Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (15)

Глава 15

ПРИВЕЧЕР температурата спада с десет градуса поради нахлуването на студен атмосферен фронт в нашето кътче от Кули Кънтри. Гръмотевична буря не се развихря, но небето придобива виолетов оттенък, пада мъгла. Тя се надига от реката и плъзва нагоре по стръмната Чейс Стрийт — скрива най-напред канавките, после тротоарите, накрая размива очертанията на самите сгради. Не успява да ги забули в непрогледна пелена, както понякога се случва напролет или зиме, но в известен смисъл е по-неприятна — открадва багрите и деформира всичко, до което се докосне. Сред мъглата познатото изглежда чуждо и далечно. Пък и тази миризма — някак старинна, напомняща на чайки; миризма, дразнеща обонянието и въздействаща на онази част от задния мозък, която ни кара да вярваме в съществуването на чудовища в миговете, когато погледът не стига далеч, а сърцето е тревожно.

На Съмнър Стрийт Деби Андерсън още изпълнява ролята на телефонистка. Арнолд Храбоуски, наричан „Лудият унгарец“, когото временно са отстранили от длъжност, а полицейската значка му е отнета, чувства, че трябва да зададе на жена си някои неудобни въпроси (но убеждението, че знае предварително отговорите, го подтиска още повече). Деби намръщено гледа през прозореца и отпива от кафето си. — Не ми харесва тази мъгла — промърморва на Боби Дюлак, който неохотно съчинява рапорта си и не обелва нито дума. — Напомня ми Филмите на Хамър^[1], дето ги даваха по телевизията, когато бях в прогимназията.

— Какви са тия Филми? — вдига глава колегата й. — Филми на ужасите — уточнява тя и се взира в сгъстяващата се мъгла. — В много от тях се разказваше за Дракула. И за Джак Изкормвача. — Въобще не желая да слушам за Джак Изкормвача, ясно ли ти е, Дебстър! — отсича Боби и отново се заема с писането. На паркинга на „Севън-Илевън“ господин Раджан Пател стои пред уличния автомат (все още запечатан с жълта полицейска лента — кога ще бъде пак окей да се използва, господин Пател не би могъл да казва). Гледа към центъра на градчето, който се губи в мъглата, сякаш потопен в огромна купа крем. Чейс Стрийт се спуска стръмно надолу в самата купа. Сградите в най-ниската й точка се виждат само от втория етаж нагоре.

— Ако е някъде там — мърмори си под нос господин Пател, — тази вечер направи какво иска.

Скръства ръце на гърдите си и потръпва.

Дейл Гилбъртсън като по чудо си е у дома. Смята да вечеря със съпругата и сина си, пък да става каквото ще. Тъкмо излиза от „бърлогата“ си (цели двайсет минути разговаря със сержант Джеф Блак от Уисконсинската щатска дирекция на полицията, като с огромно усилие на волята се сдържа да не се разкрещи) и вижда жена си да стои до прозореца и да гледа навън. Заела е почти същата поза като Деби Андерсън, навъсена е като нея, само дето вместо кафе в чашата й има вино.

— Мъглата идва от реката — мрачно отбелязва Сара. — Ама че късмет. Ако онзи е някъде там…

Дейл й се заканва с пръст:

— Не го казвай! Не си го и помисляй!

Ала много добре знае, че и двамата са безсилни да пропъдят натрапчивата мисъл. В този час улиците на Френч Ландинг — обгърнатите с мъгла улици на Френч Ландинг — са съвършено безлюдни: магазините са празни, никой не се шляе по тротоарите, в градинките няма жива душа. Камо ли деца. Кой родител ще си пусне детето навън в това време? Дори на Нейлхаус Роу, където съвестното изпълнение на родителския дълг е по-скоро изключение, отколкото правило, сега никой не би пуснал детето си навън.

— Млъквам, млъквам. Това поне мога.

— Какво ще вечеряме?

— Какво ще кажеш за пай с пилешко?

Всеки друг път изборът на топло ястие през юли би му се сторил крайно неуместен, но в това неприятно мъгливо време предложението е примамливо. Застава зад жена си, притиска я за миг в прегръдките си и отвръща:

— Страхотно! Но гледай да го приготвиш по-скоро. Тя се обръща и разочаровано пита:

— На работа ли ще се връщаш?

— Не би трябвало, особено откакто Браун и Блак взеха нещата в свои ръце…

— Нещастници. Никога не са ми харесвали.

Дейл се усмихва. Знае, че Сара никога не е одобрявала професията му, поради което тази пламенна декларация на лоялност му се струва още по-трогателна, а в момента дори жизненоважна. Днес бе най-мъчителният ден в кариерата му в правозащитните органи, който завърши с временното освобождаване от длъжност на Арнолд Храбоуски. Дейл много добре знае, че Арни се надява скоро да се върне на работа. Горчивата истина е, че надеждите му може би ще се оправдаят. Както е тръгнало, полицията като нищо ще опре до такива като Лудия унгарец, който е блестящ пример за некадърност.

— Принципно не би трябвало, но…

— Имаш предчувствие.

— Точно така.

— Хубаво или лошо? — С течение на годините започна да се възхищава от интуицията на съпруга си, доказателство за която бе горещото му желание Джак Сойер да се засели достатъчно близо, че вместо да избира единайсет цифри, да се свръзва с него, натискайки само седем бутона на телефона. Тази вечер е щастлива, че прочутият детектив от Ел Ей се намира — простете каламбура — на едно градско обаждане разстояние.

— И двете — отвръща Дейл и без повече обяснения продължава, лишавайки я от възможността да задава въпроси: — Къде е Дейв?

— В кухнята — пак рисува с пастелите. Шестгодишният Дейвид Гилбъртсън е влюбен в пастелите „Крейола“ и от започването на лятната ваканция вече привършва втора кутия. Дейл и Сара хранят големи надежди, които споделят единствено нощем, когато са в леглото, че от синчето им ще излезе истински художник. „Следващият Норман Рокуел“ — както се изрази веднъж гордата майка. Дейл — който бе помогнал на Джак да закачи в новата си къща онези странни и прекрасни картини — лелее още по-смели надежди. Всъщност толкова смели, че не смее да ги сподели дори на тъмно в брачното ложе.

Без да остави чашата с вино, тръгва към кухнята:

— Какво рисуваш, Дейв? Какво…

Вкаменява се на прага. Пастелите са захвърлени на масата, Рисунката, която би трябвало да изобразява летяща чиния или може би кръгла масичка, е недовършена. Задната врата е отворена.

Взирайки се в бялата пелена, която скрива люлката и катерушката, Дейл чувства как панически ужас впива пръсти в гърлото му и започва да го души. В съзнанието му възкръсва спо-менът за Ърма Френо, за отвратителната миризма на мърша, Усещането, че собственото му семейство живее в магическа окръжност, в която е в безопасност — „Това може да се случи на всеки друг, но със сигурност не и на нас“ — се изпарява Измества го непоколебимата увереност, че Дейвид го няма Рибаря го е подмамил навън сред мъглата и го е отвлякъл. Дейл съвсем ясно си представя ухилената му гримаса. И ръката скрита в ръкавица — жълта ръкавица — която притиска устата на малкия, но не скрива детските очи, изцъклени от ужас.

Подмамил го е в мъглата отвъд пределите на познатия свят.

Дейвид!

Прекрачва прага с усещането, че краката му са безчувствени, сякаш нямат кости и нервни окончания. Разсеяно оставя чашата на масата и столчето попада върху един пастел, но Дейл не забелязва как чашата се преобръща и залива недовършената рисунка с гъста червена течност, злокобно напомняща на венозна кръв. Излиза в задния двор с намерението да извика, но едва успява немощно да промълви:

— Дейвид? … Дейв?

В продължение на миг, който сякаш трае цяла вечност, не се случва нищо. После долавя приглушеното топуркане на детски крачета. Сред сивкавата мъгла, гъста като супа, постепенно изникват сини джинси и спортна фланелка на червени и черни райета. След миг съзира и милото ухилено личице на сина си и рошавия му рус перчем.

— Тате! Тате! Полюлях се в мъглата! Супер е — все едно си в облак!

Дейл го грабва в прегръдките си. Изпитва непреодолимо желание да го зашлеви, да му причини болка, задето го е изплашил до смърт. След миг обаче злостното желание го напуска. Вместо да удари малкия, го целува:

— Зная. Сигурно е било много хубаво, но сега е време да се прибираш.

— Защо, тате?

— Защото понякога малчуганите се губят в мъглата — отвръща Дейл и хвърля поглед към побелелия двор. Различава само призрачните очертания на масата на верандата — но не би я разпознал, ако не я бе виждал хиляди пъти. Отново целува сина си и повтаря: — Понякога малчуганите се губят в мъглата.

* * *

Да видим какво правят други наши стари и нови приятели. Джак и Фред Маршал се завърнаха от Ардън (на път покрай „Гъртис Кичън“ никой не предложи да се отбият), в момента всеки се намира в своя самотен дом. Докато пътуваха към Френч Ландинг, Фред нито за миг не изпускаше шапката; продължава да я стиска и сега, когато вечеря полуфабрикати, затоплени в микровълновата фурна, и гледа „Новините в действие“ — ежедневна емисия, която започва точно в пет часа. Естествено почти цялата е посветена на Ърма Френо. Фред посяга към дистанционното тъкмо в мига, в който подскачащите кадри на прекия репортаж от закусвалнята на Ед се сменят със запис от Холидей Трейлър Парк. Камерата се спира на една очукана каравана. Няколко смели, но обречени цветни стръка се борят за оцеляване в напуканата земя край входната площадка, която представлява три дъски, подпрени напряко върху две циментови блокчета.

— Тук, в покрайнините на Френч Ландинг, скърби в усамотение майката на Ърма Френо — започва репортерът. — Можем само да гадаем как ли се чувства днес самотната майка.

По-симпатичен е от У ендъл Грийн, но също като нашия стар приятел зле прикрива въодушевлението си, в което има нещо извратено.

Фред изключва телевизора и ръмжи:

— Толкова ли не можете да оставите горката жена на мира? — Поглежда кълцания бифтек в чинията си, но вече няма апетит.

Бавно поставя на главата си шапката на Тай. Стяга го и за миг той се поколебава дали да не отпусне малко ластика отзад. Идеята го ужасява. Ами ако животът на сина му се крепи на тази лентичка и с подобно действие го убие? Подобно хрумване е поразително абсурдно и едновременно с това неоспоримо.

Ако продължава в същия дух, скоро ще откачи като жена си… или като Сойер. Да се доверява на Сойер е налудничаво колкото да смята, че ще убие сина си, като разшири шапката му… но Фред приема и двете твърдения. Хваща вилицата и продължава да се храни, без да сваля шапката, килната на главата му като шапчицата на Спанки в ранните Филми от поредицата „Нашата банда“.^[2]

Клюна Сейнт Пиер седи по гащета на дивана, на скута му лежи отворена книга (стихосбирка с творбите на Уилям Блейк^[3]), но той не чете. Мецана спи в съседната стая, а Клюна се мъчи да надвие желанието си да отскочи до бар „Санд“ да потърси дрога, макар че от пет години не е докосвал и грам. След смъртта на Ейми всеки Божи ден се бори с изкушението и напоследък устоява само като си напомня, че ако е на „дяволски прах“^[4], не ще намери Рибаря, за да му отмъсти.

Хенри Лейдън е в студиото си; сложил е грамадни слушалки „Акай“ и слуша „Помня април“ в съвършеното изпълнение на Уорън Ваче, Джон Бънч и Фил Фланиган. Надушва мъглата дори през стените — вони като в закусвалнята на Ед. С други думи — на мъчителна смърт. Пита се как ли е минало посещението на Джак в психиатричното отделение на лютеранската болница. И мисли за съпругата си, която напоследък му се струва по-близка от всякога (не си дава сметка, че чувството се е подсилило след танцовата забава в „Макстънс“) и по-неспокойна.

Да, всевъзможни наши приятели са налице, но един от тях се губи от полезрението ни. Чарлс Бърнсайд не е в общия салон на „Макстънс“ (на екрана на допотопния цветен телевизор, монтиран на стената, върви стар епизод от сериала „Семейни връзки“), няма го и в трапезарията, където привечер се сервират леки закуски, а и стаята му е празна — чаршафите са сменени (но понамирисва на стари екскременти). Ами в тоалетната? И там го няма. Одеве Торвалд Торвалдсън се отби по малка нужда и да си измие ръцете, ала в момента помещението е пусто. Но има нещо необичайно: в една от кабините е захвърлен пухкав пантоф на жълти и черни райета, напомнящ на мъртва земна пчела. Намира се във втората кабина отляво, разбира се. Любимата на Бърни.

Дали да потърсим стария палавник? Може би трябва. Може би незнанието къде се намира този разбойник поражда у нас тревога. В такъв случай да навлезем в мъглата безшумни като сън и да тръгнем към подножието на стръмната Чейс Стрийт. Ето го и хотел „Нелсън“ — партерът се губи в мъглата, а ивицата с цвят на охра, която опасва фасадата и бележи нивото на придошлата река при едно отдавнашно наводнение, почти не личи в сумрака. От едната страна на хотела се намира заведението „Уисконсинската обувка“, но вече е затворено. От другата страна е таверната на Лъки, пред която в този миг една кривокрака старица (казва се Бърта ван Дюзън, ако ви интересува), подпряла длани на едрите си колене, се е привела над канавката и бълва пиво „Кингсланд“. Звуците, които издава, напомнят стърженето на скоростен лост, включван от неопитен шофьор. На входа на хотела търпеливо клечи старо псе, което ще изчака Бърта да се върне в заведението и ще се промъкне към канавката да изяде полусмлените парченца месо, плуващи в пивото. От таверната звучи морният носов глас на покойния Дик Кърлис Едноокия — идол на шофьорите на камиони, които си падат по кънтри музиката, който пес за местността Хейнсвил Удс, осеяна с гробове на всеки километър.

Подминаваме кучето, което апатично изръмжава след нас, и се вмъкваме във фоайето на хотела, озовавайки се сред проядени от молци глави на препарирани животни — вълк, мечка, лос и ужасно овехтял, проскубан бизон с едно стъклено око — се взират в празните канапета, празните столове, асансьора, който не работи горедолу от 1994 година, и празната рецепция. Морти Файн — служителят, който дежури нощем, се намира в канцеларията — вирнал е крака на една празна картотека, чете списание „Пийпъл“ и си чопли носа.) Във фоайето вечно мирише на речна тиня — тежкият дъх се е пропил буквално във всичко но тази вечер е по-натрапчив от обикновено. Навежда ни на мисли за несполучливи хрумвания, опропастени инвестиции, фалшифицирани чекове, влошено здраве, дължими суми за издръжка на бившата съпруга, лъжливи обещания, рак на кожата, погубени амбиции, забравени куфарчета с мостри на евтини джунджурии, погинали надежди и неизбежен дюстабан. Човек не идва на подобно място, освен ако не го познава от предишно посещение, пък и няма друг избор. Мъже, изоставили семействата си преди двайсет години, в този момент се изтягат на тесни легла с дюшеци, вонящи на урина, кашлят и пушат цигари. Старият западнал бар (където старият западнал Хувър Далримпъл навремето даваше аудиенции и провеждаше помирителни събрания почти всяка петъчна и съботна вечер) от началото на месец юни е затворен по единодушно решение на градския съвет, когато Дейл Гилбъртсън скандализира местния политически елит с видеоматериал (професионално заснет от сержант Том Лънд, проявил се като опитен оператор) за три пътуващи стриптизьорки, подвизаващи се под названието „Анално университетско трио“, които изнасяха на миниатюрната сцена синхронно изпълнение на номера с краставицата; все пак хората, обитаващи за постоянно хотел „Нелсън“, могат да си пият бирата съвсем наблизо, в таверната на Лъки. Сметката за престоя в хотела се плаща веднъж седмично на рецепцията. Можеш да ползваш котлон в стаята, но само след изрично разрешение на управата и предварителна проверка на кабела. Можеш дори да умреш в хотелската си стая и в предсмъртния си час да слушаш скърцането на леглото на горния етаж, където друг безпомощен стар неудачник лъска бастуна.

Нека се изкачим по стълбите, покрай противопожарния кран с брезентов маркуч, намотай зад стъклото. На втория етаж завиваме вдясно (покрай телефонния автомат, върху който е залепено пожълтяло листче хартия с надпис „НЕ РАБОТИ“) и продължаваме нагоре. На третия етаж противната миризма на мъглата, идваща’откъм реката, се смесва с аромата на пилешка супа, подгряваща се на нечий котлон (чийто кабел е надлежно проверен от Морти файн и Джордж Смит, отговорник на дневната смяна).

Уханието се разнася от стая № 307. Ако се промъкнем през ключалката (в „Нелсън“ никога не е имало, няма и да има магнитни карти), ще се озовем в компанията на Андрю Рейлсбак — седемдесетгодишен кльощав добряк с плешивеещо теме. Навремето продаваше прахосмукачки „Електролукс“ и електроуреди „Силвания“, но това беше отдавна. Вече е на години, в златната си възраст, така да се каже.

Идеален кандидат за „Макстънс“, ще си кажем ние, но Анди Рейлсбак е добре запознат с това заведение, както и с множество подобни пансиони. Не е за него, благодаря. Не че не е общителен, просто не желае да му нареждат кога да ляга, кога да става и кога да си пийва глътка уиски „Ърли Таймс“. Има приятели в „Макстънс“ и често ги посещава, дори се с случвало да попада в обсега на лъщящия, празен и хищен поглед на нашия приятел Веселяка. Неведнъж при подобни срещи си е казвал, че господин Макстън има вид на човек, който с удоволствие ще стопи на сапун своите питомци, стига да извлече печалба.

Не, Анди Рейлсбак си е добре и тук, на третия етаж в хотел „Нелсън“. Разполага с котлон, уиски (макар и долнопробно) и четири колоди карти, за да си реди двойни пасианси, когато Оле затвори очички се запилее нанякъде и го забрави.

Тази вечер е приготвил супа от цели три кубчета „Липтън“ и смята да покани Ървинг Троунбъри да похапнат и да си по-бъбрят. После може да отскочат до Лъки да ударят по една бира. Наглежда супата, уверява се, че ври, както си му е редът, подушва ароматната пара и кима одобрително. Ще почерпи госта и със солени бисквити — идеално допълнение към супата. Излиза от стаята с намерението да се качи на горния етаж и да потропа на вратата на Ърв, но виждайки гледката пред себе си, се вцепенява на прага.

Възрастен мъж по размъкнат син халат с подозрителна пъргавина се отдалечава по коридора. Изпод халата стърчат боси крака — бели като корема на шаран и осеяни със синкави възлести варикозни вени. На левия е надянат мъхнат пантоф на жълти и черни райета. Дясното му стъпало е босо. Анди вижда само гърба му, но човекът май не прилича на никого от неговите познайници.

При това, крачейки по коридора на третия етаж, проверява валчестите дръжки на вратите. Като тъмничар… или като крадец. Шибан крадец.

Н-да. Изглежда възстаричък — като че ли дори по-възрастен от самия Анди — при това е по пижама, но кой знае защо Рейлсбак е уверен, че странната птица е тук с намерението да свие нещо. Не го разубеждава дори босият крак, който е доказателство, че този тип надали идва от улицата.

Отваря уста да извика — например: „Трябва ли ви нещо?“ или „Търсите ли някого?“ — но се разколебава. Присъствието на непознатия поражда странно чувство. Вероятно е предизвикано от прокрадващите се забързани стъпки и проверката на вратите, но това не е всичко. Съвсем не. Непознатият вдъхва непонятно усещане за мрак и опасност. Халатът има джобове — виждат се съвсем ясно — значи е възможно в някой да е скрито оръжие. Крадците не винаги са въоръжени, но…

Старецът изчезва зад ъгъла на коридора. Анди стои на прага и размишлява. Ако имаше телефон в стаята, можеше да предупреди Морти файн, но уви, подобен лукс е непознат за хотел „Нелсън“. Следователно какво му остава?

След кратък мислен спор със самия себе си на пръсти се промъква по коридора и надниква в задъненото странично крило. Там има още три стаи — 312, чака 314 — последната е чак в дъното на коридора и сега е единствената обитаема. Наемателят пристигна напролет, но Анди не разполага с почти никакви сведения за него, знае само името му — Джордж Потър. Разпита и Ърв, и Хувър Далримпъл, но Хувър не знаеше абсолютно нищо за новодошлия, Ърв също не беше кой знае колко по-осведомен.

— Но как така, трябва да разучиш… — протестираше Анди — разговорът се състоя в края на май или началото на юни, горе-долу по времето, когато затвориха барчето „Еленската глава“ на партера. — Виждал съм ви да пиете бира при Лъки.

Ърв цинично повдигна рунтавата си вежда:

— Виждал си ни да пием бира, значи. Хей, какво си взел да ме разпитваш? Да не си ми жена?

— Не, бе, просто се интересувам. Като седнеш да пиеш бира с някого, разменяте по някоя дума…

— Обикновено е така. Но не и с този тип. Седнах, поръчах една кана пиво, обаче почти през цялото време имах съмнителното удоволствие да слушам собствените си приказки. „Какво мислите за играта на «Бруърс» през този сезон?“ — почвам аз „Калпава работа“ — отвръща той, — също като миналия. Слушам по ра-аадиото коментара на мача на „Къбс“^[5]…

— Така ли вика? „Рааадио“?

— Е, аз лично не го произнасям по този начин, нали? Да си ме чувал да казвам „рааадио“? Не, казвам си „радио“ като всеки нормален човек. Ще ме изслушаш ли или ще Дърдориш врели-некипели?

— Май няма много за разправяне.

— Много си прав. Та ми вика значи: „Хващам нощните репортажи за «Къбс» по радиото и това ми стига. Като малък баща ми все ме водеше на «Ригли».“ Така разбрах, че е от Чикаго, но иначе — нъцки.

Като вижда шибания крадец в коридора на третия етаж, първата мисъл на Анди е дали пък това не е Потър, господин Джордж Саможивец Потър, но онзи е висок, сигурно има метър и деветдесет, пък и прошарената му коса е доста гъста. А господин Един пантоф е по-нисък и трътлест, досущ като крастава жаба. „При това отровна — допълва мислено Анди, сетне продължава да разсъждава наум: — Вътре е Шибаният крадец е в стаята на Потър, сигурно тършува из чекмеджетата и търси скътани мангизи. Петдесет-шейсет долара, пъхнати в някой чорап, както правех аз наврелтпо. Или се кани да му отмъкне радиото. Скапаното му рааадио.“

Добре, де, ама в крайна сметка това какво му влиза в работата? Срещнеш Потър в коридора, най-учтиво го поздравяваш с „добро утро“ или „добър ден“, на което той отвръща с неучтиво пръхтене. С други думи — нъцки. Видиш го при Лъки — пие сам, сяда оттатък джубокса. Е, ако се настаниш до него, сигурно би приел да си разделите кана пиво — опитът от краткия тет-а-тет с Ърв го доказва — но какъв е смисълът, ако човек не размени някоя и друга приказка? Пък и защо той, Андрю Рейлсбак, ще рискува да си навлече яростта на някаква си отровна крастава жаба по халат заради някакъв дърт мърморко, който не те удостоява дори с „да“, „не“ или „може би“?

Ами…

Защото колкото и високопарно да звучи, тук е неговият дом — ето защо. Защщото не може, като сгащиш някакъв ненормален дъртофелник с един пантоф да се мъчи да гепи малко мангизи или някое „рааадио“, да обърнеш гръб и да се изнижеш. Защото най-вероятно гадното чувство, което му вдъхна с прокрадващите се стъпки („Кофти тръпка“ — както биха се изразили внуците му), чисто и просто е плод на шубето. Защото… Изведнъж го осенява хрумване, което, макар да не е напълно достоверно, доста се доближава до истината. Ами ако този тип наистина е комшия от пансиона „Макстънс“? Старческият дом не е толкова далеч, имало е случаи, когато на някой дядко (или бабка) му се разхлопа дъската и се залута извън очертанията на „резервата“. Обикновено загубилият се бива забелязан и доставен обратно, преди да е успял да се отдалечи толкова много — трудно ще подминеш незабелязано човек по халат и с един пантоф — но привечер падна мъгла и улиците са безлюдни.

„Ама и ти си един! — упреква се Анди. — Уплаши се до смърт от някакъв тип, който е поне десет години по-стар от тебе и с фъстъчено масло вместо мозък. Минал е покрай празната рецепция и се е залутал по коридорите — няма шанс Файн да е на мястото си — заврял се е в задната стая и прелиства я някое списание, я книжка с голи жени — и сега горкият човечец търси ли, търси стаята си в «Макстънс», проверява една по една вратите във всеки Божи коридор и хабер си няма къде се намира. Потър сигурно си пие бирата в близката кръчма (това поне се оказва вярно) и е оставил стаята си отключена (което със сигурност не е вярно).“

Макар че още изпитва страх, Анди завива по страничния коридор и колебливо се насочва към отворената врата. Пулсът му се ускорява, защото продължава да го гложди съмнението, дали все пак старецът не е опасен. Спомня си колко неприятно му стана само като го гледаше в гръб…

Все пак, Бог да му е на помощ, пристъпва към стаята. — Господине? — провиква се през отворената врата. — Господине, май сте сбъркал стаята. Това е стаята на господин По-тър. Не можете ли…

Млъква. Няма смисъл да говори, защото вътре няма никого. Как е възможно?

Отдръпва се и проверява бравите на 312 и 313. И двете са здраво заключени, както и очакваше. След като се уверява лично, влиза във владенията на Джордж Потър и подробно ги инспектира, макар да знае поговорката, че любопитството не води до нищо добро. Стаята на Потър е малко по-голяма от неговата, но иначе двете си приличат — представлява кутийка с висок таван (навремето са строили сградите така, че човек спо-койно да може да се движи изправен — това поне трябва да им се признае). Пружината е провиснала, но покривката на тясното легло е старателно опъната. На нощното шкафче е поставен флакон с таблетки (лекарството се оказва антидепресант золофт) и рамкирана снимка на жена. Ако питат Анди, дамата е истинско плашило, но Потър сигурно я гледа с други очи. Си гурно е така, щом е поставил снимката й на нощното шкафче, та да става и да ляга с нейния образ.

— Потър? Има ли някой тук? Е-хо?

Изведнъж е обзет от ужасяващото чувство, че някой стои зад гърба му; мълниеносно се извръща, устните му са разтегнати в страховита гримаса, която разкрива изкуствените му зъби и донякъде е плод на паниката. Вдига ръце да предпази лицето си от удара, който неминуемо ще последва… но зад гърба му няма никого. Дали онзи не се е спотаил в централния коридор? Не. Анди го видя как се прокрадна в страничното крило. Няма начин да се е озовал пак зад него, освен ако не е пропълзял по тавана като муха…

Вдига поглед да провери, макар да е наясно, че подобно предположение е пълен абсурд и че в момента робува на чисти измишльотини, но наоколо няма жива душа. Само че няма какво да види. Най-обикновен таван, пожълтял от времето и дима на цигарите и пурите.

Радиото — о, ужасно съжалявам и моля за извинение, ра-аадиото — си стои на перваза. Впрочем апаратът е страхотен — марка „Боус“, и то от онзи модел, за който Пол Харви^[6] не пропуска да спомене в обедното си предаване.

През мръсното стъкло на прозореца се вижда металната аварийна стълба.

„А-хаа!“ — казва си Анди и се втурва към прозореца. Но като вижда, че е затворен отвътре, победоносната му усмивка помръква. За всеки случай наднича навън и вижда само няколко метални стъпала, които се губят в мъглата. Няма и помен от син халат и голо теме, осеяно с жълтеникави петънца. Естествено. Проклетият крадец не е избягал през прозореца, освен ако не владее магически трик за затваряне на дръжката отвътре, след като е стъпил на аварийната стълба. Анди се обръща, замисля се, после коленичи и наднича под леглото. Натъква се на очукан тенекиен пепелник, в който са поставени неразпечатан пакет „Пал Мал“ и рекламна пластмасова запалка на светло пиво „Кингсланд“. Нищо друго, само валма прах. Тъкмо опира длан върху покривката на леглото, готвейки се да се изправи, когато погледът му попада върху вратата а на дрешника, която е открехната. — А, ето къде си бил! — прошепва толкова тихо, че не чува гласа си. Изправя се и застава пред отворения дрешник. Мъглата може и да не идва като котенце, което безшумно пристъпва на лапките си, както твърди Карл Сандбърг, но Анди Рейлсбак със сигурност се движи из стаята на Джордж Потър именно по този начин. Сърцето му отново се разхлопва, при това толкова силно, че изпъкналата вена на челото му започва да пулсира. Човекът, когото забеляза одеве, е в дрешника. Така твърди логиката. Интуицията буквално го крещи. И ако подозрителният тип действително е заблуден пансионер от „Макстънс“, който се е залутал в мъглата и се е озовал в „Нелсън“, защо не отвръща на виковете на Анди? Защо се крие? Защото, макар да е стар, изобщо не е заблуден, ето защо. Заблуден е колкото и самия Анди. Човекът с единия пантоф е шибан крадец и сега се крие в дрешника. Може би стиска нож, който е криел в джоба на износения син халат. Или се е въоръжил с огъната телена закачалка. А може би просто се спотайва в тъмното с широко разтворени очи и сгърчени пръсти като хищни нокти. На Анди вече му е все едно. Вярно, лесно се плаши — все пак е пенсиониран продавач на електроуреди, не Супермен — но когато изплашеният човек бъде подложен на твърде голямо напрежение, страхът му прераства в гняв, както високото налягане превръща въглищата в диаманти. Анди вече е по-скоро разгневен, отколкото изплашен. Сграбчва хладната валчеста дръжка и се обляга на вратата. Поема дъх веднъж… втори път… събира кураж, подготвя се… „настройва се психически“ по думите на внуците… пак поема дъх… ей-тъй, три пъти за късмет, и…

Надава тих, стреснат възглас — нещо средно между ръмжене и вой, със замах отваря вратата на дрешника и на всички страни се разхвърчават закачалки. Привежда се и вдига юмруци като древен спаринг партньор от незапомнени гимнастически времена.

— Я ми излез тука, шибан…

Но шибаният крадец го няма в дрешника. На полицата се мъдрят четири сгънати ризи, едно сако, две вратовръзки и три панталона висят на закачалките като мъртва кожа, захвърлена от някоя змия. На пода има очукан стар куфар, който изглежда така, сякаш е бил подритван по всички автогари на цяла Сверена Америка. Друго няма. По дяволите…

А, има още нещо, което е пъхнато под ризите. Даже няколко неща. Пет-шест неща. Първоначално Анди Рейлсбак или не проумява какво вижда, или не иска да проумее. Истината най-сетне достига до съзнанието му, врязва се в мислите и паметта му като отпечатък от копито и той се опитва да изпищи. Не може. Прави втори опит, но от дробовете му не излиза нищо — има чувството, че са се спаружили като сушени сливи. Иска да се обърне, но не може да направи дори това. Сигурен е, че Джордж Потър ще се прибере всеки момент, а завари ли го тук, неминуемо ще го убие. Видял е нещо, за което Джордж Потър няма да го остави да разказва. Но не може да се обърне. Не може да изпищи. Не може да откъсне поглед от тайната, скрита в дрешника Не може да помръдне.

* * *

Тази вечер заради мъглата във Френч Ландинг се мръкна по никое време — часът е едва шест и трийсет. Размазаните жълти светлини на пансиона за възрастни граждани напомнят на хартиени фенери, украсяващи палубата на увеселителен платноход, който поради безветрие е заседнал сред океанската шир. В „Маргаритка“, където живеят очарователната Алис Уедърс и неочарователният Чарлс Бърнсайд, персоналът се е сменил — Буч Йъркса и Пит Уекслър вече са си у дома. Сега на рецепцията дежури широкоплещеста перхидролова блондинка на име Вира Хъчшсън. Разтворила е пред себе си книга със заглавие „Кратки и лесни кръстословици чудесни“. Тъкмо умува над шест хоризон тално: „Гарфийлд е…“. Думата се състои от осем букви, започва с „к“ и завършва на „р“. Да му се не видят и „лесните“ кръстословици! Тя мрази да си напъва мозъка.

Изскърцва някаква врата. Вира вдига глава и вижда Чарлз Бърнсайд да излиза от тоалетната; както обикновено носи синия си развлечен халат и пантофи на жълти и черни райета, подобни на гигантски мъхнати земни пчели. Тя отбелязва с молива докъде е стигнала, затваря книгата и се провиква:

— Чарли?

Чарли продължава да се тътри по коридора; долната му челюст е увиснала, от устата му се проточват лиги. От ехидната му усмивка Вира я побиват тръпки. Може и да е изгубил власт над повечето лостчета в черепната си кутия, но онези, които все още може да командва, със сигурност са гаднярски. Тя знае, че Чарли Бърнсайд понякога не се преструва и наистина не чува (или не разбира) какво му се говори, но е твърдо убедена, че в определени моменти се прави, че не разбира. Подозира, че конкретният случай е именно такъв.

— Чарли, за какъв дявол си нахлузил пантофите на Елмър? Знаеш, че са му подарък от правнучка му.

Старецът, когото ние наричаме Бърни, а Вира — Чарли, продължава невъзмутимо да се тътри по коридора, който в крайна сметка ще го отведе до стая № M18. Ако не се залута по пътя, разбира се.

— Чарли, спри.

Той спира. Като изключен робот стърчи пред входа на „Маргаритка“. Ченето му виси. Източената лига се прекъсва и образува влажно петънце на линолеума, точно до единия абсурден, но иначе смешен пантоф.

Вира се изправя, приближава се до стареца и коленичи на пода. Ако знаеше онова, което знаем ние, едва ли ще рискува да доближи беззащитното си бяло вратле до старческите пръсти, които, макар и изкривени от артрита, не са изгубили силата си. Но тя, разбира се, не подозира нищо. Хваща левия пантоф и подканва стареца: — Вдигни. Чарлс Бърнсайд повдига десния си крак.

— О, я не се прави на луд. Другия, приятелю.

Бърни едва-едва повдига лявото си стъпало, колкото да му изуят пантофа.

— Дай сега десния.

Той незабелязано изважда пениса си от широкия панталон на пижамата и се преструва, че препикава наведената глава на сестрата. Гадната му усмивка се разтяга до ушите. Същевременно повдига десния си крак, за да му събуят и другия пантоф. Когато дежурната най-сетне вдига глава, сбръчканото старо хоботче е прибрано на мястото си. Той се изкушаваше да я „поръси със светена вода“, но прецени, че за днес е направил достатъчно пакости. Остава да изпълни една последна задачка, след което спокойно може да се пренесе в страната на сънищата. Вече е старо чудовище и трябва повече да си почива.

— Готово — въздъхва Вира. — Ще ми кажеш ли защо единият пантоф е по-мръсен от другия? — Не получава отговор. Въобще и не очаква. — Добре, хубавецо. Върви си в стаята и или пък в общия салон. Тази вечер има пуканки и желе, ако не се лъжа. Дават „Звукът на музиката“. Аз ще имам грижата да върна пантофите на собственика им, а това, дето ги беше взел, ще си остане между нас. Но повтори ли се, ще те обадя на шефа. Capisce?

Бърни стърчи насред коридора и безучастно се взира в една точка… но лукавата усмивка не слиза от сбръчканото му лице. Очите му проблесват. Capisce той, всичко capisce.

— Хайде, върви! — отпраща го Вира. — Само гледай да не изпуснеш на пода.

И сега не очаква отговор, но Бърни я изненадва. Гласът му е тих, но съвършено отчетлив:

— Я дръж малко по-възпитан език, тлъста краво такава, че да не ти го изтръгна от гърлото!

Сестрата се свива, сякаш й е зашлевил плесница. Бърни продължава да стои неподвижно с увиснали ръце и злорадо се подхилква.

— Изчезвай! — отсича тя. — В противен случай наистина ще те обадя.

Много важно, като го докладва. Чарли е една от дойните крави на Макстън и Вира го знае.

Старецът отново се помъква по коридора (Пит Уекслър е измислил название за тази походка — вика й „танцовата стъпка на дъртия пръдльо“), краката му вече са боси. По едно време се обръща. Втренчва в сестрата мътните си очи, подобни на мъждукащи лампи, и изтърсва:

— Думата, над която умуваш, е „карнивор“. Гарфийлд е карнивор. Разбра ли? Тъпа крава.

След което продължава да се тътри по коридора. Вира се вцепенява като ударена от гръм и зяпва от изумление, при което челюстта й провисва. Съвсем беше забравила за кръстословицата.

* * *

Като се прибира в стаята си, Бърни се просва на леглото и опипва гърба си. От кръста надолу всичко го боли, та се къса. По-късно ще позвъни на оная тлъста дърта крава да му донесе ибупрофен. Но за момента разсъдъкът му трябва да остане ясен. Предстои му да скрои още един номер.

— Падна ли ми, Потър — мърмори. — Добрият… стар… Потси. Всъщност въобще не проверяваше валчестите дръжки на вратите (не че Анди Рейлсбак някога ще узнае истината). Търсеше оня тъпак, дето в началото на седемдесетте му измъкна изпод носа изгодна сделка за построяване на общински жилища в чикагския квартал Саут Сайд, родното място на бейзболния отбор „Уайт Сокс“. За осъществяване на проекта щяха да бъдат отпуснати щедри федерални средства, както и няколко чувала с пари от щатската управа на Илинойс. Освен възможността легално да се краде, при строежа на жилищата щяха да изникнат още куп изгодни далавери, но проклетият мръсник Джордж Потър се откъсна с едни гърди напред, последва размяна на парични знаци под пословичната маса и Чарлс Бърнсайд (тогава може да е бил още Карл Биърстоун — в момента му е трудно да си спомни) остана на сухо. Дълги години след това продължаваше да следи крадеца. (Не той лично — както сигурно сме се досетили, зад гърба му стояха влиятелни хора.) Старият Потси — както го наричаха приятелите му по времето, когато все още имаше такива — фалира в Ла Ривиер през деветдесетте години и изгуби по-голямата част от парите, които бе скътал за черни дни. Но на Бърни това не му е достатъчно. Потси трябва да изтърпи още наказания, а съвпадението — как пък се случи този тъпанар да фалира тъкмо в това тъпо градче — е твърде щастливо, за да се изпусне току-така. Главният мотив на Бърни си остава безмозъчното желание безпричинно да причинява злини, но уреждането на някои стари сметки може да послужи на тази кауза.

Ето защо се разходи до „Нелсън“, придвижвайки се по начин, който Джак разбира, а Джуди Маршал долавя интуитивно, и затърси стаята на Потси. А когато почувства присъствито на Анди Рейлсбак зад гърба си, естествено се зарадва. Рейлсбак ще му спести поредното анонимно телефонно обаждане — вече му писна да върши цялата работа на ченгетата. Сега, когато е в леглото си, щастлив и предоволен (като изключим артрита, разбира се), престава да се занимава с Джордж Потър и се заема да Призовава.

Вдига поглед в мрака и очите му зловещо проблесват:

— Горг. Горг т’иилии. Динит а Абала. Саман Танси. Саман а монта а Ърма. Динит а Абала, Горг. Динит а Рам Абала.

Което в превод означава: „Горг. Горг, ела тук. Служи на Аба-ла. Открий Танси. Открий майката на Ърма. Служи на Абала, Горг.

Служи на Пурпурния крал.“

Клепачите на Бърни неусетно се притварят. Заспива с усмивка. Под сбръчканите клепачи очите му продължават да светят като лампи, закрити от плътни абажури.

* * *

Морти Файн — служителят, който тази нощ е дежурен в хотел „Нелсън“, е задрямал над списанието; Анди Рейлсбак се втурва в стаичката зад рецепцията и така го стряска, че Морти едва не се прекатурва от стола. Списанието тупва на пода.

— Господи, Анди, за малко да ми се пръсне сърцето! — кресва Файн. — Не си ли чувал, че е редно човек да почука или поне ля се покашля?

Рейлсбак въобще не реагира, а Морти едва сега забелязва че старчето е пребледняло като платно. Май на него ще му се пръсне сърцето. Няма да е първият подобен случай в хотел „Нелсън“

— Трябва да извикаш полиция. Отвратителни са! Исусе Христе, Морти, това са най-отвратителните снимки, които съм виждал… о, Господи, мислех, че ще се върне, че всеки момент ще се върне… но отначало направо се бях сковал, и… и…

— Я по-бавно — разтревожено го прекъсва служителят. — Какви ги говориш?

Анди поема дълбоко дъх и прави видимо усилие да се вземе в ръце:

— Виждал ли си Потър? Оня от 314?

— Тц, той по това време обикновено е при Лъки, пийва бира и хапва хамбургер. Макар че въобще не мога да си обясня как е възможно някой да се храни в това гнусно заведение. — И понеже споменаването на едно царство на птомаина явно поражда асоциация с друго, допълва: — Абе, ти чу ли какво са намерили ченгетата в „Кренвиршите на Ед“? Тревър Гордън се отби и ми каза…

— Няма значение. — Рейлсбак се отпуска на стола от срещуположната страна на бюрото и се взира в Морти с влажен, ужасен поглед. — Повикай ченгетата! Веднага! Кажи им, че Рибаря е мъж на име Джордж Потър и живее на третия етаж в хотел „Нелсън“. — Лицето на Анди се изкривява в грозна гримаса, после отново се отпуска. — В страничното крило, в съседство с моя милост.

— Потър?! Нещо сънуваш, Анди. Човекът е пенсионер като теб, навремето се е занимавал със строителство. Толкова е кротък, че и на мравката път прави.

— Не знам за мравките, но да не ти казвам какво е сторил на някои дечица, отгоре на всичко ги е фотографирал. Снимките са в дрешника му. По-големи гадости не си виждал.

После прави нещо, което слисва Морти и го убеждава, че Рейлсбак не си прави майтап, нито пък се е заблудил — избухва в плач.

* * *

Танси Френо, или другояче казано, скърбящата майка на Ърма Френо, всъщност още не скърби. Знае, че би трябвало, но скръбта временно се отлага. В момента има чувството, че се рее в облак топла, ярко оцветена вълна. Започна с петте грама лоразепам, който преди четири-пет часа й даде лекарката (Норма Уайтстоун, съдружничката на Пат Скарда). Но караваната, в която живеят Ърма и Танси, откакто през деветдесет и осма Къби Френо драсна за Грийн Бей, е на един хвърлей място от бар, „Санд“, а Танси върти неангажираща „търговия“ с Лестър Мун — единия от барманите. Преди време по неизвестни причини онези от „Гърмящата петорка“ му лепнаха прякора Вонящото сирене, но Танси неизменно го нарича Лестър, което той оценява високо почти колкото случайното пиянско натискане в нейната спалня или в склада зад бара, където има матрак (и инфрачервена лампа). Та Лестър прескочи към пет следобед, за да й донесе бутилка кафеен ликьор и четиристотин милиграма бързодействащ оксиконтин, грижливо стрит и готов за смъркане. Тя смръкна пет-шест пъти и вече е на фаза. Разглежда стари снимки на Ърма и просто… нали разбирате… е на фаза.

„Беше такова хубаво момиченце“ — размишлява, без да знае, че в същото време недалеч оттук един потресен хотелски служител вижда същото хубаво момиченце на кошмарна полароидна снимка, която ще помни до гроб. Самата Танси никога няма да види въпросната фотография, което показва, че може би все пак има Господ.

Обръща на следващата страница (на корицата на албумчето пише „ЗЛАТНИ СПОМЕНИ“) ц ето я заедно с Ърма на пикника, организиран за служителите на „Мисисипи Илектрикс“ още по времето, когато малката беше на четири годинки, а до банкрута на електрическата компания оставаше цяла година и животът вървеше относително добре. На снимката Ърма се плиска във водата с разни хлапетии, а усмихнатото й личице е изцапано с шоколадов сладолед.

Без да откъсва поглед от фотографията, Танси посяга към чашата с ликьора и отпива малка глътка. Изведнъж незнайно откъде (или може би от онова място, на което се спотайват всички злокобни и несвързани мисли, преди да изплуват в съзнанието ни) й идва наум онова глупаво стихотворение от Едгар Алан По, което трябваше да зубрят наизуст в девети клас. Не се е сещала за него от години и няма причини да си го припомня тъкмо сега, но първият куплет възкръсва в паметта й. Взирайки се в образа на Ърма, тя започва монотонно да рецитира, без паузи, със съвършено равен глас, от който госпожа Норманди би надала отчаян вик и би заскубала гъстата си коса. Но нас декламацията на Танси не ни отчайва, а ни кара да изтръпваме, все едно слушаме рецитацията на мъртвец.

— В късна нощ преди години сам над книгите старинни безотраден вниквах жаден в знания незнайни тук скръбен търсех без сполука мир във тайната наука но оборен в сънна скука чух внезапно бавен звук…

В този миг на евтината талашитена врата на караваната тихо се почуква. Танси вдига глава и разсеяно се оглежда, сбърчила устни, обагрени от кафеения ликьор, сетне завалено подвиква:

— Лесссър? Ти ли си?

Сигурно е той. Надали са ония от телевизията, или поне се надява да не са те. Не пожела да говори с тях и ги експедира на бърза ръка. Някакво гласче й нашепва, че те ще започнат да я омайват и утешават само за да я изкарат кръгла глупачка в техния репортаж, досущ като гостите на шоуто на Джери Спрингър^[7], които винаги изглеждат страшно загубени.

Никой не отговаря… но ето пак: Чук. Чук-чук.

— Някой гост навярно чука — промърморва Танси и става. Движи се като насън. — Някой гост навярно чука казах вслушан в тихий звук някой гост и никой друг!

Чук. Чук-чук.

Не прилича на потропване с кокалчетата на ръката. Звучи като подраскване с нокът.

Или с човка.

Прекосява стаята, замаяна от наркотиците и брендито; босите й стъпала тихо шумолят по мокета, който навремето беше пухкав, но вече е доста протъркан — тя, бившата майка. Отваря вратата в мъгливата лятна вечер, но отначало не вижда нищо, тъй като погледът й е насочен твърде високо. На изтривалката прошумолява нещо.

Някакво същество, някакво черно същество любпитно я наблюдава. Гарван, мили Боже, това е гарванът на По, който й е дошъл на гости. — Господи, бълнувам! — промърморва Танси и прокарва пръсти през оредялата си коса. — Господи — повтаря гарванът на изтривалката. После изцвърчава весело като синигер: — Горг!

Ако я попитат, Танси ще отговори, че е твърде друсана, за да изпита страх, но явно не е точно така, тъй като стреснато възкликва и отскача назад.

Гарванът чевръсто прескача прага и започва да крачи по поотъркания пурпурен мокет, продължавайки да я наблюдава с блестящите си очички. Перата му лъщят от полепналите по тях капчици кондензирана влага. Подминава Танси, спира, отърсва се и се накокошинва. После се извръща към жената, сякаш пита: „Добре ли го правя, миличка?“

— Върви си — казва тя. — Нямам никаква представа какво си и дали въобще си тук, но…

— Горг! — настоява гарванът, после разперва криле и литва в отсрещния край на дневната — напомня на овъглено парченце, отронено от гръбнака на нощта. Танси изпищява, свива се и машинално закрива лице с дланите си, но Горг не се доближава. Поради липсата на бюст на богинята Атина Палада птицата каца на масата до бутилката с кафеено бренди.

Танси размишлява: „Объркал се е в мъглата, това е то. Може дори да е има бяс или оная болест по лимоните, как и беше името? Трябва да ида до кухнята да взема метлата. И да го прогоня, преди да се е надрискал…“

Но кухнята е твърде далеч. Струва й се, че кухнята се намира на стотици километри оттук, някъде към Колорадо Спрингс. Пък и на масата вероятно няма никакъв гарван. Сигурно халюцинира под влияние на проклетото стихотворение… и защото изгуби дъщеря си.

Болката едва сега прониква в замъгленото й съзнание — жестока и парлива като нажежено желязо — и тя потръпва. Спомня си детските ръчички, които понякога обвиваваха шията й. Виковете, които я будеха нощем. Уханието на току-що изкъпаното телце.

— Казваше се Ърма — кресва на привидението, безстрашно кацнало до бутилката. — Ърма, не Ленора, мамка му, що за идиотско име е Ленора? Я да чуя как казваш Ърма!

— Ърма — послушно грачи посетителят, а Танси онемява от изненада. Ами очите му? Пфу! Лъскавите мъниста сякаш я притеглят като очите на Стария моряк от другото стихотворение, което имаха за домашно, но тя така и не го научи — Ърма-Ърма-Ърма-Ърма…

— Престани! — В крайна сметка не желае да го чува. Сгреши. Името на дъщеря й, произнасяно от този пришълец, звучи непоносимо, отвратително. Понечва да затули с длани ушите си, но не може. Ръцете й сякаш са пълни с олово. Заедно с печката и хладилника (потрошена бракма) са се пренесли в Колорадо Спрингс. Няма сили за друго, освен безпомощно да се взира в лъсналите черни очички.

Птицата се перчи и с клюн почиства абаносовочерните си копринени пера. Неприятното им шумолене извиква в съзнанието на Танси следния стих: „О! — извиках, в страх обземан, — Птица или дух на демон, ти предсказваш!“

Увереност изпълва сърцето й като ледена вода.

— Какво знаеш? Защо си дошъл?

— Знаеш! — грачи гарванът Горг и отривисто поклаща глава. — Ела!

Дали не й намигна? Господи мили Боже, дали не й намигна?

— Кой я уби? — шепне Танси Френо. — Кой уби хубавото ми момиченце?

Гарванът я приковава с поглед, все едно е буболечка, забодена с карфица. Танси бавно прекосява помещението и застава до масата, пристъпвайки като насън (макар на някакво ниво да съзнава, че това се случва в действителност). Птицата втренчено я наблюдава, очите-мъниста я привличат като магнит. „Черният Плутонов бряг — казва си тя. — Шибаният Плутонов бряг.“

— Кой отне живота й? Кажи ми какво знаеш!

Гарванът продължава да се взира в нея. Клюнът му се отваря и затваря, нещо влажно и червено ту се показва, ту се скрива от погледа на бедната жена.

— Танси! — грачи. — Ела!

Краката й се подкосяват и тя се свлича на мокета, прехапвайки език до кръв. Алени капки пръсват върху тениската и с логото на Уисконсинския университет. Лицето й е на сантиметри от гарвана, който повдига и спуска криле; едното се плъзва по стъклената бутилка, движението е странно чувствено. От птицата лъха миризма на прах, на мъртви мухи и старинни делви с подправки. Очите й блескат като черни амбразури, надзъртащи в друг свят. В преизподня. Или може би в Шеол.

— Кой? — шепне Танси.

Горг протяга шия, при което копринените му пера прошумоляват, черната му човка буквално се завира в ухото й. Зашепва й нещо, след малко Танси Френо започва да кима. По погледа й личи, че разумът я е напуснал. Кога ли ще се завърне? Мисля, че всички знаем отговора.

Можете ли да кажете „Nevermore“?