Лиз Нюджънт
Стаено зло (8)

8.
Лорънс

Да си пожелая баща ми да умре и той да умре минути по-късно, ме накара да се чувствам много странно — едновременно всесилен и виновен. Сякаш аз бях причината това да се случи.

Досега не бях ходил на погребение. Всички ми казваха да бъда силен и че ще се съвзема, но аз се чувствах добре. Приемах съболезнования от името на майка ми, която беше скъсала лентата, снабдявах баба Фиц с кърпички, носих ковчега с чичо Фин и платените носачи. Беше много по-тежък, отколкото очаквах. Рамото ме боля дни след това. Най-тежката част беше да обуздая мама край гроба и да я държа далеч от баба Фиц.

После приятелите на татко и някои съседи дойдоха вкъщи. И Хелън беше там. Зарадвах се да я видя, а тя хвана ръката ми в кухнята, когато свещеникът дойде да се сбогува. Изтъкна, че сега сме още по-свързани, тъй като и двамата сме без бащи. Попитах я какво значи „още по“.

— Ами и двамата сме особняци. А сега сме особняци без бащи.

Звучеше логично.

— Ти поне знаеш, че баща ти е умрял. Аз даже не съм сигурна кой е моят.

Каза ми, че съм много смел и че не смята за немъжествено да плачеш на погребението на баща си. Останах с впечатление, че иска да плача, за да може да демонстрира как ме утешава и че ми е гадже. Приех прегръдките и притисканията й с благодарност, но нямах нужда от утеха.

Дойдоха и две момчета от моя клас. Не помнех да съм говорил с тях преди, но и не ме бяха тормозили в училище. Пъхнаха ми в ръцете карти за литургия^[1], но не останаха дълго, защото отиваха във „Фъндърланд“ на среща с момичета. Няколко момчета от старото ми училище, „Кармайкъл Аби“, също дойдоха и правихме смътни планове да се срещнем пак след неуточнен брой седмици.

Когато всички си тръгнаха, ние с Хелън измихме всичко и прибрахме покривките и сребърните прибори. Тя ми помогна да сложа мама да си легне.

После слязохме долу и отворихме бутилка уиски.

— Наистина няма нищо лошо в това да плачеш — каза пак Хелън. — Баща ти умря, а ти се държиш така, сякаш нищо не е станало.

— Добре съм.

— Така си мислиш, но после ще те удари.

Тя ме прегърна утешително, но аз исках секс и предложих да се качим горе, тъй като мама беше натъпкана с приспивателни.

Хелън отказа.

— Ти си извратен, знаеш ли? — каза тя.

* * *

Опитах се да си припомня баща си, какъвто беше преди паричните проблеми, преди да надебелея и преди Ани Дойл. Невинаги ми е бил лош баща, а освен това беше ясно, че обожава майка ми. Макар понякога да беше нетърпелив с нея, според мен мислеше, че не я заслужава. Често съм го хващал да я гледа така, сякаш беше ценна картина. Правеше всичко възможно, за да бъде тя щастлива. Дори след проклетия Пади Кери не закри сметката й в „Суитцърс“, макар тя да се кълнеше, че лесно може да се откаже. Мисля, че ревнуваше от любовта на мама към мен. Дразнеше се, че сме толкова близки. Тя обичаше и него, но не колкото обича мен. Странен триъгълник.

Мама преживя смъртта му много тежко. Беше като преди. След помятанията трябваше да пие успокоителни дни наред. Неспособността й да зачене след раждането ми й късаше сърцето, а постоянните бременности и осемте деца на леля Роузи я потискаха. Седмици след погребението подновявах рецептите й за успокоителни и скоро тя стана спокойна и дистанцирана, също както в миналото — вече не беше майка, вдовица, снаха и дори жена, а просто сянка. Но този път не показваше признаци на възстановяване.

Аз се справях сравнително добре. Карах мама да подписва чекове, осребрявах ги в банката и доколкото разбирах, все още не бедствахме. Новият учебен срок беше започнал и макар че пропуснах няколко дни, успявах да приготвя униформата и обяда си, правех картофи с наденички на фурна (любимото ми ястие), а опечалените бяха заредили добре фризера с пайове и говежда яхния. Оценявах усилията им по десетобалната система въз основа на вкуса, текстурата и външния вид на храната. Освен това пазарувах някои основни неща.

След три седмици мама вече изцяло беше престанала да общува и почти през цялото време спеше. Накрая се обадих на един стар приятел на татко, който беше лекар. На погребението ми беше казал да му се обадя, ако се нуждая от нещо. Иска ми се хората да не казват подобни неща, ако не ги мислят. Той се съгласи да дойде вкъщи с подчертано нежелание — беше висок, едър мъж с мъчителна кашлица, която използваше като акцент на всяко изречение и която подчертаваше сериозността на думите му. Прегледа я в стаята й. После излезе и започна да ме разпитва как се справям, кашляне, какво ям, кашлица и преглъщане на храчка, сякаш аз бях пациентът. Каза, че майка ми има нужда от психиатрични грижи, че трябва да постъпи някъде да си почине. Мислех, че това ще бъде грешка и му го казах. Изказах предположение, че й трябват по-силни хапчета и време. Доктор Кашлица настоя, че й трябва професионално медицинско наблюдение. Дори в ступора си майка ми се разкрещя при мисълта, че може да влезе в психиатрична клиника.

Доктор Кашлица наруши Хипократовата клетва и каза на чичо ми, че майка ми е в ужасно душевно състояние и аз се справям сам. Искрено съжалих, че съм намесил семеен „приятел“. Последва голяма суматоха и въпреки настояванията ми, че мога да се грижа сам за себе си, че съм на осемнайсет и съм зрял човек, баба Фиц обяви, че се нанася в „Авалон“, за да ме гледа. Аз нямах право на глас. Лекарят беше уведомил и училището, където веднага се престориха на много загрижени за добруването ми. Директорът изрази мрачни опасения заради свободно падащите ми оценки. Но не ги беше грижа, когато през първия месец всеки ден ме пребиваха.

— Така би искал баща ти — каза баба Фиц, пристигайки с огромен куфар, сякаш това щеше да оправи всичко. Леля Роузи, чичо Фин, докторът и директорът се съгласиха. Майка ми беше откарана в „Сейнт Джон ъв Годс“ един ден, докато бях на училище. Когато се прибрах, баба метеше счупено стъкло и предположих, че мама не е тръгнала без бой.

Баба Фиц беше на 77 години, физически здрава и с ясен ум. Когато бях малък, тя ме обожаваше. Бях първото й внуче и не можеше да ми се насити. Хвалеше всичките ми ранни постижения и се перчеше с мен пред приятелите си. С мама се караха за мен, сякаш бях кученце. Но докато мама угаждаше на всеки мой каприз, баба беше по-строга. Беше ужасена, когато видя колко съм наддал през последната година и бе упрекнала майка ми, че не обръща внимание на храненето ми. Сега, когато мама я нямаше, баба ръководеше къщата като военен лагер. Мразех това, мразех факта, че е у дома и ме третира като дете. Ужасно се безпокоях, че мама никога няма да се оправи достатъчно, за да се прибере. Бягах в къщата на Хелън, когато можех, отчасти заради компанията, целувките и възможността за повече, но най-вече защото имах шанс да хапна порция нормална храна и да гледам интересна телевизия. Винаги можех да изкрънкам минипица или къри „Веста“. Запознах се с майка й — прочутата поетеса и любителка на цветята. Приличаше на Хелън и не беше много по-възрастна. Беше хипи, пушеше цигара от цигара и имаше дрезгав глас. Пиеше бира от бутилката. Когато не пишеше, работеше като редактор в литературно списание и излизаше с дългокоси мъже в дънки, които идваха у тях от време на време. Вече познавах малките братя на Хелън — те бяха груби и устати като Хелън, но се държаха приятелски.

— Мили Боже, я какъв си огромен! — каза най-големият първия път, когато ме видя.

По-малкият се захили, криейки устата си с ръка. Струваше си, щом получавах минипица или препечен хляб със задължителната чаша чай.

Баба Фиц не харесваше Хелън. Казваше, че е недодялана и обикновена. Приемам, че вероятно беше недодялана, но категорично не беше обикновена. Нямаше много момичета като Хелън. С нея се срещахме няколко пъти в кръчма, но баба подуши, че мириша на алкохол и се опита да ме накаже. Пренебрегна настояването ми, че съм възрастен и вече мога да пия законно, като ми каза първо да спечеля парите, с които да си плащам. Не знаеше нищо за чековете, подписани от мама. Баба настояваше да уча и да оставя Хелън настрана, докато не си взема изпитите. Съгласих се да я виждам само през уикендите, но лъжех и казвах, че отивам в библиотеката, когато ходех при Хелън през седмицата.

При режима на баба изкарах четири месеца на дажби, ограничени джобни и принудителен труд. След първите шест месеца донякъде свикнахме един с друг. Живеехме в атмосфера на взаимна толерантност, но с течение на времето отношенията ни станаха почти сърдечни. Отдавам го на стокхолмския синдром. По новините говореха за гладните стачки на членове на ИРА. Чудех се дали баба не изразява политическо становище с малките ни порции. Нищо не дразнеше баба Фиц повече от това да ме види седнал, особено пред телевизора. Можех да гледам само филми от рода на „Малка къща в прерията“, „Семейство Уолтън“ и „Ангелус“. Всичко друго ми беше забранено. Единственият друг случай, в който ми бе позволено да седя, беше когато учех.

Не знам защо вече не можех да уча, но просто бях изгубил интерес. Сякаш нямаше смисъл. Тревожех се за майка си, а Ани Дойл продължаваше да обсебва сънищата ми. И когато ме пратеха да уча, обикновено пишех безумни фантастични истории, в които спасявах Ани Дойл, отивах на вечеря с Ани Дойл или правех секс с Ани Дойл. Държах под възглавницата си гривната, на която бе гравирано „Марни“. Ако само баба знаеше! Тя ми измисляше работа, за да стоя прав. Караше ме да окопавам замръзналата земя край градинския плет през февруари, да нося боклук от тавана до бараката в края на градината, а после да го връщам обратно. Предложи на една изкуфяла стара съседка да разхождам кучето й.

Баба Фиц не криеше факта, че смята майка ми за слаба и себична. Баба беше изгубила син, своя „плът и кръв“, но „мен няма да видиш да се търкалям по болници, оставяйки едно бедно дете да се оправя само“. Признавам, тя искрено смяташе, че прави възможно най-доброто за мен. Сигурно е разбирала, че не мога да я понасям по вечно лошото ми настроение и намръщено изражение, но не обръщаше внимание на отношението ми и сложи катинар на хладилника. Един-два пъти я чух да подсмърча или да плаче, но когато влизах в стаята, тя бързо попиваше очите си и излайваше някаква заповед. Разбирах, че оплаква сина си.

Посещавах мама всяка седмица и горчиво се оплаквах от баба, но в продължение на цяла вечност майка ми не беше способна да ми отговори смислено. Опитвах се да й припомня по-щастливите времена, показвах й поред всички амулети на гривната, за да се сети значението на всеки, но нямаше видимо подобрение. Тревожех се, че може никога да не се възстанови. Тя седеше до мен, галеше лицето ми и се усмихваше като сляпа. Навярно лекарството действаше така, за да позволи на мозъка й да се излекува.

Постепенно тя започна да общува по малко, говореше за статиите във вестниците и за телевизионните предавания, които гледаше. Беше станала болезнено слаба и се оплакваше, че от новото лекарство не може да спи. Постепенно започна да ме забелязва. Искаше да оздравее. Беше ужасена, че може да остане там завинаги.

Един ден ми каза:

— Поне няма да има повече помятания, след като татко ти го няма.

Очите й плувнаха в сълзи.

— Аз ще се грижа за теб, мамо — обещах.

Очите й светнаха, топлината се появи отново на лицето й и аз започнах да се надявам, че тя скоро ще дойде на себе си.

 

 

Един ден се върнах от училище и открих, че баба ми е купила много нови дрехи. Изборът й беше учудващо модерен — хубави джинси, якета, тениски, фланелки, пуловери, анораци. Бях свикнал с панталони с ластик на талията и развлечени пуловери.

— Никога ли не се поглеждаш в огледалото? — попита тя.

Отговорът беше „не“. Обикновено избягвах огледалото или поглеждах отделни части — отново излязлата пъпка на брадичката ми, драскотината на коляното, която бях получил, когато в училище ме блъснаха в стената, кичурът коса зад лявото ми ухо, който отказваше да се покори на гела или гребена.

— Качи се горе и ги пробвай — каза тя. — Мога да върна всичко, което не ти стане.

Качих се в стаята на мама, защото там имаше огледало в цял ръст. Още докато минах покрай него, за да оставя дрехите на канапето, се изненадах. Човекът, който ме гледаше, беше непознат. Няма да преувеличавам — още бях дебел, но липсваха няколко дипли под брадичката и няколко гънки тлъстина около корема. Забелязваше се костната структура на лицето ми, можех да видя издадената горна част на скулите си. Трябваше да предположа, че с увеличаването на физическата активност и малките порции ще загубя тегло. Бях забелязал, че яките ми са по-хлабави, но ластичните колани просто се бяха адаптирали. Хелън беше казала, че се радва, че се старая заради нея, но досега не бях разбрал какво е имала предвид. Повечето от новите дрехи ми ставаха. За пръв път от повече от две години изглеждах просто пълен, а не дебел. Може би фланелката от „Междузвездни войни“ сега щеше да ми стане. Отстъпих назад, завъртях се и когато отново се обърнах към огледалото, видях, че баба Фиц стои на вратата и ме гледа с гордост и задоволство.

— Почти си готов. Ето така трябва да изглеждаш. Знам, че бях сурова с теб, но исках да видиш какъв можеш да бъдеш, без да знаеш какво правя.

Езикът ми беше вързан. Ако това беше филм, щях да изтичам да я прегърна, но не беше. Баба не обичаше да я докосват. Никога не се бяхме прегръщали или целували. Стояхме и се усмихвахме неловко един на друг.

— Майка ти се връща във вторник. По-добре е, отколкото когато и да било след смъртта на Андрю — тя подсмръкна. — Сигурна съм, че те обича, но не бива да си позволяваш да се върнеш към онова състояние. Можеш да бъдеш много хубав млад мъж. Погледни!

Тя посочи огледалото.

Вгледах се и видях мъжа, а не момчето. Но момчето у мен беше развълнувано. Мама беше по-добре! С нетърпение чаках всичко да стане отново нормално, каквото и да беше новото нормално без татко. Усмихнах се на баба и за миг между нас се възцари примирие. А после тя съсипа всичко, като ме обърна към огледалото и каза:

— Виждаш ли? Одрал си кожата на баща си.

 

 

В събота сутринта стояхме в кухнята и баба посочи цветната леха пред прозореца.

— Това там още не е оправено. Ще се погрижиш ли? Кога са посадили тази леха?

Не помнех точно, но беше не много преди смъртта на татко. Измърморих нещо и се опитах да отложа, но баба настоя:

— Не мога да повярвам, че Андрю я е оставил така, със случайни растения, просто забодени в почвата. Иди и разкопай цялото това място. В градинската барака има луковици от далия, готови за засаждане. Всичко трябва да се пресади. Върви веднага, ще бъде хубава изненада за майка ти. Можеш да го направиш в почивките между ученето.

Вече беше април, почти Великден, но навън още цареше пронизващ студ, макар че през онази седмица нямаше скреж. Опаковах се в жилетка и вълнена шапка, нахлузих гумените ботуши на татко и взех лопатата и греблото от бараката. Когато започнах да копая в края на издигнатата леха, открих гранитен перваз на около шест инча под повърхността. Спомних си старите черно-бели снимки на декоративно езеро на това място с каменно басейнче за птици в центъра и ми хрумна, че може би ще развеселя мама, ако възстановя предишния вид на езерцето.

Посъветвах се с баба и тя изцяло ме окуражи. Нямах представа какво да правя, затова преди да продължа да копая, отидох в библиотеката и взех „Пълен наръчник за градински езерца“. С баба внимателно проучихме правилния подход и после трябваше да отида отново до града, за да купя гумена настилка, с която да изолирам езерцето.

В неделя, след като цяла сутрин се преструвах, че уча, започнах отново да копая усърдно. Вълнувах се при мисълта колко доволна ще бъде мама. За възстановяването на езерцето щяха да са нужни няколко седмици, но тя може би щеше да прояви интерес към проекта. Щеше да се гордее с усилията ми и да разбере, че няма нужда татко да прави всичко в къщата. Майка ми винаги е искала „Авалон“ да остане идеално съхранена — същата къща, каквато е била в детството й. През годините бяха добавени някои модерни удобства — като миялна машина и пералня, но мама изобщо не се занимаваше с тях, докато не се наложи да освободим чистачите, след като проклетият Пади Кери ни причини най-лошото. Мислех, че възстановеното езерце ще й достави удоволствие. Каменната баня за птици беше оставена, увита в зебло, в ъгъла на бараката, дълго преди да се родя. Не исках да бъда твърде амбициозен, но си помислих, че по-късно, през лятото, с няколко съвета от специалист, бих могъл да инсталирам отново и нея.

Според инструкциите в наръчника трябваше да копая доста надълбоко, цели четири фута, защото под гумената изолация трябваше да се сложи ред тухли, които да предпазят от слягането на почвата и да осигурят стабилност на основата. Но изведнъж лопатата ми удари в нещо странно и видях някакъв плат да се подава през пръстта под разкъсан черен найлон. Разрових пръстта с ботуша на баща ми, любопитен и същевременно раздразнен. Не познах веднага десена на рибена кост. Наведох се да го погледна. И тогава ме лъхна вонята.

Изкрещях от ужас и отвращение и, неспособен да отвърна поглед, бутнах найлона нагоре с върха на ботуша си. Под платното се виждаше кичур неестествено черна коса, а безкраки и многокраки създания се плъзгаха и пълзяха през отвора зад част от виждащата се долна челюст. Стърчащият крив зъб не можеше да се сбърка, макар че плътта около него беше почерняла и подпухнала. Бързо върнах цялата пръст върху Ани Дойл, заслепен от сълзи.

Баба затропа на кухненския прозорец, крещеше през стъклото, че се мръква, че вечерята скоро ще е готова и трябва да се изкъпя и преоблека. Върнах градинските инструменти в бараката и влязох в къщата. Спрях за миг в трапезарията, за да отпия глътка бренди направо от гарафата. Качих се горе и взех душ. В шкафчето в банята беше шишето с валиума на мама. Дотогава не бях вземал, но знаех, че успокоява паниката й, затова доближих устни до крана на чешмата и глътнах едно хапче.

Не помня много от разговора на масата, знам само че се мъчех да остана буден, а баба коментираше колко съм мълчалив. Тя бърбореше за това-онова, а когато вече не можех да държа очите си отворени, каза, че може би изкопаването на езерцето ми е дошло в повече и на другия ден щяла и тя да ми помогне. Тогава се стегнах и настоях, че съм напълно способен да се справя сам и че ще продължа на другия ден след училище.

— Е, добре, щом си сигурен.

Легнах си веднага и спах по-добре, отколкото бях спал месеци наред, без сънища, докато будилникът не ме събуди за училище. Тогава ужасът ме обзе отново.

На закуска баба гледаше през кухненския прозорец.

— Мислех, че копаеш езерцето. Изглежда, че си го запълнил пак.

Измислих някаква глупост, че е трябвало да затисна гумената изолация, за да се слегне, преди да изкопая отново пръстта. Тя не изглеждаше убедена, но беше готова да приеме, че знам какво правя.

Бях като малко камъче, отнесено в морето от огромна бурна вълна и не можех да се обърна за помощ към никого. Училището онзи ден беше… Нямам представа. Хелън ме чакаше на автобусната спирка, когато часовете свършиха.

— Може ли да дойда у вас на вечеря? — попитах, опитвайки се да не допускам отчаянието да отекне в гласа ми.

— Ами баба ти?

— Майната й.

— Леле, Лар, какво е направила този път?

Хелън беше свикнала да й се оплаквам от баба.

— Нищо, просто искам да дойда у вас.

Тя го прие като комплимент, но всъщност това нямаше нищо общо с нея. Исках да бъда близо до нея, шумните й братя и майка й с дрезгавия глас. Исках да има приказки, разправии, музика, телевизия, врява и всичко, което може да ме разсейва. Не исках да се прибера и да погледна през кухненския прозорец.

Може би заради контраста онази вечер у Хелън беше една от най-приятните, които съм преживявал. Майка й се зарадва да ме види по своя проницателен начин: „О, Лар, я виж — изглеждаш чудесно, но си малко блед.“ Тя не възрази, когато с Хелън си отворихме кенчета бира на масата за вечеря, а аз открих, че ненаситният ми апетит се е върнал, докато тъпчех все повече храна в устата си.

— Мисля, че яде достатъчно — каза Хелън, когато обрах последните трохи от ябълковия пай с вилицата си.

Двамата се качихме горе „да учим“, опипвахме се несръчно и стигнах по-далеч с нея, отколкото всеки път след първото ни сношение, но не и докрай.

— Боже, тази вечер си настоятелен — каза тя, — но по-добре ще е да се прибираш. Почти единайсет часа е и баба ти ще прати полицията да те търси.

Когато се прибрах, баба беше бясна.

— Направих специална вечеря, защото утре си тръгвам, а ти дори не прояви приличието да ми се обадиш, че няма да се прибереш. Това показва пълна липса на уважение. Какво трябваше да си помисля? Предполагам, че си бил в къщата на онова момиче.

Извиних се. Трябваше да й се обадя, но знаех, че щеше да ми забрани да отида у Хелън в делнична вечер. Мама щеше да се прибере утре. Как щях да й кажа какво съм открил? Вече беше преживяла толкова много. Но накрая щеше да се наложи да й кажа. Проклинах баща си за това, което беше причинил не само на Ани Дойл, но и на нас. Какво щеше да стане с нас сега? Не вярвах, че мама ще успее да го преодолее.