Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (14)

Глава 14

ДОСТИГАЙКИ БИЛОТО на стръмния хълм между Норуей Вали и Ардън, магистрала №35, която в този отрязък представлява тесен двулентов път с остри, лъкатушни завои, се изправя и като скиписта се спуска към градчето, а билото от едната му страна се разширява и преминава в тревисто плато. Две боядисани в червено дървени маси за пикник, повредени от дъждовете и ветровете, очакват онези, които решат да спрат за няколко минути и да се насладят на вълнуващата гледка… В продължение на двайсет и пет километра от двете страни на шосето се простират неравни полета, тропосани с потоци и селски пътища досущ като американско сватбено одеяло. На хоризонта се издигат неравни, синьозеленикави хълмове. Белите облаци, позлатявани от лъчите на слънцето, се ветреят в необятното небе като току-що изпрани дрехи.

Фред Маршал спира форда на банкета край пътя и казва:

— Искам да ви покажа нещо.

Джак се качи в колата на Фред, който мина да го вземе от дома му, носейки пооръфано черно кожено куфарче, което сега лежи в скута му. До дръжката със златни букви са щамповани инициалите на баща му „Ф. С. С.“ — Филип Стивънсън Сойер. Фред няколко пъти любопитно погледна куфарчето, но не попита спътника си какво е предназначението му, а Джак не прояви готовност да обяснява. Обясненията ще последват, след като говори с Джуди Маршал. Фред слиза от колата, но преди да го последва сред нежната лятна трева, Джак плъзва куфарчето между краката си и го подпира на седалката. Като застават до по-близката маса, Маршал замахва, сякаш обгръщайки пейзажа, и отбелязва:

— По нашия край нямаме много „туристически“ забележителности, както им казват, ала тъкмо тази гледки е забележителна, не намирате ли?

— Имате право. Но според мен всичко тук е красиво. Между другото, имате ли нещо против да си говорим на „ти“?

— Напротив, ще бъда поласкан. И така, Джак, винаги, когато пътуваме до Ардън и времето е хубаво, съпругата ми настоява да спрем и слиза от колата да се поотпусне и да погледа. Разбираш ли, замисля се за важните неща и така сякаш се зарежда, преди отново да се впусне във въртележката на ежедневието. На мен понякога ми е досадно и си казвам: „Какво толкова има за гледане, била си тук поне сто пъти, а аз бързам да се върна на работа“, обаче знам, че жените се трогват от разни работи, дето на нас, мъжете, не ни правят впечатление. Та всеки път, когато на минаване оттук спираме и посядаме за няколко минути, си давам сметка, че Джуди е много по-мъдра от мен и трябва да я слушам.

Джак се усмихва, сяда на пейката и се подготвя да изслуша Докрай изповедта. Откакто са заедно, Фред Маршал е изрекъл едва две-три благодарствени изречения, но по всичко личи, че е избрал това място, за да сподели нещо:

— Тази сутрин бях в болницата и Джуди… хм, беше различна. Начинът, по който изглеждаше, разговорът, който проведохме — признавам, че беше много по-добре от вчера. Вярно, поболяла се е от тревога за Тай, но е някак различна. Мислиш ли, че се дължи на лечението? Дори не зная какво са й предписали.

— Може ли да води нормален разговор?

— От време на време — да. Примерно сутринта ми разказа, че чула във вчерашния вестник за някакво момиченце от Ла Ривиер, което за малко да се класира на трето място в щатското състезание по правопис, но не успяло да напише правилно някаква шантава дума, дето никой не я бил чувал. „Попоплакс“ или нещо от тоя род.

— Опопанакс — поправя го Джак. Гласът му прозвучава така, сякаш в гърлото му е заседнала рибена кост.

— И ти ли си го чел? Колко интересно, една и съща дума да направи впечатление и на двама ви. Е, тази история сякаш й е вдъхнала нови сили. Помолила сестрите да проверят какво означава думата и една от тях преровила няколко речника. Но не могла да я намери.

Джак бе открил думата в оксфордския кратък речник на английския език — буквалното значение беше маловажно.

— Именно това е дефиницията на „опопанакс“ — отвръща — „1. Дума, която не фигурира в речниците. 2. Страховита загадка.“

— Ха! — Фред нервно крачи напред-назад, но при тези думи спира до Джак, който вдига очи и открива, че погледът на спътника му се рее над полята. — Може би означава тъкмо това. — Той не откъсва поглед от пейзажа. Още не е готов, но събира сили. — Честно казано, зарадвах се, че се е развълнувала, па било то и от някаква си нищо и никаква статия в „Хералд“…

Избърсва насълзените си очи и пристъпва към хоризонта. Като се обръща, поглежда Джак право в очите и колебливо добавя:

— Таковата… преди да се запознаеш с Джуди, искам да ти кажа няколко думи за нея. Проблемът е, че не знам какво ще си помислиш. Дори на мен историята ми се струва малко… не знам как да се изразя.

— Опитай.

— Добре. — Фред преплита пръсти и навежда глава. После отново вдига поглед и очите му издават детинска уязвимост. — Аааах… много ми е трудно… но ще се помъча да го обясня. С част от съзнанието си приемам, че Джуди знае нещо. Във всеки случай ми се иска да вярвам, че е така. От една страна, не искам да се заблуждавам, че щом е по-добре, едва ли е престанала да бъде луда. От друга страна, се изкушавам да го повярвам. Господи, как искам да е вярно!

— Значи смяташ, че съпругата ти знае някаква тайна. — Ужасяващото чувство, предизвикано от споменаването на опопанакса, бледнее пред това потвърждение на теориите му.

— Да, знае нещо, което дори самата тя напълно не осъзнава. Спомняш ли си какво се случи? Тя знаеше, че Тай е изчезнал още преди да й кажа. — Бедният Фред опечалено се взира в спътника си, прави крачка назад, удря един в друг юмруците си и се взира в земята. Поредната вътрешна бариера рухва пред необходимостта да сподели дилемата си. — Искам да разбереш, че Джуди е изключителна. Знам, че мнозина казват така за жените си но Джуди е изключителна по изключителен начин. Първо, в известен смисъл е поразително красива, но не е там въпросът. Много е смела, но и това не е най-важното. Тя сякаш има връзка с нещо, което останалите не могат дори да доловят, камо ли да проумеят. Ала нима е възможно? Що за лудост е това? Може би когато човек започне да обезумява, отначало се съпротивлява с всички сили и изпада в истерия, но когато напълно изгуби разсъдъка си и повече не може да се бори, се укротява и се примирява. Трябва да питам лекуващия й лекар, защото този въпрос много ме измъчва.

— За какво говори, откакто е в болницата? Обяснява ли защо се чувства по-спокойна?

Погледът на Фред Маршал сякаш пронизва събеседника му.

— Ами, първо, смята, че Тай е все още жив и че само ти можеш да го откриеш.

— Добре — кимва Джак; не иска да му разкрие нищо повече, докато не говори с Джуди. — А споменавала ли е някой стар познат — например братовчед или възлюбен — който може би е отвлякъл малкия? — Изричайки на глас предположението си, осъзнава, че му се струва много по-неубедително, отколкото когато му хрумна в ултрарационалната съвършено шантава кухня на Хенри Лейдън, а отговорът на Фред Маршал още повече го разколебава.

— Няма такъв, освен ако не се казва Пурпурния крал, Горг или Абала. Знам само едно: Джуди си мисли, че вижда нещо, и макар да е абсурдно, от сърце се надявам то да съществува.

Ненадейно в съзнанието на Джак изниква кристално ясен образ на света, в който намери бейзболната шапка, и го пронизва като копие със стоманен връх.

— Съпругата ти твърди, че Тай се намира там, така ли?

— Ако не се надявах, че може би има право, щях да откача още тук и сега. Освен ако и аз вече не съм превъртял.

— Да поговорим с жена ти.

* * *

Отвън лютеранската болница на Френч Каунти, издигаща се сред парк, обграден със стена и изобилстващ с дъбови дървета, напомня на лудница в Северна Англия, построена през деветнайсети век — неизмазаната тухлена сграда е със заострен покрив с богато украсени островърхи кулички и тумбести кубета, прозорците са тесни като бойници, а фасадата е покрита с мръсотия, датираща от незапомнени времена. Огромната постройка е в готически стил, но без величието, характерно за готиката — повече прилича на безмилостен зандан. Когато застава пред нея, Джак едва ли не очаква да зазвучи пронизителна органова музика като във Филм с участието на Винсънт Прайс^[1]. Влизат през тясна дървена врата и се оказват в успокояващо банално фоайе. Рецепцията се обслужва от отегчен униформен чиновник, който упътва посетителите към асансьорите витрината на магазинчето за подаръци е отрупана с плюшени играчки и грижливо аранжирани букети; до масите, заобиколени от родствениците си, седят пациенти по халати, приковани към системи на подвижни стойки; на столовете край стените са се настанили други пациенти, в ъгъла се съвещават двама лекари с бели престилки. Два прашни полилея с богата украса разпръскват от високия таван мека светлина, която сякаш позлатява лилиите, подредени във високи вази до входа на магазинчето.

— Виж ти, отвътре определено изглежда по-добре — отбелязва Джак.

— Да, почти навсякъде — промърморва Фред, а като застават на рецепцията, казва: — Отделение Г.

Служителят умело прикрива любопитството си; подава им два триъгълни пропуска с надпис „ПОСЕТИТЕЛ“ и им прави знак да продължат. Вратите на асансьора се отварят, двамата пристъпват в облицована с дървена ламперия кабина с размерите на килер. Фред Маршал натиска бутона за петия етаж, асансьорът потреперва и запълзява нагоре. Същата мека, златиста светлина изпълва и това миниатюрно пространство. Преди десет години Джак се оказа пленник в поразително сходен асансьор, само че в луксозен парижки хотел, заедно с аспирантка по история на изкуството от Калифорнийския университет на име Илиана Тедеско, и прекара там цели два часа и половина, през които госпожица Тедеско му обясни, че макар да им е било хубаво заедно, това бил краят на връзката им. След кратък размисъл той решава да не обременява спътника си с тази информация.

За разлика от френския си събрат болничният асансьор не е толкова опърничав; покорно спира на петия етаж, с едва забележимо колебание вратите се плъзват встрани и двамата мъже се озовават във фоайе, в което светлината е малко по-приглушена отколкото в приемната и в асансьора. Фред посочва бездънния коридор вляво, който все едно е дело на ученик, упражняващ се да рисува перспектива, и пояснява:

— За съжаление отделението се намира чак в другия край.

Минават през високи двойни врати и продължават направо подминават коридора към отделение Б и две грамадни зали покрай стените на които са разположени кабинки със завеси; достигайки отделението по геронтология, отново завиват наляво и поемат по друг безкраен коридор с безброй табла за съобщения по стените, преминавайки край отделение В; на площадката пред тоалетните рязко завиват надясно, подминават стаи с надписи съответно „Офталмология“, „Лаборатория“ и „Архив“ и най-сетне стигат до коридор, обозначен с надпис „Отделение Г“. Докато се движат по безкрайните коридори, светлината постепенно помръква, помещенията се стесняват, прозорците се смаляват. В коридора на отделение Г дебнат сенки, на пода блести локвичка.

— Намираме се в най-старото крило на сградата — обяснява Фред.

— Сигурно ти се иска да измъкнеш оттук Джуди колкото е възможно по-бързо.

— О, да, разбира се, веднага щом Пат Скарда прецени, че се е възстановила достатъчно, че да бъде изписана. Сигурно ще ти се стори чудно, но на нея тук й харесва, което според мен й се отразява благотворно. Сподели, че се чувствала в пълна безопасност, а сред пациентите, които можели да говорят, имало изключително интересни хора. Чувствала се като на кораб по време на презокеанско пътуване.

Джак се смее хем учудено, хем скептично, а Фред го докосва по рамото и пита:

— Дали е признак за подобряване или за влошаване на състоянието й?

Коридорът извежда в просторно помещение, на вид непокътнато отпреди сто години. Сивкавите стени са опасани с тъмнокафява дървена ламперия, която свършва на метър и двайсет над дървения под в същия цвят. Отдясно, близо до тавана, са разположени два високи, тесни прозореца, напомнящи на рамки на картини, през чиито стъкла се процежда сивкава светлина. Служителят на рецепцията натиска някакъв бутон, който задейства отключващия механизъм на двойна метална врата с надпис „Отделение Г“ и блиндирано прозорче.

— Вие можете да влезете, господин Маршал, но кой е госпо-динът?

— Казва се Джак Сойер и е мой придружител.

— Господинът родственик на пациентката ли е или е медицинско лице?

— Нито едното, нито другото, но жена ми иска да се срещне с него.

— Бихте ли изчакали за момент?

Служителят изчезва зад металната врата и врътва ключа, при което се разнася дрънчене, напомнящо за затвор. След минута се връща с медицинска сестра с едро лице, прорязано от бръчки, грамадни длани и яки бедра, придаващи й вид на мъж в женски дрехи. Представя се с името Джейн Бонд, старша сестра на отделение Г — комбинацията от думи и обстоятелства, която неизбежно навежда на няколко прякора. Отначало сестрата подлага Джак и Фред — впоследствие само Джак — на строг разпит, след което се скрива зад внушителната врата.

— Уорд Бонд^[2] — не може да се въздържи Джак.

— Ние й викаме Уордън Бонд^[3] — отвръща служителят. — Неумолима, но несправедлива. — Закашля се и зарейва поглед към високите прозорци. — Имаме един санитар, дето я е кръстил Две нули нула.

След няколко минути старшата сестра, наричана „Надзирател Бонд“ или „Агент 00 нула“, със замах отваря металната врата и казва:

— Влезте! Слушайте внимателно какво ви казвам и изпълнявайте!

На пръв поглед помещението напомня на самолетен хангар, разделен на няколко сектора — кът с тапицирани пейки, подредени една до друга; кът с кръгли маси и пластмасови столове и трети — с две дълги маси, отрупани с хартия, кутии с пастели и водни бои. На фона на грамадното помещение тези предмети изглеждат като играчки в куклен дом. Тук-там на циментосивия под, боядисан в безлично сиво, са нахвърляни плътни постелки; помещението се осветява от малки прозорци, препречени с решетки и разположени през равни интервали високо на стената в дъното на помещението, която някога е била боядисана в бяло. Някаква медицинска сестра, седнала зад бюрото в стъклена кабина вляво от вратата, вдига поглед от книгата, която чете. Вдясно след масите, отрупани с материали за рисуване се виждат три заключени метални врати, всяка от които крие свой отделен свят. Приликата с хангар постепенно отстъпва пред друго усещане — за облекчен, но стриктен затворнически режим.

Чуват се приглушени гласове, принадлежащи на двайсет-трийсет мъже и жени, които са насядали тук-там в просторното помещение. Едва неколцина разговарят с действителни събеседници. Останалите се въртят в кръг, стърчат като истукани на едно място, свити на кълбо лежат на постилките, броят на пръсти и пишат в тетрадки, гърчат се, прозяват се, плачат, взират се в една точка и в себе си. Някои носят зелени болнични халати, но повечето са с цивилни дрехи от всякакъв вид и цвят: тениски и шорти, суечъри, анцузи, най-обикновени ризи, пуловери и панталони. Никой не носи колан, обувките на всич — ки са без връзки. Двама мускулести мъже с късо подстригани коси и ослепително бели фланелки, които приличат на търпеливи копои, седят край една от кръглите маси. Джак търси с поглед Джуди Маршал, но не я вижда.

— Помолих да ме слушате внимателно, господин Сойер — озъбва се сестрата.

— Извинете, не очаквах помещението да е толкова грамадно.

— И слава Богу, господин Сойер. Броят на тукашните обитатели непрекъснато нараства. — Очевидно тъмничарката очаква похвала за старанията си, затова той кима. — Така. Сега ще ви запозная с основните правила. Ако ме слушате внимателно, посещението ви ще бъде максимално приятно както за вас, така и за нас. Не оглеждайте пациентите и не се притеснявайте от онова, което казват. По никакъв начин не показвайте, че думите или постъпките им ви се струват необичайни или стряскащи.

Просто се дръжте любезно и те ще ви оставят на мира. Ако ви поискат нещо, постъпете както намерите за добре… в границите на разумното, разбира се. Само ви моля да не им давате пари, остри предмети и храна, която не е била проверена от нашите лекари — някои медикаменти предизвикват остра реакция, когато се съчетаят с определени храни. В даден момент към вас вероятно ще се приближи възрастна жена на име Естел Пакард и ще ви попита дали сте баща й. Отговорете каквото искате, ала имайте предвид, че ако кажете „не“, ще си тръгне разочарована, а положителният ви отговор ще подобри настроението и за през целия ден. Имате ли въпроси, господин Сойер?

— Къде е Джуди Маршал?

— От тази страна, седи с гръб към нас на последната пейка. Виждате ли я, господин Марщал?

— Видях я веднага. Има ли промяна?

— Доколкото ми е известно, не. Лекуващият лекар — доктор Спигълман, ще бъде тук след половин час, той ще ви осведоми за състоянието й. Да ви заведа ли с господина при съпругата ви или предпочитате да отидете сами?

— Благодаря, ще се справим и без придружител. Колко време можем да останем?

— Разполагате с петнайсет минути, максимум с двайсет. Джуди все още се приспособява, поради което напрежението трябва да е сведено до минимум. В момента изглежда доста спокойна, но всъщност е дълбоко разстроена и ако трябва да сме откровени, има халюцинации. Няма да се изненадам, ако отново изпадне в истерия, а не виждам смисъл да удължаваме периода на клинично наблюдение чрез прилагане на нова терапия, нали? Затова, господин Маршал, ви моля да поддържате лек, позитивен и ненатоварващ разговор.

— Значи смятате, че има халюцинации, така ли? Устните на сестра Бонд се разтягат в усмивка на съжаление към горкия човечец:

— Господин Маршал, по всяка вероятност от години съпругата ви халюцинира. О, успявала е да се прикрие, но подобно състояние не се проявява ненадейно — изключено е. В продължение на години въображаемите образи постепенно се изграждат в съзнанието на пациента, същевременно наглед човекът функционира съвършено нормално. В определен момент нещо провокира психозата и тя се проявява с пълна сила. В случая със съпругата ви изчезването на сина ви е предизвикало халюцинациите. Повярвайте, че искрено ви съчувствам. Случилото се с Джуди е ужасно.

— Да, наистина — отвръща Фред Маршал. — Но тя започна да се държи странно още преди това…

— Дължи се на същото, опасявам се. Имала е нужда от утеха, поради което все по-често е търсела убежище в измисления ей свят, където се е чувствала щастлива. Сигурно вече сте научила нещичко за него тази сутрин. Спомена ли ви жена ви за пренасяне в други светове?

— Пренасяне в други светове ли? — стряска се Джак.

Типична шизофренична фантазия. Повече от половината пациенти в това отделение имат подобни измамни видения.

— Искате да кажете, че жена ми е шизофреничка ли?

Медицинската сестра отбягва очите на Фред и обхожда с поглед пациентите в своето владение:

— Аз не съм психиатър, господин Маршал, но от двайсет години се занимавам с нервно болни. Въз основа на опита си мога да ви кажа, че според мен жена ви има класически симптоми на параноидна шизофрения. Искаше ми се да ви обнадеждя, но… — Отново го поглежда. — Разбира се, окончателната диагноза ще постави доктор Спигълман, който ще отговори на всичките ви въпроси, ще ви разясни методите на лечение и така нататък.

Джак има чувството, че усмивката замръзва на устните й още щом се появява.

— Винаги казвам на новите посетители, че за семейството на пациента е много по-тежко, отколкото за самия него. Някои от тези хора нямат абсолютно никакви грижи. Направо да им завиди човек.

— Естествено — съгласява се Джак. — Кой не би им завидял?

— Заповядайте — с едва доловимо раздразнение промърморва тя. — Приятно прекарване.

Неколцина пациенти се извръщат към новодошлите, които бавно крачат по прашния дървен под към най-близката редица пейки; следят ги множество очи. Бледите лица издават любопитство, безразличие, недоумение, подозрение, удоволствие и сляпа ярост. Джак има чувството, че всички обитатели на отделението бавно се приближават към тях.

Между масите си пробива път шишкав мъж на средна възраст по болничен халат, приличащ на човек, който бърза за работа и се страхува да не изпусне автобуса. В ъгъла на най-близката пейка седи слаба възрастна жена с разпуснати бели коси, която се изправя и умоляващо търси погледа на Джак. Вкопчила е пръсти един в друг, ръцете й треперят. Джак си налага да не я поглежда в очите. Като я подминават, непознатата прошепва някак мелодично, сякаш тананика:

— Мойто пате-мате било зад вратата, но аз не знаех и изведнъж го гледам — във — водата.

— Джуди ми каза, че момченцето на тази жена се е удавило във ваната — обяснява Фред.

С периферното си зрение Джак през цялото време следи човека с халата и изтънялата щръкнала коса, който със зяпнала уста тича насреща им. Като застават зад пейката, на която седи Джуди, мъжът вдига палец, сякаш прави знак на автобуса да го изчака, и се втурва напред. Джак не откъсва поглед от него — майната им на инструкциите на сестра Бонд. Няма намерение да позволи на този умопобъркан да се нахвърли върху него, как ли пък не! Вдигнатият пръст на непознатия застива на педя от носа му, а размътеният поглед изпитателно шари по лицето му. Изведнъж онзи отмества очи и стисва зъби. Светкавично се врътва и хуква нанякъде с развян халат и размахан палец в търсене на нова цел.

„Това пък какво беше? — пита се Джак. — Сгрешил е автобуса ли?“

Джуди Маршал не помръдва. Няма начин да не е чула забързаните стъпки и задъханото дишане на човека, който тичешком прекоси помещението и спря пред Джак, но продължава да седи неподвижно с изпънат гръб и вирната брадичка. Изглежда така, сякаш случайно е попаднала тук и всичко, случващо се наоколо, не я засяга. Ако косата й беше измита и подредена в прическа, ако тя носеше горни дрехи и куфар, щеше да изглежда като пътничка, която седи на скамейка в чакалнята на гарата, докато настъпи часът на заминаването.

* * *

Ето защо още преди да е зърнал лицето й, преди да е проговорила и дума, Джак долавя у Джуди Маршал излъчване на човек, който се сбогува, който отново и отново тръгва на път… някакво усещане за движение, загатване за друг свят.

* * *

— Ще й се обадя — прошепва Фред, ловко заобикаля пейката и се подпира на коляно пред жена си. Тя леко свежда глава сякаш в отговор на смесицата от чувства, изписани на красивото лице на мъжа й — мъка, любов и тревога. Тъмнорусата и коса, прошарена със златисти кичури, прилепва плътно към черепа й. Зад ухото й десетина разноцветни кичура се сплитат във възел, подобен на паяжина.

— Как се чувстваш, съкровище? — нежно я пита Фред.

— Прекарвам си сравнително добре — отвръща тя. — Знаеш ли, миличък, може би няма да е зле да поостана тук известно време. Главната сестра е убедена, че съм напълно откачена. Което е много удобно, нали?

— Джак Сойер е тук. Искаш ли да го видиш? Джуди протяга ръка и го потупва по коляното: — Кажи на господин Сойер да заеме мястото ти, а ти седни до мен, Фред. Джак вече се приближава, без да откъсва поглед от тила на Джуди, която отново вирва глава. Коленичил на пода, Фред стиска дланта й с две ръце, сякаш възнамерява да й целуне ръка. Прилича на изгарящ от любов рицар в краката на кралица. Притиска дланта й до лицето си и Джак забелязва бинтовете, с които са превързани връхчетата на пръстите й. Пред погледа му постепенно се разкрива скулата й, после крайчецът на строго застиналите устни; най-сетне вижда целия проФил, напомняш на пукнатина в леда през първия пролетен ден. Това е проФил на царствена особа, досущ като идеализирания образ, изсечен на камеято и монетите — леко извити нагоре устни, изваян нос, меки извивки на челюстта — елементите са съчетани помежду си така, че се получава едно съвършено цяло.

Тази неочаквана красота го смайва, кара го за миг да забави крачка и го изпълва с дълбока, болезнена носталгия, породена от откъслечен спомен за едно друго лице. Грейс Кели? Катрин Деньов? Не, съвсем не — хрумва му, че проФилът на Джуди му напомня на някого, с когото тепърва предстои да се запознае.

Необикновеният миг отминава — Фред Маршал се изправя, Джуди проследява с поглед съпруга си как се настанява на пейката до нея и в три-четвърти проФил лицето й сякаш изгубва царственото си излъчване; Джак отхвърля като пълен абсурд ненадейното си хрумване.

Жената вдига очи едва когато той застава пред нея. Косата й е разрошена и е изгубила блясъка си, изпод болничните дрехи се подава овехтяла синя нощница, поръбена с дантели, която е била безвкусна и натруфена още когато е била съвсем нова. Въпреки тези недостатъци Джуди изцяло го подчинява с погледа си още в мига, в който очите им се срещат.

Пулсиращ електрически ток сякаш преминава през очите му и се разпространява по цялото му тяло; той безпомощно констатира, че Джуди вероятно е най-зашеметяващо красивата жена, която е виждал в живота си. Опасява се да не политне, пометен от силата на необикновеното чувство, както и че — което е още по-лошо — тя ще забележи какво става в душата му и ще го помисли за глупак. А Джак за нищо на света не иска тя да го помисли за глупак. Брук Гриър, Клеър Евинруд, Илиана Тедеско — всяка от тях бе по своему впечатляваща, но в сравнение с тази жена приличаха на момиченца, които са се маскирали по случай Хелоуин. В този миг той забравя едновремешните си възлюбени; Джуди Маршал му помага да проумее, че са били само капризни и суетни жени, обременени от стотици страхове, прикривани под маската на фалшивото самочувствие. Красотата на Джуди не се дължи на умел грим или прическа, а се излъчва от най-съкровените дълбини на душата й — пред погледа се разкрива само видимата частица от далеч по-велика, всепроникваща сияйна същина.

Джак не може да повярва, че приятният, добросърдечен Фред Маршал е извадил такъв фантастичен късмет и наистина е съпруг на тази жена. Дава ли си сметка колко велика, колко изумителна е тя? Ако не беше омъжена, Джак би се венчал за нея на секундата. Струва му се, че се е влюбил в нея още от мига, в който зърна тила й.

Но той няма право да се влюбва в тази жена. Тя е съпруга на Фред Маршал и майка на сина им, тъй че ще трябва да се примири с мисълта да живее без нея.

Джуди изрича няколко думи, които преминават през тялото му като звукова вълна. Джак се навежда, промърморва нещо, а тя се усмихва и грациозно му махва с ръка, приканвайки го да седне пред нея. Той се подчинява, продължавайки да потръпва от шока, предизвикан от първата им среща.

Изражението й подсказва, че е разбрала чувствата му, но няма нищо против. Това не го прави по-незначителен в нейните очи. Той понечва да я попита нещо. Не знае какъв ще е въпросът, но непременно трябва да го зададе. Смисълът няма значение. И най-идиотското питане ще свърши работа — не може само да седи и да съзерцава това удивително лице.

Преди да е изрекъл и дума, една реалност безшумно измества друга и без какъвто и да било преход Джуди Маршал е вече уморена жена на трийсет и няколко години с разрошена коса и сенки под очите, която го наблюдава изпитателно, седнала на пейка в заключеното психиатрично отделение. Би следвало да има усещането, че е дошъл на себе си, но всъщност му се струва, че пред очите му е станал фокус, извършен сякаш от самата Джуди, за да го улесни в провеждането на срещата.

Думите, които се изплъзват от устата му, потвърждават опасенията му, че ще произнесе нещо ужасно банално. Чува се как й казва, че му е приятно да се запознаят.

— И на мен ми е приятно, господин Сойер. Много съм слу — шала за вас, и то все прекрасни неща.

Търси в поведението й някакво потвърждение за величието на току-що отлетелия миг, но среща само сърдечна усмивка, която предвид обстоятелствата може би замества потвърждението.

— Как се чувствате тук? — пита и везните още повече се накланят в негова полза.

— Трудничко ми беше, докато свикна с обкръжението, после осъзнах, че тези хора са се изгубили и не са могли да намерят обратния път. Някои от тях са много интелигентни. Тук проведох разговори далеч по-интересни от онези в групата в църквата или в Асоциацията на родителите и учителите^[4]. Може би много по-отдавна е трябвало да дойда в психиатрията! Престоят в отделението ми помогна да разбера някои неща.

— Например?

— Ами, че съществуват най-различни начини човек да се изгуби, освен това да се изгубиш е много по-лесно, отколкото сме готови да признаем. Хората тук не умеят да прикриват чувствата си, а повечето от тях цял живот така и не са се научили да се преборват със страха си.

— И според вас как става това?

— Като го приемеш, ето как! Не трябва да стоиш и да повтаряш: „Изгубих се, не знам как да се върна“ — просто продължаваш напред. Крачиш, докато още повече се объркаш. Всеки би трябвало да го знае — особено вие, Джак Сойер.

— Особ… — Но преди да формулира въпроса, до него изниква възрастна жена с миловидно, но сбръчкано лице, и го докосва по рамото.

— Прощавайте. — Старицата свежда глава като свенливо дете. — Искам да ви питам нещо. Вие ли сте баща ми?

Джак се усмихва:

— Нека първо аз да ви задам един въпрос. Естел Пакард ли се наричате?

Жената радостно кима, очите й блестят.

— В такъв случай — да, аз съм баща ви.

Естел развълнувано притиска с длани устните си, свежда глава в кокетен поклон и бавно тръгва нанякъде, сияеща от щастие. След два-три метра се обръща, леко махва на Джак за довиждане, отново се врътва и се отдалечава.

Като извръща поглед към Джуди Маршал, тя изглежда променена — сякаш едва-едва е повдигнала воала на посредствеността, колкото да открие частица от огромната си душа.

— Вие сте много симпатичен човек, нали, Джак Сойер? Отначало не се досетих, но после го разбрах. Освен това сте добър, Вие сте, разбира се, и чаровен, но чарът и почтеността не винаги вървят ръка за ръка. Да кажа ли още нещо за вашата личност?

Джак се споглежда с Фред, който, щастливо усмихнат, стиска дланта на жена си.

— Кажете ми всичко, което ви се иска.

— Има неща, които въпреки желанието си не мога да споделя, но вие и без друго може би ще ги чуете. Но мога да ви кажа следното: въпреки че сте много красив, не сте суетен. Може би защото не сте глупак. Преди всичко обаче притежавате скъпоценния дар на доброто домашно възпитание. Бих казала, че сте имали прекрасна майка. Не греша, нали?

Джак се засмива, трогнат от неочакваното прозрение:

— Не знаех, че си личи.

— Знаете ли кое ви издава? Отношението ви към другите хора. Почти съм сигурна, че сте от среда, която местните хора познават единствено от Филмите, но не сте се главозамаяли. Приемате ни като хора, не като някакви селяндури, поради което съм сигурна, че мога да ви се доверя. От пръв поглед личи, че майка ви е свършила чудесна работа. И аз съм добра майка или поне се опитвах да бъда, затова зная какво говоря. Виждам за какво става дума.

— Казвате, че сте били добра майка? Защо говорите…

— В минало време ли? Защото става въпрос за минал момент.

Усмивката на Фред се превръща в гримаса на зле прикривана тревога.

— Какво искаш да кажеш с този „минал момент“?

— Господин Сойер може би ще разбере — казва тя и отправя на Джак поглед, който той тълкува като насърчителен.

— Съжалявам, но се опасявам, че не разбирам.

— Искам да кажа, преди да се озова тук и най-сетне да поразмишлявам. Преди случващото се да престане да ме плаши до смърт… преди да осъзная, че мога да надзърна в себе си и да изследвам чувствата, които досега съм изпитвала неведнъж. Преди да ми остане време да попътувам. Смятам, че все още съм добра майка, но вече не съм същата майка.

— Съкровище, моля те — намесва се Фред. — Ти си си същата, просто преживя страхотен срив. Трябва да поговорим за Тайлър.

— Именно за Тайлър говорим. Господин Сойер, знаете ли онова място на шосе №93, тъкмо на върха на големия хълм на два километра южно от Ардън? — Днес бях там. Фред ми го показа.

— Видяхте ли фермите, които са една след друга, сякаш нямат чет? И хълмовете в далечината?

— Да. Фред ми каза, че обожавате гледката, която се разкрива от билото на хълма.

— Винаги настоявам да спрем на това място и да сляза от колата. Да, обожавам тази гледка до най-малката й подробност. Вижда се на километри разстояние и изведнъж — хоп! — погледът стига предел. Но небето продължава, нали? Небето доказва, че отвъд хълмовете има свят, който пътешественикът може да достигне.

— Да, може. — Изведнъж целият настръхва, сякаш мравки го полазват по врата.

— Що се отнася до мен, аз мога да пътувам само мислено, господин Сойер, и си припомних как се прави това само благодарение на факта, че се озовах в лудницата. Но доколкото разбирам, вие можете да стигнете там… отвъд хълмовете.

Устата му пресъхва. Забелязва, че тревогата на Фред Маршал нараства, но не е в състояние да я разсее. Иска да зададе хиляди въпроси, но започва с най-елементарния:

— Откъде ви е известно? Какво искате да кажете? Джуди Маршал издърпва ръка от дланите на мъжа си и я подава на Джак, който също я стисва с двете си длани. Дори ако някога е изглеждала като най-обикновена жена, то в момента е променена до неузнаваемост. Сияе като маяк, като огнена клада на далечен хълм.

— Ами… да кажем, че късно нощем или в моменти на продължително усамотение някой ми шепнеше. Действителното усещане не беше толкова конкретно и ясно, но да приемем, че сякаш някой ми шепнеше през стена — едно момиче като мен, на моите години. По онова време винаги щом заспях, сънувах мястото, където живее това момиче. Наричах го „Там някъде“. Приличаше на този свят, на Кули Кънтри, но всичко в него беше някак по-светло, по-чисто и по-вълшебно. В Там някъде хората пътуваха с карети и живееха в огромни палатки. В Там някъде имаше летящи хора.

— Права сте — отвръща Джак. Изпълнен с болезнена почуда, Фред мести поглед ту към Сойер, ту към жена си. — Звучи наналуднчаво, но е права. — Когато във Френч Ландинг започнаха да се случват нещастия, вече почти бях забравила за Там някъде. Не ми е идвало наум, откакто бях дванайсет-тринайсетгодишна. Но когато злото започна да наближава — към мен, Фред и Тай, искам да кажа — сънищата ми започнаха да стават все по-неприятни, а животът ми се струваше все по-нереален. Несъзнателно пишех разни думи, говорех странни неща и буквално започнах да се разпадам Не разбирах, че Там някъде се опитва да ми каже нещо. Момичето отново бе започнало да ми шепне иззад стената, само вече не беше момиче, а възрастна жена, изплашена до смърт.

— Защо мислите, че аз мога да ви помогна?

— Заради чувството, което ми вдъхна вашата снимка във вестника — поместили я бяха навремето, когато арестувахте онзи Киндърлинг. Като я видях, веднага си казах: „Този човек знае за Там някъде.“ Не си зададох въпроса „Откъде знае“ или „Как познах по снимката“ — просто разбрах, че знаете. Когато Тай изчезна, а аз обезумях и после се събудих на това място, си казах, че ако е възможно да се надзърне в главите на някои от тукашните обитатели, отделение Г ще се окаже далеч не толкова различно от Там някъде, което ме подсети за вашата снимка. Тогава започнах да вниквам в същността на пътуването. Цяла сутрин мислено се разхождам из другия свят. Разглеждам го, докосвам се до него. Вдъхвам невероятния въздух. Знаете ли, господин Сойер, че там има зайци, големи колкото кенгура? Чак те напушва смях, като ги видиш.

Джак се ухилва до уши и свежда глава да й целуне ръка, също като съпруга й одеве.

Тя нежно издърпва дланта си.

— Когато Фред ми разказа, че се е запознал с вас и съдействате на полицията, веднага разбрах, че не случайно сте тук.

Джак е поразен от тази жена. В най-ужасния миг от живота си, когато изгубва сина си и разсъдъкът й започва да се замъглява, тя извършва монументален подвиг на паметта, мобилизира всичките си сили и всъщност извършва чудо. Намира в себе си сили да пътува. От заключеното отделение съумява почти да се откъсне от този свят и да се пренесе в друг, който познава единствено от детските си сънища. Успява да предприеме тази тайнствена стъпка само благодарение на невероятната си смелост, за която говореше мъжът й.

— Някога сте направили нещо, нали? — продължава Джуди. Били сте в другия свят, в Там някъде, и сте направили нещо… нещо забележително. Не ми е нужно потвърждение, защото го виждам у вас — ясно е като бял ден. Но искам да го потвърдите, затова кажете „да“.

— Да.

— Какво си направил? — намесва се Фред. — Защо й играеш по свирката?

— Не бързай. После ще ти покажа нещо — успокоява го Джак и отново се обръща към изключителната жена пред себе си.

Джуди Маршал сякаш гори, изпълнена с проникновение, с огромна смелост, с вяра, и макар да е недостъпна за него, в този миг изглежда единствената жена на този или на друг свят, която би могъл да обича до края на дните си.

— Вие сте като мен — продължава тя. — Забравили сте за онзи свят. После сте станали полицай, по-точно детектив. Всъщност сте станали един от най-добрите детективи на света. Знаете ли защо сте избрали този път?

— Подозирам, че работата ми е допадала.

— Какво по-конкретно ви допадаше?

— Да помагам на обществото, да защитавам невинните, да се боря с лошите. Беше интересна работа.

— И сте смятали, че никога няма да престане да ви бъде интересна. Защото винаги изникват нови загадки за разрешаване и нови въпроси, които очакват своя отговор.

Уцелила бе в десятката — за чието съществуване до този момент той въобще не подозираше.

— Точно така.

— Били сте велик детектив, макар да не сте го знаели, защото е имало нещо — нещо жизненоважно — което е трябвало да откриете.

„Аз съм стражар“ — припомня си Джак онова тихо гласче в нощта, което му шепне иззад ужасно, ужасно дебела стена.

— Търсили сте нещо заради вас самия, нали?

— Да. — Думите й го пронизват право в сърцето, просълзява се. Винаги съм издирвал липсващото звено. Целият ми живот беше посветен на търсенето на тайнственото обяснение.

В паметта му като на Филмова лента изпъква бяла стая и леглото, на което една красива погубена кралица очаква смъртта, а сред придворните дами има едно момиченце с две-три години по-малко от дванайсетгодишния хлапак, който той беше тогава.

— И вие ли го наричате „Там някъде“?

— Не, моето название е „Териториите“. — Изричайки думата гласно, Джак изпитва усещането, че сякаш отваря капака на сандък със съкровище, което най-сетне може да раздели с някого.

— Хубаво име. Фред няма да разбере онова, което ще кажа, но по време на продължителната си разходка тази сутрин почувствах, че синът ми е в Там някъде — или в Територите, както вие наричате онзи свят. Скрит е на много затънтено място. Грози го огромна опасност, но все още е жив и невредим. Заключен е в килия. Спи на пода. Но е жив. Невредим. Мислите ли, че това е възможно, господин Сойер?

— Чакай малко — намесва се Фред. — Зная какво ти е минало през главата. И на мен ми се иска да повярвам, че Тай е жив, но в момента говорим за реалния свят.

— Мисля, че има много реални светове — уточнява Джак. — Да, вярвам, че Тайлър е някъде в Териториите.

— Можете ли да го спасите, господин Сойер? Можете ли да го върнете?

— Както сама казахте, госпожо Маршал, не случайно съм тук.

— Сойер, надявам се, че онова, което ще ми покажеш, ще бъде по-смислено от безумните ви брътвежи. И без друго посещението приключи. Надзирателката идва.

* * *

Докато изкарва колата от паркинга на болницата, Фред Маршал отново хвърля поглед към куфарчето на коленете на Джак, но нищо не казва. Проговаря едва когато излизат на шосе № 93:

— Радвам се, че се съгласи да ме придружиш.

— Благодаря. И аз се радвам.

— Да ти кажа право, имам чувството, че това не е лъжица за моята уста, но бих искал да споделиш впечатленията си от посещението. Мина доста добре, не мислиш ли?

— О, беше повече от добре. Жена ти е… просто не зная как да я опиша. Не разполагам с необходимия речник да изразя колко изключителна ми се стори тя.

Фред кима и го поглежда крадешком:

— Наистина ли мислиш, че не си е изгубила разсъдъка?

— Ако тя е луда, и аз съм луд колкото нея.

Двулентовото асфалтирано шосе пред тях стръмно се изкачва по хълма, а на върха сякаш се разтваря в необятната синева на небе без измерения.

Фред отново разтревожено поглежда спътника си:

— Значи твърдиш, че си виждал онова… онова място, което тя нарича „Там някъде“?

— Да, виждал съм го. Колкото и да е трудно за вярване.

— Без майтап. Честен кръст. Закълни се в паметта на майка ти.

— Заклевам се.

— Бил си там, така ли? Ама не насън, а в действителност, а?

— Случи се през лятото, когато бях на дванайсет години.

— Мога ли и аз да отида?

— Вероятно не. — Разбира се, лъже, тъй като винаги може да го вземе със себе си, но му се иска да отреже тази възможност веднъж завинаги. Спокойно може да заведе Джуди Маршал, но с Фред е различно. Тя безсъмнено заслужава едно пътуване дотам, но Фред още не може дори да повярва в съществуването на това място. Джуди би се чувствала там като у дома си, но съпругът й ще бъде като тежко бреме, което Джак ще трябва да влачи, както едно време влачеше Ричард Слоут.

— Така си и мислех. Ако не възразяваш, пак ще спрем, като стигнем горе.

— И аз бих искал да спрем.

След като се озовават на върха, Фред насочва колата напреки на тясното шосе и паркира на банкета. Вместо да слезе обаче, посочва куфарчето на Джак:

— Онова, което ще ми покажеш, вътре ли се намира?

— Да. Мислех да ти го покажа по-рано, но реших да изчакам, докато чуя какво ще ми каже Джуди. Радвам се, че постъпих така. След като вече чух поне част от обяснението как съм го намерил, ще ти е по-лесно да разбереш.

Джак отключва закопчалките, повдига капака и изважда от куфарчето бейзболната шапка с надпис „Бруърс“, която намери тази сутрин. Подава я на Фред:

— Погледни.

— Боже Господи! — на един дъх стреснато изрича онзи. — Това да не е… да не е… — Поглежда отвътре и като вижда името на сина си, изпъшква. Погледът му мигновено отскача към Джак. — На Тайлър е. Мили Боже, на Тайлър е! О, Господи! — Притиска шапката към гърдите си и два пъти поема дълбоко дъх, без Да откъсва поглед от Джак. — Къде я намери? Кога я намери?

— Намерих я на пътя тази сутрин. В онова място, което жена ти нарича „Там някъде“.

Фред Маршал надава протяжен стон, отваря вратата и изскача от колата. Когато Джак най-сетне го настига, Маршал вече се намира в най-отдалечения край на площадката, притиска шапката до гърдите си и се взира в синьо-зелените хълмове отвъд полето, разпростряно в подножието на хълма като американско сватбено одеяло. Извръща се рязко и се втренчва.

— Смяташ ли, че е жив? — Да, убеден съм.

— В онзи свят, така ли? — Фред посочва хълмовете. Просълзява се и устните му се отпускат. — „В онзи свят отвъд хълмовете“, както казва Джуди.

— В онзи свят.

— Тогава иди да го намериш! — кресва Маршал. Лицето му е обляно в сълзи, отривисто маха с бейзболната шапка към хоризонта. — Върви да го доведеш, мътните те взели! Аз не мога, затова ти трябва да го направиш. — Пристъпва напред и посяга да го удари, но рязко отдръпва ръка и избухва в сълзи.

Когато раменете му престават да се тресат и накъсаното му дишане се нормализира, Джак казва:

— Ще направя всичко, което е по силите ми.

— Зная. — Фред се отдръпва, избърсва сълзите си. — Съжалявам, че така ти се развиках. Зная, че ще ни помогнеш.

Двамата се обръщат и тръгват към колата. Далеч на запад бреговете на реката са почти скрити от разпокъсано бледосиво петно.

— Какво е това? Дъжд ли? — пита Джак.

— Не, мъгла — отвръща Фред. — Идва от Мисисипи.