Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (4)

Глава 4

ПРЕДИ ТРИ ГОДИНИ нашият едновремешен приятел, чието сърце през цялото време биеше до пръсване, а устата му бе пресъхнала, пропътува същото това разстояние по шосе № 93 със стария каприс, когато Дейл Гилбъртсън (тогава най-обикновен полицай от малък град, който буквално бе сразен от постиженията на по-възрастния си колега, макар че Сойер просто се стараеше да си върши работата възможно най-добре) го отведе да му покаже селската къща и петте акра земя, оставени в наследство от баща му. Дейл предлагаше „кокетната къщурка“ на смехотворна цена, тъй като братовчедите му нямаха никакви претенции към имота, който сам по себе си не представляваше ценност за никого извън семейството. Гилбъртсън го задържа само от сантиментални съображения. Нямаше нужда от втора къща, а поддържането на имота му отнемаше много време — заниманието му доставяше огромно удоволствие, ала все пак бе готов да продаде къщата. По онова време изпитваше такова благоговение към нашия приятел, че мисълта този човек да обитава бащиния му дом не само не го безпокоеше, а дори го ласкаеше.

Що се отнася до нашия човек, той бе тъй развълнуван от природата — пейзажът буквално го завари неподготвен — че въобще не се смути от страхопочитанието на Дейл. При нормални обстоятелства би поканил своя почитател на чаша бира в някой уединен бар и би му казал: „Виж какво, Дейл, знам, че си много впечатлен от разследването, но в крайна сметка аз съм най-обикновено ченге като теб. Това е. И ако трябва да съм честен, ще ти призная, че се радвам на много по-голям късмет, отколкото заслужавам.“ (Което не е далеч от истината — от последната ни среща съдбата е крайно благосклонна към нашия стар приятел, ако това действително е проява на благосклонност, и делата му се съпровождат от такъв фантастичен късмет, че той вече не смее да играе на карти или да залага на конни състезания. Когато постоянно печелиш, победата започва да ти накиселява като прокиснал гроздов сок). Но обстоятелствата нямат нищо общо с нормалното — откакто напуснаха Сентралия и излязоха на правия равен участък от шосе № 93, Сойер имаше чувството, че всеки миг сърцето му ще се пръсне под напора на емоциите, поради което хвалебствията на Дейл почти не му правеха впечатление. Това кратко пътуване до място, което не бе посещавал никога в живота си, му се стори като дългоочаквано завръщане у дома — имаше усещането, че всич ко наоколо е заредено със скрит смисъл и представлява изконна част от самия него. Това бе светилище. Знаеше, че ще купи кокетната къщурка, независимо как изглежда или колко струва — парите не представляваха проблем. Просто ще я купи и това е. Преклонението на Дейл го наведе единствено на мисълта, че ще трябва да попречи на своя почитател да му вземе половин цена. Междувременно се мъчеше да спре сълзите, които напираха в очите му.

Тъкмо прелитаме над глетчерните долини вдясно от шосе № 93, които от птичи поглед приличат на отпечатъци от гигантски пръсти. Навремето нашият приятел бе видял само внезапни разклонения от главния път, които току се скриваха сред слънчеви петна и мрак. Всяко отклонение сякаш казваше: „Вече почти стигнахме.“ Шосето пригласяше: „Това е правилният път.“ Зад крайпътен паркинг с две бензинови колонки забелязваме дълъг сив покрив с избелял надпис „При Рой“ — като мина оттук, нашият приятел видя постройката откъм дървените стълби, водещи към широката гостоприемна веранда, и бе обзет от чувството, че се с изкачвал по тях стотици пъти, за да си купи хляб, мляко, бира, студено нарязано месо, работни ръкавици, отвертка, пликче гвоздеи и каквото му е необходимо от магазина, където сякаш се бе излял рогът на изобилието — както от този ден нататък щеше да му се случва стотици пъти.

След петдесетина метра шосето пресича реката Тамарак Крийк, която се вие като синьосива сребриста нишка през Норуей Вали. Ръждясващото метално мостче сякаш изстена под гумите на каприса: „Вече стигнахте!“ и изпълни с трепет сърцето на небрежно, но скъпо облечения мъж, чиито познания по земеделие са получени чрез наблюдение през илюминаторана самолета по време на трансконтинентални полети в първа класа, поради което той не различава жито от сено. Оттатък моста имаше табела с надпис „Шосе «Норуей Вали»“.

— Стигнахме — обяви Дейл и зави надясно. Нашият приятел притисна длан към устата си, заглушавайки стона, който заплашваше да се изплъзне под напора на чувствата в тръпнещото му сърце.

Тук-там по банкета кимаха за поздрав полски цветя — едни дръзко и пъстро нацъфтели, други срамежливо сгушени под тучната зеленина.

— Винаги, когато минавам по този път, се чувствам прекрасно — заяви Дейл.

— Нищо чудно — едва успя да изрече нашият приятел.

В гърдите му бушуваше ураган от чувства, затова дърдоренето на Дейл почти не достигаше съзнанието му.

— Това е старата ферма на Лънд — те са ми братовчеди по майчина линия. Тук пък навремето е било училището, където е преподавала прабаба ми; то било малко, само с една класна стая, но сградата е разрушена много отдавна. А това е имотът на Дуан Ъпдал, които, слава Богу, не ми е роднина по никаква линия.

Хън-мрън-бръм. Мрън-бръм-хън. Шосето отново пресече блесналите синьо-сиви води на Тамарак Крийк, които сякаш се засмяха и изромолиха: „Вече стигнахме!“ След завоя към колата се полюшнаха безброй полски цветя, като че да посрещнат с поклон новодошлите. Сред буйната растителност се открояваха оранжевите кремове, вдигнали сериозните си слепи лица да срещнат погледа на нашия човек. Очите му се замъглиха от сълзи и отново бе обзет от вълнение, но този път някак по-спокойно и същевременно по-дълбоко.

Каква ли бе причината? Оранжевите кремове не означаваха абсолютно нищо за него. Престори се, че се прозява, за да избърше очите си, надявайки се, че Дейл не е забелязал сълзите му.

— Вече стигнахме — обяви полицейският началник, без да даде вид, че е забелязал нещо нередно, и зави по тясна пътека, която се губеше сред огромна поляна с избуяли до кръста треви и полски цветя и сякаш водеше наникъде. Оттатък поляната в подножието на обраслото с дървета възвишение се простираше нива, сякаш разграфена на пояси. — Ей-сега ще се покаже и къщата. Ливадата върви с нея, а полето е на братовчедите Ранди и Кент.

Нашият приятел забеляза бялата двуетажна постройка в края на пътеката едва когато старият каприс навлезе в последния завой. Проговори едва когато Дейл спря пред входа, изключи двигателя и слязоха от колата. Ето я и „кокетната къщурка“, стабилна и прясно боядисана — личи, че е поддържана с много любов; макар и неголяма, е със съвършени пропорции; кацнала е сред жълтите цветя в края на тучната зелена ливада и изглежда напълно откъсната от шосето, дори от целия свят.

— Господи, Дейл, къщурката е самото съвършенство!

Именно тук ще открием нашия едновремешен спътник, който в детството си другаруваше с едно момче на име Ричард Слоут, а веднъж за кратко срещна друго момче, чието име бе просто Вълк. В тази масивна, усамотена бяла селска къща ще открием нашия приятел, който преди много, много години бе прекосил цялата страна в търсене на една жизненоважна вещ, един крайно необходим предмет, един велик талисман; който въпреки ужасяващите препятствия и страховитите опасности съумя да се добере до магическото кълбо и го използва мъдро и разумно. Който геройски извърши множество чудеса, тъй да се каже. Но не помни абсолютно нищо. В кухничката на бялата къща най-сетне ще видим бившия служител от лосанжелеската полиция, лейтенант от отдел „Убийства“ Джак Сойер, който си приготвя закуска и слуша предаването на Джордж Ратбън.

* * *

Нашият Джак. Джаки, както го наричаше майка му — по-койната Лили Кавано Сойер.

* * *

Дейл го разведе из празната къща, показа му горния етаж, дори отключи избата; Джак послушно се възхищаваше на новата печка и бойлера, които стопанинът бе инсталирал година преди смъртта на баща си, и на множеството промени, които бе направил оттогава — на блестящите дървени подове, на умело изолираното таванско помещение, на уплътненията на прозорците и всички останали майсторски изпипани детайли.

— Да-а, доста труд съм хвърлил тук — обясняваше Дейл. — Всичко беше тип-топ, но аз обичам да майсторя. Полека-лека ми стана хоби. Добих навик, като ми остане свободно време през почивните дни или по празниците, да идвам тук и да си намирам работа. Не зная, сигурно съм го възприемал като един вид връзка с баща ми. Добър човек беше той, моят баща. Искаше да стана земеделец, но като му казах, че възнамерявам да работя като полицай, веднага ме подкрепи. Знаеш ли какво ми каза? „Ако се захванеш с фермерството без желание, ден и нощ ще ти тежи на шията като воденичен камък. Накрая ще се чувстваш като муле. Ние с майка ти не сме те родили на този свят, за да се превърнеш в муле.“

— А тя какво каза?

— Мама произхожда от семейство на потомствени фермери. Според нея с течение на времето съм щял да се уверя, че да си муле не е чак толкова лошо. Като почина — четири години преди татко — вече беше свикнала с мисълта, че съм полицай. Искаш ли да излезем през кухненската врата да хвърлиш едно око на ливадата?

Докато се любуваха на гледката, Джак попита Дейл колко иска за къщата. Собственикът очакваше въпроса и предварително бе решил да отбие пет хиляди от възможно най-високата цена, за която двамата със Сара мечтаеха. Кого ли заблуждаваше? Истината бе, че му се искаше Джак Сойер да стане собственик на родната му къща, за да бъде близо до него поне няколко седмици в годината. Пък и без това друг нямаше да я купи.

— Сериозно ли говориш?

— Цената ми се струва добра — отвърна Дейл, опитвайки се па прикрие изумлението си.

— Не е добра за теб. Няма да ти позволя да ми подариш имота само защото ти допадам. Или ще вдигнеш цената, или си тръгвам.

— Абе, вие, градските големци, сте много печени в пазарлъците. Добре, три хиляди отгоре. — Пет. Или си заминавам.

— Дадено. Но да знаеш, че ми е страшно неудобно.

— Надявам се, че повече няма да ми се налага да купувам имот от опърничавото местно население.

Сделката бе осъществена от разстояние — Джак изпрати солиден аванс и уреди всички формалности по факса, след което заплати пълната сума в брой. Дейл не знаеше от какво семейство произхожда Сойер, но едно бе неоспорим факт — той определено разполагаше с повече пари от редовите полицаи. Новият собственик на къщичката пристигна след няколко седмици и се задейства като хала — поднови абонамента за прекъснатия телефон, прехвърли на свое име сметката за електричеството, изкупи половината стока от магазина на Рой и постоянно отскачаше ту до Ардън, ту до Ла Ривиер, откъдето се обзаведе с ново легло, чаршафи, прибори, декоративни саксии от ковано желязо, комплект френски ножове, малка микровълнова печка, грамаден телевизор и разкошна, лъскава, черна аудиоуредба, вероятно заплащайки за нея сума, възлизаща на годишната заплата на Дейл, който бе поканен на питие. Освен тези придобивки Джак надомъкна какви ли не вещи, някои от които, за голяма почуда на полицейския началник, бяха купени от Френч Ландинг, Уисконсин. Кому е притрябвал тирбушон за шейсет и пет долара марка „Уайнмастър“? Какъв е този човек, какви родители са го създали?

Направи му впечатление един сак с логото на непозната марка, който бе пълен с компактдискове — ако се сметнат по петнайсет-шестнайсет долара парчето, съдържанието на сака възлизаше на неколкостотин долара. Заключи, че каквито и да са привичките на Джак Сойер, той със сигурност живо се интересува от музика. Изпълнен с любопитство, се наведе и измъкна няколко диска — на повечето обложки бяха снимани чернокожи музиканти с най-различни духови инструменти. Клифърд Браун, Лестър Янг, Томи Фланагън, Пол Дезмънд.

 

— Никога не съм ги чувал. Това сигурно е джаз.

— Позна. Знаеш ли, искам да те помоля да ми помогнеш с подреждането на мебелите и окачването на картините. След около месец-два ще докарам тук много неща.

— Разбира се. — Изведнъж му хрумна една фантастична идея. — Непременно трябва да те запозная с чичо Хенри! Той ти е съсед, живее на около половин километър по-нататък по пътя. Беше женен за леля ми Роуда — сестрата на баща ми — която почина преди три години. Хенри е като енциклопедия на всякакви чудновати музики.

Джак не споделяше мнението, че джазът с чудновата музика. Но може би грешеше. Във всеки случай Дейл сигурно намираше звученето на джаза доста екзотично.

— И през ум не ми е минавало, че на фермерите им остава време да слушат музика.

Гилбъртсън буквално се разцвили от смях.

— Хенри не е фермер. Хенри… — Ухилен до уши, гостът разпери ръце и се втренчи в далечината, сякаш търсеше подходящата дума. — Той е тъкмо обратното на фермер. Непременно ще ви запозная. Адски ще ти допадне.

След шест седмици Джак се върна да посрещне камиона с багажа си и да дава наставления на работниците къде да разтоварят мебелите и останалата покъщнина; няколко дни по-късно, като разопакова почти всички кашони, позвъни на Дейл и го попита дали все още е готов да му помогне. Беше пет следобед и денят бе толкова скучен, че Том Лънд бе задрямал на бюрото си. Дейл тръгна за Норуей Вали, без дори да си направи труда да си свали униформата.

Първоначалната му реакция, след като се здрависаха и Джак го покани да влезе, бе неподправено изумление. Едва прекрачил прага, се вкамени на място. Трябваха му две-три секунди да проумее, че изненадата всъщност е приятна и му доставя удоволствие. Старата къща бе преобразена — сякаш Джак Сойер му бе направил номер и познатата входна врата водеше към съвършено непознат и различен дом. В трапезарията и кухнята нямаше и помен от едновремешното обзавеждане и нищо не напомняше за доскорошните голи стени и подове. Сякаш с помощта на магическа пръчка Джак бе превърнал тази къща в… кой знае, във вила на Ривиерата или апартамент на Парк Авеню. (Дейл никога не е ходил в Ню Йорк или Южна Франция). Изведнъж го осени изумителното прозрение, че Джак не е сторил нищо противоестествено, само е вникнал в същността на постройката много по-дълбоко отколкото предишните й собственици. Кожените дивани и фотьойли, пъстрите черги, широките маси и дискретното осветление принадлежаха на друг свят, но идеално пасваха на къщата, като че бяха създадени за нея. Тя сякаш го приканваше да влезе и Дейл откри, че способността му да се движи най-сетне се е възвърнала.

— О-хо! Май наистина съм намерил най-подходящия купувач.

— Радвам се, че ти харесва. Трябва да призная, че и на мен ми допада. Стана по-добре, отколкото очаквах.

— Не разбирам аз за какво съм ти. Подреждането е идеално.

— Първо трябва окачим туй-онуй, чак тогава ще стане съвършено.

Дейл предположи, че Джак възнамерява да окичи стените със семейни фотографии. Не можеше да проумее защо окачването на десетина снимки в рамки го затруднява, но новодомецът настояваше Дейл да му помогне и той не можеше да му откаже. Освен това се надяваше, че от снимките ще научи нещичко за семейството на Джак — тема, която живо го вълнуваше. Но като видя дървените каси, подпрени на кухненския плот, отново се почувства не на място, сякаш бе попаднал в непознат свят. Бяха ръчна изработка и служеха за надеждна защита от всякакви атмосферни условия. Някои бяха високи по метър и половина-два и почти толкова широки. Определено не бяха предназначени за снимките на мама и татко. За да ги отворят, се наложи да разкъртят ъглите и да разхлабят гвоздеите по ръбовете. Повдигането на тежките капаци се оказа изненадващо трудно. Дейл съжали, че не се е отбил у дома да се преоблече — униформата му вече се бе овлажнила от пот, а бяха измъкнали от дървените пашкули едва пет грамадни, тежки рамки, увити в множество пластове хартия. При това оставаха още много. След час свалиха в мазето ненужните дървени каси и се качиха във всекидневната да изпият по една бира. После разрязаха хартиените опаковки, които скриваха картини и графики в най-разнообразни рамки, включително такива, които изглеждаха собственоръчно сковани от художника. Картините на Джак принадлежаха към категорията „модерно изкуство“, за която Дейл имаше доста смътна представа. Не разбираше какво се опитват да кажат тези произведения, ала почти всички му харесваха, особено някои пейзажи. Бе сигурен, че имената на художниците са му съвършено непознати, но редовните посетители на музеите и галериите в големите градове несъмнено ги знаят. Всички тези големи и малки картини, подредени на кухненския под, го накараха да занемее, но чувствата, които пораждаха у него, не бяха само приятни. Наистина се бе озовал в друг свят, чиито отличителни белези не познаваше. Изведнъж му хрумна, че сега ще окачат всички тези картини по стените на родния му дом. Кой знае защо идеята му се стори изключително трогателна. Какво лошо има в това два съседни свята да се смесят? Все пак другият свят бе светът на Джак.

— Добре. Иска ми се Хенри — онзи мой чичо, за когото ти споменах, че живее наблизо, помниш ли? — та ми се иска Хенри да можеше да ги види. Той би ги оценил по достойнство.

— Защо да не ги види? Ще го поканя на гости.

— Не ти ли казах? Хенри е сляп.

Окачиха големите картини в дневната, над стълбището и в спалните. Джак добави няколко по-малки в голямата баня на горния етаж и в умивалника на долния. Гилбъртсън го заболяха ръцете да придържа тежките рамки, докато домакинът отбелязваше по стените къде да забие гвоздеите. След окачването на третата картина от косата му капеха солени капки пот, които се стичаха по лицето му, та се наложи да свали вратовръзката си и да запретне ръкави. Разкопчаната му яка беше подгизнала от пот. Джак Сойер хвърляше също толкова, ако не и повече усилия, но изглеждаше така, сякаш не си е мръднал пръста.

— Ти да не събираш картини? — изсумтя Дейл. — Дълго ли ти отне да направиш цялата тази колекция?

— Не разбирам достатъчно от живопис, че да бъда колекционер. Повечето платна е подбирал баща ми през петдесетте и шейсетте години. Някои са купувани от майка ми, но тя ги избираше спонтанно — като й харесаше нещо, непременно трябваше да го има. Например малкият Феърфийлд Портър^[1] с верандата, ливадата и цветята ми е спомен от нея.

Дейл хареса тази картина още в мига, в който я извадиха от дървения сандък — малкият Феърфийлд Портър вероятно бе името на художника. Прилягаше на всяка дневна, а като я гледаше човек, имаше усещането, че може да влезе в нея. Но най-голямата ирония бе, че гостите никога няма да я забележат.

Джак спомена, че много се радвал най-сетне да извади тези картини от склада, където са престояли доста време.

— Вашите да не са ти ги подарили? — изненада се Дейл.

— Наследих ги след смъртта на майка ми. Баща ми почина още докато бях дете.

— О Боже! Извинявай — смутено промърмори Дейл и мигновено се изтръгна от въображаемия свят, в който го бе подмамил Феърфийлд Портър. — Сигурно е много тежко да изгубиш баща си на такава ранна възраст — добави и си помисли, че това може би обяснява аурата на усамотеност и отчуждение, заобикаляща неговия кумир. Сетне мислено се упрекна, че това са пълни глупости. Нямаше представа как човек може да заприлича на Джак Сойер.

— Да. Слава Богу, че мама не беше от хората, които се предават лесно.

Дейл веднага използва възможността и попита:

— Какво работеха вашите? В Калифорния ли си израснал?

— Роден съм и съм израснал в Лос Анжелес. Родителите ми бяха в шоубизнеса, но за разлика от повечето хора в тези среди бяха много свестни.

Дейл не получи покана да остане за вечеря и тази мисъл не му даваше покой. Отне им още час и половина да окачат всички картини и макар че домакинът оставаше все така любезен, в приятелската му непринуденост се долавяше упорита уклончивост (Гилбъртсън неслучайно бе полицай), сякаш бе открехнал заключена врата, след което набързо я беше затръшвал. Фразата „свестни хора“ означаваше, че тази тема е табу. При следващата почивка за бира Дейл забеляза до микровълновата печка две големи хартиени торби с хранителни продукти от магазина в Сентралия. Във Френч Ландинг бе прието да се вечеря към шест часа, а вече наближаваше осем. Джак можеше да допусне, че гостът е вечерял, ако наличието на униформата не доказваше противното.

Гилбъртсън се присламчи към кухненския плот, като подхвана темата за най-трудния случай, с който колегата му се е сблъсквал. От едната торба се подаваха розови говежди котлети, нашарени със сланина като мраморни късове. Стомахът му шумно запротестира. Джак отговори на поставения въпрос, сякаш въобще не бе чул оглушителното куркане:

— Разследването по случая Торнбърг Киндърлинг не отстъпваше по трудност на работата ми в Ел Ей. Искрено съм ти задължен за помощта, която ми оказа.

Дейл схвана намека — озовал се бе пред поредната врата, която дори не бе открехната. В този дом миналото не се обсъждаше, а бе скрито зад врата, закована с гвоздеи.

Допиха бирите и поставиха последните картини. През следващите няколко часа обсъдиха стотици теми, но без да прекрачват границите, наложени от Джак Сойер. Дейл бе сигурен, че домакинът изгаря от желание да го отпрати заради въпросите за родителите, но не можеше да си обясни защо. Какво ли крие този човек? И от кого? Като приключиха, Джак сърдечно му благодари и го изпрати до колата, с което пресече всякакакви надежди да се смили над него в последния момент. Точка по въпроса, край, това е, вдигни си ципа, както обичаше да казва безсмъртният Джордж Ратбън. На раздяла сред благоуханния мрак под милионите звезди Джак въздъхна с искрено задоволство и заключи:

— Надявам се, знаеш колко съм ти задължен. Честно казано въобще не ми се връща в Лос Анжелес. Само погледни, каква красота!

На връщане към Френч Ландинг — по магистралата шареха само фаровете на стария каприс — Дейл се запита дали пък родителите на Джак не са се занимавали с такъв шоубизнес, от който порасналият им син се срамува, например порнография. Може би татко с режисирал голи сцени, а мама е изпълнявала главната роля. Хората, които заснемат порноФилми, сигурно са заринати с пари, особено ако ги въртят в семейството. Но след по-малко от километър си спомни за малкия Феърфийлд Портър и задоволството от откритието се изпари яко дим. Жена, която си изкарва хляба със секс пред камера с непознати, не прахосва пари за такива картини.

* * *

Да влезем в кухнята на Джак Сойер. На масата е разгърнат сутрешният „Хералд“, а на печката синият пламък на газта нагрява черен тиган. Висок мъж, който изглежда в отлична физическа форма и носи памучна фланела с надпис „Южнокалифорнийски университет“, джинси и италиански мокасини с цвят на меласа, разсеяно разбива в метална купа огромно количество сурови яйца.

Като го гледаме как се мръщи на празното пространство над лъскавата съдина, си даваме сметка, че красивото дванай-сетгодишно момче, с което се разделихме в един апартамент на четвъртия етаж на изоставен хотел в Ню Хампшър, е вече възрастен мъж, чиято физическа красота далеч не е основното, което го прави интересен. Защото веднага си личи, че Джак Сойер е интересен човек. Дори когато е изцяло погълнат от лични тревоги — дори „енигми“, съдейки по замисления му поглед — Джак Сойер излъчва непоклатим авторитет. Изражението му недвусмислено издава, че той е от онези хора, чиято по-мощ другите търсят, когато се чувстват объркани, застрашени или излъгани. Чертите му носят яркия отпечатък на остър ум, решимост и сериозност, чиято външна привлекателност далеч не е най-важното. Този човек никога не губи време да се възхищава на собствения си образ в огледалото — суетата няма място в неговия живот. Доскоро с пълно право бе смятан за изгряващата звезда на полицейския участък в Лос Анжелес, бе печелил стотици награди и бе канен да участва в най-различни семинари и специализации за млади таланти под егидата на ФБР. (Мнозина от колегите и шефовете му негласно споделяха мнението, че на четирийсст години ще бъде полицейски комисар на голям град като Сан Диего или Сиатъл, и ако всичко върви нормално, до десетинапетнайсет години ще заеме висок пост в Сан Франциско или Ню Йорк.)

Но най-странното е, че възрастта като че ли също няма значение — този човек изглежда така, сякаш е изживял безброй животи преди този и се с сблъсквал с места и неща, каквито малцина виждат. Нищо чудно, че Дейл Гилбъртсън искрено му се възхищава и настоява за помощта му. На негово място и ние щяхме да настояваме, но без особен успех. Този човек се е пенсионирал, с други думи е излязъл от играта — жалко, но факт; обаче за да хапне омлет, човек първо трябва да разбие яйцата, както казваше Джон Уейн на Дийн Мартин в „Рио Браво“.

— Мама все ми повтаряше — заявява Джак, говорейки на празното пространство. — „Виж какво, моето момче, заговореше ли Уейн, всички млъкваха и го слушаха, освен когато се захванеше с политиката“; да-да, ей-така ми го каза, точно с тия думи. — След миг добави: — Една прекрасна сутрин в Бевърли Хилс. — И най-сетне се зае да разбие яйцата.

Намираме се в компанията на един поразително самотен човек. Самотата е стара познайница на Джак Сойер — когато човек е безсилен да промени нещо, го приема за даденост, нали? Има далеч по-ужасни неща от самотата — например церебрална парализа или множествена склероза. Какво да се прави, самотата е част от живота. Дори Дейл, който въпреки неизброимите си добродетели не беше кой знае какъв психолог, беше забелязал колко самотен е неговият приятел. Джак вдига поглед към часовника и вижда, че разполага с четирийсет и пет минути, докато потегли за Френч Ландинг да вземе Хенри Лейдън след сутрешната му смяна в радиото. Казва си, че има много време и че всичко върви по план, но подтекстът е: „Всичко е наред, няма ми нищо, много благодаря.“

Като се събуди тази сутрин, едно гласче му нашепваше: „Аз съм стражар“. „Как ли пък не, я си гледай работата“ — мислено се сопна в отговор. Отказал се бе от този занаят и вече не се занимаваше с убийства…

„… светлините от лампичките на въртележката се отразяваха в голото теме на чернокожия мъртвец, проснат на кея в «Санта Моника Пиър»^[2]…“

Не. Не отивай там! Просто… не го прави, ясно ли е?

* * *

И без друго нямаше работа в Санта Моника. Там си имаха достатъчно ченгета. Печени момчета, доколкото му бе известно, макар и не от класата на най-великия, най-добрия и най-младия лейтенант в световната история на полицията — а именно Джак Сойер от лосанжелеския отдел „Убийства“. Единствената причина, поради която недостижимият ас от Ел Ей се оказа на тяхна територия, бе раздялата му с невероятно — или поне умерено — чаровнатаркителка на Малибу, госпожица Брук Гриър, сценаристка, ползваща се с името на изключително голяма специалистка в своя жанр — комедийнитс романтично-приключенски екшъни, която освен това бе надарена със забележителен ум, проницателност и привлекателна външност. На връщане към Ел Ей по крайбрежната магистрала невероятно красивата гледка на изхода от Малибу Каниън буквално го покърти.

От върха на възвишението Калифорния Инклайн се разкриваше панорамен изглед към увеселителния парк „Санта Моника Пиър“. Виенското колело се извисяваше като гигантски огнен обръч над окичените с разноцветни лампички алеи и веселата тълпа. Гледката бе пропита с кичозна магия или магически кич. На Джак изведнъж му се дощя да паркира колата и да се разходи сред грейналите светлини. За последен път бе идвал тук на шестгодишна възраст, когато възбудено дърпаше ръката на Лили Кавано Сойер като куче на каишка.

* * *

Беше чиста случайност. Не може да се нарече съвпадение, тъй като бе лишено от смисъл. Съвпадението разкрива скритата връзка между два привидно откъслечни елемента от по-голяма мозайка. Случилото се обаче нямаше връзка с нищо.

* * *

Като наближи натруфената арка на входа на лунапарка, установи, че виенското колело не работи. Празните гондоли бяха украсени гирлянди от светещи лампички. За миг гигантската машина му заприлича на умело маскиран извънземен нашественик, който предвидливо изчаква удобния момент да причини възможно най-големи поразии. Струваше му се, че долавя самодоволното му бръмчене. „О, да, как ли пък не. Само не ми казвай, че виенското колело ти прилича на адска машина. Я се стегни! Просто си по-разстроен, отколкото ти стиска да признаеш“ апострофира се мислено. Отново се взря в сцената пред себе си и изведнъж си даде сметка, че зад въображаемите извънземни заплахи се крие действително зло, което благодарение на професията си бе свикнал да приема като нещо съвсем обичайно. Неочаквано се бе натъкнал на първата фаза на криминално разследване.

Тази вечер лунапаркът изглеждаше по-ярко осветен, тъй като върху патрулните коли бяха монтирани прожектори. На кея четирима униформени служители на реда се опитваха да удържат тълпата, напираща да разкъса жълтата полицейска лента, с която бе оградено местопрестъплението — обляна в светлина въртележка. Джак прецени, че не бива да се намесва. Нямаше работа тук. При това въртележката му навяваше смътни, неясни и съвършено нежелани спомени. Изглеждаше по-зловеща от спрялото виенско колело. Пък и винаги го е било страх от въртележки, нали? Озъбени кончета-джуджета, набучени на метални колове — ама че садистичен кич!

„Трябва да се махаш оттук. И без друго си в отвратително настроение заради Брук.“ Що се отнася до въртележките…

В съзнанието му сякаш се спусна метална завеса, която мигновено прекрати мисления диалог по темата. Подчинявайки се на някаква вътрешна принуда, Джак закрачи по кея и се запромъква през тълпата. Смътно си даваше сметка, че в този миг предприема най-непрофесионалната стъпка в цялата си кариера. Като се добра до жълтата лента, се промъкна отдолу и раз маха служебната си значка в лицето на миловиден полицай, който се опита да го спре. Наблизо някой засвири на китара едновремешен блус, чийто текст Джак знаеше наизуст, но заглавието му се изплъзваше. Младокът го изгледа доста озадачено и се отдалечи да се посъветва с един от детективите, наобиколили човек, проснат на земята, който Сойер нямаше никакво желание да разгледа. Музиката го дразнеше. Направо му късаше нервите. Даваше си сметка, че поводът е твърде незначителен за подобна пресилена реакция, но на кой идиот му е хрумнало, че убийствата трябва да се придружават от музика като във Филмите?

Едно боядисано конче се изправи на задните си крака и застина сред ярката светлина.

Стомахът на Джак се сви; завладя го усещането, че в гърдите му нещо свирепо и упорито, което на всяка цена трябва да остане неназовано, се раздвижи и протегна ръце. А може би разпери крила. Ужасяващото създание като че искаше да се освободи от оковите и да излезе на бял свят. Изведнъж Джак се изплаши, че ще повърне. Неприятното усещане бързо премина, за сметка на което сетивата му мигновено се изостриха.

Съвсем доброволно и безразсъдно бе прегърнал лудостта и сега самият той беше умопобъркан. Да, това бе най-точното определение. Насреща му заплашително пристъпваше Анджело Лионс, на чието лице бяха изписани недоумение и необуздана ярост. Преди набързо да го преместят в Санта Моника, Анджело работеше с Джак в Ел Ей и се славеше с неописуема вулгарност, склонност към насилие и корупция, презрение към всички цивилни — независимо от цвета на кожата, расата, вероизповеданието и общественото им положение, пълен непукизъм и непоколебима солидарност с всички полицейски служители, придържащи се към същата доктрина и действащи като него, накратко — хора, които не пропускат да направят някоя мръсотия, стига да им се размине. Неприязънта, която Анджело Лионе изпитваше към Джак Сойер, задето не споделяше неговите „принципи“, се равняваше на завистта му към успехите на по-младия колега. Само след миг Джак щеше се озове лице в лице с този първобитен човек. Но вместо да измисли логично обяснение за присъствието си на местопрестъплението, той се занимаваше с някакви си въртележки и китари, които бяха чисто и просто симптоми на начеващата му лудост. Нямаше начин да се оправдае. Не намираше никаква извинителна причина. Вътрешната потребност, която го бе подтикнала към тази постъпка, продължаваше да действа, но надали имаше смисъл да обяснява на Анджело Лионе за вътрешните потребности. Не му се мислеше как ще се оправдава пред началника си, ако Лионе подаде оплакване.

Виж не знам как да ти обясня, краката ме доведоха сами, все едно да се качиш в чужда кола…

Но Анджело го посрещна с думите: „Не ми казвай, че си тук нарочно гадняр такъв“ и го спаси от катастрофата.

Когато градиш кариера чрез лъжи, измами и изнудване, рано или късно срещу теб ще бъде назначено служебно разследване. Стратегическото отстъпление в друго полицейско управление е надеждна защита срещу секретните проверки на досиетата, които началниците са принудени да проведат под неумолимия натиск на пресата. На десетина-двайсет години все се намират възмутени граждани, дълбоко загрижени за благото на обществото и неспособни да си държат езика зад зъбите, които с подкрепата на разни задръстени ченгета, слепи за красотата на класическата доктрина, залагат Фишеци под колективния задник на пресата, която пък веднага се заема да пусне кръв на берящия душа обществен организъм. Лионе, преследван от параноя, породена от смазващо чувство за вина, веднага бе предположил, че бившият му колега е тук с цел да нанесе някои значителни поправки в служебната му биография.

Както можеше да се очаква, скалъпените оправдания на Джак само засилиха подозренията му и той заядливо заяви:

— Добре, да приемем, че случайно си се натъкнал на моето разследване. Няма да спорим. Но искам да ме слушаш внимателно. Ако през следващите шест месеца, че даже и за вечни времена, случайно се натъкна на твоето име, и то в контекст, който не ми изнася, ти обещавам, че до края на дните си ще пикаеш през пластмасова тръбичка. А сега си дигай чуковете, че да си гледам работата.

— Изчезвам, Анджело.

Партньорът на Лионс закрачи към тях. Анджело се намръщи и го отпъди с ръка. Джак неволно отмести поглед към трупа пред въртележката. Свирепото създание в гърдите му неистово се замята, разпери криле, размаха ръце, крака или каквото там имаше и се опита да се откъсне от пристана, където бе закотвено. Могъщите му крайници буквално смазваха белите дробове на Джак. В стомаха му сякаш се впиха свирепи нокти.

Има нещо, което всеки уважаващ себе си детектив от отдел „Убийства“, особено с офицерски чин, за нищо на света не бива да допуска — да повърне при вида на труп. Джак полагаше неистови усилия да запази приличие и да не прекрачва границата на Забраненото. Стомашните сокове вече му пареха в гърлото. Стисна очи и му излязоха свитки. Имаше чувството, че онова отвратително създание се е нажежило до бяло и всеки миг ще скъса оковите.

„Светлините се отразяваха в голото теме на чернокож мъртвец, проснат до една въртележка…“

„А, не! Няма да стане! Тропай колкото щеш, но няма да те пусна да влезеш. Не и теб!“

Крилете, ръцете, ноктите се отдръпнаха — създанието сякаш се спаружи и се превърна в почти незабележима точица. Съумявайки да се задържи на границата на Забраненото, Джак откри, че вече може да отвори очи. Не знаеше колко време е минало. Сбърченото чело, мътният поглед и кръвожадната паст на Анджело Лионе изплуваха на двайсет сантиметра от лицето му и изпълниха полезрението му.

И какво? Проверка на обстановката, а?

Абе, тоя тъпак с китарата няма ли да престане!

Последва най-необичайният поврат.

Каква китара, бе? Не чувам никаква китара.

Всъщност и Джак не я чуваше.

* * *

Е, не смятате ли, че всеки здравомислсщ човек ще направи опит да заличи спомена за подобна случка? И да я изхвърли от съзнанието си като отпадък. Тя е абсолютно безполезна, защо да си пълни човек главата с глупости? Няма отношение към каквото и да било и води наникъде. Епизодът е несъществен в буквалния смисъл на думата, тъй като е лишен от същност Разстроен от раздялата с любовницата си, Джак бе изпаднал в моментно умопомрачение, под чието въздействие се бе намесил в разследване на престъпление в границите на чужда юрисдикция. Случилото се бе чисто и просто глупава грешка.

Петдесет и шест дни и единайсет часа по-късно недостижимият ас влезе в кабинета на шефа си, постави значката и служебното си оръжие на бюрото му и за най-голямо негово изумление му заяви, че незабавно се пенсионира. Тъй като не знаеше нищо за срещата между Сойер и Лионе в увеселителния парк „Санта Моника Пиър“, капитанът не попита дали решението на младия лейтенант е повлияно от една спряла въртележка и мъртъв чернокож. Джак и без друго би отвърнал, че подобно предположение е абсурдно.

* * *

„Не отивай там“ — съветва се сам и най-съвестно изпълнява мъдрото напътствие. Неволно пред очите му като увеличени снимки изплуват откъслечни образи: дървено конче, изправено на задните си крака, разгневената физиономия на Анджело Лионе и още нещо, което заема центъра на сцената и в пряк, и в преносен смисъл… Джак ги пропъжда на мига. Чувства се така, сякаш извършва магически ритуал, някакво добро вълшебство. Прекрасно знае, че усилието да прогони образите е форма на самоотбрана, и ако подбудите за подобна потребност остават неясни, то самата потребност е достатъчна мотивация. „Като искаш омлет, разбий си яйца“ — цитат на безспорния авторитет Джон Уейн.

Джак Сойер си имаше далеч по-важни занимания от някакви си глупости, породени от въображаемия глас, който бе прошепнал в съня му думата „стражар“. Иска му се и тях да отпъди с помощта на същото вълшебство, но те не се предават толкова лесно и непрестанно жужат в главата му като рояк оси.

Накратко, нашият Джак не е във форма. Бездейства и се взира в яйцата, които по неизвестни причини вече не му харесват. Яйцата не се поддават на тълкуване. Но те са най-малката му грижа. С периферното си зрение улавя заглавието на първата страница на вестника, което сякаш се надига от хартията и полита насреща му. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ А, не, стига толкова — извръща се, съкрушен от мисълта, че той е причината за това злощастие. Направо да пишат „ИЗ СТЕЙТЪН АЙЛЪНД“, или даже „БРУКЛИН“, където бяха похитени две от жертвите на действителния Албърт Фиш — идеален пример за изверг с помрачен разсъдък.

Направо му се повръща от тия гадости. Две деца са мъртви, момиченцето на Френо е изчезнало и най-вероятно също е мъртво, следи от зъби по труповете на жертвите, малоумен убиец, който подражава на Албърт Фиш… Дейл непрестанно го обсаждаше с подобни новини. Подробностите се загнездваха като зараза в съзнанието му. За човек, който се опитва да стои настрана от полицейската дейност, вече знаеше изумително много — отровата се разливаше в кръвта му и изкривяваше възприятията му. Избяга в Норуей Вали, за да се спаси от усещането, че заобикалящата го действителност е несигурна и хлъзгава, сякаш се втечнява под влиянието на висока температура. Последния месец в Ел Ей вече едвам издържаше. Струваше му се, че от смрачените прозорци и пролуките между сградите се хилят гротескни привидения, които всеки миг ще оживеят. В почивните дни го терзаеше усещането, че дробовете му се затлачват с мазна пяна от съдомиялна машина, което предизвикваше мъчителен задух и гадене — ето защо работеше неспирно и разгадаваше десетки мистерии. (Така оставяше у околните впечатлението, че е изтормозен от работа, но едва ли можем да виним капитана за недоумението, което предизвика у него оставката на най-добрия му служител.)

Оттегли се в това затънтено провинциално кътче, в този пристан, този рай сред жлътналата ливада, за да се откъсне от света на страха и лудостта; от Френч Ландинг, който се намираше на цели трийсет километра, дори от шосето, наречено „Норуей Вали“. Но в крайна сметка се оказва, че всичко с било напразно. Онова, от което бяга, вилнее в сърцето на крепостта. А ако се поддаде на егоцентризма, спокойно може да заключи, че онова, което го следва по петите от три години, най-сетне го настига.

В Калифорния работата поглъщаше цялото му внимание, затова сега се старае да стои настрана от престъпленията, извършвани в Уисконсин. Понякога се буди нощем и в мислите му отеква ехото на немощния, виещ гласец: „Не съм стражар, не искам, наближава, наближава.“ Джак Сойер отказва да търси отговор на въпроса какао наближава — този самотен глас е само доказателство, че отсега нататък трябва да се пази от заразата.

Знае, че с това свое решение никак няма да зарадва Дейл, и съжалява, че не може да се включи в разследването, нито пък да даде на своя приятел смислено обяснение за отказа си. Няма какво да се заблуждаваме — Дейл е на топа на устата. Той е добър полицейски началник, дори твърде добър за Френч Ландинг, но не успя да прецени тънките игри на щатските ченгета и се остави да го накиснат. Демонстрирайки безкрайно уважение към местния авторитет, Браун и Блак елегантно се измъкваха, държаха се настрана от разследването и оставяха Дейл Гилбъртсън, който пък смяташе, че така му правят голяма услуга, сам да си нахлузи примката. Но за зла врага ненадейно се намери изправен на ешафода с черна качулка на главата. Ако Рибаря убие още едно дете… Е, Джак Сойер му съчувства най-искрено. Но не може да извърши чудо. Джак с зает с по-неотложни неща.

Например перцата. Малките червени пухчета, които започнаха да му се явяват месец преди първото убийство, го тревожат много повече, тъй като не му дават покой, въпреки усилията да ги прогони чрез спасителното вълшебство. Една сутрин, като излезе от спалнята и заслиза към кухнята да си приготви закуска, от скосения таван над стълбището сякаш се откъсна червено перце колкото бебешко пръстче и бавно се спусна към него. Паднаха още две-три. На тавана сякаш се отвори овален отвор с диаметър пет сантиметра и замига като око, от което рухна цял водопад червени перца, подобно на сапунени мехури, издухани през сламка. Вдигнатите му ръце, гърдите и главата му бяха засипани с истински взрив, истински ураган от перца.

Но това…

Това не се случи в действителност.

Случи се нещо друго, което Джак осъзна едва минута по-късно. Образно казано, някой своенравен мозъчен неврон бе направил засечка. Или мозъчен рецептор бе усвоил неподходящо химично съединение или неподходяща доза от правилното химично съединение. Лостчетата, които нощем управляват по-тока на образите, реагираха на неправилно подаден сигнал и произведоха сън наяве. Подобен сън наподобява на халюцинация, но халюцинации имат само алкохолиците с проядени мозъци, наркоманите и лудите, най-вече параноичните шизофреници, с каквито Джак се бе сблъсквал неведнъж в кариерата си на стражар. Топ самият обаче не спадаше към нито една от изброените категории, включително последната. Прекрасно знаеше, че не страда от параноична шизофрения, нито от каквото и да било психично заболяване. Ако смятате, че Джак Сойер е луд, вие сте луди. Той ос напълно уверен — деветдесет и девст на сто — че е нормален.

Никога не халюцинираше, следователно перцата са били сън наяве. Инак оставаше обяснението, че са действителни, но те със сигурност нямаха нищо общо с действителността. Какво ще стане с този свят, ако вземат да ни се случват подобни произшествия?

В този миг Джордж Ратбън прекъсва мислите му с оглушителния си крясък:

— Буквално ме боли да го кажа, наистина ме боли, защото обичам дъртите Пиячи, и вие го знаете много добре, но понякога се налага любовта да стисне зъби и да посрещне болезнената истина — например вижте колко сме зле с питчърите. Бъд Селиг, Божичко, БЪ-ЪД, Хюстън вика Бъд, незабавно се върнете на земята. И слепец ще хване повече точки от тая сбирщина от СЛАБАЦИ, НЕЩАСТНИЦИ И ПРАЗНОГЛАВЦИ!

Милият Хенри. Хенри изпълнява ролята на Джордж Ратбън толкова виртуозно, че човек буквално вижда мокрите петна под мишниците на напористия радиоводещ. Но най-великото му превъплъщение, поне според Джак, е пресъздаването на снобската изтънченост от хипарските времена — небрежния авторитетен Хенри Чаровника, който, ако е в настроение, може да ви каже с какви чорапи е бил Лестър Янг в деня на записа на „Малкия ваксаджия“ и „Бъди добра, мила“, или пък да опише интериора на двайсет джазклуба, които отдавна не съществуват.

„… но преди да се потопим в тази тъй изискана, красива и мелодична музика на триото на Бил Еванс, която ромоли във «Вилидж Вангард», нека засвидетелстваме нашите почитания към третото, вътрешното око. Нека се преклоним пред вътрешното око — окото на въображението. Нека се пренесем в Гринидж Вилидж, Ню Йорк. В един горещ неделен юлски следобед крачим под ослепителното слънце по Седмо Авеню. На входа на «Вангард» е опъната огромна тента. Заставаме на сянка, отваряме бялата врата, слизаме по дълго тясно стълбище и се озоваваме в помещение, огромно като просторна пещера. Музикантите тъкмо се качват на сцената. Бил Еванс се настанява на пианото и кима на публиката. Скот Лафаро прегръща баса. Пол Моушън взима четките. Еванс свежда глава съвсе. ’Н, съвсем ниско и небрежно разперен пръсти върху клавишите. За онези, които имат щастието да присъстват тук днес, животът ше се промени завинаги.

Триото на Бил Еванс изпълнява «Мое глупаво сърце», запис на живо от «Вилидж Вангард», двайсет и пети юли, хиляда деветстотин шейсет и първа година. Ваш домакин в студиото е Хенри Чаровника.“

Джак се усмихва и изсипва разбитите яйца в тигана, разбърква ги с вилицата и по навик намалява пламъка на газовия котлон. Досеща се, че е забравил да приготви кафе. Проклетото кафе! Само това му липсва — ще пие портокалов сок. Поглежда тостера и установява, че е забравил да препече и Филийки. Защо са му въобще препечени Филийки — толкова ли са важни. После трябва да ги маже с масло, а то съдържа цели тонове холестерин, който съсипва артериите. И омлетът е фрашкан с холестерин — да не говорим, че май бе прекалил с яйцата. Вече изобщо не си спомня защо му хрумна да приготви омлет. По принцип избягва да консумира яйца. Купува ги от някакво смътно чувство за дълг, породено от пригодените за целта поставки на вратата на хладилника. Защо ще произвеждат хладилниците с поставки за яйца, ако не се очаква човек да си купува яйца? Повдига крайчеца на палачинката на дъното на тигана, накланя съда, за да разстели равномерно сместа, прибавя гъбите и пресния лук и сгъва омлета на две. Браво. Чудесно. Изглежда вкусно. Разполага с цели четирийсет минути, през които може да си позволи лукса да се чувства свободен. В крайна сметка функционира съвсем нормално. Въпросът за контрола отпада.

Неразгънатият „Ла Ривиер Хералд“ на масата привлича вниманието му. Беше го забравил. Но вестникът не го е забравил и настоява да му се обърне дължимото внимание. „РИБАРЯ ВИЛНЕЕ НА ВОЛЯ ИЗ…“ и т.н. Хрумва му, че серийният убиец може би вилнее на Северния полюс, но като се приближава до масата, се уверява, че Рибаря все пак е местен проблем. Изпод заглавието изскача името на Уендъл Грийн и сякаш му гложди в окото като прашинка. Уендъл Грийн е специалист по всичко, вездесъщ паразит и неуморен досадник. Джак прочита първите два абзаца, надава стон и закрива с длан очите си.

Аз съм слепец, искам да стана рефер!

Уендъл Грийн е самоуверен като атлет, прочут само на местно ниво, който никога не е напускал родното си градче. Уендъл Грийн е висок, експанзивен мъж с вълниста, рошава коса и сенаторско шкембе, който се перчи по баровете, съдилищата и обществените места на Ла Ривиер и околните градчета и очарова публиката с обширните си познания. Уендъл Грийн умее да се държи като истински репортер — той е старомоден журналист от пресата, най-голямото украшение на редакцията на „Хералд“.

При първата им среща това „украшение“ остави у Джак изключително неприятното впечатление на треторазряден гадняр и оттогава той не е имал повод да промени мнението си. Няма му никаква вяра. Струва му се, че зад привидната общителност се крие безгранична подлост. Грийн е суетен фанфарон, който постоянно позира пред въображаемо огледало, същевременно е лукав и прикрит, а подобни хора са способни на какво ли не, за да постигнат целите си.

След арестуването на Торнбърг Киндърлинг Грийн поиска интервю. Джак отказа, а след преместването си в Норуей Вали трикратно отклони последвалите покани. Това обаче не попречи на репортера да продължи да организира уж случайни срещи. Например в деня, след като откриха трупа на Ейми Сейнт Пиер, Джак тъкмо излизаше от химическото чистене на Чейс Стрийт и се запътваше към колата си с кутия прани ризи под мишница, когато някой го сграбчи за лакътя. Като се обърна, едва не се сблъска с Уендъл Грийн, който е нахлузил маската си за пред обществото, но тя сякаш се е изкривила и отдолу наднича истинският му образ.

— Е-хей, здрасти, Холи… — Злобна усмивка. — Пардон, лейте — нант Сойер, искам да кажа. Здрасти, радвам се, че ви срещам. Тук ли перат ризите ви? Добре ли работят?

— Прекрасно, само дето клюкарстват на кого жена му не му пришива копчетата.

— Хубава шега. Забавен човек сте вие, господин лейтенант. Позволете да ви дам един съвет. Опитайте в ателие „Благонадеждност“ на Трета улица в Ла Ривиер. Качеството напълно оправдава името. Всичко е точно. Ако искате ризите ви да са винаги добре изпрани и изгладени, ползвайте услугите на китаеца. Сам Лий на Трета улица. Непременно трябва да опитате при тях, господин лейтенант.

— Вече не съм лейтенант, Уендъл. Можеш да ме наричаш Джак или господин Сойер. Дори Холивуд, все ми е едно. А сега…

Закрачи към колата, но Уендъл тръгна с него.

— Дали не може да разменим няколко думи, господин лейтенант? Извинявам се, Джак. Доколкото знам, полицейският началник Гилбъртсън е близък твой приятел, а с този трагичен случай — невръстно момиченце, обезобразено, ужасни неща — какво ще кажеш като специалист, няма ли да се включиш, няма ли да споделиш с нас мнението си?

— Искаш да чуеш моето мнение, а?

— Цял съм слух, братче.

Подклаждан от искрена и най-безотговорна злоба, Джак сложи ръка на рамото на Грийн и изтърси:

— Уендъл, братче, направи справка за Албърт Фиш. Живял е през двайсетте години.

— Как се пише?

— Ф-и-ш. Издънка на стара заможна нюйоркска фамилия. Уникален случай. Препоръчвам ти да го проучиш.

До този момент Джак въобще не си даваше сметка, че помни чудовищните безчинства на чудатия господин Албърт Фиш. Деянията му бледнееха пред постиженията на някои по-съвременни главорези — Тед Бънди, Джон Уейн Гейси и Джефри Дамър, да не говорим за Едмънд Емил Кемпър III, който извършва осем убийства и за капак обезглавява майка си, окачва главата й над камината и я използва за игра на стрелички. (Като обяснение за деянията си Едмънд III казва: „Стори ми се удачно.“) Но името на Албърт Фиш — забравен едновремешен престъпник — бе изплувало в съзнанието му и той намери да го изтърси точно на Уендъл Грийн, чиито уши буквално стърчаха от любопитство.

Какво го прихваща? Точно там е работата. От омлетът. Джак грабва една чиния от бюфета, вади прибори от чекмеджето, тича до печката, изключва котлона и изсипва разкашканата смес в чинията. Сяда на масата, разгръща вестника на пета страница и зачита материала за Мили Кюби, която се разминала на косъм с третото място в щатския конкурс по правопис, тъй като сгрешила думата „опопанакс“, изписвайки я с „и“, вместо с „а“ — нормалните местни вестници публикуват именно такива новини. Пък и как очакват от децата да напишат правилно завързана дума като „опопанакс“? Едва на третата хапка странният вкус на храната отвлича вниманието му отчудовищната несправедливост, сполетяла Мили Кюби. Омлетът има вкус на прегоряла смет. Изплюва хапкатта която има вид на сива каша, изпъстрена с полусдъвкани сурови зеленчуци. Апетитът му се изпарява. Нищо не излезе от този омлет — направо го съсипа.

Отпуска глава и стене. По тялото му пробягва тръпка, сякаш скъсана електрическа жица се люшка и хвърля искри, които пърлят гърлото, дробовете и внезапно разтреперилите се вътрешни органи. „Опопанакс. Ей-сега ще се разпадна. Точно тук и сега. Това не съм го казал. Свирепият опопанакс ме сграбчи в ноктите си, разтърси ме със страховитите опопанакси на опо-панаксовите си ръце и сега ще ме хвърли в бурната река Опопанакс, където ще намеря опопанакса си.“

— Какво ми става? — Стряска се от кресливия звук на собствения си глас.

Опопанаксови сълзи парят опопанаксовите му очи, стенейки се надига от опопанакса си, изсипва злощастната помия в мивката, изплаква чинията и стига до извода, че вече наистина е крайно време да сложи малко ред в живота си. Стига с тия опопанакси. Всеки прави грешки. Джак оглежда вратата на хладилника, опитвайки се да си припомни дали са му останали яйца. Естествено — яйца колкото искаш, поне десет, цялата поставка е пълна. Определено не ги е съсипал всичките — не е чак толкова побъркан.

Джак сключва пръсти около дръжката на хладилника. Пред очите му неканен изниква споменът за светлини, които се отразяват в плешивия череп на чернокож.

„Ти — не.“

Човекът, към когото са адресирани тези думи, отсъства; всъщност той дори не е човек.

„Не, не, ти — не.“

Вратата на хладилника се отваря под натиска на дланта му и открива отрупаните с провизии скари. Джак Сойер се взира в поставките за яйца. Изглеждат празни. Ако човек се вгледа по-внимателно, в последното гнездо на горния ред ще забележи яйцевидно тяло с деликатен бледосин цвят — носталгичен, нежен нюанс, който навява смътен спомен за лятно небе, гледано през очите на малчуган, които се е изтегнал насред огромна ливада зад прекрасна къща на Роксбъри Драйв в Бевърли Хилс, щата Калифорния. Притежателят на имота несъмнено е в шоубизнеса.

Джак знае точното име на този специфичен нюанс благодарение на обширната дискусия на различни цветови мостри, про ведена с доктор Клеър Евинруд — специалистка по онкология, притежаваща жизнерадостен характер, когато планираха да пребоядисат съвместното си жилище в Холивуд Хилс. Клеър бе харесала този цвят за спалнята; Джак обаче, който тъкмо се бе завърнал от Куонтико, щата Вирджиния, където бе участвал в семинар по проблемите на ареста при углавни престъпления предназначен само за важни персони, и току-що бе повишен в чин лейтенант, заяви, че цветът му се струва малко… е, може би малко студен.

— Джак, виждал ли си яйца от червеношийка? — пита доктор Евинруд. — Знаеш ли колко са красиви? — Тя размаха въображаем скалпел и сивите й очи блеснаха.

Джак посяга с два пръста към поставката на вратата на хладилника и изважда облия предмет с цвят на яйце на червеношийка. Виж ти — наистина е яйце от червеношийка. При това детинско яйце от червеношийка, излюпено от червеношийка, известна още с названието „червеногуша червеношийка“. Поставя яйцето в дланта си — бледосин объл предмет с големината на орех. Губи ума и дума. Какви ги е свършил — да не би да е купил яйце от червеношийка?! А, не, съвместното съществуване с опопанакса далеч не е мирно, на този опопанакс май му хлопа дъската — при Рой не продават яйца от червеношийки, много съжалявам.

Джак пристъпва към кухненската мивка бавно, вдървено и тромаво като зомби. Протяга ръка и пуска яйцето в зейналата паст на сифона. То безвъзвратно пропада в гърлото на боклукомелачката. Джак включва машината, която надава обичайния оглушителен рев. Ръмжи, бучи и стърже — звярът залъгва глада. Гррр. Оживялата електрическа жица в корема му се мята и хвърля искри, но Джак е в плен на някакъв унес и въобще не отчита токовите удари. Предвид на всичко това, единственото, за което Джак копнее в този миг, е…

„Когато червените, червените…“

По някаква причина не се е обаждал на майка си от много, много отдавна. Не може да си обясни защо, но вече е време да поправи грешката. Въобще не ме баламосвайте с някакви си червеношийки. Гласът на Лили Кавано Сойер — кралицата на второкласните Филми, с която веднъж навремето бяха отседнали сам-сами в запусната хотелска стая в забравен хотел в Ню Хампшър — именно това е гласът, които копнее да чуе сега. Лили Кавано е единственият човек на света, комуто може да се оплаче от абсурдната каша, в която се е забъркал. Въпреки смътното усещане, че прекрачва традиционните граници на разума и следователно поставя под въпрос собствените си способности да разсъждава трезво, застава до кухненския плот, взема клетъчния телефон и избира номера на разкошната резиденция на Роксбъри Драйв, Бевърли Хилс, щата Калифорния.

Телефонът в старото му жилище звъни пет, шест, седем пъти Най-сетне отсреща долита гневен, пиянски мъжки глас:

— Кимбърли… не знам какво ти е скимнало… но дано е много, много важно… иначе лошо ти се пише.

Джак натиска бутона за прекъсване на разговора и затваря капачето на телефона. О, Боже, по дяволите, мамка му! В Бевърли Хилс, Уестууд, Ханкок Парк или където звъни понастоящем, тъкмо минава пет часът сутринта. Забрави, че майка му вече не е на този свят. О, Боже, по дяволите, мамка му, как е възможно?!

Мъката, която подмолно е зреела в гърдите му, отново изскача наяве и го пронизва право в сърцето, сякаш му съобщават тъжната новина за пръв път. Същевременно мисълта, че е забравил за смъртта на майка си, Бог знае защо му се струва извънмерно и непоносимо смешна. Докъде ли може да стигне човек? От напрежението сякаш стоманен обръч стяга главата му и усещайки слабост, Джак се подпира на кухненския плот, без да знае дали ще се разсмее или ще избухне в сълзи.

„Шавлив пуяк“ — казваше майка му навремето по адрес на наскоро починалия съдружник на покойния си съпруг, когато счеоводителите установиха, че Морган Слоут е прибирал в джоба си три четвърти от приходите на изненадващо огромния холдинг за търговия с недвижими имоти „Сойер и Слоут“. След смъртта на Фил Сойер при така наречената „ловна злополука“ Слоут бе ощетявал семейството на загиналия със стотици милиони долари годишно. Лили пренасочи паричните потоци в правилните канали и продаде половината компания на други хора, което осигури на сина й истинска златна мина, да не говорим за космическите суми, натрупани от данъчните облекчения по ежегодните дарения за най-различни благотворителни каузи. Тя използваше и други, доста по-цветисти епитети по отношение на Слоут, но в съзнанието на Джак винаги отекваха тези думи.

Опитва се да се самозалъже, че е намерил яйчицето още през май месец, докато се е разхождал разсеяно из ливадата, и го е прибрал в хладилника на сигурно място, за да го съхрани. Тъй като му се е сторило красиво — нали все пак е обагрено в деликатен, нежен нюанс, по думите на доктор Евинруд. Толкова дълго го е пазил, че вече го е забравил. Ето защо — с искрено облекчение заключава Джак — в съня наяве го засипваха червени перца!

Всяко нещо си има причина, колкото и неразгадаема да е тя на пръв поглед — ако човек се отпусне достатъчно, за да престане да подскача като шавлив пуяк, току-виж причината изскочила наяве.

Джак се навежда над мивката и наплисква със студена вода лицето си, за да се освежи — физически и психически. За момента почти забравя неприятното усещане от съсипаната закуска, абсурдното телефонно обаждане и постоянно разяждащите го спомени. Няма повече време за губене. След двайсет и пет минути неговият най-добър приятел и единствен довереник ще излезе от сивата бетонна сграда на KDCU, ще поднесе пламъка на златната запалка към цигарата си и спокойно ще закрачи по алеята към Пенинсюла Драйв. Ако изострените възприятия му подскажат, че пикапът на Джак Сойер го очаква, Хенри Лейдън уверено и непогрешимо ще посегне към дръжката на вратата и ще се намести на предната седалка. Не бива да пропусне грандиозното представление на един толкова изтънчен слепец.

* * *

Разбира се, че не го пропуска, защото въпреки сутрешните неприятности — които благодарение на пътуването сред красивата околност постепенно започват да му се струват незначителни — в 7:55 паркира пикапа на Пенинсюла Драйв при отклонението за радио KDCU-АМ, и то цели пет минути преди приятелят му да изникне от сивата бетонна сграда. Срещата ще му се отрази добре — само при вида на Хенри душевният му тонус значително ще се повиши. Надали е първият чозек в световната история, който под въздействието на огромно напрежение за миг е изгубил контрол и е забравил, че майка му се е разделила с добрата стара простосмъртна обвивка и се е преселила в друг свят. Простосмъртните търсят успокоение и утеха при майките си. Това е инстинкт, закодиран в човешката ДНК. Хенри ще умре от смях, като научи, и ще го посъветва да се стегне.

Но като се замисли човек, защо е нужно да помрачава настроението на приятеля си с подобни абсурдни истории? Същото важи и за синьото яйчице, особено предвид факта, че не е спо-делил с Хенри за червените перца, пък и хич не му се ще напразно да рови в миналото. Живей в настоящето, остави миналото да почива в мир, вдигни глава, не се завирай в калта. И не използвай приятелите си за отдушник.

Включва радиото и го настройва на KWLA — местната станция на ултракъси вълни на Ла Ривиер, домът на Уисконсинския плъх и Хенри Чаровника. Целият настръхва, като чува музиката, която се разлива от скритите тонколони в купето: гениалният Глен Гулд свири нещо от Бах, но Джак не може да отгатне произведението. Може би е някоя от Партитите.

Хенри излиза от неугледната странична врата на сивата бетонна сграда с компактдиск в ръка, застава на слънце и без никакво колебание тръгва по тротоара; на всяка крачка токовете на шоколадовокафявите му велурени мокасини безпогрешно попадат точно в средата на всяка следваща плочка.

Хенри… Хенри е истинско откровение.

Днес е издокаран с един от екзотичните си малайзийски костюми и прилича на собственик на тикова плантация — красива риза без яка, шарени тиранти и безценната наследствена сламена шапка, както винаги накривена под точно определен ъгъл. Ако не заемаше толкова важно място в живота на Хенри, Джак никога нямаше да узнае, че приятелят му постига безупречното съчетаване на облеклото с аксесоарите благодарение на сложната организация на съдържанието на огромния си дрешник, въведена навремето от вече покойната Роуда Гилбъртсън Лейдън — Роуда бе подредила всичките дрехи на съпруга си по сезон, стил и цвят. Той наизусти цялата система вещ по вещ. Макар и сляп по рождение, следователно неспособен да различи хармоничните от нехармоничните комбинации, Хенри никога не греши.

Сега изважда от джоба на ризата си златна запалка и жълт пакет „Американ Спиритс“, пали цигара, пуска почти прозрачно облаче дим, което помътнява под ярките слънчеви лъчи, след което уверено продължава да крачи по тротоара.

На табелата насред голата ливада с розов спрей са изписани грамадни печатни букви с обратен наклон: „ТРОЙ ОБИЧА МАРИАН! ЙЕС!“, което говори, че: 1) Трой често слуша радио KDCU-AM, и 2) Мариан отвръща на чувствата му. Браво Трой, браво на Мариан. Джак приветства любовните обяснения, били те под формата на надписи с розов спрей, и искрено желае на влюбените щастие и късмет. Хрумва му, че ако на този етап от съществуването си изобщо обича някого, то това е Хенри Лейдън. Не в смисъла, в който Трой обича Мариан или обратното, разбира се, но го обича истински и никога не го е осъзнавал тъй ясно, както в настоящия миг.

Слепецът прекосява последните плочки и вече се намира почти на бордюра. Прави последна крачка и се озовава до пикапа — сграбчва металната дръжка, отваря вратата и грациозно се настанява в колата. Като чува музиката, вирва глава и наостря уши. Тъмните стъкла на авиаторските очила проблесват.

— Как успяваш да го постигнеш? Сега се ориентира по музиката, но аз знам, че не ти е нужна помощ.

— Успявам, защото съм суперяк — обяснява Хенри. — Научих тази дума от нашия пънкар Морис Розен, който е на стаж в радиото, и бе така любезен да я употреби по мой адрес. Хлапето ме смята за Господ Бог, но явно е подочуло нещо, защото смята, че Джордж Ратбън и Уисконсинския плъх са едно и също лице. Надявам се да си държи езика зад зъбите.

— И аз се надявам, но не се отклонявай от темата. Как винаги отваряш вратата безпогрешно? Как намираш дръжката, без да я търсиш опипом?

— Тя сама ми казва къде е — въздъхва Хенри. — Просто трябва да се вслушам внимателно, за да я чуя.

— Искаш да кажеш, че дръжката издава звуци ли?!

— Е, не толкова шумни като твоето радио или „Вариациите“ на Голдберг. Наподобява по-скоро на вибрация. Нещо като звук от звук. Или звук в звука. Но Даниел Баренбойм е гениален пианист, а? Чуй само — всеки тон има различна колоратура. Направо ти иде да разцелуваш капака на рояла му. Представяш ли колко мускулести са ръцете му?

— Това Баренбойм ли е?

— Ами че кой друг? — Хенри бавно извръща глава към Джак. Крайчецът на устните му се извива в подигравателна усмивка.

— А-ха, да. Разбирам. Доколкото те познавам, чифут такъв, си се заблудил, че слушаш Глен Гулд.

— Не съм.

— Да, бе.

— Е, отначало се позачудих, но…

— Не, не, не, недей. Не се и опитвай. Гласът ти те издава. Всяка дума завършва със скимтяща извивка — толкова си прозрачен. Ще се прибираме ли в Норуей Вали, или ще си седим тук да ме баламосваш? По пътя искам да ти разкажа нещо.

Подава му компактдиска.

— Няма да те мъча повече. Пънкарчето ми го даде — кавър на „Дъртиспърм“ на една стара песничка на „Сюприймс“. Аз лично ненавиждам подобни парчета, но може да се окаже идеално за Уисконсинския плъх. Дай седма песен. Изпълнителят на Вариации вече изобщо не звучи като Глен Гулд, а и темпото сякаш не е толкова енергично. За да не се измъчва повече, Джак пъхва компактдиска в устройството под радиото. Натиска някакво копче, после друго. От колоните гръмват нечовешките писъци на някакви ненормалници, очевидно подложени на неописуеми мъчения. Джак рязко отскача назад потресено възкликва: — За Бога, Хенри! Посяга да намали звука.

— Да не си посмял! — срязва го приятелят му. — С тази отврат е така — ако не ти прокърви ухото, значи не струва.

* * *

Джак знае, че на езика на джаза думата „ухо“ означава способността да долавяш какво се случва вътре в самата музика, как се развива мелодията. Един музикант с добро ухо бързо запомня мелодиите и аранжиментите, които трябва да изпълни, и лесно проследява или дори предварително знае как е построена хармонията на темата, затова веднага долавя как другите изпълнители видоизменят и обогатяват основната тема. Един музикант с гениално ухо запаметява мелодиите и аранжиментите в мига, щом ги чуе, независимо дали умее да чете ноти; той разгадава сложните съзвучия чрез безпогрешната си интуиция и веднага разпознава тоналността на звуците, издавани от клаксоните на такситата, звънците на асансьорите и мяукащите котки. Подобни хора живеят в друг свят, който следва логиката на звуците; Хенри Лейдън е един от тях. Според Джак слепецът е истински колос в това отношение — неговият слух сам по себе си е отделна категория.

Именно благодарение на гениалното си ухо Хенри разкри голямата тайна на Джак, ревниво пазена от целия свят — за мястото на Лили Кавано Сойер, „Лили Кавано“ в неговия живот. Скоро след като Дейл ги запозна, те се сприятелиха, което изненада и двамата. Взаимно запълваха огромната празнота на самотата и почти всяка вечер се събираха да вечерят, да слушат музика и да водят задълбочени разговори на най-разнообразни теми. Понякога Джак гостуваше на Хенри в ексцентричния му дом, друг път го взимаше с колата и го водеше в дома си. След шест-седем месеца му хрумна да предложи на новия си приятел да четат на глас книги, избрани по взаимно съгласие.

— О-хо, страхотна идея! — прие Хенри. — Какво ще кажеш да започнем с някое изчанчено криминале?

Отначало четяха Честър Хаймс и Чарлс Уилфърд, после преминаха на съвременни романи, пребориха се със С. Дж. Пърлман и Джеймс Търбър и окуражени от успеха, се впуснаха да изследват внушителните титани на белетристиката Форд Мадокс Форд и Владимир Набоков. (Даваха си ясна сметка, че Марсел Пруст тепърва предстои, но Пруст можеше да почака — най-напред смятаха да се захванат със „Студеният дом“.)

Една вечер, като привършиха поредния откъс от „Добрия войник“ на Форд, Хенри се прокашля и изтърси:

— Дейл ми каза, че родителите ти са били в шоубизнеса.

— Точно така.

— Не че искам да си пъхам носа, но имаш ли нещо против да ти задам няколко въпроса? Можеш да ми отговаряш с „да“ или „не“.

Джак се разтревожи.

— Какво има, Хенри?

— Искам да разбера дали съм прав за едно нещо.

— Казвай.

— Родителите ти са работили в различни сфери на този бизнес, нали?

— Хм.

— Единият се е занимавал с деловите въпроси, другият е бил изпълнител, нали?

— Хм.

— Майка ти актриса ли беше?

— Ъ-хъ.

— При това доста известна актриса. Така и не получи признанието, което заслужаваше, но засне стотици Филми през петдесетте и докъм средата на шейсетте години, а в края на кариерата си получи „Оскар“ за най-добра поддържаща женска роля.

— Хенри, откъде…

— Мълчи сега. Остави ме да се насладя на момента. Ти си син на Лили Кавано. Това е прекрасно. Малцина си даваха сметка колко е талантлива. С всеки следващ Филм издигаше на нова висота образите, които пресъздаваше — безстрашни девойки, дръзки барманки и миловидни госпожички с пищови в дамските чантички. Красива, умна, смела и непретенциозна, тя умееше изцяло да се вживее в ролята и да предаде образа с поразителна убедителност. Беше сто пъти по-добра от всички, които я заобикаляха. — Хенри…

— За някои от Филмите й бе написана страхотна музика. Сещаш ли се за „Изгубено лято“ — музиката е на Джони Мандъл^[3]. Върховно!

— Хенри, как…

— Ти ми го каза — как иначе бих могъл да разбера? По-скоро особеностите на говора ти те издадоха. Произнасяш р-то по много характерен начин и „накъдряш“ останалите съгласни, а интонацията ти има много интересен каданс.

— Каданс, казваш.

— Тъй вярно. Има особен вътрешен ритъм, нещо като перкусия в бекграунда. Като четяхме „Добрия войник“, през цялото време се опитвах да си спомня откъде ми е познат този говор. Тъкмо да се сетя, и ми се изплъзваше. Едва преди няколко дни ми просветна. Лили Кавано. Не можеш да ме виниш, задето исках да разбера дали съм бил прав.

— Да те виня ли? И през ум не ми минава. Твърде съм смаян, за да те виня, но като се поокопитя, ще видим.

— Няма да кажа на никого. Напълно те разбирам — не искаш хората като те видят, първата им мисъл да е: „А, това е синът на Лили Кавано.“

Хенри Лейдън наистина има гениално ухо и туйто.

* * *

Пикапът пътува през Френч Ландинг и в купето кънти такава дандания, че да се разговаря е напълно невъзможно. Дъртиспърм изтезават захаросаната песничка на „Сюприймс“ по най-зверски начин, сякаш искат да прогорят дупка в марицпанения й пълнеж. Хенри, който само преди миг е обявил, че ненавижда подобни парчета, се е отпуснал на седалката с вирнати на таблото колене, опира брадичка на долепените си длани и лицето му грее в щастлива усмивка. Магазините на Чейс Стрийт са отворени и на ъгловите места за паркиране вече са спрели пет-шест коли.

Пред смесения магазин на Шмит четири хлапета кротко ка рат велосипеди на тротоара, но ненадейно им щуква нещо, ряз ко завиват и изскачат на платното на пет метра пред пикапа. Джак набива спирачки, хлапетата се заковават на място и го изчакват да мине, строени в редица. Колата потегля отново. Хенри се поизправя, пуска тайнствените си сензори в действие, после отново се отпуска на облегалката. Хлапетата обаче са силно озадачени от оглушителната музика, която гърми в колата и с приближаването й се засилва. Взират се в Джак, изпълнени с искрено смайване, примесено с известна доза неодобрение, както на времето дядовците им са недоумявали пред сиамските близнаци и човекаалигатор в шатрата с „чудесата на природата“ на селския панаир. Целият свят знае, че шофьорите на пикапи слушат два вида музика — хеви метал или кънтри, тъй че що за гадост е това?

Джак тъкмо ги подминава, когато водачът на групата — едър дебелак с пъпчиво лице и вид на побойник, размахва среден пръст. Другите двама продължават идиотски да зяпат с провиснали ченета — пълно копие на прадядовците си, излезели на разходка в гореща лятна вечер през 1921 г. Четвъртото хлапе, което с тъмнорусите си кичури, стърчащи изпод бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, лъчезарните си очи и невинното си излъчване изглежда най-симпатично от цялата дружинка, поглежда Джак право в очите и устните му колебливо цъфва неподкупна усмивка. Това е Тайлър Маршал, който още не подозира, че скоро ще се пренесе в Ничията земя.

Джак подминава групичката и вижда в страничното огледало как хлапетата се понасят по улицата, въртейки педалите с бясна скорост — начело е Плужека, а най-малкото, което изглежаше и най-симпатично, е на опашката и вече изостава от по-големите момчета.

— Тротоарните специалисти се произнесоха по „Дъртиспърм“ — обявява Джак. — Четири хлапетата с колела.

Тъй като не чува гласа си сред шумотевицата, не очаква Хенри да реагира.

Но приятелят му очевидно изобщо не се затруднява и отвръща с въпрос, който се удавя в невероятната какофония. Досещайки се какво го питат, Джак решава все пак да отговори:

— Един твърдо „против“, двама въздържали се, но по-склонни да гласуват „против“, и един предпазлив глас „за“.

Хенри кимва.

Като стигат Единайсета улица, марципаноунищожителната дандания се увенчава с финален трясък и настава тишина. Джак има чувството, че купето е било обвито в мъгла, която се е разсеяла — струва му се, че стъклото блести като измито, възвъздухът сякаш е по-чист, а цветовете — по-ярки. — Много интересно — отбелязва Хенри. Безпогрешно натиска копчето за отваряне на стереоуредбата, изважда диска и го прибира в кутийката. — Много показателно, не смяташ ли? Първичната самоомраза не бива да се пренебрегва с лека ръка. Морис Розен беше прав. Това парче ще свърши идеална работа за Уисконсинския плъх.

— Направо са по-велики и от Глен Милър.

— А, това ми напомня нещо. Познай какво ще правя днес! Ще водя забава! Веселяка Макстън — по-точно неговият заместникглавнокомандващ, една дама на име Ребека Вилас, несъмнено съвършена като гласа си — ме нае да водя джазвечеринката, която ще бъде гвоздеят на програмата на Празника на ягодите в пансиона „Макстънс“. Е, не мен лично, де — една моя стара, позабравена персона на име Симфоничния Стан — познавач и ценител на бигбенда.

— Искаш ли да те закарам?

— Няма нужда. Госпожица Вилас — тя е удивителна жена — вече откликна на моите потребности. Ще ми изпрати кола с просторна задна седалка за грамофона и достатъчно голям багажник за тонколоните и кашоните с плочите. Благодаря все пак.

— Симфоничния Стан, значи.

— Непоносимо чаровен и омайващо френетичен суинг с автентичен старовремски смокинг, олицетворение на ерата на бигбенда, с душа от памук. Ще възрадва пенсионерите, ще стопли сърцата им и ще възкреси спомените им за дните, когато са били млади и зелени.

— Ама ти наистина ли имаш смокинг? Хенри се обръща към приятеля си със съвършено невъзмутима физиономия.

— Извинявай. Не знам какво ме прихвана. Дай да сменим темата — мисля, че онова, което Джордж Ратбън каза за Рибаря тази сутрин, ще има благотворно въздействие. Много се зарадвах, като го чух.

Хенри отваря уста и от гърлото му се изтръгва шеговит, радостен рев.

— Истинският Рибар, момичета и момчета, тоест един човек на име Албърт Фиш, лежи в гроба от шейсет и седем години. — Гледката е доста необичайна — гласът на напористиязакръглен чичко изобщо не подхожда на стройния тънък врат на Хенри. — Е, надявам се да е за добро. След като тази сутрин прочетох глупостите на твоя приятел Уендъл Грийн, си казах, че Джордж не може да мълчи и непременно трябва да каже нещо.

Хенри много обича да употребява думи като „чета“, „четх“, „видях“, „гледах“. Знаеше, че с подобни изрази всява голям смут у събеседниците си. Нарече Уендъл Грийн негов приятел, защото Джак му бе признал — единствено на него — че самият той бе пуснал на репортера мухата за престъпленията на Албърт Фиш. Сега съжалява и му се иска да си беше държал езика зад зъбите. Мазният Уендъл Грийн не му е никакъв приятел.

— След като така любезно сътрудничиш на пресата — продължава Хенри, — може би няма да ти коства много да помогнеш малко и на полицайчетата. Извинявай, Джак, повече няма да повдигам тази тема, но ти започна пръв. А и в крайна сметка Дейл ми е племенник.

 

— Не мога да повярвам, че наистина ми причиняваш това.

— Кое точно — това, че споделям с теб мнението си, ли? Не забравяй, че Дейл е мой племенник. Ще му окажеш неоценима помощ, пък и той смята, че до голяма степен си му длъжник. Не ти ли е хрумвало, че можеш да му подадеш ръка в момент, в който има опасност да си загуби работата? Ако твърденията ти колко държиш на Френч Ландинг и Норуей Вали наистина са верни, не смяташ ли, че тези хора заслужават да им посветиш поне малка част от таланта и времето си?

— А на теб, Хенри, не ти ли е хрумвало, че вече не работя в полицията? — просъсква Джак през зъби. — Разследването на убийства е последното, ама наистина последното нещо на света, с което ми се занимава.

— Естествено. Само че… и отново повтарям, че се надявам да ми простиш тези думи, Джак… но ето те тук, такъв, какъвто те познавам, с таланта, който притежаваш — и който със сигурност далеч надхвърля уменията на Дейл, а най-вероятно и другите ченгета — и не мога да разбера какъв ти е проблемът.

— Нямам проблеми. Просто съм цивилен гражданин. — Ти си знаеш. Хайде да послушаме Баренбойм. — Хенри плъзва пръсти по конзолата и включва радиото.

През следващите петнайсет минути в пикала звучи единединствен глас — гласът на концертния роял „Стейнуей“, койт вглъбено размишлява над „Вариациите“ на Голдберг в „Театро Колон“ в Буенос Айрес. Звучи наистина великолепно и само пълен невежа може да го сгреши с Глен Гулд. Който може да допусне подобна грешка, вероятно не чува и вибриращия вътрешен глас на металната дръжка на вратата на автомобил, произведен от „ДженералМотърс“.

Като се отклоняват надясно по шосе № 93 към Норуей Вали, Хенри нарушава мълчанието:

— Престани да се цупиш. Не биваше да те наричам „чифут“. Не бях прав и за проблема, защото да си призная, аз имам проблеми.

— Ти ли?! — сепва се Джак. Дългогодишният опит му подсказва, че Хенри се кани да го помоли за професионална помощ.

Изпънал се е на седалката, а лицето му е непроницаемо.

— Какви проблеми имаш пък ти? Да не би да си обул чорапи, които не съответстват на облеклото ти? О… да не би да имаш неприятности с някоя от радиостанциите?

— А, в това отношение нямам проблеми. — Хенри замлъква и паузата се проточва в продължително мълчание. — Всъщност исках да споделя, че май започвам да се побърквам.

— Я стига! — Джак отпуска педала на газта и пикапът значително намалява скорост. Да не би и на Хенри да му се е привидял фонтан от перца? Разбира се, че не — Хенри не вижда. Пък и онези червени перца бяха чисто и просто сън наяве.

Хенри вибрира като камертон. Продължава да седи като че е глътнал бастун.

— Хайде, разкажи ми какво става — подканва го Джак. — Започвам да се тревожа.

Слепецът едва разтваря устни, все едно да поеме нафора, после ги стисва и отново потръпва.

Хм, оказва се по-трудно, отколкото си мислех. — Странно, истинският глас на Хенри Лейдън, който обикновено е сдържан, трепти в протяжно, безпомощно вибрато. Джак още повече отпуска педала, пикапът запълзява едваедва. Кани се да каже нещо, но решава да изчака. — Чувам жена си — най-сетне продумва приятелят му.

— Нощем, когато съм в леглото. Към тричетири часа. Чувам как Роуда се разхожда в кухнята, как се изкачва по стъпалата. Сигурно започвам да губя разсъдък.

— Колко често се случва?

— Колко пъти ли? Не мога да ти кажа. Тричетири.

— Ставаш ли да я търсиш? Викаш ли я по име?

Гласът на Хенри отново се издига и спада в кръшно вибрато трамполине.

— И двете. Бях сигурен, че я чувам. Бяха нейните стъпки, нейната походка, нейният вървеж. Няма я от шест години. Смешна работа, а? Щеше да ми е много забавно, ако не се страхувах, че почвам да откачам.

— И ти я викаш по име. Ставаш от леглото и слизащ долу.

— Като сомнамбул, точно като умопомрачен. „Роуда? Ти ли си, Роуда?“ Снощи обиколих цялата къща. „Роуда? Роуда?“ Едва ли не очаквах да ми отговори. — Хенри не обръща внимание на сълзите, които се изплъзват изпод авиаторските очила и се стичат по страните му. — Работата е там, че наистина очаквах отговор.

— Но къщата беше празна, така ли? Нямаше следи от влизане с взлом, нито разместени или липсващи предмети — нищо нередно, а?

— Доколкото видях — не. Нещата бяха по местата си — там където ги бях оставил. — Слепецът вдига ръка и избърсва потта от челото си.

Подминават лъкатушното отклонение към дома на Джак.

— Ще ти кажа какво мисля — започва Джак и пред очите му изниква образът на Хенри, който обикаля тъмната си къща, — Преди шест години си изпитал всички разновидности на скръбта, която ни обзема, като си отиде обичан близък човек — отначало си отказвал да приемеш кончината като факт, разкъсвали са те гняв, болка, примирение и какви ли не чувства — цяла палитра от емоции, но в крайна сметка не си успял да преодолееш липсата на Роуда. Никой не ни е казвал колко дълго ще ни липсват изгубените близки, но това е самата истина.

— Това се казва задълбочено обяснение. Направо ми действа успокояващо.

— Не ме прекъсвай. Понякога се случват необикновени неща. Повярвай ми, знам какво говоря. Съзнанието ти се бунтува. Подправя доказателствата, преиначава показанията. Никой не знае защо. Просто ейтака.

— С други думи, разхлопва ти се дъската. Нали оттам тръгнахме.

— Опитвам се да ти обясня, че понякога хората сънуват наяве. Случило ти се е именно това. Няма защо да се тревожиш. Добре, ето я и твоята алея, вече сме у вас.

Джак завива по обраслата с трева пътека и спира пред бялата селска къща, в която Хенри и Роуда Лейдън прекараха петнайсет щастливи години от сватбата си до деня, в който лекарите откриха цироза на Роуда. В продължение на две години след смъртта й Хенри всяка вечер обикаляше къщата и включваше лампите.

— Сънища наяве ли? Това пък откъде ти хрумна?

— Не е нещо необичайно. Особено за хора като теб, които редовно не си доспиват. — Мислено добавя: „И като мен.“ — Не го измислям, Хенри. И на мен ми се е случвало единдва пъти.

Веднъж поне със сигурност.

— Сънища наяве — вече по-съсредоточено повтаря Хенри. — Виж ти!

— Помисли. Живеем в рационален свят. Мъртвите не възкръсват. Всяко явление си има причина, а причините винаги са рационални. Става дума за химия и съвпадения. Ако нямаше рационални обяснения, нямаше да разкрием нито една загадка и никога нямаше да узнаем какво става около нас. — Това и слепец ще го види. Благодаря. Мъдри думи. — Слиза от колата и хлопва вратата. Отдалечава се, после се връща и пъхва глава през сваленото стъкло:

— Какво ще кажеш довечера да започнем „Студеният дом“? Ще се прибера към осем и половина.

— Значи ще дойда към девет.

— Динг-донг — напевно изговаря Хенри за довиждане. Обръща се, изкачва се по стълбите и се скрива в къщата, чиято врата е отключена, разбира се. По тези места само родители с малки деца се заключват, при това отскоро.

Джак прави обратен завой, подкарва по алеята и излиза на шосето. Чувства се така, сякаш е извършил двойно добро дело, згщото помагайки на Хенри, помогна и на себе си. Понякога всичко се изяснява от само себе си.

Като завива по отклонението към собствения си дом, долавя странно дрънчене, идващо откъм пепелника под таблото. На последния завой, тъкмо преди да види къщата, отново го чува. Не е точно дрънчене, по-скоро глухо потропване. Решава, че сигурно е копче или изпаднала монета. Спира встрани от къщата, изключва двигателя и отваря вратата. После размисля и отваря пепелника.

Направо му спира дъхът, като вижда миниатюрното яйчице с големината на бонбонче „М&М“, сгушено в жлебчето на пепелника.

То е тъй синьо, че и слепец ще го види.

Джак го измъква с треперещи пръсти. Взира се в него, после излиза от колата и хлопва вратата. Отново се взира в находката си и едва тогава се сеща да диша. Дланта му се завърта сама като механично устройство и яйцето пада на тревата. Той бавно вдига крак и размазва нахалното синьо петънце под тока на обувката си. Пъха ключовете в джоба на панталоните си и без да се обръща, поема към съмнителната сигурност на дома си.