Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (18)

Глава 18

ПОМНИТЕ ЛИ новинарските микробуси, които пристигнаха на паркинга зад полицейското управление? И приноса на Уендъл Грийн към всеобщото брожение, преди грамадното фенерче на сержант Храбоуски да го изпрати в страната на сънищата? Можем да бъдем сигурни, че веднъж надушили неизбежно назряващия граждански бунт, репортерските екипи не са стояли със скръстени ръце, защото на следващата сутрин материалът за бурната нощ е окупирал всички телевизионни екрани в целия щат. В девет часа хората в Расин и Милуоки, в Мадисън и Делафийлд и дори онези, които живеят толкова на север, че гледат телевизия само с помощта на сателитни антени — всички те вдигат поглед от палачинките и купичките с корнфлейкс, от пържените яйца и английските кифлички с масло, за да гледат как дребен истеричен полицай фрасва с тъп предмет претенциозен репортер с цветист речник, за да убие в зародиш кариерата му на велик демагог. Но можем да бъдем сигурни и в друго: материалът не намира никъде другаде такъв широк и радушен отзвук като във Френч Ландинг и съседните нему Сентралия и Ардън.

Ангажиран с мисли за няколко неща едновременно, Джак Сойер проследява новинарската емисия, взирайки се в екрана на портативния телевизор върху кухненския плот. Надява се, че Дейл няма да върне на работа Арнолд Храбоуски, но има сериозни подозрения, че Лудият унгарец в най-скоро време отново ще облече униформата. Дейл само си мисли, че иска веднъж завинаги да го отстрани от органите на реда, но всъщност е твърде е жалостив да устои на молбите му — разбира се, Арни неминуемо ще го умолява — това и слепец ще го види, особено след снощните събития. И дано оня гадняр Уендъл Грийн бъде уволнен или да се оттегли позорно. Репортерите не бива да участват в събитията, които отразяват, а снощи нашият любим Уендъл с голямата уста виеше за кръв като върколак. Джак обаче има подтискащото чувство, че със сладки приказки (казано с други думи — с лъжи) напористият репортер ще се измъкне от възникналите неприятности и ще продължи блестятата си кариера на досадник. Размишлява и над разказа на Анди Рейлсбак за зловещия старец, който опитвал валчестите дръжки на вратите на третия етаж в хотел „Нелсън“.

Това е то — Рибаря най-сетне придоби облик. Старец със син халат и пантофи на жълти и черни райета като гръбчето на земна пчела. Анди Рейлсбак се питаше да не би този неприятен на вид старчок да е избягал от пансиона за възрастни хора „Макстънс“. Интересно хрумване. Ако наистина „Приятелчето“ Бърнсайд е човекът, подхвърлил снимките в стаята на Джордж Потър, „Макстънс“ е идеалното убежище за него.

Уендъл Грийн е включил телевизора „Сони“ в хотелската си стая. Не може да откъсне очи от екрана, макар че видяното го изпълва със смесица от болезнени чувства — яд, срам и унижение — от които го свива стомахът. Огромната цицина на главата му пулсира и всеки път, като вижда как онова жалко подобие на полицай се промъква зад гърба му и замахва с фенерчето, Уендъл заравя пръсти в гъстите къдрави кичури на тила си и леко разтрива болното място. На големина цицината е почти колкото зрял домат и също толкова напращяла, готова да се пръсне всеки миг. Слава Богу, че не получи мозъчно сътресение. Тоя никаквец можеше да му свети маслото!

Добре, де, май наистина попрекали, май попрескочи границата на професионализма — никога не е твърдял, че е съвършен. Местните новинари направо го изкарват от равновесие — какви ли не диващини надрънкаха за Джак Сойер. А кой е репортер номер едно по случая с Рибаря? Кой го следи от най-първия ден и предоставя на гражданите необходимата информация? Кой се излага на риск всеки проклет Божи ден? Кой даде прозвището на онзи тип? Не и грижливо сресаните и гримирани тъпанари Бъки и Стейси, нито пък загубените пишман репортери и местни водещи, които се съдират да се усмихват пред камерата, само и само да си покажат изкуствените зъби. Уендъл Грийн е мит по тези места, той е човекът, който в най-голяма степен отговаря на описанието „най-големият титан на журналистиката на Западен Уисконсин“. Чак в Мадисън името Уендъл Грийн е нарицателно за… хм, неоспоримо съвършенство. И ако то вече се е превърнало в еталон, само почакайте да видите как въпросният репортер, яхнал изпръсканите с кръв рамене на Рибаря, ще стигне и до „Пулицър“.

Е, голяма работа, че май ще се наложи в понеделник сутрин да отскочи до редакцията да усмири редактора. Няма да му е нито за пръв, нито за последен път. Добрите репортери мътят водата, никой не го признава, но това е положението — малка подробност, изнесена в бележка под линия, която хората прочитат едва когато е станало твърде късно. Знае точно с какви думи ще влезе в кабинета на редактора: „Това беше новината на деня, а да си видял там други репортери?“ И след като онзи му заиграе пак по свирката, което ще отнеме точно десет минути ще прескочи до дома на един продавач от „Голтсис“ на име Фред Маршал. Един от най-ценните уендълови източници намекна, че господин Маршал разполага с интересна информация във връзка със случая с Рибаря, който е нещо като златна мина за ненадминатия репортер.

Арнолд Харабоуски, който вече е герой в очите на своята обична съпруга, гледа новинарската емисия, изпълнен с посткоитално доволство, и си казва, че Пола е права — определено трябва да позвъни на полицейския началник Гилбъртсън и да поиска наказанието да се отмени.

Размишлявайки къде да търси едновремешния съперник на Джордж Потър, Дейл Гилбъртсън разсеяно се взира в екрана, на който картината от студиото с Бъки и Стейси за пореден път се сменя с кадри от снощното зрелище, по време на което Лудият унгарец видя сметката на Уендъл Грийн — и си казва, че може би ще трябва да върне дребосъка на работа. Погледнете само какъв красив замах! Полицейският началник гузно признава пред себе си, че този замах значително му подобрява настроението. Все едно гледа Марк Макгуайър или легендарния състезател по голф Тайгър Удс.

Сама в унилата къщурка встрани от магистралата, Уонда Киндърлинг, която от време на време бегло споменаваме, слуша радио. Защо слуша радио? Преди няколко месеца беше изправена пред избора да плати сметката си за кабелната телевизия или да си купи два литра водка „Аристократ“, вследствие на което — извинявайте, Бъки и Стейси — Уонда се вслуша в гласа на сърцето и предпочете алкохолната омая. Без кабелен сигнал на екрана на телевизора се виждат само снежинки и плътна черна линия, описваща безкрайни лупинги. И без друго Уонда открай време мрази Бъки и Стейси, както и почти всички, които се появяват по телевизията, особено ако са щастливи и издокарани. (Изпитва особена непоносимост към водещите на сутрешния блок и на националните мрежи.) Самата Уонда не е била щастлива и добре издокарана, откак оня въздухар Джак Сойер обвини съпруга й Торни в отвратителни престъпления, които Торни за нищо на света не би могъл да извърши. Джак Сойер съсипа живота й и тя няма никакво намерение да му го прости или да забрави.

Той хвана мъжа й в капан. Накисна го. Опетни честта му и го тикна в затвора, за да се издигне в службата. Уонда се надява никога да не хванат Рибаря, хак да им е на тия мръсни копелета. Който играе мръсно, е мръсник, а подобни хора се пържат в най-затънтеното черво адово — ето какво смята Уонда Киндърлинг. Рибаря е възмездие — ето какво смята Уонда Киндърлинг. Нека да натръшка сто копелдачета, хиляда дори, после да подхване родителите. Няма начин Торни да е убил ония пачаври в Лос Анжелес. Това си бяха цели шест убийства, а Торни никога не се е интересувал от секс, слава на Бога. Наглед беше съвсем нормално развит мъж, но оная му работа бе останала мъничка — на големина колкото кутрето му. Изключено е точно пък той да се занимава с паднали жени и секс. Затова пък Джак Сойер живееше в Лос Анжелес, нали така? Тогава какво му е пречело той да убие ония пачаври, ония курви, а после да прехвърли вината на Торни?

Водещият описва снощните подвизи на бившия лейтенант Сойер, а Уонда Киндърлинг, бълваща змии и гущери, грабва от нощното шкафче чашата, пълна с водка, за да потуши пламъците в стомаха си.

Горг, който на пръв поглед има афинитет към хора като Уонда, въобще не се интересува от новините и се е запилял из Там някъде.

Изтегнат в леглото си в „Макстънс“, Чарлс Бърнсайд се наслаждава на сънища, които не са точно негови, а са възникнали в съзнанието на друго създание от друго измерение и изобразяват свят, който Бърни никога не е виждал с очите си. Парцаливи, заробени дечица с разкървавени крачета пристъпват сред буйни пламъци и с мъка въртят огромни колела, които задвижват други, още по-големи колела — охо аха можда на брегразните мажини на ружиделздводо, които се извисяват нагоре, нагоре в червено-черното небе. Голямата комбинация! Въздухът е наситен с тръпчив мирис на разтопен метал и някаква несравнимо гнусна смрад като от драконска урина, както и с оловната воня на отчаянието. Гущероподобни демони с тлъсти, пляскащи опашки налагат с камшици децата. Оглушителното дрънчене и тракане, скърцане и думкане са истинско изтезание за слуха. Такива са сънищата на най-скъпия приятел и любящ господар на Бърни господин Муншун — неописуемо перверзно същество.

В кабинета си, намиращ се на другия край на коридора, отвъд изисканото фоайе и мъничката канцелария на Ребека Вилас, Веселяка Макстън е погълнат от далеч по-прозаични занимания. На екрана на малкия телевизор върху полицата над сейфа върви материалът с великолепния Храбоуски, който тъкмо замахва като професионален играч на голф и цапардосва Уендъл Грийн с електрическото си фенерче, но Веселяка почти не забелязва върховния миг. Трябва да намери отнякъде тринайсет хиляди долара, за да се издължи на букмейкъра, а в момента разплага едва с половината от сумата. Вчера прелестната Ребека се разходи до Милър и изтегли почти всичко, което беше скътал там, той пък може да изтегли две хиляди долара от собствената си сметка, стига да възстанови сумата до края на месеца. Остават шест бона — сума, за чието осигуряване се изисква голямо счетоводно въображение. За щастие неговото е доста развинтено — размишлявайки над възможните решения, Веселяка съзира златна възможност във възникналото затруднение.

В края на краищата, захвана този занаят само и само за да краде колкото е възможно повече, нали така? С изключение на услугите на госпожица Вилас, присвояването на средства е почти единственото, което го изпълва с искрено щастие. Сумите нямат значение — както имахме възможност да се уверим след празненството по случай Деня на ягодите, той с еднакво удоволствие изкрънква подаяния от роднините на своите питомци и скубе държавата с по десет-петнайсет хиляди долара. Истинската тръпка е да не те хванат, Като му трябват шест хиляди, защо пък да не си вземе десет? По този начин хем няма да пипа собствената си сметка, хем ще му останат две хиляди да залага. Води двойно счетоводство на компютъра и лесно може да изтегли пари от банковата сметка на фирмата, без това да проличи при поредната щатска ревизия, предстояща след около месец, освен ако одиторите не поискат банковите извлечения, но за подобни случаи също си има трикове. Ех, ако разполагаше с малко повече време, за да замаже пролуките в счетоводството си… Бедата не е, че загуби тринайсет хиляди долара чрез неразумни залагания, а че ги загуби в неподходящ момент.

За да не се обърка, Веселяка придърпва клавиатурата и задава на компютъра команда да разпечата пълна извадка и от двете счетоводства за миналия месец. Като дойдат одиторите, драги, тези страници отдавна ще са натъпкани в машината за унищожаване на документи и превърнати в тесни хартиени ленти.

* * *

Нека преминем към друга форма на безумството. Следвайки указанията на собственика на Холидей Трейлър Парк, който по-сочва с треперещ пръст жилището на Френо, Джак завива по прашната алея, изпълнен с подозрения. Караваната „Еърстрийм“ на Танси е четвърта и последна в редицата, пък и е най-занемарена. Две са заобиколени от лехи с ярки цветя, а третата дори е оборудвана със зелени платнени навеси на райета, които й придават вид на истинска къща. По четвъртата каравана няма и следа от украси и подобрения. Тук-там в утъпканата, спечена пръст околовръст стърчат умиращи цветя и хилави плевели. Щорите на прозорците са спуснати. Гледката създава усещане за несрета и безнадеждност, примесено с нещо друго, което, ако се замисли, Джак бързо ще определи като упадък. Макар да не личи от пръв поглед, в тази каравана има нещо нередно. Нещастието я е загрозило както загрозява човека; когато Джак слиза от колата и тръгва към сгуриените блокчета пред входа, изпълняващи ролята на стъпала, червеят на съмнението го загризва още по-настоятелно. Вече въобще не знае защо е тук. Хрумва му, че в момента не може да направи нищо за Танси Френо, освен да я съжалява, поради което му е адски неловко.

После му идва наум, че съмнението всъщност прикрива истинските му чувства, свързани с безпокойството, породено от караваната. Въобще не му се иска да влиза в нея. Всичко останало са празни приказки, но няма друг избор, освен да продължи. Погледът му попада върху изтривалката — успокояващ елемент от нормалния свят, който вече започва да му се изплъзва — стига до дъсчената площадка и тропа на вратата. Отговор не следва. Танси сигурно още спи и няма никакво желание да се буди. На нейно място би останал в леглото колкото се може по-Дълго. На нейно място нямаше да става със седмици. Отново превъзмогва нежеланието си, потропва и виква:

— Танси? Събуди ли се вече? Отвътре се обажда тих гласец:

— От какво?

„О-ох“ — възкликва мислено той и уточнява:

— От сън. Аз съм Джак Сойер, Танси. Запознахме се снощи. Помагам на полицията и ти обещах днес да мина да те видя.

Към вратата приближават стъпки.

— Вие ли сте онзи, дето ми подари цветята? Той беше много мил човек.

— Аз съм.

Ключалката прещраква, валчестата дръжка се завърта. Вратата се открехва едва-едва. В тъмнината се мярва мургаво лице, проблесва око.

— Вие сте. Влизайте, бързо. Бързо! — Отдръпва се навътре и му прави път, колкото да се провре през пролуката. Веднага щом гостът влиза, тя хлопва вратата и отново я заключва.

Приглушената светлина, която позлатява завесите и щорите, сякаш подчертава сумрака в стаята. Над мивката е включена мъжделива крушка, друга слаба лампа осветява масичка, на която са поставени бутилка бренди с кафе, мръсна чаша, украсена с картинка на анимационен герой и албум с изрезки от вестници. Наполовина в осветеното поле попада и поставеният до масата нисък тапициран стол. Танси Френо се дръпва от прага и прави две грациозни стъпчици към новодошлия. Навежда глава и сключва длани под брадичката си. Той се ужасява от жадния стъклен блясък в погледа й. Тази жена не се вписва дори и в най-разтегливото определение за психическо здраве. Джак не знае какво да й каже.

— Бихте ли желали да… седнете? — С маниерен жест на любезна стопанка тя посочва дървен стол с висока облегалка.

— Разбира се, стига да не възразяваш.

— Че защо да възразявам? Аз ще седна на своя стол, защо вие да не седнете на онзи?

— Благодаря — отвръща Джак, сяда и проследява с поглед как домакинята пристъпва до вратата да се увери повторно дали е заключена. Доволна от резултата, му хвърля ослепителна усмивка и с леки стъпки доприпква до своя стол, движейки се грациозно като балерина. Джак я изчаква да седне и казва:

— Страхуваш се някой да не влезе ли, Танси? Затова ли заключваш?

— О, да — отвръща тя, привежда се и престорено бърчи чело като момиченце, което си придава сериозен вид. — Само че не някой, а нещо. И аз никога, никога вече не ще го пусна отново в къщата си, за нищо на света. Но вас ще ви пусна, защото сте много мил човек и ми подарихте онези прекрасни цветя. Освен това сте много красив.

— От Горг ли се криеш, Танси? От Горг ли се страхуваш?

— Да — превзето отвръща тя. — Ще пиете ли чаша чай?

— Не, благодаря.

— Е, аз пък ще пийна малко. Чаят е много, много хубав. На вкус прилича на кафе. — Повдига вежди и му отправя сияен въпросителен поглед. Той клати глава. Без да помръдва от мястото си, Танси си налива два пръста бренди. Джак забелязва, че героят от анимационен Филм на картинката е Скуби-Ду. Танси отпива от чашата:

— М-м, че вкусно. Имате ли си приятелка? Защото ако си нямате, бих могла да ви стана, особено ако по-често ми подарявате от онези прекрасни цветя. Сложих ги във ваза. — Произнася думата маниерно, като дама от висшето бостънско общество. — Виждате ли?

Момините сълзи вехнат на кухненския плот в буркан, пълен до половината с вода. Далеч от Териториите няма да изкарат дълго. Джак предполага, че не смогват на бързината, с която ги отравя този свят. Всяка капка добрина, която впръскват в заобикалящия ги мир, сякаш изпива съкровената им същност. Той си дава сметка, че Танси се крепи само благодарение на полъха от Териториите, излъчван от момините сълзи — когато те умрат, защитната маска на момиченце ще отиде по дяволите и лудостта ще я погълне. Готов е да си заложи главата, че лудостта е причинена от Горг.

— Самата аз имам гадже, обаче той не се брои. Казва се Лестър Мун, Бог знае защо Клюна и неговите приятели го наричат „Вонящото сирене“. Лестър изобщо не вони толкова, във всеки случай не и когато е трезвен.

— Разкажи ми за Горг.

Танси вирва кутре, надига чашата с картинката и отпива глътка бренди. После се намръщва:

— О, това е много неприятна тема.

— Искам да науча повече за него, Танси. Ако ми помогнеш, ще се постарая никога повече да не те безпокои.

— Наистина ли?

— Ако ми разкажеш всичко, ще открия убиеца на дъщеря ти.

— Не мога сега да говоря за това. Много е тъжно. — Танси изтупва въображаема троха от скута си. Лицето й се сгърчва, погледът й се променя. За миг пред Джак застава отчаяната, беззащитна Танси, която заплашва да се пръсне от лудост и скръб.

— Горг на човек ли прилича или е нещо друго?

Тя колебливо завърта глава първо наляво, после надясно. Възвръща си самообладанието и отново надява маската, зад която скрива истинските си чувства.

— Горг не прилича на човек. Хич даже.

— Вчера ми каза, че той ти е дал перото, с което се беше закичила. На птица ли прилича?

— Горг не прилича на птица, той е птица. И знаете ли каква. — Отново се привежда и придобива изражението на шестгодишно момиченце, което се кани да каже най-неприличните думи, които знае. — Гарван. Ето какво е той, един голям, стар гарван. Съвсем черен. Но не е лъскав. — Ококорва се, явно предстои да каже нещо много сериозно: — Горг е черният Плутонов бряг. Това е от едно стихотворение, което госпожа Норманди ни преподаваше в шести клас — „Гарванът“ от Едгар Алан По.

Като споделя тази подробност, Танси се изправя и самодоволно го измерва с поглед. Той подозира, че самодоволното изражение навярно е било присъщо на преподавателката по литература, ала погледът й положително не е бил жаден и някак нездрав като погледа на Танси.

— Черният Плутонов бряг не е в този свят — продължава тя. — Вие знаехте ли го досега? Простира се по продължение на този свят и отвъд него. Ако искате да отидете там, трябва да намерите вратата.

Джак внезапно осъзнава, че разговорът му напомня за срещата с Джуди Маршал, но пред него стои друга Джуди, лишена от онази дълбочина на душата и невероятна смелост, които бяха спасили от лудостта майката на Тайлър. В мига, в който споменът за нея изплува в съзнанието му, му се приисква да я види, при това желанието му е толкова силно, че тя му се струва ключът към загадката. Но ако тя е ключът, тя е и вратата, към която приляга ключът. Идва му да изскочи навън, да побегне от мрачната, налудничава атмосфера в караваната, да отложи срещата с „Гърмящата петорка“ и да подкара с висока скорост по магистралата към Ардън, към мрачната болница оттатък хълма, където лъчезарната Джуди Маршал е открила свободата, попадайки в психиатричното отделение.

— Но аз въобще не искам да я намирам, защото не искам да ходя там — напевно нарежда Танси. — Черният Плутонов бряг е лошо място. Там всичко е в пламъци.

— Откъде знаеш?

— Горг ми каза — шепнешком отвръща тя. Бързо отмества поглед и се втренчва в чашата с картинка на Скуби-Ду. — Горг обича огъня. Но не защото топли. Защото руши, а той много обича разрушението, Горг каза… — Тя клати глава и надига чашата. Но вместо да отпие, я накланя така, че течността да потече към ръба, сетне лочи като куче. Отново извръща поглед към Джак. — Мисля, че моят чай е вълшебен.

„Бас държа“ — мислено се съгласява той и сърцето му едва не се пръсва от жал за крехката, объркана Танси. — Тук не може да се плаче — заявява тя. — Стори ми се, че ви се плаче, но не може. Госпожа Норманди не позволява. Затова пък можете да ме целунете. Искате ли да ме целунете? — Разбира се, че искам. Но госпожа Норманди не разрешава и цеелувки.

— Така ли? — Танси отново близва от течността. — Да го отложим за после, като излезе от стаята. Освен това можете да ме прегърнете като Лестър Мун. Каквото ми прави Лестър, можете да ми правите и вие.

— Благодаря, Танси. Ще ми разкажеш ли какво друго ти каза Горг?

Тя накланя глава и ту хапе, ту свива устни.

— Каза, че е дошъл тук през една горяща дупка. И още, че съм майка и трябва да помогна на дъщеря си. В стихотворението дъщерята се казва Ленора, но истинското й име е Ърма. Освен това Горг ми съобщи… че един гаден старец е изял крака на моята Ърма, но можели да й се случат много по-лоши неща.

В продължение на няколко секунди Танси се затваря в себе си, сякаш изчезва зад неподвижен екран. Устните й са открехнати, дори не мигва. Когато най-сетне се завръща от мястото, на което се беше пренесла, напомня бавно оживяваща статуя. Говори толкова тихо, че гласът й почти не се чува:

— Моята задача беше хубавичко да го подредя. Само че вие ми дадохте онези красиви момини сълзи, пък и той не беше който трябва, нали?

На Джак му идва да изкрещи.

— Каза, че можело да й случат и по-лоши неща — недоверчиво шепне Танси. — Но не обясни какви, а направо ми показа. И докато гледах, изпитах усещането, че очите ми горят. Макар че виждах.

— Какво видя?

— Нещо много, много голямо, цялото от огън, което се издига високо в небето. — Млъква и по тялото й пробягва тръпка, която сгърчва лицето й, плъзва по жилите й и сякаш излита през връхчетата на пръстите й. — Ърма не е там. Не, не е там. Била е убита и гадният старец е изял крака й. Изпратил ми писмо, но аз така и не го получих. Горг ми го прочете. Не искам да мисля за това писмо. — Говори досущ като момиченце, което разказва история, чута отнякъде, или пък съчинена от самото него. Плътна завеса разделя Танси от онова, което е преживяла, именно тази завеса я крепи жива. Джак се пита какво ли ще се случи, когато момините сълзи увехнат.

— А сега — заявява тя, — щом няма да ме целунете, по-добре си вървете. Искам да остана сама.

Изненадан от решителния й тон, Джак се изправя и понечва да изрече някоя безсмислена любезност. Но Танси му посочва вратата.

* * *

Навън въздухът сякаш е натежал от неприятни миризми и вредни газове. В момините сълзи е имало повече сила, отколкото е предполагал — във всеки случай достатъчно, за да про чистят и освежат стаята на Танси. Земята, по която стъпва, е спечена като камък, въздухът е сух и някак кисел. На връщане към пикапа Джак диша насила, но знае, че това е единственият начин по-бързо да се пренастрои към нормалния свят. Към своя свят, макар да му се струва отровен. Има едно-единствено желание — да отпраши по шосе №93 към любимото място на Джуди Маршал, да се спусне оттатък хълма, да прекоси Ардън и паркинга пред болницата, да прекрачи портала, да преодолее съпротивата на доктор Спигълман и Джейн Бонд Надзирателката, докато се озове в живителното присъствие на Джуди Маршал.

 

Вече е почти убеден, че е влюбен в нея. Може би действително я обича. Знае, че има нужда от нея — Джуди е неговата врата и неговият ключ. Неговата врата, неговият ключ. Каквото и да означава това, е истина. Да, добре, жената, от която има нужда, е омъжена за изключително симпатичния Фред Маршал, но Джак не иска да се жени за нея; всъщност дори не иска да я люби, съвсем не — единственото му желание е да се изправи пред нея и да види какво ще се случи. Защото нещо ще се случи, ясно е като бял ден, но като се опита да си представи какво, пред очите му избликва фонтан от алени перца — далеч не онова, което се надява да види.

Изведнъж му се завива свят; подпира се на кабината на пикала, вкопчва се в дръжката на вратата. И двете повърхности парят до болка, затова бързо отдръпва длани и известно време ги размахва във въздуха. Качва се на колата, но и седалката се е нагорещила. Сваля стъклото и като си дава сметка, че светът наоколо е възвърнал обичайния си мирис, го жегва болка. Хубаво рае. На лято. Та накъде е потеглил? Странен въпрос, но като се връща на шосето и изминава трийсетина метра, отляво изниква ниската сива дървена постройка на бар „Санд“ и Джак без никакво колебание вкарва пикапа в абсурдно просторния паркинг, сякаш през цялото време е знаел, че идва именно тук. Търсейки сянка, бавно заобикаля сградата, където съзира единствения бегъл намек за градинско оформление — широко кленово дърво в отсрещния край на паркинга, издигащо се насред асфалта. Паркира доджа на сянка и слиза, но оставя стъклата свалени. На паркинга има само две други коли, от които лъхат горещи вълни.

Часът е единайсет и двайсет. Стомахът му се свива от глад, тъй като закуската му се състоеше от чаша кафе и препечена Филийка, намазана с мармалад, освен това се храни преди три часа. Предчувства, че го очаква дълъг следобед. Може би няма да е зле да похапне, докато чака мотоциклетистите.

Влиза през задната врата на бар „Санд“ и попада в тясно сервизно коридорче, което води към дълго правоъгълно помещение с лъскав бар в единия край и масивни дървени сепарета в другия. В средата му са поставени две билярдни маси, разделени от стена, на която е монтиран джубокс. В предния край на залата, на около три метра над измития дървен под, е монтиран голям телевизионен екран, който се вижда отвсякъде. След ослепителното слънце на паркинга барът се струва на Джак приятно затъмнен; когато погледът му привиква с полумрака, той различава мъждивите отблясъци, хвърляни от няколко лампи.

Барманът — вероятно прословутият Лестър „Вонящото сирене“ Мун — вдига поглед към новодошлия, после отново се зачита във вестник „Хералд“, който е разгърнал на плота. Когато новодошлият се настанява на високо столче от другата страна на бара, Вонящото сирене отново го поглежда. Джак си мисли, че човекът не изглежда толкова противен, колкото очакваше. Носи чиста бяла риза — едва няколко нюанса по-бяла от облото му дребно лице и бръснатата глава. Мун несъмнено има онова характерно полуделово-полунедоволно изражение на човек, който е поел семейния бизнес, но подозира, че призванието му е другаде. Интуицията подсказва на Джак, че именно това излъчване на уморено раздразнение е станало повод за прякора, лепнат му от мотоциклетистите, защото му придава вид на човек, който всеки момент очаква да надуши нещо лошо.

— Предлагате ли нещо за хапване? — пита го.

— Менюто е написано на таблото. — Барманът се извръща и посочва бяла дъска с подвижни букви. Хамбургер, чийзбургер, хотдог, братвурст, килбаса^[1], сандвичи, пържени картофи, пържен лук. Жестът му, който е намек за липсата на наблюдателност, постига целта си.

— Извинявайте, не обърнах внимание — промърморва Сойер. Онзи свива рамене.

— Среден чийзбургер с пържени картофи, ако обичате.

— Обяд се сервира след единайсет и трийсет, както е указано в менюто. Виждате ли? — Отново полуподигравателно посочва към таблото. — Но мама вече подготвя кухнята. Ще й дам поръчката сега, та да стане по-бързо.

Джак му благодари, барманът хвърля един поглед към телевизора и се скрива някъде. След няколко секунди се връща, отново поглежда към екрана и пита клиента какво иска за пиене.

— ДжинджиФилова бира.

Без да откъсва поглед от екрана, Лестър Мун пълни от канелката една халба и бутва чашата към Джак. После плъзва длан по плота, напипва дистанционното и казва:

— Надявам се, нямате нищо против, ама гледам тука един стар Филм. Голям смях. — Натиска някакъв бутон и Джак чува гласа на майка си, която казва: „Смоуки днес май се застоя. Кога ли ще се научи тоя хаймана да носи на пиене?“

Тъкмо да извърне поглед към екрана, и Лестър Мун го пита помни ли Лили Кавано.

— О, да.

— Като малък страшно я харесвах.

— И аз — отвръща Джак.

Веднага позна Филма — „Ужаса на Дедуд Гълч“, комедиен уестърн от 50-те години с участието и на популярния по онова време Бил Таунс, за когото зрителите още си спомнят с топлота и който е нещо като Боб Хоуп на бедняците — в ролята на страхлив комарджия и измамник, който пристига в бутафорното селце Дедуд Гълч, щата Аризона, и много скоро бива набеден за голям стрелец. Красивата и духовита собственичка на бара, известен като „Лейзи Ейт“, явяващ се средище на провинциалния обществен живот — Лили Кавано, е много тачена от сбирщината каубои, безделници, фермери, търговци, шерифи и всякаква друга паплач, които всяка вечер посещават заведението й. Тя изисква от редовните клиенти да оставят оръжията си на входа и да се държат прилично, което граничи с опо-панакс, тоест с невъзможното. В този епизод Лили е сама в заведението и се опитва да пропъди една досадна пчела.

„Пчела за кралицата на второкласните Филми“^[2] — с усмивка си казва Джак.

Лили преследва досадното насекомо с кърпа, мухоловка, парцал, колан. Пчелата ловко се изплъзва, кръжи из заведението, каца ту на бара, ту на масите за игра на карти, ту върху капачката на бутилката уиски, откъдето прескача по капачетата на съседните три бутилки, на капака на пианото, често изчаква противника — който се промъква крадешком и заобикаля издалеч — за да излети миг преди върху й да се стовари поредното оръжие. Епизодът представлява очарователна поредица от гегове, граничещи с фарса, и когато Джаки беше на шест или може би на седем години и едва ли не се напикаваше от истеричен смях при вида на инак оправната си майка, която не може да надхитри едно нищо и никакво досадно насекомо, изведнъж го загложди неудържимо любопитство как са накарали пчелата да се движи по желания от тях начин; майка му обясни, че тази пчела не е истинска, а вълшебна, и е направена в студиото за специални ефекти. Изведнъж Лестър Мун подмята:

— Така и не мога да си обясня как са накарали тая пчела да хвърчи накъдето те искат. Какво, да не би да са я обучили?

— Най-напред са заснели само нея — обяснява Джак, след като си казва, че в интерес на истината Вонящото сирене е съвсем приличен тип със страхотен вкус към актриси. — Пчелата е специален ефект, който е добавен впоследствие. Не е истинско насекомо, а картинка — анимация. Но изобщо не си личи, нали?

— Абсолютно. Сигурен ли сте? А откъде знаете, че е направено точно така?

— Четох в някаква книга — отвръща Джак с универсалния си отговор за подобни въпроси.

Издокаран в разкошен костюм на комарджия, Бил Таунс небрежно влиза през летящите врати на „Лейзи Ейт“ и се ухилва на собственичката, без да забележи, че тя тъкмо се прокрадва към пчелата, за пореден път кацнала върху полирания бар. Намислил си е да ухажва красивата собственичка на заведението, което си личи по наперената му походка.

„Май се връщаш за още, господинчо — посреща го Лили. — Хареса ти тук, а?“

„Съкровище, това е най-очарователният бар западно от голямата Мисури. Напомня ми на мястото, на което изпреварих Влак Джак Макгърк и пръв извадих револвера. Горкият Блак Джак. Така и не се научи кога да го вади.“

Бръмчейки като изтребител, вълшебната пчела — измислица в измислицата — каца върху шикозната шапка на Бил Таунс. Лицето му се криви от комичен ужас, сякаш е от каучук. Той размахва ръце, подскача като ужилен и пищи. Пчелата кръжи около паникьосания псевдострелец, демонстрирайки фигури от висшия пилотаж. Контешката му шапка пада, грижливо пригладената му коса пада на челото. Предпазливо се примъква към масата, истерично махва с ръка, скрива се под дървения плот и започва да вика за помощ.

Без да откъсва поглед от подхвърчащото насекомо, Лили отива до бара, взима чаша и сгънат вестник. Застава до масата, следейки с поглед кръжащата пчела. Мята се като тигрица и с помощта на чашата я захлупва на масата. Насекомото по-нечва да излети, но се удря в стъкленото дъно. Лили леко повдига ръба, подпъхва отдолу сгънатия вестник, после взима чашата като затиска с вестника отвора й.

Камерата се отдръпва и зрителят вижда страхливия комарджия, който надзърта изпод масата, докато красивата жена отваря летящата врата и пуска пчелата на свобода.

— Чийзбургерът ви е готов, господине — обажда се зад него ЛестърМун.

През следващия половин час Джак яде сандвича и се опитва да се потопи в „Ужаса на Дедуд Гълч“. Кюфтето е страхотно, номер едно, с онази сочност, която се получава само на добре намазнена скара, а картофките са божествени, със златиста хрупкава коричка, но вниманието му е насочено към Филма. Не защото го е гледал поне десет пъти — бедата е в Танси Френо. Определени нейни изказвания го разтревожиха. Колкото повече размишлява над думите й, все по-малко разбира какво става.

Според Танси гарванът на име Горг пристигнал от свят, разположен отвъд нашия и по протежението му. Вероятно е имала предвид Териториите. Нарече ги с една фраза от „Гарванът“ на По — „черният Плутонов бряг“, което е забележително постижение за неука жена като Танси, но описанието никак не подхожда на Териториите. Горг й бил казал, че в неговия свят всичко е в пламъци, а дори Прокълнатите земи не отговаряха на това описание. Джак помнеше Прокълнатите земи и странния влак, който пренесе двама им със Здравомислещия Ричард през огромната червена пустиня. Странни същества живееха там — човеци-алигатори и птици с брадати маймунски лица — но със сигурност нямаше пламъци. Прокълнатите земи бяха по-скоро следствие от някогашен катаклизъм отколкото действащ пожар. Какво друго каза Танси? „Нещо много, много голямо, цялото от огън, което се издига високо в небето.“ Какво е видяла, каква гледка е разкрил пред очите й Горг? Съдейки по описанието, нещо като гигантска горяща кула или висока постройка, обгърната от пламъци. Горяща кула, горяща постройка в горящ свят — нима е възможно да става дума за Териториите?

През последните четирийсет и осем часа той два пъти попадна в Териториите, но там срещаше единствено красота. Нещо повече от красота — пречистване. Най-съкровената истина, която Джак знае за Териториите, е, че те крият някакво свещено вълшебство — онова вълшебство, което се излъчва от Джуди Маршал. Благодарение на него Териториите даряват човешките същества с чудна благодат. Животът на онази удивително корава и толкова обична жена, която тъкмо прави Бил Таунс за смях на екрана, беше спасен с предмет, донесен от Териториите. И понеже е бил в Териториите — а може би и защото е държал Талисмана — почти всеки кон, на който залагаше, печелеше, дивидентите от всяка акция, която купуваше, се умножаваха тройно, при игра на покер всяка ръка, която му се паднеше, печелеше пода.

Тъй че за кой свят говори Танси? И какви са тези щуротии за Горг, който бил дошъл през горяща дупка?

При вчерашното си пренасяне Джак усети нещо неприятно, нещо нездраво, идващо от югозапад, и предположи, че именно там ще намери двойника на Рибаря. Трябва да убие и Рибаря и двойника — няма значение кой ще бъде пръв — след смъртта му силите на другия ще отслабнат. Но…

Пак няма логика. Когато пътуваш между световете, просто се пренасяш — не е нужно да палиш огън на края на света, за да преминеш в друго измерение.

Няколко минути преди дванайсет часа рев на мотоциклети заглушава гласовете от екрана.

— Ъ-ъ, господине, не знам дали не е време да си вървите — подхвърля Мун. — Това е…

— „Гърмящата петорка“ — довършва Джак. — Знам.

— Хубаво. Просто някои клиенти си изкарват акъла, като ги видят. Но ако човек се държи добре с тях, всичко е наред.

— Зная. Няма причини да се тревожите.

— Искам да кажа, че ако ги почерпите бира или нещо друго, няма да ви закачат.

Джак слиза от високото столче и фиксира с поглед бармана.

— Лестър, не се страхувай. Те идват при мен.

Онзи мига на парцали. Едва сега на Джак му прави впечатление, че веждите му са тънички и извити като на жена-вамп от 20-те години.

— Ами аз тогава най-добре да взема да наточва една кана пиво. — Изважда грамадна кана изпод бара, поставя я под кранчето на „Кингсланд“ и го отвърта. В съда руква плътна струя кехлибарена течност, която започва да се пени.

Бученето на мотоциклетите се превръща в грохот — вече са пред сградата — после рязко замлъква. В заведението връхлита Клюна Сейнт Пиер, следван от Доктора, Мишока, Съни и Кайзера Бил. Приличат на викинги и Джак се радва, като ги вижда.

— Сирене, спри тоя телевизор, ега ти — реве Клюна. — И не сме дошли да пием, тъй че излей тая кана в мивката. То и без друго, както наливаш, всичкото е пяна. После моментално се омитай в кухнята при майка си. Имаме да свършим с този човек една работа, която тебе хич не те засяга. — Добре, Клюне — угоднически се съгласява Мун. — Само една секунда.

— Дадено, но нито миг повече.

Клюна и останалите се нареждат на бара — някои се зверят предизвикателно на Сиренето, други съзерцават Джак с малко по-дружелюбен поглед. Мишока още носи плитчици и се е намазал под очите със светлоотразяващ черен крем, поради което прилича на футболист. Кайзера Бил и Съни отново са вързали косите си на опашки. Бирата и пяната изтичат от каната и се процеждат в канала.

— Изчезвам, момчета — с треперщ гласец произнася Мун, стъпките му заглъхват към кухнята. Хлопва се врата.

Членовете на „Гърмящата петорка“ се разпръсват и се нареждат пред Джак. Повечето отново скръстват ръце на гърдите си, мускулите им изпъкват.

Джак избутва чинията в другия край на бара и казва:

— Преди снощните събития някой от вас чувал ли беше за Джордж Потър?

* * *

Джак се е подпрял на ръба на билярдната маса, извърнат с лице към Клюна и Доктора, които са се настанили на високите столчета и се облягат на бара. Кайзера Бил, който стои до Клюна, е свел глава и притиска пръст към устните си. Мишока се е изтегнал на втората билярдна маса и подпира глава на ръката си. Съни удря един в друг юмруците си и с мрачно изражение крачи между бара и джубокса.

— Ама сигурен ли си, че не каза „Блийк Хаус“, като романа на Дикенс? — пита Мишока.

— Сигурен съм — отговаря Джак и си напомня, че не е нужно да се учудва всеки път, когато някое от момчетата даде да се разбере, че има университетско образование. — Каза „Блак Хаус“.

— Боже господи, почти ми се струва, че… — Мишока тръсва глава.

— Как се казваше предприемачът? — повторно пита Клюна.

— Бърнсайд. Първото му име вероятно е Чарлс, известен още с прякора „Приятелчето“. Това не е истинското му име, сменил го е много отдавна, преди това се е казвал нещо като „Биър Стейн“.

— Биърстейн? Бърнстейн?

— Това се опитвах да кажа.

— И ти мислиш, че той е Рибаря.

Джак кима. Клюна напрегнато се взира в него, сякаш се опитва да проникне чак в задния му мозък.

— С каква вероятност?

— Деветдесет и девет процента. Той е подхвърлил снимките в стаята на Потър.

— По дяволите! — Клюна рязко се изправя и минава зад бара.

— Длъжен съм да се уверя, че няма да пропуснем най-елементарното. — Навежда се и след малко се изправя с телефонния указател в ръка. — Разбираш ли какво имам предвид? — Отваря справочника на бара, прелиства няколко страници, връща се няколко страници и проследява с дебелия си показалец колонката с фамилни имена. — Няма Бърнсайд. Лоша работа.

— Но идеята е добра — отвръща Джак. — Вече я изпробвах тази сутрин.

На връщане от джубокса Съни спира и завира пръст в лицето на Джак.

— Кога е била построена тая смотана къща?

— Преди трийсетина години. През седемдесетте.

— Хубаво, ама по онова време сме били още хлапета в Илинойс. Защо мислиш, че знаем нещо за нея?

— Защото непрекъснато обикаляте с мотоциклетите. Казах си, че има доста голяма вероятност да сте попадали на нея. Освен това била населена с духове — това са обичайните слухове за подобни къщи. „Но не и за тази“ — добавя мислено. Обичайно се приема, че една къща е населена с призраци, когато е стояла необитаема няколко години, или когато в нея се е случило нещо ужасяващо. В конкретния случай обаче самата къща е ужасяваща и хората, които инак биха я обсъждали, почти не си я спомнят. Съдейки по отговора на Дейл, Блак Хаус някак си се е скрила в собствената си несъществуваща сянка.

— Помислете малко. Опитайте се да си спомните. Откакто живеете във Френч Ландинг, чували ли сте някога за къща, над която тегне проклятие? Блак Хаус причинявала нещастия на хората, които са я строили. Работниците я мразели, защото се страхували от нея. Казвали, че като се доближиш, не виждаш собствената си сянка. Твърдели, че била обитавана от духове още докато я изграждали! В крайна сметка всички работници напуснали и Бърнсайд трябвало да довърши строежа сам.

— Значи се намира на някое усамотено място — отбелязва Доктора. — Очевидно подобно чудо надали ще го изтъпанят на показ. Не ще да е в квартал като Либъртивил. Не вярвам да се окаже на Робин Худ Лейн.

— Именно — кимва Джак. — Май трябваше да спомена тази подробност. Потър ми каза, че била „малко встрани от пътя“, както се изрази той, в някаква просека. Значи Доктора има право, къщата наистина се намира в гората. На някое усамотено място.

— Хей, хей, хей — провиква се Мишока, провесва крака от масата сумтейки, се изправя. Присвива очи и се плясва с месестата си длан по челото. — Хм, ако взема сега и да си спомня… — Изръмжава нетърпеливо.

Какво? — Гласът на Клюна гръмва двойно по-силно от обикновено и думата отеква като шума от паве, изпуснато върху циментов тротоар.

— Сигурен съм, че съм го виждал това смотано място — отвръща Мишока. — Стори ми се някак познато още щом заговорихте за него. Върти ми се нещо в главата, ама не мога да се сетя точно какво. Като се замисля — да се помъча да си спомня, де — все ми се привиждат едни такива играещи светлинки. Когато Джак каза, че било затънтено, веднага разбрах какво иска да каже. Представих си го съвсем ясно. Обградено с блещукащи светлинки.

— Няма начин къщата, за която говориш, да е черна — намесва се Джак.

— Естествено, че е черна. В действителност нямаше светлинки, но аз ги видях. — Мишока поднася на околните това свое заключение, сякаш е съвършено логично.

Съни иронично се изсмива, Клюна клати глава и възкликва:

— Егати!

— Не разбирам — упорства Джак.

Сейнт Пиер му прави знак да замълчи и се обръща към Мишока:

— Да не говориш за юли-август преди две години? — Естествено. Лятото на върховния асид. — Той поглежда изпод око Сойер и се усмихва. — Преди две години докопахме един страхотен, ама направо божествен асид. Едно листче ти държи влага пет-шест часа, през които се наслаждаваш на най-невероятни игри на съзнанието. Нито веднъж не се случи някой да изпита нещо кофти. Направо беше жестоко, нали се сещаш?

— Май да.

— Не ти пречи да ходиш на работа, нито да управляваш мотоциклет. Яхваш машината и духваш накъдето ти видят очите. Ежедневните задължения изглеждаха фасулска работа. Никакви странични ефекти, функционираш на някакви свръхнива, далеч над познатия ти максимум.

— Тимъти Лиъри^[3] явно не е бил чак толкова заблуден — отбелязва Доктора.

— Господи, беше фантастично — продължава Мишока. — А като го изразходвахме до дупка, всичко свърши. Тая история с асида, имам предвид. Като не можеш да си намериш точно от него, въобще не си струва да се друсаш. Така и не разбрах откъде се взе.

— Не ти и трябва да знаеш — промърморва Клюна. — Повярвай ми.

— Значи си бил на асид, като си видял Блак Хаус — отбелязва Джак.

— Именно. Затова видях светлинките.

Клюна задава въпрос, като натъртено произнася всяка дума:

— И къде е тя, Мишок?

— Не знам с точност. Чакай малко, остави ме да говоря. Случи се през същото лято, когато свалих Нанси Хейл, помниш ли я?

— Разбира се. Жалко за момичето. — Извръща поглед към Джак и пояснява: — Непосредствено след края на лятото малката Нанси почина.

— Тази история ме скапа — продължава Мишока. — За отрицателно време Нанси сякаш разви алергия към въздуха и слънцето. Постоянно й беше зле. Избиваха я обриви по цялото тяло. Не можеше да излиза на открито, защото очите я боляха от светлината. Лекарят не можа да разгадае какво й е и я заведохме в голямата болница в Ла Ривиер, но и там не успяха да й поставят диагноза. Консултирахме се и с няколко души от клиниката „Мейо“, ала напразно. Нанси буквално се топеше пред очите ми, и то в страшни мъки. Да ти се скъса сърцето. Моето поне се късаше.

Дълго мълчи, взирайки се в ръцете си, а останалите не обелват и дума. Най-сетне той вдига глава и продължава:

— Ето какво си спомням. Случи се една събота… с Нанси бяхме взели от върховния асид, бяхме на фаза и се разкарвахме по разни приятни места. Ходихме в градината край реката в Ла Ривиер, после отпратихме с мотоциклета до Дог Айлънд и Лукаут Пойнт. След това се върнахме и се качихме на скалата… страхотна красота. Никак не ни се прибираше и продължихме да се разхождаме. По едно време Нанси забеляза табела с надпис: „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“, покрай която съм минавал сигурно десетки пъти, без да я забележа. — Поглежда Джак Сойер и добавя: — Не съм сигурен, но ми се струва, че е близо до магистрала №35.

Джак кима.

— Ако не бяхме на асид, приятелката ми за нищо на света нямаше да забележи оная ми ти табела… Чакай, чакай, започвам да си припомням. „Какво е това?“ — пита тя, а аз гледах, гледах, и кълна ви се, едва на третия път я забелязах… една такава очукана и изкривена, с ръждясали дупки от куршуми. Скрита сред клоните. „Явно не искат никой да припарва до пътя — вика Нанси. — Какво ли крият там?“ „Какъв път?“ — питам, и едва тогава го забелязвам. При това „път“ е много силно казано. По-скоро беше пътека, широка колкото да мине кола, при това съвсем малка. От двете страни се издигаха дървета с дебели стволове. Честно казано, не смятах, че там има скрито нещо кой знае колко интересно; мислех си, че ще се натъкнем най-много на някоя срутена барака. Нещо не ми хареса как изглежда.

— Извинявай, какво означава „не ми хареса как изглежда“? — намесва се Клюна. — Виждал съм те да се завираш в какви ли не дупки, за които знаеш, че хич не са цвете. Не ми се прави на загадъчен, Мишок!

— Абе, аз ти казвам как беше, а ти го наричай както си щеш. Табелата сякаш го казваше съвсем ясно: „СТОЙ НАСТРАНА ЗА ТВОЕ ДОБРО.“ Навяваше някакво гадно усещане.

— Защото самото място е било гадно — намесва се Съни. — виждал съм такива места. Те просто не те искат и недвусмислено ти го показват.

Клюна го измерва с поглед и отсича:

— Хич не ме интересува колко е гадно. Ако Рибаря действително живее там, отивам и въобще не ми дреме.

— И аз идвам с теб, ама чакай да си довърша разказа. Предложих на малката да зарежем тая работа и да идем да хапнем пържено пиле, което, съчетано с асида, щеше да ни се стори като райска храна или както там го е казал Колъридж, само че Нанси настояваше да тръгнем по пътеката тъкмо защото се чувстваше по същия начин. Много си падаше по експертиментите и беше ужасно опърничава. Та завих към гората, а малката седи зад мен и вика: „Мишок, не се лигави, дай малко газ“, и аз я послушах; всичко наоколо ми се вижда едно такова адски особено и скапано, но различавам единствено пътеката, която се вие между дърветата, и някакви гадости, които знам, че не са там.

— Дай пример — настоява Съни, все едно е учен, който провежда експеримент.

— Ами, едни тъмни силуети, които заставаха край пътя и ме зяпаха през дърветата. Някои дори хукнаха насреща ми, но аз минах през тях като през дим. Не зная, може пък наистина да са били дим.

— Глупости, било е от дрогата — възразява Клюна.

— Може би, но не останах с такова впечатление. Не забравяй, че върховният асид никога не причинява халюцинации. Както и да е, малко преди да се натъкнем на гадорията, ни в клин, ни в ръкав ми щукна за Киз Мартин. Това си го спомням отлично. Стори ми се, че я виждам пред себе си… изглеждаше досущ както когато я качих в линейката.

— Киз Мартин — повтаря Клюна. Мишока се обръща към Джак:

— Киз беше едно мое гадже от времето, когато бях в университета. Все ни се молеше някой от нас да я повози, един ден Кайзера й разреши да покара неговата машина. Киз адски се изкефи. Но не щеш ли, мина през някаква вейчица…

— Не беше баш вейчица — уточнява Доктора. — По-скоро клонче. Беше бая дебело — може би пет сантима в диаметър.

— Което е напълно достатъчно да те извади от равновесие, особено ако не си много опитен — обяснява Мишока. — Та мина тя през клончето, а моторът се капична; Киз изхвърча от седалката и се просна на пътя. Направо ми спря сърцето, като я видях.

— Загина на място, разбрах го още като видях под какъв ъгъл е отметната главата й — продължава разказа Доктора. — Дори нямаше смисъл от изкуствено дишане. Покрихме я с якетата и аз отидох да викам „Бърза помощ“. Десет минути по-късно я натовариха на линейката. Добре, че едното момче от екипа ме позна от стажа в спешното, иначе можеха да ни създадат проблеми.

— Тъкмо се питах наистина ли си лекар — казва Джак.

— Специализирах хирургия и изкарах задължителния стаж в болницата, след което зарязах всичко — усмихва се Доктора. — Изведнъж ми се стори много по-забавно да се мотая с тия момчета и да се занимавам с пивоварство, отколкото по цял ден да кълцам хората.

— Мишок! — обажда се Клюна.

— Н-да. Но да се върнем към онази история. Тъкмо когато стигнах до завоя на тесния път, насреща ми излиза Киз, виждам я съвсем ясно. Очите й затворени, главата й е клюмнала като лист, който всеки миг ще се отрони. „Само това ми липсва“ — викам си. И пак ме разтресе с пълна сила… чувството, което изпитах, като я видях тогава, на шосето. Казвам ви, изпаднах в амок. Това е точната дума — амок.

Като влязох в завоя, от гората се разнесе ръмжене на куче. И то такова, че тръпки ме побиха Все едно се бяха събрали двайсет огромни кучета, от бесни по-бесни. Направо имах чувството, че ще ми се пръсне главата. Вдигам поглед да видя вълча глутница ли се задава насреща ни, какво ли, обаче ми отне известно време, докато проумея, че причудливият, смътен силует насреща ни е къща. Черна къща.

Малката Нанси ме заудря по гърба и по главата и взе да крещи да спра. Аз, повярвайте ми, нямах нищо против, защото от всичко на света най-малко исках да се приближа до постройката. Набивам спирачки, а Нанси скача от мотора и започва да драйфа край пътя. Държи се за главата и драйфа ли, драйфа. На мен краката ми са като гумени, изпитвам тежест в гърдите. А онова нещо — знам ли какво е било — продължава да беснее в гората и вече приближава. Пак поглеждам към края на пътеката и виждам, че уродливата къща продължава навътре в гората, все едно пълзи между дърветата, само дето стои на едно място. И колкото повече я гледаш, по-голяма става! В този миг забелязвам светлинките, които танцуват около нея, но и те ми се струват опасни. „Стой настрана, Мишок — викат, — махай се оттук.“ На верандата виси втора табела с надпис „ПРЕМИНАВАНЕТО ЗАБРАНЕНО“ и тази ми ти табела… Господи, все едно проблесва като светлинна реклама, сякаш ме предупреждава: „ТОЗИ ПЪТ НЕ СЕ ШЕГУВАМ.“

Струва ми се, че главата ми ще се разцепи, но хващам Нанси, Мятам я на мотора, тя увисва на гърба ми като чувал с картофи.

Ритам стартера, обръщам и се разкарваме оттам. Като се прибрахме у дома, малката се тръшна на легло, три дни не можах да я вдигна. Аз самият имах чувството, че случилото почти се е заличило от паметта ми. Цялата история някак си се обви в мрак. В съзнанието ми. И без това почти нямах време да мисля за тия работи, защото Малката Нанси се разболя и през цялото си свободно време бдях над нея. Доктора й предписа нещо за понижаване на температурата и тя се пооправи, след което продължихме да пием бира, да пушим трева и да се скитаме с мотора както преди, но вече не беше същата. В края на август състоянието й отново започна да се влошава и се наложи да я закарам в болницата. През втората седмица на септември, макар да се бореше със зъби и нокти, Нанси почина.

— Едра ли беше приятелката ти? — пита Джак, представяйки си жена с размерите на самия Мишок.

— На ръст и като телосложение беше горе-долу като Танси Френо — отвръща Мишока, явно изненадан от въпроса. — Вдигах я с една ръка.

— Но не си разказвал тази история на никого, така ли? — На кого да я разкажа? Първо, буквално се бях поболял от тревога по Нанси, пък и историята с къщата съвсем ми беше изфирясала от главата. Но с причудливите работи е така. Вместо да ти се набият в съзнанието, веднага се заличават.

— Много добре те разбирам — промърморва Джак.

— Май и аз те разбирам — обажда се и Клюна, — но мисля, че дрогата те е накарала да се откъснеш от действителността. Ама все пак си я видял… Блак Хаус, де.

— Много си прав.

Клюна се втренчва в Джак.

— А ти твърдиш, че Рибаря — оня изрод Бърнсайд, е построил къщата.

Джак кима.

— Може пък и да живее в нея и да е инсталирал какви ли не устройства да плашат хората.

— Възможно е.

— Тогава ще трябва Мишока да ни заведе на магистралата — да видим дали ще открием пътеката, за която говори. Ти ще дойдеш ли с нас?

— Не мога — отвръща Джак. — Най-напред трябва да се видя с една жена в Ардън, която според мен също може да ни помогне. Тя държи друго късче от мозайката, но не мога да ви обясня за какво става дума, преди да се срещна с нея.

— Значи знае нещо?

— О, да. Знае нещо.

— Добре тогава! — отсича Клюна и става от високото столче. — Както искаш. Но после непременно трябва да поговорим.

— Слушай, непременно трябва да влезем заедно в черната къща. Не знам какво ни чака там и какво ще видим… — Джак млъква, опитвайки се да намери подходящи думи. Сейнт Пиер пристъпва от крак на крак — личи си, че изгаря от нетърпение да издири леговището на Рибаря. — Затова ще ви трябвам. Нещата са много по-сложни, отколкото си мислиш. Съвсем скоро ще разберете за какво говоря и ми се струва, че вие сте в състояние да го проумеете, но ако се опитам да ви разкажа сега, няма да ми повярвате. Като му дойде времето, ще ви трябвам, за да ви водя, ако изобщо успеем да преминем. Ще се благодарите, че съм с вас. Моментът е критичен и никой няма интерес нещата да се оплескат.

— Защо мислиш, че аз ще ги оплескам? — с измамна кротост пита Клюна.

— Всеки ще ги оплеска, ако не разполага с последния къс от мозайката. Потърсете пътеката, която се отклонява от магистралата. Вижте дали Мишока ще успее да намери къщата, която е видял преди две години. Огледайте я отвън, но за нищо на света не влизайте без мен! Върнете се тук и ме чакайте, ще дойда веднага щом се освободя. Надявам да се върна най-късно до три часа.

— Точно къде в Ардън отиваш? Може да се наложи да те потърся.

— В лютеранската болница на Френч Каунти. Ще посетя пациентка, настанена в отделение Г. Ако не могат да ме намерят, оставете съобщение на името на някой си доктор Спигълман.

— Отделение Г, значи? — мърмори Клюна. — Днес май всички са полудели. Добре, може и да се задоволя само с оглед, стига да съм сигурен, че по някое време днес следобед ще ми обясниш как се сглобява мозайката, което според теб съм твърде тъп да схвана.

— Ще стане съвсем скоро, приятелю. Развръзката е близо. А ти може да си всякакъв друг, но не и тъп.

— Сигурно си бил страхотно ченге. Хем смятам, че половината ти приказки са врели-некипели, хем просто не мога да не ти вярвам. — Клюна се обръща и удря с юмруци по барплота: — Сирене! Вече е чисто. Можеш да довлечеш от кухнята бледоликия си задник.