Лиз Нюджънт
Стаено зло (9)

9.
Карън

В началото беше чудесно да съм омъжена за Деси. Оженихме се през лятото, след като Ани изчезна. Беше тиха, скромна сватба, отчасти заради парите, отчасти защото не изглеждаше редно да празнуваме без Ани. През първите няколко години Деси беше много любвеобилен и грижовен, но аз не исках да имам деца, а той ужасно бързаше. Винаги беше казвал, че разликата във възрастта не бива да ни разделя, но се боях, че сега това ще се случи. Аз бях на двайсет и четири. Мислех, че имам много време, затова винаги внимавах. Той каза, че иска да има син, преди да остарее толкова, че да не може да рита на игрището с него.

— А ако е дъщеря? — попитах го.

— Тогава ще продължим, докато не си родим по едно от двата пола.

Той се засмя, но не се шегуваше и аз знаех, че рано или късно ще трябва да седнем и добре да си поговорим.

Още не му бях казала за госпожица Ла Туш и предложението й. Тя идваше често в ателието за химическо чистене, а понякога, когато другите бяха на обяд, аз бях на касата. Предполагах, че беше около 45-годишна, винаги много добре поддържана — с безупречна прическа и маникюр. Беше висока и слаба, вървеше по особен начин — с бедрата напред и вирната глава. Винаги беше чиста и спретната. Много държеше на дрехите си и сигурно беше богата, защото даваше почти всичко на химическо чистене, а това бяха кожи, кадифе, коприна, сатен и тъкани с ярките цветове на скъпоценни камъни и етикети на чужд език. Разпознах имената на неколцина дизайнери. Не може да работиш в ателие за химическо чистене и да не започнеш да се интересуваш поне донякъде от дрехи. От време на време аз и другите момичета пробвахме дрехи, докато г-н Марлоу го нямаше, макар че аз вече бях заместник-управител. Ако ни хванеха, щеше да стане страшно, но ние внимавахме. Другите момичета коментираха как всичко ми стои много добре, а аз трябва да призная, че харесвах луксозните рокли на госпожица Ла Туш.

Един ден тя беше дошла да вземе коприненото сако на Ив Сен Лоран, което беше дала за „Почистване със специално внимание“, и когато й го подадох в найлоновия плик, не се сдържах да й кажа:

— Това е най-красивото нещо, което някога е минавало оттук.

Тя ме погледна над очилата си и ме огледа от глава до пети, преди да отговори.

— Колко сте висока?

— Какво? Мисля, че 1,70.

Тя надзърна през тезгяха към ниските ми обувки.

— Жалко.

— Моля?

— Били ли сте някога модел?

Засмях се и посочих косата си.

— С това? Няма начин.

Тя посегна и хвана нежно брадичката ми, обръщайки лицето ми към светлината. Акцентът й беше почти английски.

— Косата е най-ценното ти качество, скъпа. Не я подценявай. Имаш и добра костна структура. Твърде ниска си за подиума, но определено ставаш за фотореклами. Можеш да бъдеш една от малкото ирландки, които стават световноизвестни. Италианците обичат червенокосите — тя извади визитка от портмонето си. — Обади ми се, ако се интересуваш.

После се плъзна навън тъй грациозно, както беше влязла.

Дотогава бях виждала визитни картички само един-два пъти, но тази беше произведение на изкуството. На фона на много бледорозови рози с къдрав шрифт и златни букви беше изписано името й:

Ивон Ла Туш

Агенция „Грейс“

 

Ирландия

Телефон 01–693437

Няколко седмици държах визитката в чантата си. Не съм сигурна защо не казах на Деси, но мисля, че се боях да не ме обвини, че си виря носа. Той често казваше за актрисите и моделите в списанията, които четях: „Погледни я само, полугола е. Баща й сигурно се гордее.“

Болеше ме, когато той говореше така, защото ми напомняше за Ани, за татко, а момичетата в списанията дори не правеха нещо подобно на това, което полицията беше казала, че е правела Ани.

Вече не говорехме за нея. Никой от полицията не се беше свързвал със семейството ми след срещата ми с О’Туп преди близо пет години. Бях писала до началниците му с оплакване от поведението му, но изобщо не получих отговор.

Деси често критикуваше начина, по който се обличах, но когато ми купуваше дрехи, които бяха малко по-затворени, отколкото бих искала, знаех, че е защото иска да ме предпази. Бях станала известна след шумотевицата около изчезването на сестра ми. Бях чувала един от снабдителите да казва за мен „твоята жена, червенокосата, дето е сестра на проститутката“. Разстроих се, а Деси се ядоса заради мен. Трябваше да го удържа да не набие човека. Не го обвинявах. Той казваше, че това говори лошо и за него.

Мама и татко се бяха разделили. Тя го обвиняваше, че е прогонил Ани, а той се самообвиняваше и пиеше много. Накрая мама се върна в къщата на сестра си в Мейо — в другия край на страната. Помоли ме да й простя, че си тръгва, но аз знаех, че за нея там ще е по-добре. Татко остана в къщата на Пиърс стрийт, но имаше проблеми в службата. Уволняваха хора и той мислеше, че скоро ще дойде и неговият ред.

Никога не го казахме, но по Коледа и особено на рождените ни дни преглеждахме всяка картичка, търсейки няколко реда от Ани. Дори само подписът й щеше да е достатъчен. Така и не получихме нищо, но никой от нас не искаше да признае истината. „Може би догодина“, казваше мама, макар надеждата да беше угаснала в очите й. И все пак аз все виждах Ани или ми се струваше, че я виждам — в кръчмата, на някой уличен ъгъл, в супермаркета и тичах след нея, готова да й се развикам, че ни е изоставила, а после виждах идеалните устни, които я превръщаха в някой друг.

Беше долно от страна на Деси да говори такива неща за момичетата в списанията. Мислех, че е лесно да печелиш пари, като те снимат, пък и ако не искаш да си по бикини на снимката, не могат да те принудят.

Обадих се на госпожица Ла Туш два месеца след като ми даде визитката си.

— Наричай ме Ивон — каза тя.

Срещнахме се в голям офис на тавана на сграда на Друри стрийт. Нарочно бях облякла разкроената зелена рокля, която си бях купила за Коледа от „Мирър Мирър“. Косата ми беше измита, изсушена със сешоар и вързана на конска опашка. Бях с високи обувки от изкуствена кожа, която приличаше на истинска.

Дотогава не бях влизала в подобна стая. Беше дълга и голяма, но изненадващо топла. Госпожица Ла Туш беше сама. Навсякъде имаше стоящи огледала и стойки за дрехи, а по пода се виждаха купища обувки. Претъпкана картотека заемаше цялата стена зад бюрото й. Друга дълга стена беше покрита със снимки на красиви момичета със златисти коси и дълги крайници. Веднага се почувствах като измамница. Ивон се зарадва да ме види. Но бях шокирана, когато ме помоли да се съблека по бельо.

— Аз… Не мислех, че…

— Не се тревожи, скъпа, не ставаш за модел на бельо — бюстът ти е твърде малък, но трябва да ти взема мерките.

Тя се разсмя, но не подигравателно. Бързо и умело измери ханша, талията и бюста ми. После ме накара да стъпя на кантара.

— Лесно ли наддаваш и сваляш тегло?

— Аз… Не знам. Никога не стъпвам на кантар.

— Ти си от късметлийките. Все пак може да свалиш към килограм и половина и да се опиташ да задържиш това тегло.

Не бях сигурна дали това означаваше строга диета.

— Нищо драстично — каза тя, разтълкувала изражението ми. — Не яж хляб и картофи и за нула време ще успееш.

Тя сложи много ярка лампа срещу бял чаршаф в дъното на таванското помещение и снима с полароид лицето ми от всеки ъгъл. Взе дрехи от една стойка и обувки от един рафт и ме прати в малка стаичка, за да ги облека. Накара ме да среша косата си, за да се изправи, да я свия на кок върху главата си и да я вържа на опашки от двете страни на лицето си. През цялото време чувах щракането и бръмченето на фотоапарата, докато той изплюваше една след друга мои снимки във всякакви пози — с ръка на бедрото, с ръце зад главата, със затворени очи, полегнала на канапе, подскачаща. След това ме покани да седна на стола срещу нея.

— Мисля, че си струва да инвестирам в теб. Искаш ли да те представлявам?

Не разбирах за какво говори. Ивон търпеливо ми обясни.

— Скъпа, ти си много красиво момиче с естествена усмивка. Приличаш на младата Шърли Маклейн. Имаш съвършен тен и костна структура. Не разбирам защо чака толкова, преди да ми се обадиш. Всяко друго момиче на твоята възраст щеше да хукне след мен още от ателието.

Не знаех какво да кажа.

Тя въздъхна.

— Защо червенокосите имат толкова ниско самочувствие? Помни, че това, което е било морковено в детството ти, сега се нарича тицианово червено. Знаеш ли колко хора плащат, за да им боядисат косата в този цвят?

Поклатих глава и срамежливо прокарах ръка през косата си.

— Моите клиенти ще плащат, за да бъдеш модел на дрехи, козметика за коса и кожа, а може би и на хранителни продукти или перални машини, кой знае? Но аз мисля да те вкарам в списания от висока класа. Ще вземам двайсет процента от печалбите ти, но аз ще ти намирам работа. Междувременно, на собствени разноски, ще те изпратя на курсове по поведение, етикет, грим и мода. Трябва да знаеш как да се движиш и обличаш като модел. И повече не носи полиестер, чуваш ли?

Бях смразена. Най-хубавата ми рокля не беше достатъчно хубава.

— От сега нататък само памук и вълна, докато не можеш да си позволиш нещо по-добро. Няма да е задълго — тя ми се усмихна. — Кога можеш да започнеш?

Бях слисана и поласкана, разбира се, но цялата тази информация беше твърде много, за да я възприема.

— Аз… Първо трябва да говоря със съпруга си.

— Съпруг? Мили Боже, на колко години си?

— На двайсет и четири.

— Сериозно? Боже мой! Добре, вече не си. Ако някой те пита, си на деветнайсет. И не си омъжена. Приемливо е да имаш приятел, но съпруг на тази възраст? Трябваше да изчакаш, докато станеш на трийсет. Фенлън фамилията на съпруга ти ли е? Как е моминското ти име?

— Дойл.

— Още по-зле. Ще го оставим Карън Фенлън. В него има известен чар — изведнъж сякаш я осени някаква мисъл. — Боже, кажи ми, че нямаш деца.

— Не.

Поне в това отношение можех да бъда твърда.

— Добре. Акцентът ти…

— Да?

— По-добре не говори, ако не те заговорят. Повечето ми момичета са от… образовани семейства.

Отпуснах се назад на стола.

— Клиентите ми ще ти плащат за това как изглеждаш, а не за това как говориш, но не ни трябва да ги отблъскваме ненужно — тя замълча. — Аз съм от Либъртис^[1]. Ла Туш не е истинското ми име.

Това ме шокира. Хората от Либъртис говореха по-скоро като мен, отколкото като нея.

— Уроци по дикция, скъпа. Никой в модния бизнес не би ме приел сериозно, ако говорех като… теб.

— Не мога… да променя начина, по който говоря.

Тя се засмя.

— С твоята външност вероятно няма да има нужда. Сега да поговорим за стила ти на живот. Алкохол? Наркотици? Диви купони?

— Моля?

— Ако имаш успеха, на който се надявам, журналистите ще искат да научат повече за теб, за миналото ти. Има ли за какво да се тревожим?

— Не, нищо. Аз съм съвсем обикновена.

Не беше лъжа.

Цял следобед обсъждахме бъдещето ми. Тя ме увери, че едва ли ще ме карат да се снимам по бельо, освен ако не добия международна известност, но и тогава изборът ще е мой. Усмихнах се при тази мисъл. Международна известност.

Но имаше и пречки. Макар че Ивон щеше да плати за курсовете ми, аз също трябваше да похарча известна сума. Трябваше ми фотоалбум, направен от професионален фотограф. Нуждаех се от различни гримове, аксесоари за коса, шапки, шалове, чорапи във всички цветове, обувки с всякаква височина. Тя ме посъветва да си купя повечето от магазините за дрехи на втора ръка, но услугите на фотографа щяха да струват седмичната ми надница. С Деси спестявахме за собствена къща. Аз бях достатъчно щастлива и в апартамента над погребалната агенция на Томас стрийт, но Деси казваше, че ни трябва градина за децата.

 

 

Когато се прибрах, се приготвих да кажа на Деси. Той беше останал с впечатлението, че отивам при татко и аз не го поправих. С Деси споделяхме всичко и обикновено не вземах сама решения. Но напразно се бях тревожила, защото когато му разказах всичко и че може да печеля до петдесет паунда на ден, той се зарадва.

— За да носиш дрехи? В този град явно има идиоти.

Той ме обгърна с ръце и ми каза, че се гордее и че е късметлия, задето се е оженил за такава красавица.

— И не е нужно да си по бельо, нали?

След два месеца бяха ме снимали за албум, бях изкарала курса по гримиране и какво ли не. Отказах се да дъвча дъвка и от работата си в ателието за химическо чистене. Бях започнала да пуша от време на време и бях свалила два килограма. Първата ми работа като модел се задаваше. Татко беше съгласен, но мама не беше доволна.

— Не забравяй произхода си. Това накара Ани да кривне от пътя. Винаги е била любопитна. Искала е повече, отколкото сме можели да предположим.

Когато се обади от Мейо, гласът й по телефона преливаше от съжаление.

— Може би сега го има, майко — казах аз, запазвайки за Ани сегашното време.

Отидох да видя татко, който седеше на обичайния си стол в бара на Сканлън. Когато мама живееше с него, той ходеше там веднъж-дваж седмично за едно бързо питие, преди да се прибере за вечеря, но сега, когато нямаше компания, беше по-вероятно да го открия там, отколкото у дома. Той се зарадва.

— Мислиш, че ще те има в списанията? Гордея се с теб, момиченце.

Тръгнах за фотосесията. Беше за нова рекламна брошура на много скъп хотел в града — от онези места, на които не бих посмяла да припаря. Трябваше да се обличам в различни тоалети, за да ме снимат с другите момичета на плюшените канапета в чайната, после на столче на бара, с извърната глава, смееща се срещу мъжа-фотомодел, сякаш той казва нещо забавно, а накрая в леглото на една от луксозните стаи — с глава на възглавницата, коса сресана назад и меки одеяла, които докосваха раменете ми. Другите модели бяха много забавни, макар че всички бяха малко надменни. Фотографът беше доста нацупен тип, а имаше и много прекъсвания, тъй че имах време да поговоря с другите момичета. Всички пушеха. Момичетата казаха, че пушенето намалява апетита и така оставаш слаба. Мъжът-фотомодел бил гей, което било жалко, защото блондинката — Джули, много го харесвала, но се оказало, че фотографът му е гадже.

На този ден се прибрах със седемдесет паунда в брой, което беше малко повече, отколкото печелех за седмица в химическото чистене. Деси много се развълнува и каза, че ще ги внесе на другия ден по пощата. Разказах му всичко за деня, за другите момичета и за гей модела.

— Обратен? — той се разсмя. — Това е облекчение, не искам да си мисля, че се виждаш с красиви нормални мъже.

Три седмици по-късно спечелих 190 паунда от три различни поръчки. Ивон каза, че клиентите са харесали външния ми вид и че трябва да се подготвя за големия успех. Каза ми, че съм много търсена и че отказва на клиенти, чиито марки не са „достатъчно качествени“. Реших, че е луда. Но постепенно за един месец започнах да получавам предложения и парите ставаха все повече. Всичко изглеждаше чудесно. Скоро с Деси щяхме да съберем депозита за къща.

Тогава издадоха брошурата за хотела и аз бях поразена. Приличаше на лъскавите списания, които можеш да видиш във фризьорския салон. За пръв път си помислих, че изглеждам красива, макар да знаех, че това се дължи на гримьорите, фризьорите и модните стилисти. С нетърпение чаках да покажа брошурата на Деси, когато се прибере. Оставих я на масичката до входната врата, където обикновено се трупаха сметките и писмата. Реших, че ще е приятна изненада.

Седнах в кухнята и зачаках реакцията му. Чух вратата да се отключва, той спря до масичката, после извика:

— Карън?

— Да?

Той се показа на кухненската врата. Лицето му беше зачервено от гняв. Бях смаяна — помислих, че се е скарал с някого на работа, но той вдигна брошурата и със сила я хвърли в скута ми.

— Не ми каза, че са те снимали в леглото.

— Какво? Сигурна съм, че ти казах…

— Не ми каза. Мислиш ли, че искаш хората да гледат снимки на жена ми в леглото?

— Не знам… Не разбирам за какво говориш. А и съм покрита със завивката.

Той се държеше абсурдно. На снимката бях завита до подмишниците. Очите ми бяха затворени, косата ми беше разпръсната върху възглавницата в идеален кръг около лицето ми. Едната ми ръка беше вдигната, свита в лакътя и обърната с дланта навън. Рамената ми бяха покрити от бяла нощница от лен с дантела. Само пет сантиметра под врата и откритата ми друга ръка бяха голи. В това нямаше нищо сексапилно.

— За бога, Карън, изобщо ли не помисли? Ти си в легло в хотелска стая!

Нямах представа за какво говори.

— Като проститутка.

Бях напълно шокирана.

— Не вярвам, че…

— Как мислиш, че се чувствам, когато хората непрекъснато шушукат за Ани и ме дразнят?

— Кои хора?

— На теб не ти го казват в очите! На теб не ти се налага да слушаш гадните им шеги!

Сега той крещеше. Нямах никаква представа за това. През последните няколко години никой не беше споменавал Ани, затова смятах, че са я забравили. Не бях помисляла как репутацията на Ани е засегнала Деси.

— Какво казват?

— Няма да го повторя. Отвратителни неща. За теб. Заради това вкарах един човек в болница. Едва не ме уволниха.

— Боже!

— Затова ти казвам, не бива да правиш такива неща.

Той мушна с пръст страницата така силно, че тя се скъса. Аз се разплаках и той осъзна, че ме е уплашил. Прегърна ме и ме погали по гърба.

— Само се опитвам да те защитя, любима.

За първи път ме прониза негодувание към Ани. Каквото и да беше станало с нея, поведението й имаше последици, които още предизвикваха безпокойство и мъка, почти пет години след станалото. Разбира се, още я обичах, но ми се искаше да е тук, в стаята, за да й се накрещя.

Следващата седмица казах на Ивон, че трябва да бъде по-придирчива към участията ми.

— Скъпа, за какво говориш? Фотосесията беше съвсем невинна, дори скромна. Още сме в началото, не захвърляй всичко от лицемерна скромност.

— Не съм лицемерна.

Тя беше желязна.

— Ако искаш да продължиш с тази кариера, трябва да бъдеш разумна. Вече инвестирах в теб. Не ме разочаровай.

— Ти не разбираш.

— Тогава защо не ми обясниш?

Гласът ми се задави и се опитах да сдържа сълзите си.

— Какво има?

— Ще ми се ядосаш. Съжалявам.

— Какво си направила? — Ивон беше разтревожена.

— Когато ме попита за начина ми на живот…

Разказах й всичко за Ани, наркотиците й, „клиентите“ й, изчезването й, за Деси, как това беше разрушило връзката между родителите ми.

Ивон се облегна във фотьойла.

— Боже мой, помня този случай. Синът ми работеше по него.

Тя сведе очи към бюрото.

— Синът ти?

— Да, беше детектив. Джеймс Муни — сигурно го познаваш.

Тя извади снимка от портмонето си. Бях го виждала само в униформа, но добре помнех Муни. Той беше помощник на О’Тул и винаги изглеждаше леко засрамен от поведението на старши детектива.

— Да.

— Така и не откриха тялото й, нали?

— Няма доказателство, че наистина е мъртва.

— Мислех, че имат заподозрян.

— Какво?

Тогава тя се изчерви.

— Не ми обръщай внимание. Сигурно го бъркам с някой друг от неговите случаи.

— Мислиш, че са имали заподозрян за нейното убийство?

— Да, понякога той говори за случаите си, но честно казано, всички са се смесили в ума ми и често ги обърквам.

Ивон не беше от хората, които биха объркали нещо. Беше изключително умна. Синът й беше й казал нещо за случая на Ани — нещо, което бяха скрили от нас, от семейството й.

— Моля те, Ивон, трябва да ми кажеш, ако знаеш нещо. Ако Джеймс знае нещо.

— Не мога.

Вече бях обезумяла и почти в истерия.

— Мислиш, че е мъртва! Трябва да ми кажеш. Длъжна си. Тя ми е сестра. Ще отида в полицията и ще намеря Джеймс.

— Не можеш. Загина при злополука преди две години.

Тя взе една папка и я вдигна пред лицето си, но виждах, че ръцете й леко треперят. Облегнах се засрамена.

— Ивон, много съжалявам, колко ужасно! Смятах го за много добър и почтен. Той се отнасяше към нас с уважение.

Тя свали папката и попи очите си с хартиена кърпичка.

— Благодаря, че го казваш. Беше единственото ми дете. Липсва ми всеки ден.

— Имах чувство, че единствено той се интересуваше от Ани. Останалите не помагаха. Изобщо не се стараеха. Бяха я отписали.

— Не и Джеймс.

Ивон се изправи и за миг застана с гръб към мен. Мислех, че ще ми каже да си вървя, но тя грабна чантата и палтото си.

— Да идем да пийнем.

* * *

Отидохме в един хотел близо до Графтън стрийт.

— Не ходя по кръчми — каза тя.

По пътя бърбореше за новите модни силуети, за съмненията й по отношение на подложките за рамене — „твърде мъжествени“, за убеждението си, че с тензуха е свършено. Аз мълчах. В хотела седнахме на фотьойли в просторно фоайе и тя поръча джин и тоник. Приведох се напред в очакване, но тя изпи на една глътка половината си чаша и сложи пепелника между нас. Предложи ми цигара и аз я взех.

— Не знам името му. Но мога да ти кажа какво спомена пред мен Джеймс.

— Моля те, кажи ми всичко.

— Имало е заподозрян — известен и уважаван човек.

— Кой?

— Това ти казах — не знам. Джеймс не ми каза.

— Заподозрян… в убийството й?

— Ами… Така мислеше Джеймс, но не можеше да накара шефа си да го приеме сериозно — онзи палячо, как му беше името?

— О’Тул?

— Да. О’Тул не му повярвал, но Джеймс смяташе, че си заслужава да разследват този човек. Може да е бил полицейски началник или политик — нещо такова. Колата му била необичайна — стар ягуар, това помня. Бил забелязан пред апартамента на сестра ти. Джеймс отишъл да го разпита през първите дни от разследването, но мъжът бил много неотстъпчив и го заплашил с поста си. Джеймс се върнал при него с О’Тул, но разговаряли само със сина му — момчето потвърдило алибито му, но Джеймс не му вярваше. Не помня… Имаше нещо за шапка — мека филцова шапка. Съжалявам, не помня всички подробности. Знам, че след няколко седмици разследването внезапно спря. Не знам защо. Джеймс пое друг случай и повече не спомена за този. Беше странно, защото обикновено беше много упорит. О’Тул беше мързеливец. Джеймс не се отказваше.

Разрових се из ума си, припомняйки си всичко, което беше казано по време на издирването. Бяха споменали за кола, но не и за заподозрян. Поне не пред мен.

— Знаеш ли дали заподозреният е… Дали е ползвал услугите на проститутки?

— Мисля, че това озадачаваше Джеймс. Той разговаря с няколко момичета, които работели в същия район като сестра ти, но те не го познавали, а и тя не се била появявала на улицата с месеци, преди да изчезне. Не знам защо Джеймс беше толкова убеден за онзи човек. Но прие, че нямат доказателства.

— Помниш ли още нещо? Къде живее или работи заподозреният?

— Съжалявам, Карън. Джеймс ми каза само толкова, и то защото беше много разочарован от О’Тул. Никога не би допуснал съзнателно недискретност. Но, Карън… — тя взе ръката ми и я стисна. — Той беше убеден, че Ани е мъртва.

Бях отказвала да го приема дълго време, но знаех, че тя е права.

— Съжалявам.

— Аз съжалявам за Джеймс.

Тя изпусна дълга струя дим.

— Не бива да позволяваме на тези трагедии да ни пречат да живеем. Никога няма да забравим любимите си хора, но те биха искали да бъдем щастливи, скъпа. Кариерата ти сега започва. Нека това си остане между нас. Кажи на Деси да се държи като мъж. Трябва да продължиш напред. С него или без него.

Бях шокирана от думите й. Деси не беше виновен за нищо. Онзи мъж — заподозреният, който Джеймс беше открил, беше предизвикал цялата тази мъка и страх. Щях да го открия с или без полицията.