Стивън Кинг, Питър Строб
Черният дом (13)

Глава 13

ДАНИ ЧИТА и Пам Стивънс си имат достатъчно главоболия с прииждащите зяпачи, когато чуват грохота на форсиращите мотоциклети — само „Гърмящата петорка“ им липсва. Лесно се отърваха от Теди Рънкълман и Фреди Сакнесъм, но след няма и пет минути източното платно на магистрала №35 се изпълни с хора, които смятаха, че имат пълно право да позяпат детските трупове в бараката. На мястото на всяка кола, която успеят някак си да отпратят, пристигат две други. Новодошлите настояват да получат подробно обяснение защо на тях като на данъкоплатци и обезпокоени граждани е отказан достъп до местопрестъплението, което е толкова трагично, толкова потресаващо, толкова… хм, вълнуващо. Повечето отказват да повярват, че в разнебитената барака е само трупът на Ърма Френо; трима поред обвиняват Дани, че участва в прикриване на убийство, а един дори подхвърля думата „Фишъргейт“.^[1]

— Отврат! По силата на някаква странна логика мнозина от тези ловци на трупове са на мнение, че местната полиция прикрива Рибаря!

Някои прехвърлят броеници, докато му се репчат. Една дама дори му размаха разпятие под носа и заяви, че имал нечиста душа и щял да се пържи в пъкъла. Най-малко половината от хората, които той отпраща, са помъкнали фотоапарати. Що за човек трябва да си, та да хукнеш в събота сутрин да фотографираш мъртви дечица? Най-вече го вбесява мисълта, че всичките се смятат за съвсем нормални, а него го мислят за извратен.

До него се приближават възрастни съпрузи, която живеят на Мейд Мариан Уей; мъжът заявява:

— Младежо, очевидно вие сте единственият в целия окръг, който не разбира, че тук се разиграват исторически събития. С Мадж смятаме, че имаме право на сувенир.

Сувенир?!

На Дани, плувнал в пот и вече доста вкиснат, му идва до гуша и губи самообладание:

— Виж какво, братле, напълно съм съгласен с теб и ако зависеше от мен, с любезната ти съпруга щяхте да получите окървавена тениска, че дори някой и друг детски пръст. Обаче шефът е адски неразбран.

Съпрузите му обръщат гръб, занемели от изумление. Следващият на опашката започва да се дере в мига, в който Дани се навежда над стъклото. Винаги си е представял Джордж Ратбън досущ като този тип, само дето гласът на радиоводещия не е толкова дрезгав и висок:

— Абе, малкия, да не мислиш, че не виждам какви ги вършиш!

Дани се съгласява, че това е чудесно, тъй като всъщност се опитва да охранява местопрестъпление; в отговор двойникът на Джордж Ратбън със стария син додж „Караван“ с липсващи предна броня и дясно странично огледало крещи:

— От двайсет минути вися тука, а вие с дамата само дрънкате! После да не вземете да се изненадате от АКТИВНАТА БДИТЕЛНОСТ на гражданите!

Тъкмо в този напечен момент Дани безпогрешно различава рева на форсирани двигатели, съпровождащ членовете на „Гърмящата петорка“, които стремглаво се носят към мястото на събитието. Дани и без друго се чувства зле, откакто намери велосипеда на Тайлър Маршал пред старческия дом, а при мисълта да влезе в спор с Клюна Сейнт Пиер съзнанието му сякаш се обвива в лепкав черен дим, в който танцуват алени искрици. Навежда глава, поглежда право в очите червендалестия тип и процежда убийствено тихо и монотонно:

— Сър, ако продължавате в същия дух, ще ви сложа белезници и ще ви тикна на задната седалка на служебния автомобил да изчакате, докато се освободя, след което ще ви откарам в участъка и ще ви лепна какви ли не обвинения. Обещавам ви. А сега бъдете така любезен за свое добро да се омитате оттук на секундата.

Онзи отваря и затваря уста като златна рибка. По едрото му зачервено лице избиват още по-червени петна. Дани го гледа втренчено, вече търси оправдание да му щракне белезниците и да го натири в патрулната кола. Оня преценява какви са шансовете му и предпазливостта надделява. Свежда глава, превключва на заден ход и едва не се забива в автомобил марка „Миата“, който чака своя ред.

— Не е за вярване! — мърмори Пам. — Кой идиот е пуснал слуха?

И тя като Дани следи с поглед Клюна и приятелите му, които с мощен рев на двигателите преминават покрай редицата чакащи коли.

— Не знам, но бих искал да му навра полицейската палка право в гърлото. Остава да дойде и Уендъл Грийн.

— Няма да чакаш дълго. Намира се шест коли по-назад на опашката. — Пам посочва очуканата тойота, която е като пародия на лек автомобил.

— Боже мили! Честно да ти кажа, в известен смисъл се радвам. Сега поне ще му кажа на тоя нещастен фукльо какво мисля за него. — Дани се усмихва и се навежда към тинейджъра зад волана на миатата. Хлапето потегля, а сержантът отклонява следващия автомобил, без да откъсва поглед от приближаващите се мотоциклетисти. За миг се обръща към Пам:

— Ако Клюна дойде да ми се надува точно сега и усетя и най-бегъл намек за агресия, вадя патлака, честен кръст.

— Май ти се дават писмени обяснения.

— Хич не ми пука.

— Както кажеш — заявява Пам, с което го уверява, че ако извади оръжието, тя ще го подкрепи.

Дори онези шофьори, които имат желание да спорят, се опитват да печелят време, за да огледат Клюна и неговите момчета. Както летят с развети бради и коси и мрачни лица, членовете на „Гърмящата петорка“ имат вид на хора, готови да пометат всичко, което им се изпречи на пътя. Пулсът на Дани Чита се ускорява, сфинктерът му се свива.

Ала мотоциклетистите се престрояват в колона по един и ги подминават, без дори да се обърнат. Клюна, Мишока, Доктора, Съни и Кайзер профучават по шосето.

— По дяволите! — ахва Дани; не може да прецени дали изпитва облекчение или разочарование. Внезапният ужас, който го разтърсва, когато трийсет метра по-нататък брадатите типове, яхнали ревящите си машини, правят обратен завой сред облаци прах, го навежда на мисълта, че първоначалната му реакция е била на облекчение.

— О, не! — възкликва Пам.

Хората в чакащите автомобили извръщат глави, за да проследят с поглед отдалечаващите се мотоциклетисти. В продължение на няколко секунди се чува само затихващият гневен рев на мощните машини.

Дани Чита сваля фуражката и избърсва потта от челото си. Пам отпуска рамене и шумно издиша. Някой натиска клаксон, двама други му пригласят, някакъв чешит с провиснали прошарени мустаци и джинсова риза размахва метална значка в кожено калъфче и обяснява, че бил братовчед на окръжен съдия и почетен член на полицията в Ла Ривиер, което означава, че никога не са го глобявали за превишена скорост и неправилно паркиране. Устните му под провисналите мустаците се разтягат в подкупваща усмивка:

— Пуснете да мина, после си гледайте работата, сержант. Дани му обяснява, че работата му се състои именно в това да не го пусне; принуден е да го повтори няколко пъти, преди най-сетне да се захване със следващия безумец. Като отпраща още неколцина възмутени граждани, оглежда опашката да види кога ще дойде редът на Уендъл Грийн, та да го постави на място. Надали ги делят повече от две-три коли. В мига, в който вдига глава, екват клаксони, гражданите закрещяват: „Пуснете ни! Абе, брато, нали аз ти плащам заплатата! Искам да говоря с Дейл, искам да говоря с Дейл!“

Неколцина изскачат от колите. Посочват го с пръст, устните им се движат, но Дани не разбира какво викат. Болка пронизва лявото му слепоочие като нажежено желязо и сякаш се забива право в центъра на мозъка му. Тук става нещо нередно — не вижда грозната червена кола на Уендъл Грийн. Къде се е дянала?! По дяволите, по дяволите, по дяволите на квадрат Грийн сигурно е решил да мине напряко през полето и е напуснал магистралата. Дани рязко се извръща и се оглежда. Зад него се надига яростен вой от сърдити гласове и клаксони. На хоризонта няма и следа нито от червена тойота, нито от Уендъл Грийн. Представете си, тоя празноглавец се е отказал!

След няколко минути притокът на коли намалява, поради което двамата полицаи решават, че в общи линии са си свършили работата. Четирите платна на магистрала №35 са пусти — обичайното им състояние в събота сутрин. Камион, пътуващ към Сентралия, отминава, без шофьорът да намали скоростта.

— Мислиш ли, че трябва да идем при другите? — пита Пам и кимва към порутената барака.

— Сигурно, но след малко. — Той не умира от желание отново да подуши онази миризма. С огромно удоволствие би изчакал тук пристигането на съдебния лекар и подвижната лаборатория. Господи, какво им става на тия хора? Ако питат него, той е готов да се откаже от двудневна надница, само и само да си спести гледката на жалките останки на Ърма Френо.

С Пам едновременно чуват два нови шума, които са доста обезпокояващи. Единият е грохотът на нова вълна автомобили, прииждащи по магистралата; вторият е бученето на мотоциклети, които се приближават иззад бараката.

— Да не би да има заобиколен път? — невярващо пита Дани. Колежката му свива рамене:

— Явно, че има. Остави на Дейл да се разправя с Клюна и неговите хулигани, защото ни предстои да отблъснем нови нашественици.

— Мамка му! — изохква младият полицай. На разклона с чакълестата алеята са се струпали трийсетина коли и пикапи — от пръв поглед личи, че водачите им са по-разгневени и по-решителни от първите. Онези, които току-що са пристигнали, паркират колите си на банкета и тръгват към двамата полицаи. Шофьорите на първите коли размахват юмруци и крещят още преди да са направили опит да завият по отклонението. Колкото и да е абсурдно, една жена и две хлапета са опънали лозунг с надпис: „ИСКАМЕ РИБАРЯ!“ Някакъв тип с прашен кадилак протяга ръка през сваленото стъкло и размахва саморъчно нарисуван плакат: „ГИЛБЪРТСЪН ВЪН!“.

Дани се обръща и забелязва, че мотоциклетистите все пак са намерили заобиколен път — четиримата, които незнайно защо му напомнят на тайни агенти, стоят пред старата барака, а Клюна оживено разговаря с полицейския началник. Те двамата пък приличат на държавни глави, които водят преговори за сключване на търговско споразумение. „Това вече е пълен абсурд“ — казва си Дани и отново се заема с новопристигналите коли, пълни с откачалки, размахващи протестни лозунги, и крачещите насреща му мъже и жени.

Пред Пам се изтъпанчва възрастен широкоплещест мъж на име Хувър Далримпъл с побеляла козя брадичка и настоява да се зачетат неприкосновените му права. Дани знае името му, защото преди шест месеца Далримпъл предизвика побой в бара на хотел „Нелсън“; ето че отново започва да крещи — тъкмо случай да си отмъсти на ченгетата:

— Няма да разговарям с вашия партньор и нямам намерение да го слушам, защото той въобще не се интересува от правата на хората в тази общност.

Дани последователно отпраща оранжево субару, управлявано от враждебен тинейджър с фланелка на групата „Блак Сабат“, и черен корвет, шофиран от поразително красива млада жена с поразително остър език. Откъде се взеха тези хора? Дани не познава никого с изключение на Хувър Далримпъл. Подозира, че са повикани от други градове.

Тръгва да помогне на Пам, но усеща на рамото си нечия тежка длан; като се обръща, се озовава лице в лице с Дейл Гилбъртсън и Клюна Сейнт Пиер. Другите членове на Петорката колебливо пристъпват от крак на крак зад тях. Онзи, който се нарича Мишок — и естествено е с размерите на купа сено — улавя погледа на Дейл и широко се усмихва.

— Какви ги вършиш? — недоумява Дани.

— Спокойно. Приятелите на господин Сейнт Пиер изявиха желание да съдействат за потушаването на безредиците — мисля, че в момента всяка помощ е добре дошла.

С периферното си зрение младият полицай забелязва как от предните редици на множеството се отделят близнаците Ниъри, затова вдига ръка да ги спре, сетне пита:

— Че защо ще ни помагат? Какво ще спечелят?

— Информация — лаконично отговаря шефът му. — Момчета, хващайте се на работа.

Приятелите на Клюна в разгънат строй тръгват към насъбралото се множество. Полицейският застава до Пам, която слисано го поглежда, но после кима. Мишока се озъбва на Хувър Далримпъл:

— По силата на делегираните ми правомощия ти заповядвам да се ометеш на секундата, Хувър!

Старецът изчезва толкова бързо, сякаш се дематериализира.

И другите мотоциклетисти по аналогичен начин въздействат на разлютените зяпачи. Дани се надява, че няма да загубят самообладанието си под влияние на цинизмите, с които ги обсипват любителите на силни усещания. Сто и петдесет килограмовите мъже с вид на Хеле Ейнджълс^[2], балансиращи на косъм между нарастващия гняв и самообладанието, със сигурност ще окажат чудотворно въздействие на разбунтувалите се граждани. Исполинът, застанал близо до него, само с едно размахване на юмрука отпраща флойд и Франк Ниъри. Двамата с подвити опашки се качват на колата си, а мъжагата намига на полицая и се представя като Кайзера Бил. Това занимание явно доста му допада, личи си, че едва сдържа усмивката, която ще озари намръщеното му лице, но вътрешно кипи от гняв, бълбукащ като разтопен метал.

— Останалите кои са?

Кайзера посочва Доктора и Съни, които действат на десния фланг.

— Само едно не проумявам — защо го правите?

Бил се привежда към младия полицай, докато носовете им почти се допират. Дани има чувството, че се намира срещу някой бик. От едрото космато лице лъха горещина и ярост. Младокът дори очаква от широките ноздри да изригнат бели облачета пара. Едната зеница е по-малка от другата, а в бялото на очите се кръстосват множество гневни алени жилки.

— Защо ли? Заради Ейми, разбира се. Не загряваш ли, сержант Чита?

— Извинявай — смотолевя Дани. Надява се, че Дейл ще съумее да обуздае тия чудовища. Като гледа как Кайзера бясно разклаща допотопния мустанг на някакво загубено хлапе, което не е успяло да се изтегли навреме, благодари на Бога, че момчетата от „Гърмящата петорка“ не разполагат с тъпи предмети.

Възползвайки се от мястото, освободено от мустанга, насреща им се приближава патрулна кола. Докато си пробива път през тълпата, някаква жена с фланелка без ръкави и бермуди блъска с длан по стъклото. Патрулката спира, отвътре изскачат Боб Холц и Пол Неслър — новаците, работещи на половин ден — зяпват Кайзера и питат колегите си дали се нуждаят от помощ.

— Идете да се обадите на шефа — отпраща ги Дани, макар че не би трябвало да им го припомня. Холц и Неслър са симпатяги, но освен всичко друго тепърва има да се учат да спазват служебната йерархия.

След още минута и половина цъфват Боби Дюлак и Дит Джеспърсън. Дани и Пам им помагат да си пробият път, междувременно мотоциклетистите се врязват в тълпата и започват да дърпат скандиращите граждани, скупчени край колите и насядали по багажниците. Раздават се юмручни удари, кънтят яростни викове. Дани има чувството, че виси тук от часове. Разблъсквайки множеството с огромните си ръце, Съни изниква до Пам, която полага максимални усилия да си гледа работата. Мишока и Доктора вървят след него, възползвайки се от разчистения път. С великански крачки Кайзера доближава до Дани, от носа му се стича аленочервена струйка, която засъхва в брадата му.

Жадните за зрелища зяпачи започват да скандират:

— НЕ, НЯМА ДА СИ ХОДИМ! НЕ, НЯМА ДА СИ ХОДИМ! Холц и Неслър се връщат да помогнат на колегите си. „Не, няма да си ходим?! — мисли си Дани. — Това не беше ли за Виетнам?!“

Отдалеч чува вой на полицейска сирена и вижда как Мишока се втурва сред множеството и сграбчва първите трима, които му попадат под ръка. Доктора се подпира на смъкнатото стъкло на твърде познат олдсмобил и пита дребния олисяващ шофьор какво си въобразява, че прави.

— Док, остави го на мира — обажда се Дани, но воят на сирените заглушава думите му. Макар да изглежда като смотан даскал по математика или дребен Чиновник, ситният човечец зад волана е непоколебим като гладиатор. Това е преподобният Ланс Ховдал, който навремето преподаваше в неделното училище.

— Мислех, че мога да помогна — казва той.

— В тая врява хич не те чувам. Я ела по-близо — озъбва се Доктора, протяга ръце през стъклото, в този миг сирената отново надава вой и към множеството бавно приближава служебната кола на щатската полиция.

— Спри, Док, ПРЕСТАНИ! — крещи Дани, забелязвайки как двамата мъже в колата — Браун и Блак, се обръщат, за да не пропуснат зрелището: брадат мъж, грамаден като гризли, измъква лютеранския пастор от автомобила му. Отзад се задава друга изненада — Арнолд Храбоуски, Лудият унгарец, който се пули през стъклото на автомобила си, сякаш е потресен от хаоса наоколо.

На разклона с магистралата настава военно положение. Дани се хвърля в ревящата тълпа и разблъсквайки няколко души, хуква към Доктора и бившия си преподавател от неделното училище, който изглежда доста слисан, но иначе нищо му няма.

— Здравей, Дани — казва пасторът. — Толкова ми е драго да те видя.

Доктора ги стрелва с гневен поглед:

— Вие познавате ли се?

— Преподобни Ховдал, това е Доктора. Док, това е преподобният Ховдал, пасторът на Лютеранската църква.

— Леле-мале! — Мотоциклетистът потупва по раменете свещеника и яодръпва долния ръб на сакото му, сякаш да го приведе в приличен вид. — Много се извинявам, преподобни. Надявам се, че не съм ви наранил.

Щатските детективи и Лудият унгарец най-сетне успяват да си пробият път през тълпата. Шумотевицата намалява до умерена глъчка — по един или друг начин приятелите на Доктора са усмирили и най-гръмогласните членове на опозицията.

— За щастие съм слабичък, та не е проблем да ме провират през спуснатото стъкло на колата — усмихва се духовното лице.

— Дали ще е удобно да намина някой ден да поговорим? — смирено пита мотоциклетистът. — Напоследък чета много за ранното християнство през първи век — Геза Вармес, Джон Доминик Кросан, Пола Фредриксен и прочие. Ще ми се да обменим мисли по въпроса.

Каквото и да възнамерява да отговори преподобният, то е заглушено от шумотевицата, която се разнася в другия край на чакълестата алея. Женски глас се извисява като вой на стадо побеснели маймуни — нечовешки писък, от който косъмчетата по врата на Дани настръхват. Звучи така, сякаш в полето вилнеят избягали психопати, хиляди пъти по-опасни от „Гърмящата петорка“. Какво, по дяволите, става там?

* * *

— „Здравейте, момчета“?! — Боби Дюлак не може да сдържи възмущението си и последователно се взира ту в Дейл, ту в Джак. Гласът му се извисява и става по-рязък. — Не може да бъде.

Дейл се покашля в юмрука си и свива рамене:

— Искал е да я намерим.

— Есествено — пояснява Джак. — Нали той ни каза да дойдем тук.

— Но защо му е притрябвало да ни известява? — недоумява Боби.

— Гордее се с постижението си. — От някакъв кръстопът в съзнанието на Джак прозвучава дрезгав, неприятен глас: „Стой настрана. Гледай да не се месиш в моите работи, че после ще си събираш червата от Расин до Ла Ривиер.“ Чий бе този глас? Макар да не разполага с никакви доказателства освен твърдата си увереност, той разбира, че ако отгатне чий е гласът, ще може да назове Рибаря по име. Но не може да се досети — в този миг изплува само споменът за нетърпима воня, далеч по-неприятна от смрадта, изпълваща порутената барака — ужасяваща гнус, която се носеше откъм югозапад в един друг свят. И това бе дело на Рибаря или на онова, което той представляваше в другия свят. В съзнанието му се оформя мисъл, достойна за бившата изгряваща звезда на Лосанжелеската дирекция на полицията: — Дейл, какво ще кажеш да пуснем на Хенри записа от 911?

— Не разбирам. Защо?

— Неговият слух е по-остър от слуха на прилеп. Дори да не разпознае човека, само по гласа ще научи за него сто пъти повече, отколкото знаем сега.

— Хм, прав си, че чичо Хенри не забравя гласове. Добре, да изчезваме. Съдебният лекар и подвижната лаборатория ще пристигнат всеки момент.

Докато върви след полицейския началник, Джак размишлява за шапката на Тайлър Маршал и мястото, където я намери — за света, чието съществуване отричаше през по-голямата част от живота си, и който го накара да изпадне в шок при завръщането си в него тази сутрин. Рибаря му подхвърли детската шапка в Териториите — страната, за която научи, когато Джаки беше на шест, а татко надуваше тръбата. Изведнъж споменът за онова страхотно приключение изплува в съзнанието му — но не по негово желание, а защото трябва да изплува; има усещането, че някакви външни сили го сграбчват за врата и го повличат напред. Напред в собственото му минало! Ясно е, че Рибаря се гордее с постижението си и нарочно ги дразни — истината е толкова очевидна, че въобще не се налага да я коментира — но в действителност престъпникът се опитва да примами само Джак, който единствен е виждал Териториите. Ако това е вярно, а би трябвало да е, то тогава…

… тогава Териториите и всичко в тях е свързано по някакъв начин с гнусните убийства, а той е въвлечен в драма с такива чудовищни последствия, че дори не е в състояние да си ги представи. Кулата. Лъчът. Помни тези думи от бележката, написана с почерка на майка му, в която се казваше нещо за Кул ата, която се срутва, и лъчите, които се прекъсват — каквото и да означават тези неща, те са късчета от мозайката, заедно с интуитивната увереност на Джак, че Тайлър Маршал е жив, скрит на някое затънтено място в другия свят. Осъзнаването, че не може да сподели подозренията си с никого, дори с Хенри Лейдън, го кара да се чувства ужасно самотен.

Размишленията му са прекъснати от врявата пред бараката. Все едно снимат каубойски Филм, в който индианци атакуват селище на бледолики: викове, крясъци и топуркане на тичащи хора. Жена надава пронизителен писък, който зловещо напомня на воя на полицейската сирена — блип-блип — който Джак смътно дочу преди малко.

— Господи! — промърморва Дейл и тичешком излиза навън последван от Боби и Джак.

* * *

По буренясалия чакъл пред бараката пет-шест безумци тичат стремглаво, описвайки окръжности. Дит Джесперсън и Клюна са толкова изумени, че просто ги съзерцават. Онези произвеждат невъобразим шум. Някой надава вик:

— СМЪРТ НА РИБАРЯ! СМЪРТ НА МРЪСНОТО КОПЕЛЕ!

— РЕД, ЗАКОННОСТ И БЕЗПЛАТНА БИРА! — обажда се друг.

— БЕЗПЛАТНА БИРА! ИСКАМЕ БЕЗПЛАТНА БИРА! — приглася му кльощав тип с гащеризон.

Някаква жена, твърде възрастна за копринената блузка без ръкави и джинсите, с които се е издокарала, търчи наоколо, размахва ръце и се дере до изнемогване. Ухилените физиономии подсказват, че тия хора явно си правят някаква идиотска шега, при това страхотно се забавляват.

По алеята откъм магистралата се задава щатската патрулка, следвана от понтиака на Лудия унгарец. Насред целия хаос Хенри отмята глава и се усмихва.

Като вижда, че шефът му хуква подир един от шайката, дебелият Дит Джесперсън се втурва да помага и си набелязва Дудълс Сангър, на която има зъб, откакто една вечер му отряза квитанцията в хотел „Нелсън“. Познава Теди Рънкълман — върлинестия смотаняк със счупения нос, подир когото търчи Дейл, познава и Фреди Сакнесъм, обаче знае, че няма начин да го настигне, пък и му се струва, че ако се докосне до него, най-много след осем часа ще го тръшне тежка болест. С кльощавия се е заел Боби Дюлак, следователно Дудълс остава за Дит, който няма търпение да я тръшне в буренака и да й го върне тъпкано заради онова, което му наговори преди шест години в гнусния бар на хотел „Нелсън“. (Пред най-малко десетина от най-изпадналите типове във Френч Ландинг Дудълс сравни Дит със смрадливия, накуцващ помияр Тъби на предишния полицейски началник).

Приковава я с поглед — за миг тя престава да подскача, застива на място и му прави знак да се доближи, мърдайки показалците на двете си ръце едновременно. Дебелакът се спуска насреща й, но като стига до мястото, където беше застанала, тя вече се намира на два метра вляво и подскача на място като баскетболист:

— Тъби-Тъби. Хвани ме, Тъб-Тъб.

Побеснял, Дит посяга да я улови, но не успява и едва не губи равновесие. Дудълс отскача, избухва в смях и отново изрича омразните думи. Дит не проумява защо проклетата харпия просто не си плюе на петите. Държи се така, сякаш иска да я хванат, но не и преди да се е налудувала до насита.

След поредния плонж, при който не му достигат едва три-четири сантиметра, за да се добере до проклетницата, Дит Джесперсън избърсва потта от челото си и се оглежда. Боби Дюлак тъкмо щраква белезниците на кльощавия тип, но Дейл и Холивуд Сойер не се справят кой знае колко по-успешно от Дит. Теди Рънкълман и Фреди Сакнесъм подскачат и се изплъзват, хилят се като ненормални и скандират идиотски лозунги. Защо отрепките са толкова пъргави? Сигурно защото им се налага да бягат много по-често отколкото на почтените хора.

Отново атакува Дудълс, която с танцова стъпка се изплъзва и се залива от смях. Над рамото й Дит вижда как Холивуд най-сетне съумява да надхитри Сакнесъм, сграбчва го през кръста и го тръшва на земята.

— Ще се оплача, задето ми прилагате физическо насилие — мърмори поваленият. Примигва и отривисто кима. — Ей, Рънкс.

Теди Рънкълман за миг го поглежда, сетне извръща очи.

— Какво, горивото ли ви свърши? — иронизира ги Клюна.

— Край на купона — отсича Рънкълман. — Ама вижте к’во, ние, такова, само се шегувахме.

— О-о, Рънкси, искам още — мърмори Дудълс и отново се кълчи. В този миг грамадният като канара Сейнт Пиер мълниееносно се спуска между Дит и нея, ръмжейки като камион, изкачващ стръмен баир. Дудълс прави опит да отскочи назад, но той я сграбчва и я понася към полицейския началник. — Клюнчи, не ме ли обичаш вече? — лигави се харпията. Исполинът отвратено изръмжава и я стоварва пред Дейл. Двете щатски ченгета Пери Браун и Джеф Блак, които безмълвно наблюдават сцената, изглеждат напълно отвратени. Ако имахме достъп до мисловните процеси, протичащи в съзнанието на Дит в този миг, щяхме да чуем: „Абе, тоя сигурно има мозък в главата, щом вари «Кингсланд» светло — бирата си я бива. А началникът буквално е откачил — хич и не забелязва че сме на косъм да ни прецакат с разследването.“

— ШЕГУВАХТЕ СЕ? — гневно възкликва Дейл. — Май не сте с всичкия си, кретени такива! Нямате ли капчица уважение към горкото момиче вътре?

Щатският детектив се запътва към него с намерението да вземе нещата в свои ръце, в същия миг Клюна буквално се вцепенява от изумление, после се отдалечава от групата възможно най-незабелязано. Освен Дит никой не му обръща внимание — исполинът е изиграл ролята си, повече няма работа тук. Арнолд Храбоуски, който досега почти не се виждаше, скрит зад господата Браун и Блак, пъхва ръце в джобовете на панталоните си, отпуска рамене и засрамено поглежда Дит, сякаш се извинява. Джесперсън изумено се пита защо смотльото се чувства виновен — та нали току-що пристигна? Отново се обръща към Клюна, който тромаво се носи към бараката и — каква изненада! — иззад порутената дървена постройка с леко разтревожен вид изниква всеобщият любимец и тачен репортер господин Уендъл Грийн. „Е, май на повърхността изплуваха и други отрепки“ — дълбокомислено заключава Дит.

* * *

Клюна харесва умни, здравомислещи жени като Мецана — безмозъчни гъски като Дудълс буквално го влудяват. Протяга ръце, грабва две шепи белезникава плът, обвита с изкуствена коприна, и нарамва под мишница гърчещата се жена.

— Клюнчи, не ме ли обичаш вече? — цупи се тя.

Брадатият великан я стоварва пред Дейл. Когато шефът на полицията започва да крещи на четиримата, които се държат като малолетни престъпници, Клюна си спомня как Фреди да де някакъв сигнал на Рънкси и поглежда към порутената барака. Вляво от посивелите гниещи греди на входа забелязва Уендъл Грийн, който тъкмо насочва обектива към шумната група и щрака кадър след кадър, като прикляка, навежда се и подскача, сменяйки ъгъла. Усещайки погледа на исполина, репортерът отпуска ръце, като че ли се опитва да скрие фотоапарата, сетне подкупващо се усмихва.

Клюна предполага, че се е промъкнал по обиколния път, защото полицаите на разклона не биха го пуснали за нищо на света. Дудълс и приятелчетата й вероятно също са дошли оттам. Клюна се надява, че не са научили за съществуването на черния път, когато са проследили „Гърмящата петорка“, но не изключва тази възможност.

Репортерът провесва фотоапарата на кожения ремък и без да отделя поглед от Клюна, се отдалечава от съборетината. Пристъпва плахо и някак гузно като хиена, която се промъква към мърша. Уендъл Грийн съвсем основателно се страхува от брадатия мотоциклетист — онзи път извади късмет, че Сейнт Пиер не му откъсна главата, вместо само да го заплашва. И все пак… според Клюна при конкретните обстоятелства поведението на репортера е твърде необичайно. Надали Грийн се страхува от побой в присъствието на толкова ченгета.

Изведнъж прави връзка между безпокойството на репортера и знаците, които си разменяха Рънкълман и Фреди. Одеве, когато очите им шаваха насам-натам, са търсели с поглед проклетия Грийн! Той е организирал всичко предварително. Разбира се, използвал е лумпените, за да отклони вниманието от себе си и онова, което е успял да заснеме. Подобна низост и морална грозота буквално влудява Клюна. Пламнал от омерзение, безшумно се отделя от Дейл и другите полицаи и тръгва към Уендъл Грийн, гледайки го право в очите.

Забелязва, че онзи се колебае дали да не си плюе на петите, но в крайна сметка се отказва, защото знае, че няма къде да избяга.

Като го наближава, Грийн кротко казва:

— Не е нужно да създаваме неприятности, господин Сейнт Пиер. Аз само си върша работата. Надявам се, че го разбирате.

— Разбирам много неща — отвръща Клюна. — Колко плати на тия палячовци?

— Кой? Какви палячовци? — Уендъл се преструва, че едва сега забелязва Дудълс и приятелчетата й. — А, тия ли? Те ли вдигаха тая дандания?

— Че защо да го правят?

— Защото са животни, предполагам. — Изражението му подеказва горещо желание да се причисли заедно с Клюна в категорията на човешките същества, разграничавайки се от животни като Рънкълман и Сакнесъм.

Стараейки се да фиксира Грийн, без нито за миг да отклонява поглед към фотоапарата, исполинът пристъпва по-близо:

— Уенди, известно ли ти е, че си долен лъжец? Репортерът вдига ръце да се предпази:

— Вярно е, че в миналото имахме известни разногласия, обаче… Без нито за миг да го изпуска от поглед, Клюна сграбчва фотоапарата, а лявата си длан опира на гърдите на репортера. Дърпа силно, като същевременно мощно тласва Грийн назад. Пет пари не дава кое ще поддаде по-напред — вратът на Грийн или ремъкът на фотоапарата.

Чува се звук, наподобяващ на плющене на бич, в следващия миг Уендъл полита назад, като едва запазва равновесие. Клюна измъква фотоапарата от калъфа, от който висят двата края на скъсания ремък. Захвърля калъфа на земята, завърта апарата в грамадните си длани.

— Само това не! — виква Уендъл малко по-силно от обичайното, но не посмява да изкрещи.

— Я да видим какво е това? „Никон F2A“, а?

— Щом познаваш модела, значи ти е ясно, че такива вече не се произвеждат. Дай си ми го!

— Няма да го повредя, само ще го почистя. — Клюна отваря капака, подпъхва огромния си пръст под осветената лента и изтегля цялата ролка. Усмихва се на репортера и хвърля Филма в храстите. — Виждаш ли, без тая гнусотия му е доста по-добре. Не бива да пълниш хубавата машинка с такива мръсотии.

Уендъл не смее да даде воля на гнева си. Разтрива врата си и ръмжи:

— С тези така наречени „мръсотии“ си изкарвам хляба, простак такъв, тъпанар такъв! Дай си ми фотоапарата.

Клюна небрежно му го подава.

— Не чух добре какво каза. Я повтори.

Уендъл само кръвнишки го поглежда и грабва фотоапарата.

* * *

Когато двамата щатски полицаи най-сетне решават да се намесят, Джак изпитва известно разочарование, същевременно му олеква. Намеренията им са ясни, нека действат. Пери Браун и Джеф Блак ще отнемат от Дейл случая, свързан с престъпленията на Рибаря, и ще започнат собствено разследване.

Оттук насетне Гилбъртсън ще трябва да се задоволи с трохите, които му подхвърлят. Жалко, че пристигането им съвпадна с тази лудница, с този цирк. Щатските са изчаквали удобен момент да се намесят — в известен смисъл са оставили местният полицай да докаже своята некомпетентност — но случващото се в момента е публично унижение за Дейл и Джак съжалява, че се е стигнало дотук. И през ум не му е минавало, че ще бъде благодарен за присъствието на мотоциклетистите на местопрестъплението, което е поредното доказателство колко тежко е положението. Клюна Сейнт Пиер и приятелите му се справиха с тълпата много по-успешно от служителите на Дейл. Въпросът е как кръвожадните зяпачи са разбрали за детския труп в бараката.

Като се изключи ударът върху репутацията и самочувствието на Дейл, Джак не съжалява особено за прехвърлянето на случая към друга юрисдикция. Нека Блак и Браун претършуват всички мазета във Френч Каунти — той подозира, че ще стигнат само докъдето позволи Рибаря. За да отидат по-далеч, е нужно да поемат в посоки, които никога няма да проумеят, и да посетят места, които според тях не съществуват. За да отидат по-далеч, ще трябва да се сприятелят с опопанакса, а хора като Браун и Блак изпитват огромно недоверие към всичко, което дори понамирисва на опопанакс. Което означава, че независимо от всички теории, които е развивал от убийството на Ейми Сейнт Пиер насам, ще трябва сам да залови Рибаря. Може би не съвсем сам. В крайна сметка Дейл ще разполага с доста повече свободно време, освен това независимо от пренебрежителното отношение на щатските ченгета Гилбъртсън е твърде погълнат от случая, за да се откаже.

— Полицейски началник Гилбъртсън — започва Пери Браун, — мисля, че видяхме достатъчно. Това ли наричате „отцепване на местопрестъплението“?

Дейл зарязва Теди Рънкълман и пренасочва раздразнението си към щатските, които стърчат изпънати като хитлеристки Щурмоваци. По изражението му Джак отгатва какво ще последва и безмълвно се моли да не се стигне до унизителна бруталност.

— Направих каквото можах за обезопасяването на района. След обаждането на 911 разговарях с моите хора и им наредих да излизат по двойки през определен интервал, за да не предизвикат любопитство.

— Но явно сте използвали радиостанция — намесва се Джеф Блак, — защото някой със сигурност ви е подслушал.

— Не съм използвал радиостанция. Хората ми са добре обучени и за нищо на света не биха разпространили новината. Но знаете ли какво, лейтенант Блак? След като Рибаря ни позвъни на телефон 911, сигурно се е обадил и на отделни граждани — без да се представи, разбира се.

Теди Рънкълман следи дискусията като зрител на мач за финала на тенистурнир. Пери Браун бърза да вземе инициативата:

— Да караме поред. Какво възнамерявате да правите с този човек и неговите приятели? Ще повдигате ли обвинение срещу тях? Честно казано, като го гледам, направо ми се повдига.

Дейл се замисля за миг и отсича:

— Няма да се занимавам с тези отрепки. Изчезвай, Рънкълман! — Теди отстъпва назад, но на полицейския началник хрумва идея: — Я чакай малко. Как се озова тук?

— По черния път. От „Голтсис“ право надолу по хълма. И „Гърмящата петорка“ дойдоха оттам. И оня, великият репортер, господин Грийн.

— Уендъл Грийн е тук, така ли?

Теди посочва съборетината. Дейл се обръща, Джак проследява погледа му и вижда как Клюна Сейнт Пиер измъква Филма от фотоапарата, а Уендъл Грийн го гледа втрещено.

— Още един въпрос — продължава шефът на полицията. — Откъде разбра, че трупът на малката Френо е тук?

— Чух, че имало пет-шест мъртви деца. Брат ми Ърланд ми каза по телефона. Разбрал от гаджето си.

— Ясно. А сега — чупката! — намръщва се Дейл, а онзи се отдалечава с тържествена стъпка, сякаш му е връчен медал за граждански заслуги.

— Достатъчно! — отсича Пери Браун. — Началник Гилбъртсън, вие бяхте дотук. Отсега нататък с лейтенант Блак ще водим разследването. Искам записа от разговора на 911, както и копия от всички доклади и показания, взети от вас и вашите служители. От вас се иска изцяло да се подчинявате на нарежданията ни и да оказвате пълно съдействие, когато ви бъде поискано. По наша преценка ще ви информираме за хода на разследването. Ако питате мен, и това ви е много. Никога не съм виждал по-лоша организация. Нарушихте всички възможни правила за отцепване на местопрестъплението, което със сигурност ще доведе до заличаване на важни улики. Колко души са влизали в… постройката?

— Трима. Аз, сержант Дюлак и лейтенант Сойер.

— Лейтенант Сойер. Извинете, нима лейтенант Сойер се е върнал на работа в Лосанжелеската дирекция на полицията? Или може би официално е постъпил във вашето звено, а? В противен случай защо сте го допуснали в постройката? Всъщност какво въобще търси господин Сойер тук?

— Той е разрешил повече криминални случаи отколкото ние с вас ще разрешим за цял живот, дори да доживеем до дълбока старост.

Браун стрелва Джак със злобен поглед, а Джеф Блак се взира право пред себе си. Арнолд Храбоуски, който се крие зад гърбовете им, също го поглежда, но по съвсем друг начин. Има вид на човек, който искрено желае да стане невидим, а когато погледът на Джак попада върху него, извръща глава и смутено запристъпва от крак на крак.

Пери Браун се интересува какво правят на местопрестъплението господин Сейнт Пиер и неговите приятели; Дейл отговаря, че съдействат за потушаването на безредиците. Обещавал ли е Дейл на господин Сейнт Пиер в замяна на тази услуга да го държи в течение относно хода на разследването? Да, нещо подобно.

Джак се отдръпва и ги заобикаля, приближавайки се към Арнолд Храбоуски.

— Невероятно! — смръщва вежди Браун. — Кажете ми, началник Гилбъртсън, хрумна ли ви да поизчакате, преди да споделите новината с лейтенант Блак и мен?

— Стриктно спазих всички процедурни изисквания. — В отговор на следващия въпрос Дейл потвърждава, че е повикал съдебния лекар и подвижната лаборатория, която впрочем тъкмо се задава по магистралата.

Лудият унгарец напразно се мъчи да запази самообладание — прилича на човек, който едва се сдържа да не се изпусне в гащите. Когато Джак поставя ръка на рамото му, онзи се вкаменява като статуя.

— Успокой се, Арнолд — прошепва му Сойер, после повишава тон: — Лейтенант Блак, щом поемате случая, трябва да знаете и още нещо.

Браун и Блак се обръщат към него.

— Човекът, който се е обадил на 911, е използвал уличния автомат пред заведението „Севън-Илевън“ на магистрала №35 във Френч Ландинг. Дейл разпореди апаратът да бъде запечатан, а собственикът е предупреден да не допуска никой да го докосва. Възможно е да откриете отпечатъци, които да ви бъдат от полза.

Блак драска нещо в бележника си, а Браун казва:

— Господа, мисля, че нямате повече работа тук. Гилбъртсън, нека вашите хора да разпръснат хората, които са се събрали на разклона. Когато със съдебния лекар излезем от постройката, не искам да видя жив човек наоколо, в това число вас и ващите служители. При наличие на нова информация ще ви потърсим през седмицата.

Дейл безмълвно се извръща и изпраща Боби Дюлак в другия край на алеята — зяпачите са се разотишли с изключение на неколцина твърдоглавци, които продължават да се подпират на колите си и отказват да си тръгнат. Браун и Блак се ръкуват със съдебния лекар и започват да разискват нещо със специалистите от подвижната лаборатория.

— Виж какво, Арнолд — обръща се Джак към Унгареца, — много ти харесва да бъдеш полицай, нали?

— Кой, аз ли? Обожавам тази професия. — Арнолд не се осмелява да го погледне в очите. — Сигурен съм, че от мен ще излезе добър полицай, обаче шефът ми няма доверие. — Той отривисто пъхва треперещите си ръце в джобовете на панталоните си.

Джак се разкъсва между съжалението, което изпитва към този нещастник, и импулсивното желание да го изпрати с ритници чак до разклона. Добър полицай ли? Та Арнолд не става дори за скаутски инструктор. Заради него Дейл отнесе публично порицание, което сигурно го е накарало да се почувства като вързан на стълба на позора.

— Но нарушаваш заповедите, а, Арнолд?

Онзи потреперва като дърво, поразено от мълния:

— Какво? Нищо не съм направил.

— Казал си на някого. Може би дори на няколко души.

— Не! — Арнолд отривисто клати глава. — Казах само на жена ми, на никого другиго. — Вдига умоляващ поглед към Джак. — Рибаря говори с мен, на мен каза къде е скрил трупа на малката, та си рекох, че Пола заслужава да знае. Честна дума, Хол… лейтенант Сойер, не предполагах, че ще сподели с някого… само исках да кажа на нея.

— Погрешен ход, Арнолд. Ще признаеш пред началника какво си направил, при това веднага. Защото Дейл заслужава да знае истината, за да не се самообвинява. Ти го харесваш, нали.

— Дали харесвам шефа? — От въодушевление за миг гласът му пресеква. — Естествено. Той… той е… велик. Ама… няма ли да ме уволни?

— Не знам, Арнолд. Ако питаш мен, напълно го заслужаваш, но може би ще извадиш късмет.

Тътрейки крака, Лудият унгарец се запътва към Дейл. Джак ги наблюдава как разговарят, после се отправя към мястото край бараката, на което Клюна Сейнт Пиер и Уендъл Грийн са се втренчили един в друг, обгърнати от неловко мълчание. — Здравейте, господин Сейнт Пиер. Здрасти, Уендъл. — Искам да подам оплакване — започва Грийн. — Отразявам най-голямото събитие в живота си, а тоя простак ми съсипа всички снимки. Подобно отношение към пресата е непростимо, ние имаме право да заснемаме каквото си пожелаем.

— Сигурно намекваш, че си имал право да снимаш трупа на дъщеря ми. — Клюна гневно се взира в Джак. — Тоя лайнар е платил на Теди и останалите кретени да се правят на луди, та никой да не го забележи как се промъква вътре. Снимал е момичето.

Уендъл забива пръст в гърдите на Сойер:

— Да говори каквото си ще, няма доказателства. Ще ти издам една малка тайна, приятелю. Снимах и теб тъкмо когато пъхна нещо в багажника на пикапа си. Сгащих те на местопрестъплението, така да се каже. Предупреждавам те да не си пъхаш носа в моите работи, че ще те разнеса навсякъде.

Пред очите на Джак сякаш пада червена мъгла:

— Нима си възнамерявал да продадеш на някой вестник фотографиите на мъртвото момиче?

— Тебе какво те засяга? — Гнусната му усмивка се разтяга по-широко. — И ти не си чист като изворна вода. Можем взаимно да си помогнем, а?

Червената мъгла се сгъстява и премрежва погледа на бившия полицай:

— Да си помогнем, казваш, така ли?

Сейнт Пиер стои встрани, свива и разпуска огромните си юмруци. Джак знае, че Клюна правилно е изтълкувал тона му, но Уендъл е така омагьосан от перспективата да спечели куп долари, че заплахата му прозвучава като най-обикновен въпрос.

— Ще ми позволиш да презаредя апарата и да направя снимките, аз пък ще си трая за теб.

Клюна навежда глава и отново свива юмруци.

— Виж какво, аз съм щедър човек… предлагам да те включа в играта и да ти дам примерно… десет процента от печалбата.

Джак изгаря от желание да му счупи носа, но се задоволява да забие юмрук в корема му. Грийн се хваща за удареното място, превива се и пада на земята. Лицето му пламва, едва си поема въздух. Погледът му изразява потрес и неверие.

— И аз съм щедър човек, Уендъл. Спестих ти няколко хиляди долара за изкуствени зъби и дори не счупих челюстта ти.

— Да не забравяме пластичната хирургия — допълва Клюна и удря юмрук в дланта си. Прилича на човек, на когото току-що са отмъкнали изпод носа любимия десерт.

Лицето на Уендъл е придобило пурпурночервеникав оттенък.

— За твое сведение, Уендъл, аз не укривам улики, каквото и да си въобразяваш, че си видял. Ако не друго, разкривам такива. Обяснявам ти всичко това, макар да не очаквам от теб да проумееш смисъла.

Грийн съумява да си поеме горе-долу един кубичен сантиметър въздух.

— Като се посъвземеш, изчезвай! Ако щеш пълзи, но гледай да не си ми пред очите. Връщай се при колата си и заминавай И по-живо за Бога, иначе нашият общ приятел ще се погрижи да прекараш остатъка от живота си в инвалидна количка.

Уендъл Грийн бавно застава на колене, хриптейки, поема поредната глътка кислород и съумява да се изправи, макар все още да се превива. Вдига ръка, но значението на жеста му е неясно — или предупреждава двамата да не го докосват, или обещава повече да не им създава повече неприятности, а може би и двете. Приведен надве, притиска ръце към корема си и преплитайки крака, изчезва зад бараката.

— Май е редно да ви благодаря — казва Клюна. — С ваша помощ удържах на обещанието, което дадох на жената. Честно казано обаче, с удоволствие бих разбил този тип на съставните му части.

— Не ми благодарете, приятелю. В един момент се изплаших, че няма да ви изпреваря.

— Прав сте, започвах да губя търпение. Двамата се усмихват.

— Клюна Сейнт Пиер — подава ръка мотоциклетистът.

— Джак Сойер. — Поема протегнатата длан, а когато исполинът я стисва, мъжки изтърпява болката.

— Ще позволиш ли на щатските да поемат случая или ще започнеш собствено разследване, Джак?

— А ти как мислиш?

— Ако ти потрябва помощ или подкрепление, само ми свирни. Искам мръсникът да бъде заловен и смятам, че само ти знаеш как да го намериш.

* * *

Докато пътуват обратно към Норуей Вали, Хенри отбелязва: — Между другото, Уендъл успя да фотографира трупа на малката. Когато ти излезе от бараката и тръгна към пикапа, чух характерното изщракване на фотоапарат, но мислех, че е Дейл. Обаче при повторното изщракване, когато тримата с Дейл и Боби бяхте вътре, осъзнах, че всъщност снимат мен! „И таз добра — викам си — това ще да е само господин Уендъл Грийн.“ Извиках му да напусне прикритието си, но в този момент започна суматохата. Веднага щом започна какофонията, чух как господин Грийн се втурна в бараката и засне няколко кадъра. После изтича навън и се опита да се скрие, но твоят приятел мотоциклетистът го залови и унищожи Филма. Клюна е забележителен човек, нали?

— Хенри, възнамеряваше ли да ми кажеш за случилото се?

— Разбира се, но ти беше адски зает, освен това знаех, че Уендъл Грийн няма да си тръгне доброволно. Най-тържествено обещавам никога повече да не прочета и една дума, написана от него.

— Аз също.

— Няма да се откажеш от разследването, нали? Независимо от глупостите, които ти надрънка оня надут детектив от щатската полиция.

— Вече не мога да се откажа. Да ти кажа честно, имам чувството, че сънищата наяве, за които ти споменах вчера, имат връзка с този случай.

— Айви-дайви. Да се върнем обаче на Клюна. Чу ли го, като каза, че с удоволствие щял да разложи Уендъл на съставните му части?

— Май да.

— Обзалагам се, че е забележителен човек. От моя племенник знам, че момчетата от „Гърмящата петорка“ прекарват съботните следобеди и вечери в бар „Санд“. Следващата седмица току-виж запаля старата кола на Роуда и отскоча до Сентралия да изпия две-три бири и да побеседвам с господин Сейнт Пиер. Нещо ми подсказва, че имаме сходни вкусове по отношение на музиката.

— Искаш да отскочиш с колата до Сентралия, така ли? — Джак се взира в приятеля си, който невинно се усмихва, сякаш не съзнава абсурдността на изказването си.

— Незрящите могат да шофират — заявява Хенри. — При това дори по-добре от мнозина зрящи. Най-малкото Рей Чарлс умее.

— Престани, ако обичаш. Защо смяташ, че Рей Чарлс умее да кара кола?

— Хм, уместен въпрос, който заслужава откровен отговор. Една вечер в Сиатъл, преди… о, сигурно има вече четирийсет години, по времето, когато водех джазпредаването на KIRO^[3], Рей ме изведе за едно кръгче. Всичко мина гладко като гърба на лейди Годайва^[4]. Нямахме никакви проблеми. Е, гледахме да се придържаме към страничните пътища, разбира се, но Рей вдигна най-малко сто и десет, почти съм сигурен.

— Ако предположим, че казваш истината, теб не беше ли те страх?

— Страх ли? Не, разбира се. Аз бях навигатор. Убеден съм, че преспокойно ще стигна до Сентралия, защото движението по вашата провинциална магистрала не може да се сравни с това в Сиатъл. Слепците не шофират само защото зрящите не им разрешават. Въпрос на власт, нали разбираш? Ограничават свободата ни, държат ни встрани от обществото. Сигурен съм, че Клюна Сейнт Пиер ще разбере какво имам предвид.

— Аз пък си мислех, че ще посетя лудницата едва следобед — промърморва Джак.