Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (10)

Глава 10

ПАТРУЛНАТА КОЛА с Том Лънд зад волана напредва по Трета улица към Чейс Стрийт — сирената благопристойно мълчи, синята сигнална лампа на покрива е изключена. В това време Дейл изважда портфейла си и започва да рови в безредно натъпканото задно отделение, което съдържа чужди визитни картички, няколко снимки с опърпани краища, сгънати листчета от бележник. На едно от тях е записано онова, което търси.

— Какво правиш, шефе? — интересува се Том.

— Не е твоя работа. Ти си гледай пътя — намръщено отговаря Дейл. Грабва телефона от поставката на таблото, намръщено бръсва пудрата захар, изпаднала от нечия поничка, и набира номера на мобилния телефон на Джак Сойер, макар да не храни големи надежди да се свърже с него. На четвъртото позвъняване някой се обажда и той с облекчение се усмихва, ала след миг усмивката му се превръща в недоумяваща гримаса. Този глас му е добре познат и би трябвало веднага да се досети чий е, но…

— Ало? — казва човекът, който отговаря вместо Джак на мобилния му телефон. — Говори, който и да си, или замълчи завинаги.

Изведнъж Дейл го разпознава. Ако си беше у дома или в кабинета си, веднага щеше да се досети на кого принадлежи гласът, но при тези обстоятелства…

— Хенри? — Знае, че говори като кръгъл глупак, но не може да се въздържи. — Чичо Хенри, ти ли си?

* * *

Пикапът тъкмо прекосява моста над Тамарак Крийк, когато мобилният телефон на Джак надава досадното си писукане. Той го изважда от джоба си и го тиква в ръката на Хенри.

— Обади се, ако обичаш. Клетъчните телефони причиняват тумор на мозъка.

— Тоест, ти трябва да се пазиш, а аз — не.

— В известен смисъл е така.

— Обожавам тази твоя черта, драги ми приятелю. — С небрежна чупка в китката слепецът отваря устройството: — Ало? — След кратко мълчание допълва: — Говори, който и да си, или замълчи завинаги. — Джак му хвърля един поглед, после отново се съсредоточава върху пътя. Тъкмо подминават магазина на Рой, където ранобудните купувачи хващат най-хубавите салати. — Да, Дейл. Разговаряш с почитаемия си… — Хенри се заслушва, като хем се мръщи, хем се подсмихва. — Заедно с Джак пътуваме с неговия пикап. Джордж Ратбън не е на работа тази сутрин, тъй като KDCU предават пряко летния маратон в Ла Рив…

Пак се заслушва и след известно мълчание обяснява:

— Ако е „Нокия“ — а съдейки по допира и по звученето, мисля, че е именно такъв — значи е по-скоро цифров, отколкото аналогов. Чакай малко. — Обръща се към Джак: — Мобилният ти телефон „Нокия“ ли е?

— Да, но защо…

— Защото цифровите телефони се подслушвали по-трудно — обяснява Хенри и продължава в слушалката: — Да, цифров е, но сега ще ти дам Джак, за да ти обясни всичко. — Подава му телефона, превзето отпуска на скута си сключените си длани и извръща глава към стъклото, сякаш съзерцава пейзажа. „Което може би прави — мислено отбелязва Джак. — Може би по някакъв чудат свой си начин подобно на прилеп прави именно това.“

Отбива пикапа на банкета на шосе № 93. По принцип не обича мобилните телефони — смята ги за робските окови на двайсет и първи век, но ненавижда да шофира, докато разговаря. Пък и днес няма опасност Ърма Френо да избяга.

— Дейл?

— Къде си? — напрегнато пита полицейският началник, което веднага подсказва на Джак, че тази сутрин Рибаря не е стоял със скръстени ръце. „Господи, дано да не е убил поредното дете! Дано не е това, не, още не!“ — Защо си с Хенри? И Фред Маршал ли е с вас?

Сойер започва да обяснява за промяната в плана, но Дейл не го оставя да продължи:

— Слушай, не знам какво правиш, но искам веднага да отидеш в едно заведение, което отдавна не работи; нарича се „При Ед: кренвирши и други вкусотии“ и се намира недалеч от „Голтсис“. Хенри ще ти помогне да го намериш. Рибаря се обади в участъка, Джак. Позвънил е на 911 и е обяснил, че трупът на Ърма Френо е там. Всъщност не е споменал името на малката, само е намекнал за „една изненада“.

„Ченгето още не бърбори несвързано, но скоро ще започне“ — мислено отбелязва Джак с безразличието на психиатър, наблюдаващ проявата на характерни симптоми при пациент.

— Джак, трябва да ми помогнеш, наложително е…

— И без друго отиваме там — тихо го прекъсва Сойер, макар че тъкмо в този миг не отиват никъде; спрели са на банкета от време наа време покрай тях профучават автомобили. — Какво?!

Надявайки се, че твърденията на Хенри и Дейл за отличните качества на дигиталните устройства са верни, Джак разказва на полицейския началник за тазсутрешната „пратка“, долавяйки как слепецът, който уж гледа през стъклото, е наострил уши. Завършва разказа си, като обяснява как шапката на Тай Маршал е била поставена върху кутията, съдържаща перата и стъпалото на Ърма Френо.

— Мътните… — подхваща Дейл, но гласът му секва. — Мътните го взели.

— А ти какво предприе? — пита Джак. Полицейският началник покорно обяснява мерките, които е предприел. Сойер си казва, че полицаят се е справил сравнително добре — поне дотук — само тази работа с Арнолд Храбоуски никак не му се нрави. Подозира, че въпреки старанието му от Лудия унгарец никога няма да излезе способно ченге. В Ел Ей на такива като него им викаха „Мейбъри, Безплатна доставка в отдалечен земеделски район“^[1].

— Проверихте ли телефона в „Севън-Илевън“?

— Ама това е уличен автомат — натъртва Дейл, сякаш обяснява на малко дете.

— Да, но по него може да има отпечатъци. Тоест, несъмнено е покрит с милиарди отпечатъци, обаче криминолозите могат да изолират най-пресните. При това с лекота. Възможно е престъпникът да е бил с ръкавици, ала все пак трябва да проверите за пръстови отпечатъци. Ако праща послания, оставя визитни картички и пише писма на родителите, значи е преминал във Втора фаза. Само по себе убийството не му е достатъчно. Вече иска да си разменяте ходове, да поиграе с теб. Може би дори иска да бъде заловен като синът на Сам^[2].

— Телефонът. Пресни отпечатъци по слушалката — гузно промърморва Дейл. Достойнството му е засегнато и на Сойер искрено му дожалява за него. — Господи, започвам да разбирам, че това разследване не е лъжица за моята уста…

Джак не желае да обсъждат този въпрос, затова бърза да го прекъсне:

— Разполагаш ли с хора, които да изпратиш в „Севън-Илевън“?

— Ами май Дит Джесперсън и Боби Дюлак са свободни. Джак решава, че Боби е твърде способен полицай, за да са губи времето в закусвалнята, намираща се в края на града, затова съветва Дейл:

— Кажи им да запечатат с жълта лента апарата и да разпитат човека, който обслужва бара. После да дойдат при нас в закусвалнята на Ед.

— Добре. — След известно колебание Дейл задава още един въпрос. Очевидно е напълно съкрушен и вече е на път да капитулира, което причинява мъка на Джак: — Какво още да направя?

— Съобщихте ли на щатската дирекция? А в окръжното управление? Известен ли е служителят на ФБР? Онзи, дето се мисли за Томи Лий Джоунс?

Дейл изсумтява:

— Ъ-ъ… всъщност… реших да поизчакам.

— Правилно — отсича Джак. Свирепото задоволство в гласа му кара Хенри да повдигне вежди и да отклони слепия си взор от природния пейзаж, обръщайки лице към своя приятел.

* * *

Нека отново се издигнем — с крилете на орела, както би казал преподобният Ланс Ховдал, лютеранският пастор на Френч Ландинг — и да полетим обратно към града над шосе № 93, опънато като черна кордела. На кръстопътя с магистрала № 35 завиваме надясно. Подминаваме изоставената пътека, която не води към златни мини и скритите съкровища на някой дракон, а към онзи изключително неприятен черен дом. Встрани се извисява футуристичният купол на „Голтсис“ (е… поне според разбиранията за футуризъм през седемдесетте години). Познатите ориентири са по местата си, включително буренясалата чакълеста алея, която се отклонява наляво от главния път и води към останките от някогашния замък на съмнителните удоволствия, собственост на Ед Гилбъртсън.

Нека изпърхаме с криле и да се спуснем върху телефонната жица в непосредствена близост до алеята. Горещите клюки гъделичкат птичите ни крачка — Мъртъл Харингтън, приятелката на Пола Храбоуски, тъкмо уведомява Ричи Бъмстед за трупа (труповете) в закусвалнята на Ед, а Ричи на свой ред ще съобщи новината на Клюна Сейнт Пиер — скърбящ баща и духовен предводител на Гърмящата петорка. Колкото и да е срамно да си го признаем, бръмченето на гласовете по жицата ни доставя удоволствие. Безспорно клюкарстването е гнусно, но определено действа ободряващо.

От запад се задава патрулна кола — Том Лънд е зад волана, а Дейл Гилбъртсън седи до него. От изток наближава виненочервеният додж на Джак. Двата автомобила се срещат при отклонението към някогашната закусвалня на Ед. Джак прави знак на Дейл да минат първи и завива след тях. Ние размахваме криле, издигаме се високо в небето и ги изпреварваме на местопрестъплението. Настаняваме се върху ръждясалата бензинова колонка, откъдето ще следим развоя на събитията.

* * *

Джак бавно върви към полусрутената барака по запустялата алея, обрасла с високи бурени и златник. Търси следи от предишен посетител, но забелязва само пресните отпечатъци от автомобилните гуми на полицейската кола.

— Май сме сами — съобщава на Хенри.

— Да, но докога?

„Няма да е за дълго“ — би казал Сойер, ако си направеше труда да отговори. Той обаче безмълвно паркира до патрулната кола и слиза от пикапа. Хенри сваля стъклото, но остава на седалката, както му е наредено.

Навремето закусвалнята на Ед представляваше най-обикновена дървена барака, дълга почти колкото товарен вагон на железопътната компания „Бърлингтън Нодърн“ и със същия плосък покрив. Откъм южната страна имаше три гишета, на едно от които се продаваше сладолед. На гишетата от противоположната страна пък се поръчваха гнусни кренвирши и още по-гнусна риба с пържени картофки за вкъщи. В бараката се помещаваше ресторантче с бар и високи червени столчета. Но южната стена се е срутила до основи може би под тежестта на снега. Стъклата на прозорците са изпочупени. Тук-там по стените се мъдрят графити — „Еди-кой си лапа кур“, „Чукахме Пати Джарвис до припадък“, „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН“ — но надписите не са колкото очакваше Джак. Високите столчета са разграбени, останало е само едно. Щурчетата разговарят помежду си в тревата. Чуват се много ясно, но жуженето на мухите в бараката е по-силно. Вътре кръжат цели рояци, сякаш е свикан Редовен конгрес на двукрилите насекоми. И…

— Надушваш ли нещо? — пита Дейл.

Джак кима. Естествено, че надушва. Тази миризма вече му е позната, но сега се усеща много по-натрапчиво. Тук има много повече от останките на Ърма Френо и вони по-силно — наличното количество разложена плът надхвърля вместимостта на една-единствена кутия за обувки.

Том Лънд е извадил носна кърпа и бърше изкривеното си от ужас лице. Наистина е топло, но не чак толкова, че по челото и страните му да се стичат реки от пот. Кожата му е придобила сивкав оттенък.

— Сержант Лънд — обръща се към него Джак.

— А? — Том стреснато се извръща и го стрелва с обезумял поглед.

— Възможно е да ви се повдигне. Ако не можете да се въздържите, дръпнете се встрани. — Джак сочи буренясала пътека — на вид по-занемарена и от отклонението — която се губи в треволяците в неясна посока. Може би лъкатуши през полето и извежда някъде при „Голтсис“.

— Нищо ми няма — отвръща младокът.

— Не се и съмнявам. Но ако се наложи да се облекчите, нека не е върху нещо, което може да се окаже улика.

— Огради с жълта лента цялата постройка — намесва се Дейл.

— Джак, може ли за момент?

Хваща го под ръка и го повежда към пикапа. Макар да е ангажиран с какви ли не други мисли, Сойер машинално забелязва каква силна ръка има полицейският началник. Въобще не трепва. Все още.

— Какво има? — пита го малко нетърпеливо, когато застават до пикапа. — Нали искахме да поогледаме, преди тук да се е появило и куцо, и сакато? А може би нещо не съм разбрал…

— Дай стъпалото, Джак — отвръща Дейл и добавя: — Чичо Хенри, изглеждаш много шик.

— Благодаря.

— Какви ги говориш? — недоумява Джак. — Стъпалото улика. Шефът на полицията кимва:

— Именно, но мястото й е тук. Освен ако нямаш намерение да висиш двайсет и четири часа в Мадисън да отговаряш на въпроси.

Джак възнамерява да му каже, че не е необходимо да се занимават с глупости и да пропиляват малкото време, с което разполагат, но се отказва. Изведнъж си дава ясна сметка как умници от леката категория като Браун и Блак ще изтълкуват факта, че стъпалото е у него. Да не говорим за умници от тежката категория като Джон Рединг от ФБР. Блестящ полицай се пенсионира на невъзможно млада възраст и се оттегля в невъзможно пасторално градче на име Френч Ландинг, щата Уисконсин. Фрашкан е с пари, чийто източник е, меко казано, неясен. Но виж ти какво съвпадение — в същото това време в градеца се подвизава сериен убиец.

Възможно е на блестящото ченге да му хлопа дъската. Току-виж е като онези пожарникари, които толкова си падат по симпатичните пламъчета, че в крайна сметка сами стават подпалвачи. Членовете на Шарената шайка на Дейл неминуемо ще се запитат защо му е притрябвало на Рибаря да изпраща на преждевременно пенсионирано ченге отсечен крайник от жертвата. „И шапката — мислено допълва Джак, — да не забравяме шапката.“

В този миг разбира как се е почувствал Дейл одеве, като го подсети да запечата уличния автомат пред „Севън-Илевън“. Чувства се именно като него.

— О, Господи. Прав си. — Извръща поглед към Том Лънд, който старателно опасва с жълта полицейска лента бараката — над главата му кръжат пеперуди, а мухите в едновремешната закусвалня жужат ли, жужат като пияни. — А той?

— Том ще си мълчи — отвръща полицейският началник и Джак решава да му се довери. Но нямаше да му повярва, ако ставаше дума за Унгареца.

— Длъжник съм ти.

— А-ха — приглася Хенри от пикапа. — И слепец ще види, че ти е длъжник.

— Млъквай, чичо Хенри.

— Да, mon capitaine.

— А шапката?

— Ако намерим други вещи, които принадлежат на Тай Маршал… — Дейл преглъща и добавя, — или самия Тай, тогава ще оставим и нея. Ако ли не, засега ще остане у теб.

— Ти май ме отърва от страхотни главоболия — признава бившият полицай и двамата заобикалят пикапа. Джак отваря багажника на пикапа, който не си е направил труда да заключи, сетне изважда единия чувал. Водата се разплисква и неразтопените кубчетата лед подрънкват. — Припомни си го следващия път, когато се почувстваш като некадърник.

Дейл пропуска репликата покрай ушите си.

— Забога — избърборва на един дъх. Оглежда запечатаното пликче, извадено от чувала. Прозрачният найлон е обсипан с капки вода, кръгли като мъниста.

— Как вони! — възкликва Хенри с нескрит ужас. — Господи, горкото дете!

— През плика ли го надушваш? — пита Джак.

— Как иначе. А и отвътре. — Хенри сочи съборетината, изважда пакет цигари. — Ако знаех, щях да се запася с цяла кутия камфоров вазелин и пура „Ел Продукто“.

Във всеки случай не се налага да минават със зловещия артефакт покрай Том Лънд — той тъкмо заобикаля бараката, влачейки макарата с жълтата лента.

— Влез вътре — обръща се полицейският началник към Джак. — Огледай се и ако намериш… нали се сещаш… момичето, прибери останките. Аз ще поговоря с Том.

Джак преминава през изкорубената каса, на която едно време се е държала вратата, и вонята става още по-непоносима. Отвън се чува гласът на Дейл, който нарежда на Том веднага щом пристигнат Пам Стивънс и Дани Чита, да ги върне на кръстопътя с главното шосе, за да устроят нещо като пропускателен пункт.

Следобед в бараката може би ще стане по-светло, но в момента помещението тъне в сенчест полумрак, пронизвай от заблудени, кръстосващи се слънчеви лъчи. В тях лениво танцуват цели галактики прашинки. Той пристъпва внимателно, съжалявайки, че няма фенерче, но не му се ще да се върне до колата, преди да се е отървал от стъпалото. Сред прахоляка, боклуците и купчинките сивкави пера личат следи от подметки. От подметки на мъжки обувки. Тук-там се пресичат с отпечатъци от кучешки лапи. Отляво Джак забелязва спретната купчинка животински фекалии. Заобикаля внимателно ръждясалите останки от преобърната газова скара и следва двете дири покрай мръсния тезгях. Междувременно чува шума от двигателя на пристигналата втора патрулна кола. Но тук, в този мрачен свят бръмченето на мухите се усилва и ечи като далечен тътен, а вонята… вонята…

Той изважда носна кърпа и я притиска към носа си, без да се отклонява от следите, водещи към кухнята. Тук подът е осеян с отпечатъци от лапи, но от човешките стъпки няма и следа. Мрачно си припомня как в другия свят тревата се бе смачкала под тежестта му, но нямаше диря, водеща до окръжността, сред която се бе озовал.

Край отсрещната стена, недалеч от локва засъхнала кръв лежат останките на Ърма Френо. Буйната, мръсна ягодоворуса коса милостиво скрива лицето на момичето. Върху ръждясалата ламарина над главата му, която вероятно е предпазвала стената от готварските котлони, със същия черен маркер — Джак е сигурен в това — са написани две думи:

Здравейте момчета!

— Мамка му — възкликва Дейл, който незабелязано е застанал зад него, а Сойер едва се сдържа де не изкрещи.

* * *

След няколко секунди навън се вдига страхотна олелия.

На връщане към главния път Дани и Пам (след като са видели жалката съборетина и са подушили стелещата се на талази воня, двамата нямат нищо против ролята на пазачи, която им е отредена) едва не се сблъскват челно с раздрънкан пикал „Интернешънал Харвестър“, който лети към старата закусвалня поне с шейсет километра в час. За щастие Пам извива волана надясно, а другият водач — Теди Рънкълман — наляво. Двете коли се разминават на сантиметри и се забиват във високата трева от двете страни на жалката просека, условно наречена път. Ръждясалата броня на пикапа глухо изкънтява в ствола на една брезичка.

Пам и Дани с разтуптени сърца слизат от служебния автомобил. От малката кабина на пикапа като циркови клоуни изскачат четирима пътници. Госпожа Мортън веднага би разпознала в тях редовните посетители на магазина на Рой и би ги окачествила като „вагабонти“.

— За Бога, какво правите? — изревава Дани Чита. Неволно посяга към револвера си, сетне неохотно отдръпва ръка. Главата започва да го наболява.

Четиримата пътници (Рънкълман е единственият, чието име полицаите знаят, останалите са им познати само по физиономия), възбудено се кокорят.

— Колко намерихте? — фъфли единият. Пам вижда как слюнките му хвърчат в ясния утринен въздух и си казва, че спокойно може да мине и без тази гледка. — Колко е утрепало копелето?

— Двамата сержанти с ужас се споглеждат. Преди да са успели да отвърнат, пресвети Боже — насреща им се задава стар шевролет „Бел Еър“ с още четирима-петима юнаци. Не, сред тях има и жена. Малкият автомобил спира, а новодошлите изскачат като циркови клоуни.

„Само дето клоуните сме ние — мисли си Пам. — Ние.“

След миг двамата с Дани са заобиколени от осем мъже и една жена, които са на ръба на истерията и които ги обсипват с въпроси.

— Майната му, отивам сам да видя! — едва ли не ликуващо възкликва Теди Рънкълман, което навежда Дани на мисълта, че положението е на път да излезе от контрол. Ако тия глупаци стигнат до бараката, Дейл първо ще им направи второ отверстие в задните части, след което ще го посипе със сол.

— НИКОЙ ДА НЕ МЪРДА! — извиква той и изважда револвера си. Случва му се за пръв път и оръжието му се струва неимоверно тежко — в крайна сметка това са най-обикновени хора, не престъпници — но успява да прикове вниманието им.

— Това е местопрестъпление — заявява Пам, която най-сетне си възвръща способността да говори нормално. Онези мърморят и се споглеждат — най-големите им страхове се потвърждават. Тя пристъпва към водача на шевролета. — Кой сте вие сър? Фамилното ви име Сакнесъм ли е? Приличате ми на човек от рода Сакнесъм.

— Аз съм Фреди — признава той.

— Е, Фреди Сакнесъм, качвайте се в колата си, което важи и за спътниците ви, и изчезвайте на секундата. Не правете обратен завой, защото автомобилът ще забоксува.

— Ама… — понечва да възрази жената. Пам подозира, че е от семейство Сангър — възможно най-красноречивият пример за цяла фамилия тъпаци.

— Млъквайте и заминавайте! — срязва я.

— И вие след тях — обръща се Дани към Теди Рънкълман. Моли се да не довтасат и други, в противен случай ще се наложи да посрещат цяла манифестация. Няма представа откъде са научили новината, пък и изобщо не му пука. — В противен случай ще бъдете обвинени във възпрепятстване на полицейско разследване. Ще ви лепнат по пет годинки. — Изобщо не е наясно съществува ли подобна законова разпоредба, но заплахата въздейства на нахалниците по-убедително дори от оръжието.

Шевролетът се изтегля на заден ход, задницата му поднася, сякаш е на куче, което върти опашка. Изтегля се и пикапът — двама от мъжете в каросерията протягат вратове да зърнат поне покрива на старата закусвалня. Лицата им, изкривени от нездраво любопитство, изглеждат необикновено глуповати. Полицейската кола се движи последна като овчарско куче, охраняващо стадото, сигналната лампа вече е включена. Пам е принудена постоянно да натиска спирачката и докато бавно напредва, мотонно изрежда думи, които със сигурност не е научила от майка си.

— Абе, ти децата си с тая уста ли ги целуваш за „лека нощ“? — диви се Дани, макар че тайничко се възхищава от колежката си.

— Я трай! — озъбва му се тя, след малко добавя: — Да ти се намира аспирин?

— И аз това се канех да те питам.

Излизат на главното шосе тъкмо навреме. Откъм Френч Ландинг пристигат три коли, а от противоположната посока — откъм Сентралия и Ардън, се задават още две. В затоплящия се утринен въздух надават вой сирени. Третата полицейска кола, участваща секретната операция, изпреварва зяпачите от градчето.

— О, Господи! — Дани е готов да се разплаче. — О, Господи, о, Господи, о, Господи! Ще стане голям цирк, а щатските още не знаят, бас държа! Направо ще пометнат. И Дейл ще пометне.

— Всичко ще бъде наред. Само се успокой. Ще паркираме колите напряко на пътя. А ти прибери проклетия револвер в кобура.

— Добре, мамче. — Той бърза да се подчини, а Пам завива така, че колата да препречи черния път, изтегля се на заден ход да направи път на третата патрулка, след което отново блокира движението. — Знаеш ли, май предотвратихме избухването на паниката.

— Естествено.

Поолеква им. И двамата са забравили за стария път между закусвалнята на Ед и „Голтсис“, ала мнозина в града го знаят. В това число Клюна Сейнт Пиер и неговите момчета. Макар Уендъл Грийн да не го знае, хора като него винаги интуитивно намират задния вход.