, виещо като изтребител, да причини зло на приятелите му.

Джон Хенри продължава да набива клинци в главата му, но Съни форсира мотоциклета и с присвити очи оглежда пътя, опитвайки се да разбере какво става отпред. Някой пищи, но не може да се определи точно кой. Въпреки че ръмженето е почти оглушително, той безпогрешно различава тупването на тежка машина, преобърнала се след поднасяне, и сърцето му се свива. „Винаги трябва да ни води Клюна, иначе просто си търсим белята.“ Изтрещява изстрел. Съни се насилва да окаже по-сериозно съпротивление на лепкавите атоми и след пет-шест секунди вижда преобърнат мотоциклет и Клюна, който с мъка се изправя. Доктора, който се намира на няколко метра пред него, се прицелва в нещо на пътя. Стреля, от дулото изскачат алени пламъчета.

Чувствайки се по-уморен и по-безпомощен от когато и да било, Съни скача в движение от мотора и хуква към Доктора, опитвайки се да надзърне зад него. Първото, което вижда, е лъч светлина, отразяващ се в машината на Мишока, която се е преобърнала на завоя. Приятелят му пък е седнал и заднишком се отдръпва от някакво животно, на което се виждат само очите и зъбите. Без да осъзнава, че изрича грозни псувни, Съня насочва револвера към създанието и стреля, пробягвайки край Доктора.

Доктора стои неподвижно; Доктора е вън от играта. Страховитото животно захапва крака на Мишока. Миг преди да откъсне парче месо колкото за хамбургер, куршумът „дум-дум“, изстрелян от Съни, се забива в плътта му. Тези куршуми са истински балистични ракети — да се стреля с тях по мишена е малко фукливо, но в конкретната ситуация, моля-моля, е повече от благоразумно. Противно на всички очаквания и закони на физиката куршумът не пробива дупка с размерите на футболна топка в тялото на съществото. То само леко се отмества, но за щастие не отхапва парче от крака на човека. Мишока започва да вие от болка.

Кучето се обръща и впива в Съни огнените си очи, големи колкото бейзболни топки. От зейналата му паст стърчат закривени бели зъби, от бърните му се точат лиги, дебели като въжета. То се снишава и пристъпва напред. И което е най-странното — заръмжава още по-силно и по-яростно. Отправя предупреждение: или човекът срещу него да изчезне на секундата, или Ще бъде следващият в менюто.

— Майната ти! — отсича Съни и стреля право в устата му. Би трябвало главата на звяра да се разхвърчи на кървави късчета, но секунда след изстрела не се случва нищо.

„Мамка му“ — казва си Съни.

Очите на кучеподобното същество пламтят, клинообразната му глава постепенно се материализира в мрака и добива плътност. Сякаш мастиленочерна роба се отмята и разкрива дебел врат, мощни гърди и мускулести предни крака. Може би нещата се обръщат, може пък да се окаже, че чудовището все пак е уязвимо. Съни стисва дясната си китка, прицелва се с две ръце в гърдите на звяра и отново натиска спусъка. След експлозията ушите му заглъхват, сякаш са затъкнати с памук. Металиите шипове, които се забиват в мозъка му, се нагряват като реотани, между слепоочията му избухва пареща болка, за миг му причернява.

От гърдите на животното руква тъмна кръв. В гърдите на Съни Кантинаро се надига неподправена, примитивна радост. Силуетът на чудовището се очертава по-ясно — вече се вижда широк гръб, загатнати са задни лапи. Макар че прилича на куче, животното не принадлежи към нито една известна порода и е високо около метър и четирийсет — приблизително колкото едър вълк. То пристъпва напред, а Съни стреля отново. Също като ехо звукът се повтаря, покрай гърдите му изсвистява куршум, който бръмчи като разгневена оса.

Животното полита назад, накуцвайки на ранения си крак. Пламтящите му очи като свредели се впиват в лицето на човека. Съни рискува да погледне назад — вижда Клюна, който е застанал на средата на пътеката и крещи:

— Не ме гледай, стреляй!

Гласът му сякаш разбужда Доктора; той вдига ръка и се прицелва. После тримата дърпат спусъците, а просеката в гората все едно се превръща в стрелбище, пълно с посетители. Накуцвайки, кучеподобното същеество („Адско изчадие“ — казва си Съни) отстъпва още крачка назад и надава вой, изпълнен с ярост и безсилие. Все още виейки, прикляка, прескача пътеката и изчезва в гората.

Съни едва устоява на желанието да се строполи на земята под въздействието на облекчението и умората. Докторът се обръща като на пружина и започва да стреля в мрачината сред дърветата, докато Клюна хваща ръката му и му заповядва да престане. Във въздуха се смесват миризмата на кордит и някаква мускусна, противна сладникава животинска миризма. Вие се сивкав дим, който изглежда почти бял на фона на притъмнялото небе.

Лицето на Клюна е изопнато от напрежението, склерите на очите му са пурпурни.

— Нали го улучи тоя скапан звяр? — обръща се към Съни.

— Да, мамка му, поне два пъти, ако не и три пъти — отвръща Кантинаро. Едва чува гласа на Клюна през въображаемите памучни тампони в ушите си.

— И ние с Доктора го уцелихме по веднъж. Какво беше това дяволско нещо?

— „Дяволско“ нещо е много точно казано.

Виейки от болка, Мишока за трети път изкрещява за по-мощ и другите най-сетне го чуват. Накуцвайки, тръгват към него, като притискат онези места по тялото, които най-много ги болят, клякат до пострадалия и навеждат над него. Десният крачол на джинсите му е раздран и подгизнал от кръв, лицето му е изкривено от болка.

— Абе, нещастници, да не сте глухи?

— Почти — отвръща Док. — Кажи ми, че нямаш куршум в крака.

— Цяло чудо е, че не ме улучихте. — Мишока потръпва и изпъшква, въздухът съска между зъбите му. — Жалко, че не можахте да го хванете на мушка онзи звяр, преди да захапе крака ми.

— Аз го хванах — уточнява Съни. — Поради което все още имаш крак.

Мишока се взира изпитателно в него и клати глава.

— Какво стана с Кайзераа?

— Изтече му близо литър кръв през носа и изгуби съзнание — уточнява Съни.

Мишока въздиша, сякаш се възмущава колко крехко създание е човекът.

— Крайно време е да се махаме от това шантаво място.

— Кракът ти добре ли е? — пита Клюна.

— Не е счупен, ако това имаш предвид. Но не е и добре.

— Какво чувстваш? — намесва се Доктора.

— Не отговарям на въпроси, задавани от хора, покрити с повръщано.

— Можеш ли да караш?

— Мамка му, да, Клюне… да си ме виждал някога да не мога да карам?

Клюна и Съни го подхващат от двете страни и с нечовешки усилия го изправят на крака. Като го пускат, той полита и прави няколко крачки встрани.

— Така няма да стане — изпъшква.

— Напротив, ти си върхът — казва Клюна.

— Клюне, братко, знаеш ли, че очите ти са, как да кажа, аленочервени? Мязаш на проклетия Дракула.

Бързат, доколкото е възможно. Доктора иска да прегледа крака на Мишока, Клюна иска да се увери, че Кайзера Бил е още жив, а желанието колкото е възможно по-бързо да напуснат това място и да излязат на чист въздух и слънце е всеобщо. Главите им пулсират, мускулите ги болят от напрягането. Не са сигурни дали кучеподобното същество няма повторно да ги нападне.

Докато приказват, Съни е изправил мотоциклета на Мишока и го бута към собственика му. Мишока поема кормилото и започва да бута машината сам, превивайки се от болка на всяка крачка. Клюна и Док също изправят мотоциклетите си, а Съни изважда своята машина от гъсталака.

Клюна едва сега си дава сметка, че докато стоеше на завоя, изобщо не му мина през ума да погледне къщата. Припомня си думите на Мишока „Тая гадост не иска да бъде видяна“ и си казва, че приятелят му е напипал вярното определение — Рибаря не ги иска тук и не иска къщата му да бъде видяна. Останалото се премята в главата му също както се преметна мотоциклетът и се стовари отгоре му, след като в съзнанието му прозвуча онзи ужасен глас. В едно обаче е сигурен — Джак Сойер вече няма накъде да извърта.

Ненадейно го поразява ужасяваща мисъл и пита:

— Момчета, случи ли ви се нещо особено — ама наистина странно — преди кучето да изскочи от гората? Освен физическите явления, имам предвид.

Поглежда Доктора, а той се изчервява. „О-хо!“ — мислено възкликва Клюна.

— Върви на майната си! Няма да говоря за това! — отсича Мишока.

— Аз също! — обажда се Съни.

— Значи да разбирам, че отговорът е положителен.

Кайзера Бил лежи край пътя, очите му са затворени, предницата на якето му е потънала в кръв. Сивкавият въздух е все така лепкав; телата им сякаш тежат по половин тон, а колелата на мотоциклетите са станали като оловни. Бутайки мотора, Съни застава до Кайзера, който лежи по гръб, и не особено нежно го ритва в ребрата.

Онзи отваря очи и простенва:

— Мамка му, Съни, ти ме ритна. — Примигва, вдига глава и забелязва окървавените си дрехи. — Какво стана? Ранен ли съм?

— Сражава се геройски — отговаря Съни. — Как се чувстваш?

— Много зле. Къде съм ранен?

— Откъде да знам? Хайде, ставай и да се махаме оттук.

Останалите ги задминават един по един. Кайзера Бил някак си съумява да стане, а след втора епична битка успява да изправи и мотоциклета си. Потегля след приятелите си, удивлявайки се на болката в главата си и количеството кръв по дрехите си. Когато отминава и последните дървета и застава на магистралата, ярката светлина ненадейно го пробожда в очите, а тялото му така олеква, сякаш ще полети като балон, при което той едва не припада повторно.

— Май все пак не съм ранен — промърморва.

Никой не му обръща внимание. Доктора пита Мишока дали иска да го заведат в болница.

— Никакви болници. Болниците убиват хората.

— Дай поне да ти погледна крака.

— Моля, заповядай.

Доктора се навежда и навива крачола на джинсите му до под коляното. Опипва раната изненадващо нежно, но Мишока изтръпва.

— Братче, не съм виждал друг път такова ухапване.

— И аз не съм виждал такова куче.

— Какво куче? — любопитно се обажда Кайзера.

— Раната не ми харесва — продължава Доктора. — Налага се ти бъдат инжектирани антибиотици, и то незабавно.

— Ти нямаш ли антибиотици?

— Естествено, че имам.

— Ами да отидем у Клюна, пък тогава прави с мен каквото знаеш. — Дадено.