Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (12)

Глава 12

СЛЕД НЯКОЛКО МИНУТИ кандилкащата се камионетка спира сред дърветата на края на горичката, където асфалтираният път се губи сред бурените и високата трева. На няколко метра вляво са строени петте мотоциклета, подпрени на стойките си. Уендъл, който е заел мястото на Фреди Сакнесъм на волана, слиза от пикапа и се отдалечава на няколко крачки с надеждата, че тръпчивата миризма на засъхнала пот, немита плът и престояла бира не е полепнала по дрехите му. Фреди скача от каросерията, а останалите се измъкват от кабината и тряскат вратите, вдигайки само два пъти повече шум от необходимото. Оттук се вижда само изгнилата задна стена на дървената барака, обгърната от избуяли храсталаци, сред които са нацъфтели оранжеви кремове. Чуват се тихи гласове, сред които Уендъл различава този на Клюна Сейнт Пиер. Той оглежда фотоапарата, сваля капачката на обектива и ловко зарежда нова лента, след което бавно се прокрадва покрай мотоциклетите и полусрутената барака.

Скоро вижда чакълестата алея към магистралата, препречена от полицейска патрулна кола, която служи като бариера. Дани Чита и Пам Стивънс оживено спорят с пет-шест мъже и жени, зарязали колите си, все едно са захвърлени играчки. Това няма да продължи дълго — ако от Чита и Стивънс се очаква да играят ролята на бент, то скоро могат да се очакват сериозни пробиви. Толкова по-добре за Уендъл — максималното объркване ще му осигури много по-голяма свобода на действие и повече материал за колоритната статия. Де да можеше да извади диктофона и да запише най-новите си хрумвания още сега:

„Липсата на опит у полицейския началник Гилбъртсън ясно личеше в напразните опити на сержанти Чита и Стивънс да препречат пътя на гражданите, нетърпеливи да видят със собствените си очи най-новото доказателство за маниакалната лудост на Рибаря…

— Хм, никак не е лошо! И по-нататък:

— … но опитният репортер успя да се добере до центъра на събитието, където с гордост и смирение се зае да изпълни дълга си да служи като очи и уши на верните си читатели…“

Ще бъде адски неприятно тези великолепни фрази да отидат на вятъра, но не е сигурен дали ще си ги запомни, а не смее да рискува да чуят гласа му, докато диктува. Промъква се още по-близо до предния вход на бараката.

Ушите на смирения служител на обществото долавят гласовете на Клюна Сейнт Пиер и Дейл Гилбъртсън, които водят изненадващо дружелюбен разговор точно на входа; очите му забелязват Джак, който се появява в полезрението му — носи празен найлонов плик, а около показалеца си върти бейзболна шапка. Носът на смирения радетел за истина пък надушва неописуема воня, гарантираща наличието на разлагащ се труп в съборетината. Движенията на Джак са малко по-енергични от обикновено и макар да е ясно, че чисто и просто отива до колата си, погледът му постоянно шари.

Какво става тук? Гениалният детектив е, меко казано, потаен. Пристъпва като крадец в магазин, който тъпче под якето си задигнатата стока, а не би следвало легендарен герой като него да се държи по този начин. Уендъл вдига апарата и фокусира обекта. „Хванах ли те, Джак, стари мой приятелю, друже мой, драги ми познайнико, подобен на нова-новеничка банкнота или току-що изсечена монета. Усмихни се за снимка, така, я да видим какво държиш?“ Уендъл заснема един кадър и продължава да следи през визьора как Джак се доближава до колата. Подозира, че легендарният полицай не иска никой да го види как ще пъхне вещите в жабката. Лош късмет, моето момче, предаването се записва на скрита камера. Но още по-лош късмет извадиха смирените очи и уши на Френч Ландинг, защото, когато стига до пикапа си, Джак Сойер не сяда в кабината, а започва да търси нещо в каросерията, разкривайки пред обектива на всеотдайния репортер идеална гледка към задните си части, но нищо повече. Всеотдайният репортер все пак снима, за да направи връзка със следващия кадър, който запечатва Джак, вече анфас и не толкова потаен. Скрил е своите съкровища в каросерията на пикапа, но защо толкова държи на тях?

Сякаш мълния поразява Уендъл Грийн. Тръпки пробягват по скалпа му, вълнистата му коса едва не се изправя от възбуда. Гениалната статия току-що се е превърнала в небивало творение. Заглавието, написано с огромни букви, ще гласи: „УБИЕЦ ПСИХОПАТ, ОБЕЗОБРАЗЕН ДЕТСКИ ТРУП И… ПАДЕНИЕТО НА ЕДИН ГЕРОЙ!“ Джак Сойер излиза от порутената барака, носейки найлонов плик и бейзболна шапка, като се мъчи да остане незабелязан, и скрива вещите в пикапа си. Намерил е „находките“ в закусвалнята и ги е отмъкнал изпод носа на своя приятел и най-голям почитател Дейл Гилбъртсън. Гениалният детектив е откраднал улики от местопрестъплението! Уендъл разполага със снимков материал, уличаващ безподобния Джак Сойер, когото с един-единствен съкрушителен удар ще изравни със земята. О, Господи, направо му идва да затанцува, не може да се сдържи — тромаво подскача, без да изпуска верния фотоапарат, устните му са разтегнати в победоносна усмивка.

Уендъл се чувства великолепно, Уендъл тържествува — идва му да зареже четиримата идиоти, които очакват неговия сигнал, и да си вдигне чуковете. Но я чакайте малко, да не се увличаме и да разсъдим трезво. Таблоидите, продавани на касите в супермаркетите, жадуват за една прекрасна зловеща снимка на трупа на Ирма Френо, а тъкмо Уендъл Грийн е човекът, който ще им я осигури.

Той предпазливо пристъпва към входа на закусвалнята и вижда нещо, от което се вцепенява. Четиримата мотоциклетисти са застанали в края на чакълестата алея и очевидно помагат на Чита и Стивънс да отпращат кръвожадните зяпачи, изгарящи от желание да огледат труповете. Теди Рънкълман пуска слуха, че Рибаря е натъпкал в бараката шест, ако не и осем полуизядени трупове на дечица — разпространявайки се из градчето, новината се превръща в нечувана сензация. Ето защо всеки, който желае да помогне на ченгетата, е добре дошъл, само че Уендъл предпочита Клюна и неговите момчета да наливат масло в огъня, вместо да помагат за потушаването му. Наднича иззад ъгъла на постройката, за да огледа какво става. Ако иска да успее, трябва да изчака подходящия момент.

Между автомобилите, скупчени на магистрала №35, се промъква втора патрулка, заобикаля колата на Чита и спира на буренясалата чакълена площадка пред някогашната закусвалня. Отвътре слизат Холц и Неслър — двама новоназначени полицаи, които работят на половин ден — и колебливо се приближават до Дейл Гилбъртсън, полагайки неимоверни усилия да не реагират на вонята, която се усилва с всяка крачка. Още по-трудно им е да скрият изумлението и отвращението си от откритието, че очевидно техният началник води приятелски разговор с Клюна Сейнт Пиер, когото двамата подозират в безчет неназовани престъпления. Те са селски момчета, неизкласили студенти от уисконсинския университет „Ривър фолс“, които си разделят една заплата и полагат такива неимоверни усилия да се задържат в полицията, че имат склонност да виждат всичко в черно-бели краски. Дейл ги успокоява, а Клюна, който спокойно може да ги хване за тънките вратлета и да им размаже главите една в друга като рохки яйца, благо се усмихва.

Вероятно по заповед на полицейския началник новаците се понасят в тръс към разклона с магистралата, пътьом мятайки изпълнени с възхита погледи към Джак Сойер — бедните мухльовци!

Без да бърза, Джак пристъпва към Дейл, двамата разменят няколко думи. Колко неприятно — полицейският началник не подозира, че приятелят му укрива улики, ха! Всъщност дали наистина не подозира — да не би и той да е замесен? Но едно е сигурно — веднъж само „Хералд“ да публикува издайническите снимки, всичко ще излезе наяве.

Междувременно франтът със сламената шапка и тъмните очила преспокойно си стои със скръстени ръце, сякаш всичко е под пълен контрол, а миризмата въобще не достига до него. Уендъл подозира, че този тип е ключов играч. Той взима решенията. Гениалният Сойер и Дейл се стараят да му се харесат — личи по езика на тялото. Жестовете им издават респект, почтително отношение. Ако укриват нещо, то го правят заради него. Но защо? И кой е той, по дяволите? Мъж на средна възраст, на вид петдесет и няколко годишен — явно от поколението на родителите на Джак и Дейл, при това твърде изискан за провинциалист, следователно може да е от Мадисън или от Милуоки. Очевидно не е ченге, но не прилича и на бизнесмен. Доста е самоуверен — това поне личи ясно и недвусмислено.

По магистрала № 35 се задава трета полицейска кола, която паркира успоредно на патрулката на новобранците. Легендарният Сойер и Гилбъртсън посрещат новодошлите — Боби Дюлак и оня дебелак Дит Джеспърсън, но контето със сламената шапка дори не поглежда натам. Това се казва изтънченост. Седи си сам-самичък като генерал, който прави преглед на армията си. Мистериозният мъж вади цигара, запалва я и изпуска облаче бял дим. Джак и Дейл съпровождат новодошлите до едновремешното заведение, а странната птица си пуши цигарата, извисявайки се над земните неща. През прогнилата стена Уендъл чува Дюлак и Джеспърсън, които се оплакват от гадната воня; единият явно вижда трупа и изсумтява: „Уф!“

— Здравейте, момчета! — изпъшква Боби Дюлак. — Не може да бъде…

По гласа му Уендъл определя с доста голяма точност местонахождението на трупа — явно се намира в дъното на помещението.

Но преди трите ченгета и Сойер да излязат от бараката, Уендъл се навежда, насочва обектива и заснема загадъчния човек. За негов най-голям ужас обаче Котака с калпака^[1] ненадейно се извръща към него и възкликва:

— Кой ме снима?

Уендъл рязко се отдръпва зад прикритието на стената, но знае, че онзи сигурно го е видял. Тъмните очила бяха извърнати право насреща му! Тоя тип сигурно има слух като на прилеп, щом чу изщракването на затвора!

— Я излез! — чува го да казва. — Излишно е да се криеш, знам че си тук.

От неудобната наблюдателна позиция Уендъл вижда само една патрулка и понтиака на полицейското управление на Френч Ландинг, които тъкмо се измъкват от задръстването на разклона. Там нещата като че са достигнали критичната точка. Ако не греши, току-що видя как единият мотоциклетист измъкна някакъв човек през спуснатото стъкло на новеничък зелен олдсмобил.

Време е да повика подкрепленията. Той се оттегля зад бараката и прави знак на своята армия. Теди Рънкълман изкрещява, Дудълс надава пронизителен вик като разгонена котка, след което четиримата помощници на репортера се втурват към бараката и за негово огромно задоволство вдигат възможно най-невъобразимия шум.