Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (7)

Глава 7

ЕДИН ГОСПОД ЗНАЕ откъде се е сдобил Хенри Лейдън с този зашеметяващ костюм — за жалост ние сме в пълно неведение. Може би от магазин за маскарадни костюми? Не, дрехата е твърде елегантна, личи си, че не е имитация, а оригинал. Но що за оригинал е това?! Широките ревери на фрака завършват три сантиметра под кръста, раздвоените пешове се спускат почти до долния ръб на колосаните широки панталони, чийто колан сякаш продължава нагоре под снежнобялата двуредна жилетка и стига едва ли не до гърдите. Хенри е с бели лачени чепици и бели кожени гети със ситни копченца, закопчани догоре; под високата твърда яка на ризата на съвършен възел е завързана широка бяла сатенена папийонка. Той излъчва старомодна дипломатическа изтънченост, хармонично съчетана с небрежна елегантност, но фракът и снежнобялата жилетка му придават онзи величествен разкош, характерен за музикантите и изпълнителите от афро-американски произход.

Ребека съпровожда Хенри до салона, а вечно недоволният Пит Уекслър ги следва, бутайки ръчна количка, натоварена с кашони с плочи; фантастичният костюм навява на младата дама смътен спомен за Дюк Елингтън в черно-бял Филм от миналото… или май беше Каб Калъуей? Закачливо повдигната вежда, ослепителна усмивка, прелъстително лице, на заден план оркестър… но това е всичко. (Ако бяха живи, господата Елингтън или Калъуей щяха да осведомят госпожица Вилас, че облеклото на този джазмен, включително панталоните тип „хайдрейп“ с басти „рийт плийт“ — термини, които въобще не фигурират в нейния речник — несъмнено е изработено по поръчка от точно определен майстор от общо четиримата „ъндърграунд“ шивачи, чиито ателиета са се намирали в кварталите, обитавани от чернокожи в Ню Йорк, Вашингтон, окръг Колумбия, Филаделфия и Лос Анжелес, и които през трийсетте и четирийсетте години се славели като истински виртуози в своя занаят, но уви, отдавна вече не са сред живите, както и прочутите им клиенти. Хенри Лейдън прекрасно знае кой е ушил костюма, кому е принадлежал и как е попаднал в неговите ръце, но се въздържа да споделя с хора като Ребека Вилас повече от онова, което те най-вероятно вече знаят.) В сумрачния коридор, който води към салона, белият фрак сякаш грее — впечатление, което допълнително се подчертава от огромните тъмни очила на господина — те са с бамбукови рамки, в чиито ъгълчета като чепроблесват сапфири.

Може би някъде съществува магазин за шикарни дрехи, притежавани от Великите Музиканти на Джаза от трийсетте години? Или дрехите остават в наследство на някой музей, който ги разпродава на търг? Ребека не може да сдържи любопитството си нито миг повече.

— Господин Лейдън, откъде се сдобихте с този прекрасен фрак?

Уж мърморейки под нос, Пит Уекслър подхвърля, че за целта е нужно да търчиш поне няколко километра след представител на етническа раса, започваща с буквата „н“.

Сякаш въобще не го е чул, Хенри се усмихва на младата дама:

— Важното е човек да знае къде да търси.

— Ама сигурно никога не сте чували за съществуването на сидита, а? Това е, тъй да се каже, революционно откритие в звукозаписната техника.

— Ти си гледай количката и си трай, момко! — срязва го госпожица Вилас. — Вече почти стигнахме.

— Драга Ребека, ако позволите — намесва се гостът, — госпо-дин Уекслър има пълно право да негодува. В крайна сметка откъде да знае, че притежавам три хиляди компактдиска? От друга страна, ако първоначалният собственик на тези дрехи може да се окачестви като „негро“, то и аз самият с гордост бих се наричал така. За мен би било невероятна чест. Де да можех да се представя за такъв!

Хенри е спрял насред коридора. Двамата му придружители са се вцепенили на местата си, по своему смаяни от хладнокръвието, с което употреби забранената дума. — При това човек дължи уважение на онези, които му помагат в изпълнението на професионалните му задълженията. Ето, господин Уекслър бе така любезен да изпълни молбата ми и да тръсне костюма, преди да го постави на закачалката.

— А-ха, плюс това сложих розовата лампа и турих грамфофона, колоните и другите боклуци точно където казахте.

— За което съм ви безкрайно задължен, господин Уекслър. Оценявам вашето съдействие.

— Хич не ми благодарете. Аз просто си вършех работата, де. Ама знаете ли какво? Ако искате, може после, като свършите, да ви помогна да си стегнете багажа.

Ребека е слисана от откритието, че макар да не се намира под благотворното въздействие на дантелени гащички и гол задник, Пит Уекслър е напълно обезоръжен. Изведнъж си дава сметка, че сляп или не, Хенри Лейдън е най-страхотният човек, с когото е имала честта да се запознае в целия си двайсет и шест годишен живот на тази земя. Вече не става дума за дрехите — пита се откъде се вземат такива хора?

— Мислите ли, че на улицата пред пансиона наистина е изчезнало момченце? — изненадва я той.

— Какво?!

— Май-май — потвърждава Пит.

— Какво? — продължава да се възмущава госпожица Вилас. Какво каза?

— Ми той ме пита, и аз му казах — оправдава се чистачът. Едвам сдържайки гнева си, шефката заплашително пристъпва към него:

— Искаш да кажеш, че това е станало на нашата улица? Било е отвлечено поредното дете, при това пред нашата сграда? А ти не си казал нищо нито на мен, нито на господин Макстън, така ли?

— Ами че то нямаше нищо за казване.

— Може би все пак ще ни обясните какво точно се е случило — намесва се Хенри.

— Ама, разбира се. Ами, значи, излязох да изпуша една цигара. — В това изказване има известна доза истина. Изправен пред избора, дали да извърви десет метра до „Маргаритка“, за да изгаси фаса в тоалетната, или да измине три метра до входната врата и да го хвърли на паркинга, Пит благоразумно предпочете втората възможност. — Та излязох, значи, и какво да видя? На улицата спряла полицейска кола. Заставам до плета гледам един младеж в униформа, май се казва Чита или нещо такова, та го гледам, тъкмо товари детско колело в патрулката. И още нещо, ама беше много дребно и не можах да видя добре какво е. Като хлопна багажника, извади тебешир от жабката и отбеляза с кръстчета на тротоара местата на колелото и на другото нещо…

— Ти разговаря ли с него? — нетърпеливо го прекъсва Ребека. — Пита ли го какво прави?

— Госпойце Вилас, не разговарям с ченгета, освен ако нямам избор, нали ме разбирате? Чита хич и не ме забеляза. И без друго нищо нямаше да ми каже. Имаше едно такова изражение… как да ви кажа, все едно си мисли: „Божке, дано да стигна до кенефа, преди да се изпусна в гащите.“

— И после просто си замина?

— Точно така. А след двайсет минути цъфнаха две други ченгета.

Ребека вдига ръце, затваря очи и притиска пръсти към челото си, предоставяйки по този начин на Пит Уекслър идеална възможност — от която той не пропуска максимално да се възползва — да се полюбува на гърдите й. Е, гледката въобще не може да се мери с панорамата от подножието на стълбата по-рано тази сутрин, но определено си я бива. Щръкналите й „рибоци“ сгряват душата му като буен огън в мразовита нощ. Доста са големи за такова тънко телце, ама знаете ли какво? Като повдигне ръце, и рибоците подскачат! Господи, ако знаеше, че ще му разиграе такова представление, на мига щеше да й докладва за Чита и детския велосипед.

— Добре, добре — мърмори Ребека и продължава да притиска пръсти към челото си. Вирва брадичка, лактите й се повдигат с още десет сантиметра; смръщва чело и за миг застива в размисъл, напомняйки на статуетка.

„Ура-а, халелуйя-а — мислено ликува Пит. — Де го чукаш, де се пука. Нямам търпение да дочакам утре сутрин, дано отвлекат още някой сополанко.“

— Добре, добре, добре. — Тя най-сетне отваря очи и отпуска ръце. С невинно изражение Пит Уекслър се взира над рамото й в далечината, което веднага го издава. Господи, колко е примитивен. — Е, положението не е чак толкова трагично. Първо на първо, полицаят просто е прибрал колелото в багажника. Може да е било откраднато. Примерно някое хлапе го е свило от друго, после го е захвърлило и е избягало. Може би полицаят е търсел именно него. Собственикът на велосипеда може да е бил блъснат от кола или нещо такова. Но дори да се е случило най-лошото, нас това не ни засяга. Нашата институция не носи отговорност за събития, възникнали извън границите на собствеността. — Обръща се към Хенри — гостът изглежда така, сякаш иска да избяга най-малко на двеста километра оттук, и допълва: — Съжалявам. Сигурно ви е прозвучало ужасно безсърдечно. И аз съм потресена от деянията на Рибаря не по-малко от всеки друг — двете момченца и момиченцето, просто ужас. Всички сме толкова разстроени, че направо сме се побъркали. Но виждате ли, ще ми бъде крайно неприятно и ние да се окажем замесени в цялата бъркотия.

— Да, виждам. Особено в качеството си на слепец от ония, за които все писка Джордж Ратбън.

— Ха! — излайва Пит Уекслър.

— Съгласен ли сте с мен?

— Аз съм джентълмен, съгласявам се с всички. Подкрепям и Пит, който е на мнение, че вероятно местното чудовище е отвлякло поредното детенце. От разказа заключавам, че Чита, или както се нарича полицаят, е бил твърде обезпокоен, тъй че надали става въпрос за обикновена кражба на велосипед. Но съм съгласен и с вас — не можем да виним „Макстънс“.

— Радвам се.

— Освен ако в убийствата не е замесен някой от вашите клиенти.

— Абсурд! Повечето от възрастните господа не си помнят дори имената.

— Десетгодишно момиче преспокойно може да ги напердаши — допълва Пит. — Дори ония, които не страдат от старчески заболявания, се разкарват наоколо целите омазани в… да не казвам.

— Забравяте персонала.

— Е, хайде, хайде! — Ребека губи дар-слово, но бързо се окопитва. — Моля ви се. Подобно изказване е доста… доста безотговорно.

— Права сте. Безотговорно е. Опитвах се да кажа, че ако нещата продължат да следват същата посока, никой няма да остане вън от съмнение.

Пит Уекслър изстива — ако ченгетата вземат да въртят на шиш обитателите на пансиона, току-виж тайните му забавления излязат наяве и тогава Уендъл Грийн ще има да празнува… Хрумва му блестяща идея, с която решава да заплени госпожица Вилас:

— Знаете ли какво? Ченгетата трябва да се обадят на оня от Калифорния — великият детектив, дето преди две-три години опандизи оня изрод Киндърлинг. Той нали живее някъде тука. Точно такъв човек ни трябва. А тукашните момчета — тоя изверг въобще не е лъжица за тяхната уста. Оня обаче е голям — кажи го, де… комбинатор.

— Колко странно, че го казвате. Напълно съм съгласен с вас. Крайно време е Джак Сойер да направи нещо. Ще предприема още един опит да му въздействам.

— Познавате ли го? — развълнувано пита Ребека. — О, да. Познавам го. Но не смятате ли, че вече е време да се захващам със задачата, поради която съм тук? — Има време. Пациентите са още навън. Ребека го повежда към салона. Тримата влизат в просторното помещение и застават пред подиума. Микрофонът е поставен до масата, на която са подредени тонколоните и грамофонът. С обезпокоителна точност Хенри отбелязва: — Доста е просторно. — Нима усещате? — Елементарно е. Сигурно вече сме почти до пулта.

— Намираме се точно пред него. Имате ли нужда от помощ? Хенри потропва с крайчеца на обувката си по страничната стена на дървената конструкция. Плъзва ръка по масата, напипва микрофона и отговаря:

— В момента не, миличка.

С плавен отскок се качва на подиума и воден от осезанието, докосва грамофона:

— Всичко е точно. Пит, бихте ли поставили плочите на масата? Горният кашон отсам, другият точно до него.

— Що за човек е вашият приятел Джак?

— Сираче на бурята. Душа човек, но доста опърничав. Трябва да призная, че понякога е нетърпим досадник.

През отворените прозорци долитат шумни разговори и детска глъч, като фон някой дрънка на пиано. Пит нагласява кашоните с плочите и отбелязва:

— Май трябва да изчезвам, че Веселяка сигурно ме търси. Сега направо ще се съдера от чистене.

Тръгва си, като небрежно бута количката и тътри крака. Ребека пита Хенри дали може да му услужи с още нещо.

— Централното осветление е включено, нали? Моля ви да го изгасите до идването на първата вълна. Тогава включете розовя прожектор и се пригответе да танцувате до припадък. — Искате да изключа лампите ли? — Изключете ги и ще видите.

Младата дама се връща на входа на салона, изключва осветлението и се уверява, че Хенри е бил прав. Вместо одевешната ярка, дразнеща фосфорссценция през прозорците струи меко, премрежено сияние, което придава на огромното помещение вид на празна сцена, стаена зад театрална завеса. Розовият прожектор наистина ще произведе страхотен ефект.

* * *

Увеселението на ливадата върви към края си. Възрастните дами и господа съсредоточено изгълтват ягодовите сладкиши и газираните напитки, сервирани по масите; пианистът със сламената шапка и червените ластици на ръкавите изсвирва финалните тактове на „Сърце и душа“ — ба бомп-ба бомп-ба-ба бомп-бомп-бомп — без капка финес, но затова пък много силно, затваря капака и се изправя, посрещнат от откъслечни ръкопляскания. Внуците, довлечени на големия празник с какви ли не жални уговорки, чевръсто се провират между масите и инвалидните колички и майсторски се изплъзват от родителския поглед, надявайки се да изкрънкат последно балонче от леличката с палячовския костюм и къдравата червена перука — о, каква неземна радост.

Алис Уедърс аплодира с все сили, и с право — преди четирийсет години същият този младеж с неохота усвояваше под нейно ръководство основите на музикалното изкуство, колкото да изкарва по някой и друг долар на празненства като днешното, които му даваха възможност да се откъсне от основното си занятие, а именно — да продава суичъри и бейзболни шапки на Чейс Стрийт. Вместо да ръкопляска, Чарлс Бърнсайд (изтъркан до блясък от добросърдечния Буч Йъркса и пременен със стара бяла риза и мръсни развлечени панталони) се е оттеглил под сянката на огромен дъб встрани от пъстроцветното стълпотворение, откъдето злобно се надсмива над всичко. Възлестият му врат стърчи над унило клюмналата яка на разкопчаната риза. От време на време изтрива с длан устните си или чопли зъбите си с нащърбения нокът на палеца, но инак почти не помръдва. Изглежда така, сякаш някой го е захвърлил край пътя и бързо е офейкал. Ако щъкащо детенце по погрешка се доближи до дървото, светкавично хуква в обратната посока, като че ли е оттласнато от невидимо силово поле.

Три четвърти от обитателите на „Макстънс“ празнуват — приличат се на пълен стомах край масите, клатушкат се наоколо на специалните приспособления за ходене, почиват си на сянка под дърветата, кротуват в инвалидните колички и куцукат нагоре-надолу по ливадата, в противоположните краища на която се намират Алис и Бърни; пускат шегички, дремят, кикотят се, подпръдват, попиват алените петна от ягоди по дрехите си, взират се в роднините си, в треперещите си ръце, в празното пространство. Пет-шест от най-изкукалитс са се издокарали с разноцветни хартиени шапки в крещящо блудкавочервено и крещящо блудкавосиньо — нюансите на пресилената радост. Жените от кухнята вече обикалят сред масите с големи черни чували за смет, защото скоро ще трябва да се оттеглят в своите владения, за да подготвят менюто за грандиозния банкет — картофена салата, картофено пюре, картофи със сметана, печен боб, желирана салата, салата със сметана и, разбира се, още фантастични ягодови пасти!

Безспорният наследник на това кралство — Веселяка Макстън, чието изражение е като на скункс, попаднал в кален гьол — вече час и половина раздава усмивки наляво и надясно и се ръкува с гостите, но вече започва да му писва.

— Пит — изръмжава, — къде се запиля, по дяволите? Започвай да сгъваш столовете, ясно ли е? И ми помогни да закараме тая паплач в салона. Поразмърдай се, да му се не види. Пълен напред!

Пит припва да изпълнява поставените задачи, а Веселяка звучно плясва с длани, размахва ръце и се провиква:

— Е-хо, моля за малко внимание. Слава на Бога, вижте какъв чуден ден слънчев ден се случи за нашия малък празник, а? Не е ли прекрасно?

Неколцина от присъстващите едва чуто възклицават в знак на съгласие.

— Хайде, хора, знам, че можете повече! Хайде, искам да чуя овации за хубавото време, за веселото парти и за неоценимото съдействие на всички служители и доброволци!

Този път усилията му намират по-жив отклик.

— Така ви искам! И знаете ли какво? Както казва Джордж Ратбън, и слепец ще види, че си прекарваме страхотно. Аз поне се забавлявам прекрасно, а най-веселата част едва сега започва! В салона ви очаква най-великият джазмен, за когото сте чували — Симфоничния Стан, спец по големите бигбенди. Стан няма търпение да открие фантастичното шоу с музика и танци, което ще продължи чак до тържествената вечеря в чест на Празника на ягодките, а при това го наехме доста евтино… ама да не ме издадете, че съм ви казал! И така, драги приятели и роднини, време е да си вземете довиждане и да оставите любимите си близки да се впуснат във вихъра на златните шлагери каквито са и те самите, ха-ха! В „Макстънс“ всички сме златни шлагери. Даже и аз вече не съм първа младост, следователно ми се полага едно кръгче на дансинга с някоя късметлийка. Шегата настрана, време е да наденем балните пантофки. Целунете за довиждане мама или татко, баба или дядо, а на излизане при добро желание можете да оставите своята лепта за празника в кошницата на пианото на Рагтайм Уили. Десет долара, пет долара — колкото можете да отделите, все ще са ни в помощ да покрием разходите за това мило тържество, което организираме за вашите близки. Ние го правим от обич, но половината от тази обич е вашата обич.

Макар да ни се струва, че раздялата приключва изненадващо бързо, Веселяка не е на същото мнение, тъй като добре разбира че малцина имат желание да се бавят и миг повече от необходимото в пансион за възрастни хора; гостите разменят с близките си последни прегръдки и целувки, грабват изморените хлапета и в колона се изтеглят по ливадата към паркинга, като пътьом мнозина пускат банкноти в кошницата на пианото.

Пит Уекслър и Веселяка Макстън на секундата впрягат цялото си умение да придумат старците да се приберат в сградата. Веселяка ги убеждава с примамливи обещания:

— Хайде, госпожо Сивърсън, нима не знаете, че изгаряме от нетърпение да се развихрите на дансинга?

Пит предпочита директния метод:

— Аре, братче, време е да поразмърдаш старите кокали.

И двамата мъже прилагат техниката на тактичното и не дотам тактичното бутане и мушкане, подхващат под ръка разсеяните и насочват инвалидните колички, като крайната им цел е да натикат през вратата питомците, пълзящи със скоростта на охлюви.

Ребека Вилас е на своя пост и посреща гостите, които с противопоказна енергичност прииждат в нежния сумрак на салона. Хенри Лейдън стои неподвижно зад кашоните с плочи. Костюмът му блещука, главата му се очертава като тъмен силует на фона на прозорците. Пит е твърде зает и този път няма време жадно да съзерцава гърдите на Ребека, тъй като трябва да въведе в салона Елмър Джесперсън, когото придържа за лакътя, и много бързо да открие Торвалд Торвалдсън — негов най-омразен враг и съквартирант в стая № M12. С присъщата си изисканост Алис Уедърс пристига сама, оттегля се встрани и опира брадичка на долепените си длани в очакване да засвири музиката. Всички пансионери отдалеч заобикалят Чарлс Бърнсайд и така грозотата му изпъква необезпокоявано — необичайно високият и кльощав Бърни с болезнено хлътнали страни се шмугва през вратата и бързо се отдалечава от музикалния пулт към противоположния край на салона. Ребека Вилас случайно среща с поглед безжизнените очи на стареца и потръпва от ужас. Извръща се, но вниманието й е привлечено от Веселяка Микстън, който бута инвалидната количка на Флора Флостад, сякаш кара чувал с картофи, и й мята злобни погледи, които никак не подхождат на непринудената му усмивка. Времето е пари, дума да не става, но парите също са пари, тъй че, хайде да започваме, по-бързичко. Ребека се пита дали това е първата вълна, за която говореше Хенри. Отправя поглед към отсрещния край на салона и тъкмо се пита как да зададе въпроса оттук, когато установява, че е получила отговор — едва вдига глава а Хенри вече й прави знак да включва розовото осветление.

Натиска ключа и всички — дори онези, които изглеждат съвършено неспособни на каквато и да било реакция, в един глас възкликват: „Ааа!“. Костюм, риза и гети блесват под конусообразния лъч на прожектора; напълно преобразен, Хенри Лейдън плавнр се привежда към микрофона, като в същото време изкусно върти на дланта си винилова плоча. Зъбите му блестят, пригладената му коса лъска, сапфирите тайнствено намигат в ъгълчетата на чародейните очила. Той се плъзва зад пулта с такъв финес, сякаш наистина танцува… само дето вече въобще не е Хенри Лейдън, това е положението, Рене, както гръмогласно съветва аудиторията Джордж Ратбън. Но костюмът, гетите, зализаната прическа, очилата и дори възхитителното сценично осветление са просто декор. Истинската магия е в самия човек с уникалния талант да се превъплъщава. Когато е Джордж Ратбън, целият е Джордж. Както когато е Уисконсинския плъх, както когато е Хенри Шейк. За последен път извади Симфоничния Стан на бял свят преди осемнайсет месеца — надяна го като по мярка и буквално зашемети гостите на бала на ветераните в Мадисън, но костюмът още му приляга, а и той му приляга — същински суинг, възкресил едно минало, което никога не е виждал с очите си.

Дългосвирещата плоча в протегнатата му длан досущ наподобява плътна, неподвижна черна топка.

Симфоничния Стан винаги открива танците с „В настроение“. Не мрази Глен Милър като запалените почитатели на джаза, но с годините това парче взе да му омръзва. Във всеки случай действа безотказно. Дори когато танцуващите са с единия крак в гроба, а под другия е подложена пословичната динена кора, чуят ли го, веднага им се отваря охота за танци. Известно е, че като го мобилизирали в армията, Милър споделил със своя колега Били Мей: „Смятам да изляза от тази война герой“ — и напълно си е спазил обещанието, да му се не види.

Хенри посяга към микрофона и с привидно небрежен жест плъзва танцуващата плоча под грамофонната игличка. Тълпата аплодира: „Ооо!“

— Добър вечер на всички суинги и зози. — От тонколоните се стеле кадифеният, леко дистанциран глас на истински радиоводещ от 1938–39 година, който коментира от своето студио танцовите забави в балните зали и нощните клубове от Бостън до Каталина. Навремето те се славели като големи сладкодумци, които знаят абсолютно всичко. — Я ми кажете, запалени почитатели на джаза, какво по-добро начало за едни танци от Глен Милър? Хайде, братя и сестри, чакам вашето: „Да-а“.

Най-нетърпеливите вече са на дансинга, заобиколен с инвалидни колички и правостоящи наблюдатели, в чиито погледи се чете объркване или пълна липса на разсъдък; отвръщат на призива на джазмена не с радостни възгласи, а с ромонлив шепот като вятъра в есенните листа. Симфоничния Стан се ухилва като акула и размахва ръце над главата си в красноречив жест, с който сякаш приканва присъстващите да не мърдат, сетне описва вихрен пирует като истински танцьор от „Савой Болрум“^[1], вдъхновен от Чък Уеб^[2]. Опашката на фрака се разперва като криле, лачените обувки литват във въздуха, приземяват се, отново политат. Магичният миг отлита и в дланите на джазмена като огромни лъскави черни плажни топки затанцуват две плочи — едната елегантно се плъзва в обложката, другата заема мястото на предишната под грамофонната игличка.

— О-хо, а-ха, ха-ха, мили мои джазиращи момичета и момчета, сега е ред на сантименталния джентълмен Томи Дорси^[3]. Отключете сърцата, грабнете в прегръдките си любимия и нека заедно с Дик Хеймс^[4], гордостта на Буенос Айрес, да потърсим отговора на въпроса „Как ще те позная?“. Дами и господа, всеки момент очакваме пристигането на Франк Синатра, животът е, ммм-ммм, лесен като песен!

Ребека Вилас не вярва на очите си. Този тип изкара целия пансион на дансинга — прикованите в инвалидни колички танцуват редом с най-запазените старчоци. Издокаран в екзотичния си фамозен костюм, Симфоничния Стан — напомня си, че истинското му име е Хенри Лейдън — е едновременно трогателен, обаятелен, абсурден и подкупващо убедителен. Той е като… като минало, запечатано в капсулата на ролята, която изпълнява, и музиката, която пенсионерите копнеят да чуят. Сякаш някой магьоса и ги върна към живота, към откъслечните сломени от онази младост, която пазят в сърцата си. Невероятно! Това е най-точната дума. Дори най-безнадеждните случаи, които напълно бе отписала — наричаше ги „разплетените кошници“ — буквално разцъфваха пред очите й. Симфоничния Стан дирижира настроението на множеството като елегантен дервиш; видът му непрестанно й навява асоциации като „изтънчен“, „маниерен“, „стилен“, „градски“, „побъркан“, „секси“, „грациозен“ — думи, които нямат нищо общо помежду си, освен в съчетанието си у този необикновен човек. И този фокус с плочите — как го прави?! Ребека машинално тактува с крак и се поклаща в ритъма на танца; сама подхваща „бигийн“^[5], когато зазвучава едноименното парче на Арти Шо^[6]. Сетивата й сякаш се изострят и подбраната с много любов музика, образите на всички тези беловласи, синьокоси, олисели танцьори, които се плъзгат по дансинга в ритъма на джайва — Алис Уедърс направо грее в прегръдките не на друг, а на вечно недоволния Торвалд Торвалдсън, а Ейда Майърхоф и „Том Том“ Бучър се въртят във вихрен танц с инвалидни колички — и стремителният ритъм, който подчинява всички на изкусителния меден глас на кларнета на Арти Шо — по силата на някаква магия всички тези впечатления внезапно се сливат в приказно видение на земната красота, което трогва младата жена до сълзи. Усмихва се, размахва ръце над главата си, завърта се и в миг се озовава в умелата прегръдка на брата-близнак на Том Том — осемдесет и шест годишния Хърми Бучър, пенсионирания учител по география от стая № РЦ 17, когото преди бе смятала за малко скован; без да обели нито дума, Хърми грациозно я съпровожда с майсторски фокстрот към центъра на дансинга.

— Срамота е такова красиво момиче да танцува само.

— Хърми, готова съм да ви последвам на края на света.

— Нека се доближим до естрадата. Искам да огледам по-внимателно този спец с фамозния костюм. Казват, че бил сляп като къртица, но не ми се вярва.

Без да се отклонява от устремния ритъм на Арти Шо нито за миг, той уверено придържа своята дама през кръста и плавно я отвежда досами музикалния пулт; в този миг Симфоничния изважда поредната плоча и извършва магическия фокус с въртенето в очакване да отзвучи последният такт на бигийна. Ребека е готова да се закълне, че Стан/Хенри не само долавя присъствието й, но дори й намига! Само че това е съвършено невъзможно… нали?

Симфоничния ловко пъхва Арти Шо в обложката и обявява следващия номер; новата плоча вече е под игличката:

— Май вече се поразкършихме, следователно е време за Уди Хърман^[7] и „Див корен“. Посвещавам това парче на всички вас, хубавици, особено на дамата с „Каликс“.

Ребека се смее:

— Хайде пък сега! — Джазменът усети парфюма й и дори го разпозна!

Необезпокояван от сластното темпо на парчето, Хърми Бучър отстъпва, леко оттласва Ребека и я завърта. На следващия такт я улавя в прегръдките си и я повежда към отсрещния край на пулта, където Алис Уедърс и Торвалд Торвалдсън унесено съзерцават Стан.

— Тайнствената дама сигурно сте вие — обажда се Хърми, — защото парфюмът ви си струва човек да му посвети такава прекрасна песен.

— Къде се научихте да танцувате така хубаво? — пита Ребека.

— С брат ми сме градски момчета. Усъвършенствахме се на джубокса в „Алуетс“, в Ардън. — Младата дама знае това заведение — намира се на главната улица във въпросното градче, но едновремешното кафене вече е ресторант, а джубоксът изчезна горе-долу по времето, когато Джони Матис^[8] изпадна от класациите. — Ако ви трябва добър танцьор, търсете градско момче. Вземете Том Том например — винаги е бил най-вещият танцьор в околията. И в инвалидна количка да го вържете, ритъмът просто е в кръвта му.

— Господин Ста-ан, ю-ху? — Склонила глава, Алис Уедърс е свила длани на фуния и се опитва да привлече вниманието му. — изпълнявате ли желания?

— Аз бях пръв, кранта такава — срязва я равен, дрезгав глас, който сякаш излиза от стържещи воденични камъни.

При тази безогледна грубиянщина Ребека се заковава на място. Партньорът й я настъпва, но отдръпва крак тъй ловко, сякаш вместо да й причини болка, ласкаво я е целунал с обувка. Заплашително извисявайки се над Алис, Чарлс Бърнсайд мята кръвнишки поглед на Торвалд Торвалдсън, който отстъпва назад и леко дръпва дамата си за ръката.

— Разбира се, мила моя — привежда се Стан. — Кажете ми как се казвате и името на песента, която желаете да чуете.

— Аз съм Алис Уедърс и искам… — Бях пръв — настоява Бърни.

Ребека се споглежда с Хърми, който кисело клати глава. Градско чедо или не, той е не по-малко стреснат от Торвалдсън.

— „Лунен блясък“, ако обичате. На Бени Гудман.^[9]

— Мой ред е, нищожество такова. Искам онова парче на Уди Хърман „Кошмарът на лейди Магъуон“. Това се казва хубава музика.

Хърми скланя глава над ухото на Ребека:

— Този никой не го обича, но винаги постига своето.

— Този път не е познал. Господин Бърнсайд, искам да… Симфоничния Стан й прави знак да мълчи. Извръща лице към собственика на този рядко неприятен глас:

— Съжалявам, господине. Песента се казва „Сънят на лейди Магъуон“ — доста пъргаво парче, но не мога да изпълня желанието ви, защото не нося плочата.

— Добре, братче, дай тогава „Не мога да започна“ на Бъни Бериган.^[10]

— О, направо го обожавам! — възкликва Алис. — Пуснете „Не мога да започна“.

— На вашите услуги — отвръща Стан с обичайния глас на Хенри Лейдън. Този път не си дава труд да извършва сложни подскоци и да прави фокуси — изважда някаква плоча от първия кашон и я поставя на грамофона. Странно оклюмал пристъпва към микрофона и обявява: — Цял свят обиколих със самолет и борих се в Испания. „Не мога да започна“. Посвещава се на великолепната Алис Синята рокля и на Нощния скиталец.

— Какво се кривиш като маймуна! — съска Бърни.

Музиката започва. Ребека потупва Хърми по ръката и застава до Чарлс Бърнсайд, към когото открай време таи известна погнуса. Но тъй като сам стана център на вниманието, тя възмутено дава воля на отвращението си:

— Господин Бърнсайд, искам да се извините на Алис и на нашия гост. Вие сте груб, безогледен нахалник, затова след като поднесете извиненията си, ще се приберете в стаята си, където ви е мястото.

Думите й не произвеждат никакъв ефект. Бърни отново е отпуснал рамене. На физиономията му се мъдри широка, олигавена усмивка, а погледът му безцелно се рее в нищото. Изглежда така, сякаш разсъдъкът му се е изпарил напълно — не помни своето име, камо ли това на Бъни Бериган. Алис Уедърс се отдалечава с танцова стъпка, а Симфоничния Стан се оттегля от розовата светлина на прожектора в далечния край на подиума и сякаш потъва в дълбок размисъл. Възрастните двойки се поклащат на дансинга. Хърми Бучър прави знаци на Ребека и я гледа въпросително.

— Съжалявам за случилото се — обръща се младата жена към Стан/Хенри.

— Няма защо да се извинявате — отвръща Хенри. — Това беше любимото парче на жена ми. Напоследък непрестанно мисля за нея. Молбата им ме завари малко неподготвен. — Прокарва длан по пригладените си коси, изправя рамене и пред очите й се преобразява в предишната си роля.

Ребека решава да го остави на мира. Всъщност й се иска за малко да остави всички на мира. С красноречив жест дава на Хърми да разбере, че много съжалява, но има неотложна работа и си пробива път през тълпата към изхода. Дъртият Бърни някак е съумял да я изпревари и с провесен нос се тътри към „Маргаритка“.

— Господин Бърнасайд, постъпката ви може и да заблуди останалите, но не и мен.

Старецът се извръща поетапно, като започва от стъпалото, после измества коляното, схванатия кръст, другото стъпало и най-сетне скелетоподобния торс. Безжизнено клюмнал на върлинестия врат, плешивият му череп, осеян с петна, лъсва в цялата си грозота. Дългият нос стърчи като деформиран корабен рул. Старецът повдига глава с все същата изнервяща бавност, разкривайки мътен поглед и провиснало чене. Сгърчва мъртвешките си устни, а в гаснещите очи припламва неприкрита злоба.

Ребека изтръпва и се отдръпва. Устните на Бърни се разтягат в ужасяваща гримаса. Идва й да избяга, но гневът от унижението, което това противно нищожество я принуди да изтърпи, й дава сили да отстоява позициите си.

— Лейди Магъуон сънувала ужасен, ужасен кошмар — информира я Бърни унесено, сякаш бълнува. — И Лейди Софи сънува кошмар, само че нейният беше още по-гаден. — Кикоти се. — Кралят беше в своята кантора и броеше малките сладури. Това се присъни на Софи нощес. — Надава пронизителен кикот и изрича някакво име, нещо като „Господин Муш-хам“. Премлясва, разкривайки разкривените си жълти зъби, и в миг изпитото му лице като че се преобразява. В очите му блесва разсъдък, чертите на лицето му мигновено се изострят. — Познавате ли господин Муш-хам? Господин Муш-хам и неговия малък приятел Горг? Знаете ли какво стана в Чикаго?

— Господин Бърнсайд, моментално престанете.

— Ъми знаеде ли вие за Фриц Хаарман, дой дед беже долкова брекразен човек? Вигаха му, витаха му „Вамбир, вамбир, Гановерзги вамбир“, да-да, да-да. На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари ха-ха-хо-хо.

— Престанете да си кълчите езика! Да не мислите, че ще се хвана!

В очите на Бърни отново припламва унищожителна злоба, която мигновено угасва. Навлажнява устни и заключва:

— Зъбуди зе, Бърн-Бърн.

— Както и да е, вечерята ще е в седем, ако желаете. Защо не идете да си полегнете?

Бърни я стрелва със заканителен, злобен поглед и тропва с крак, поставяйки началото на отегчителния процес на обръщането.

— Запиши си, ако искаш, Фриц Хаарман. От Хановер. — Думите му са придружени със стряскаща многозначителна усмивка. — Като дойде кралят, може да потанцуваме.

— Не, благодаря — отсича Ребека, врътва се и се отдалечава от дъртия ужас, високите й токчета отчетливо чаткат по коридора; има неприятното усещане, че онзи я следи с поглед.

* * *

Изисканата дамска чантичка я очаква на бюрото в малкия вестибюл без прозорци пред кабинета на Веселяка. Преди да влезе при него, откъсва лист хартия, драсва „Фриц Хаарман (?) Хановер (?)“ и пъхва листчето в централното отделение на чантата си. Дали означава нещо — сигурно не, но, от друга страна… кой знае? Умира от яд, че позволи на Бърни да я сплаши; ако й се отвори възможност да използва тази дреболия срещу него, ще направи всичко възможно да го изхвърлят от „Макстънс“.

— Дребен, ти ли си? — провиква се Веселяка.

— Не, лейди Магъуон с налудничавите кошмари. — Наперено влиза в кабинета и заварва директора да брои с огромно задоволство волните пожертвувания от потомството на клиентелата.

— Моята малка Беки май е недоволна от живота. Какво стана, да не би на танците някое зомби да ти е смазало крака?

— Не ме наричай Беки.

— Хайде, хайде, не бъди толкова кисела. Не можеш да си представиш какво богатство изкрънка от досадните роднини твоето приятелче с медното гласче. Сто двайсет и шест бинки! Чиста печалба! Чакай, чакай, я ми разкажи какво стана.

— Чарлс Бърнсайд ми надрънка куп гадости. На тоя мястото му е в лудницата.

— Ти шегуваш ли се? Дъртакът ми носи паричната равностойност на теглото си в злато. Винаги ще има място в сърцето ми. — Веселяка се ухилва и заравя шепи в банкнотите. — А имаш ли място в сърцето ми, сладурче, винаги ще ти се намери и място в „Макстънс“.

Ребека си припомня думите на Бърни: „Кралят беше в своята кантора и броеше малките сладури“ и се чувства омърсена. Ако шефът й не си беше лепнал тая провиснала, кретенски ухилена физиономия, със сигурност нямаше да й напомня толкова за любимия си дъртак. „На взиджги, взиджги до един, се бризънзват взе кожмари, взе кожмари, ха-ха-хо-хо“ — нелошо описание на Френч Ландинг, изтръпнал от ужас в хватката на Рибаря. Направо да не повярва човек, че Бърни ще се заинтересува от убийствата повече от Веселяка. Шефът въобще не говореше на тази тема с изключение на онзи единствен случай, когато се оплака, че докато Дейл Гилбъртсън не благоволи да си поразмърда дебелия задник, не може да лъже, че отива за риба. Ама че гадост, а?