Павел Вежинов
Нощем с белите коне (24)

9

Академикът почиваше или по-точно лежеше със затворени очи в топлия обеден здрач на кабинета си.

Тежките завеси като че ли увеличаваха задуха и усещането на миризми — безброй миризми, които сякаш се раждаха само в тоя час на деня. Дори ръкописите миришеха на хартия и прах, а старото бюро като че ли все още издаваше слаб дъх на тютюн за лула, останал от времето на баща му. Той не можеше да заспи, разбира се, но трябваше да полежи тъй поне до три часа. И най-важното — да не мисли, да отпочине, да събере сили за дългия летен следобед.

Но точно в два и половина часа, когато Урумов бе задрямал лекичко на кушетката, телефонът зазвъня. Той почака малко, дано оня се засрами, но телефонът продължаваше своя досаден звън. Обикновено изваждаше контакта, но тоя път бе забравил. Изведнъж му хрумна, че може да го търси Мария, ако се е случило нещо неприятно или непредвидено. Той стана така рязко, че усети как сърцето му се разлюля като камбана и прескочи задавено няколко удара. Щом вдигна слушалката, в ушите му мигновено бръмна възбуденият глас на неговия племенник.

— Вуйчо, ти ли си? Прощавай, че по това време… Но имам за тебе много важна новина.

— За Криста ли се отнася? — запита той леко изплашен.

— Защо за Криста, за нашата работа.

— Вашата работа навярно можеше да почака още половин час — отвърна Урумов с безупречно възпитан глас.

— Вуйчо, новината е изключително интересна! — каза едва ли не умолително младежът. — Обаждам ти се от кабинета на шефа.

— Добре, тръгвайте тогава! — отвърна академикът. Пристигнаха след десет минути, с кола навярно.

Урумов излезе да им отвори, изглеждаха много възбудени и двамата, особено Аврамов. Беше облечен в сако от шантунг с пожълтели пешове, в окъсял, негладен панталон и ремъчни сандали, приличаше в тоя си вид на провинциален келнер или пътуващ оркестрант. Но нямаше лошо самочувствие през последната седмица, особено след като бе разбрал за сполучливата операция на дъщеря си. Урумов ги въведе в кабинета, изглеждаха настръхнали от своята новина, така че и сам той усети леки тръпки по гърба си. Току-тъй няма да го безпокоят по никое време, изглежда, че наистина Са постигнали нещо. Аврамов се поокашля и като събра дъх, заяви с някаква особена, лаеща тържественост:

— Вие излязохте прав, другарю Урумов!… Току-що разбрахме, че сме успели да заразим с рак в белите дробове една от белите мишки, инжектирани с ензима!

Урумов усети как дъхът му поспря за миг, макар че очакваше новината.

— От кои точно? — запита той тихо.

— Група „С“… Пореден номер 646. Женска бяла мишка, вече раждала.

— Тъй трябваше и да се очаква! — отвърна Урумов.

— Просто не можех да го допусна в себе си! — каза възбудено Аврамов и несъзнателно изтри с длан изпотеното си чело. — Рак, предизвикан от естествени съставки на организма! Това е нечувано! Ако публикуваме такова научно съобщение, ние просто ще потресем световната биологична мисъл.

— Да, разбира се! — отвърна спокойно Урумов. — Но ние няма да напечатаме такова научно съобщение.

Двамата го погледнаха поразени. Ако самолетна бомба бе пробила внезапно покрива, надали щеше да им направи по-силно впечатление.

— Защо? — запита Аврамов.

Гласът му звучеше глухо и като че ли малко враждебно.

— Как така защо?… Ами не си ли давате сметка, че вашите опити не са достатъчно чисти. Във вашия материал при всички положения има примеси.

Това беше напълно вярно и те много добре го знаеха.

— Но, другарю Урумов — възкликна Аврамов тоя път едва ли не умолително. — Нашият материал е чист поне до деветдесет и седем и половина процента. А това означава, че горе-долу в такава степен е верен и нашият резултат.

— Не, Аврамов, това в никой случай не е здрава научна логика! — каза доста хладно академикът.

Той видя с края на окото си как Сашо рязко се дръпна назад. Тази малка обида се отнасяше и до него, разбира се. Но в тоя миг той никак не приличаше на обиден, по-скоро на засрамен.

— И не си ли давате сметка коя мишка успяхте да заразите? Шестотин и някоя си! А иначе бихте постигнали резултат още при първата серия. И във всички групи при това. Законът не може да се състои от изключения.

Сега и Аврамов се дръпна назад, макар и в себе си.

— Значи, според вас ние не сме постигнали нищо? — запита Аврамов отчаяно.

— Как не разбирате, Аврамов!… Съвсем обратното! Вие постигнахте точно това, което очаквах от вас. Макар че опитът далече не е приключен.

— Наистина не ви разбирам! — промълви объркано Аврамов.

— Колега, това е толкова просто! — обади се внезапно младежът. — Вуйчо иска да каже, че и тук става дума за взаимното заместване на структурите. А ние все още не знаем структурата на ензима, с който работим!

Сашо проговаряше за пръв път, откакто бяха влезли в дома на академика. Сега видът му бе съвсем разкаян. Аврамов отново погледна с надежда към двамата.

— Така е — кимна академикът. — Фактически нито катализаторът причинява рак, нито примесите ускоряват биохимичните реакции. И все пак се заместват. Сега вие трябва да разберете при какви условия техният организъм е склонен да прави тая фатална грешка.

— Ами, разбира се! — възкликна Аврамов. — Трябва постепенно да стегнем обръча! Докато получим оптималния резултат.

Той стана от мястото си и развълнувано тръгна из кабинета. Академикът усещаше как след временната задръжка трескаво работеше мисълта му.

— Трябва да съм бил малко смахнат! — въздъхна, горчиво Аврамов. Но това наистина беше изумително — да видиш как организмът погубва себе си.

— Фактически пак е така! — каза Урумов. — Аз не съм философ, но струва ми се, че Спиноза пръв го е формулирал: „Това, което е отвън, е и отвътре.“ А в своята статия Сашо е успял да намери само по-съвременния израз — „Тук формата е само другото лице на същността.“

— Но това не беше ли във вашата статия? — погледна го учудено Аврамов.

Младежът едва доловимо трепна. Но академикът се усети навреме.

— Тъй ли беше? — измърмори той. — Вече се обърках от толкова много приказки.

Стори му се, че външната врата се отвори, някой влезе в апартамента. Навярно и Сашо бе чул, защото попита:

— Има ли някой тук?

— Кой, освен майка ти?

И наистина Ангелина отвори процепа на вратата, погледна вътре и каза смутено:

— А, вие ли сте?… Нищо, нищо, аз само погледнах.

Гостите останаха близо час — тоя път в съвсем делова обстановка. Тяхното откритие несъмнено поставяше в нова светлина цялото посещение на Уитлоу. Имаше с какво да го изненадат. Оставаше и той да ги изненада с нещо, особено с новата свръхцентрофуга. Това щеше да улесни в огромна степен тяхната изследователска работа. Най-сетне гостите разбраха, че са прекалили, и станаха от местата си. Лицето на Аврамов бе възстановило съвсем стария си цвят, който и без това не се отличаваше с особена свежест.

— Едва сега започва интересното! — каза той, като се усмихваше.

— Най-интересното! — съгласи се Урумов.

— И науката е като футбола! — пошегува се Сашо. — Искахме да вкараме гол от офсайд… А все си е друго, като го вкараш с хубава и красива комбинация.

Като затвори вратата зад гърба си, на Урумов се стори, че чува някакъв разговор в хола. Наистина нещо бръщолевеха, но по телевизията. Ангелина се бе настанила в креслото му и гледаше разсеяно програмата. Беше съботен ден, хората гълтаха, каквото им подадеш. Урумов приседна на канапето.

— Никога не съм те питал — вие имате ли телевизор у дома?

— Разбира се, че си имаме — погледна го учудено Ангелина. — Не че ми е притрябвал, но без него моя хаймана изобщо няма да се прибира в къщи.

И понеже брат й стана и се запъти към кабинета си, тя го погледна със съжаление. В такива моменти винаги й приличаше на някакъв кротък и послушен вол, който сам навежда ожуления си врат към ярема. — Чакай, за теб съм дошла.

— Имаш нужда от нещо? — попита с надежда той.

— Не, искам да поговоря с тебе.

Имаше нещо в гласа й, което го накара да трепне. Дали пък нещо не е надушила? Мария идваше обикновено сутрин и на него му се струваше, че сестра му като някаква стара котка преприда около праговете. И напразно се въртеше, разбира се, той спокойно би могъл да остави вратата отворена. Всичко, което бяха си казали, можеше да стигне и до нейните уши. А което не бяха си казали?

Той седна отново на канапето и я погледна очаквателно. Ангелина наистина му се струваше някак особено неспокойна, като пред някакъв деликатен разговор. И неговият баща веднъж го бе изненадал така.

— Не знам, Михаиле, може да си забравил… И сигурно си забравил. Но утре е година от смъртта на жена ти.

Урумов усети как изтръпна и сякаш се вледени.

— Каква дата е утре?

— Не, няма грешка, аз точно съм проверила. Та рекох да ти кажа, ако решиш да направиш нещо.

Стори му се, че стаята изведнъж притъмня — толкова тая неочаквана новина бе нахлула като кръв в главата му.

— Какво се прави е такива случаи?

— Ами че помен на гроба.

Тя се поколеба за миг и прибави с глас, който го изненада:

— Човешко е.

— Да, разбирам — кимна той. — Но късно е вече; няма как да се разгласи.

— Вярно е — каза тя, — закъсняхме. Но има време да се напечата едно възпоминание… Нека прочетат и си припомнят хората!

Той дори не разбра, че е обронил глава на гърдите си в някакво глухо, безименно отчаяние. Какво знаеше сестра му за неговия минал живот? Нищо не знаеше, може би дори и не подозираше. Без да бъде груба или неделикатна, Наталия много умело го бе държала настрана от всичките му роднини. И сега беше ли възможно със собствената си ръка да напише на белия лист: „Измина една година от смъртта на моята скъпа другарка и нелрежалима съпруга Наталия Урумова, по баща Логофетова.“ И след това да го напечата.

— Няма смисъл, Ангелино! — каза той тихо. — И без това Урумовци не я обичаха. А Логофетовци са до един мъртъвци.

Това беше вярно наистина. Най-влиятелният от тях бе загинал, осъден на смърт от Народния съд. И природените след това издънки навреме се бяха кръстили с други имена.

— Ще те приказват — измънка неохотно Ангелина.

— Кой ще ме приказва?

— Най-малко — съседите.

Не искаше да му каже, че проклетата гърбава Логофетка, която нямаше никакво намерение да умира, ще го разнесе из цяла София.

— Все едно — каза намръщено брат й.

Кой знае защо, Ангелина някак особено си отдъхна.

— Ти си знаеш работите — каза тя. — Аз исках само да те подсетя.

Урумов влезе в кабинета си, обезсилено се отпусна на стария стол с вити дървени крака. Наистина точно така ли трябваше да се случи? Тоя същия ден, в който безутешно бе ридал на гроба й. В който се чувствуваше разрушен и свършен завинаги. В който като че бе спрял завинаги едва-едва биещият часовник на живота. В тоя същия ден те щяха да се срещнат — ей тъй, без нищо, без да има някаква новина около историята, която така неочаквано ги бе свързала. Дали наистина няма съдба, която си прави добре обмислени, вразумителни шеги с хората, за да им разкрие истинския смисъл на своите действия? Той чу как външната врата скръцна, сестра му си отиде.

И след всичко, което се бе случило, само щеше да лъже себе си, че нещо работи. И той автоматично затвори бюлетина на асоциацията. На сестра си не е длъжен да каже всичко, но поне пред себе си трябва да е наясно. Както винаги, както през целия си живот. Тъжен помен!… Непрежалима съпруга!… Това щеше да бъде лъжа, разбира се. Но не лъжата го спираше, не тя беше причина да не излезе утре тоя нещастен помен. Понякога хората имат нужда и от лъжа, за да бъде съвестта им спокойна. Но сега той разбираше, че никаква сила няма да го принуди да напечата лъжата. Тя не биваше да прочете тая дума — непрежалима! — върху вратата на собствения му дом. Тя не биваше да види лицето й, още по-бяло върху луксозната бяла хартия на нещастното възпоминание. Защо?… Не можеше да си обясни… Но не биваше, дори ако той нямаше да бъде жив утре. В никакъв случай нямаше право да прибави дори капка горчивина към всичко, което бе преживяла. Макар че навярно нямаше да прибави нищо.

Мъчно заспа тая нощ. Лежеше, без да мисли, макар че имаше за какво да мисли. Чувствуваше се тъжен, макар че би трябвало да се чувствува облекчен. Нима само една година бе минала от оня страшен миг, когато за пръв път бе докоснал студеното като кост гладко лице. Спомняше си как се взираше в мрака към леглото й, където на слабата виделина на нощта едва личеше нейният профил, изрязан с най-тънък резец върху леглото от птичи явор. Тогава дори не си бе помислил, че е мъртва, толкова му се виждаше невъзможно, даже абсурдно. А тая нощ бе много по-тъмна и все пак много по-жива. Едва се виждаха слаби ивици от светлинки по ръба на мебелите, по стъклата на полилея, по настолните лампи. Празното легло вече не му напомняше за нищо. Но светлинките като че ли му напомняха — започнаха бавно да се събират, да се смесват в полусенките си, с едва видимите искрици, докато образуваха едно-единствено грамадно лице — бяло и страшно, със здраво стиснати устни.

И той притаи дъх и затвори очи, за да го погуби в своята вътрешна тъмнина. Може би бе обичал тая нещастница през последните десет или петнайсет години от живота си. Беше я обичал, разбира се, дори без да съзнава, въпреки всичкото зло, което му беше сторила. Навярно всички съпрузи се обичат, дори най-нещастните, в печалния заник на живота си, когато всичко външно избледнява и става едва видимо. Едва се забелязваха и едва се докосваха, но винаги се чувствуваха един до друг, може би един в друг, като в изстиваща пред смъртта си утроба. Само смъртта може да ги раздели или погуби. Само тя може да ги възроди за някакъв нов, измамен живот.

А дали и тя го бе обичала? Не, едва ли. Може ли да обича хищникът? Не може. Но той не може и да мрази. Хищникът е винаги невинен, когато разкъсва топлата човешка плът, когато облизва с език кървавата си муцуна. Той се храни, както кравата пасе, както врабчето пие вода след дъжд от блесналата на слънцето локва. Но и хищникът може да се привърже към човека, който болезнено го удря с камшика си по върха на носа. Спи, спи, нещастнице, прощавай, че събудих паметта ти, аз съм те обичал все пак.