Лиз Нюджънт
Стаено зло (7)

7.
Лилия

Предполагам, че накрая цялото напрежение се прехвърли върху Андрю. Отношенията ми с него бяха, меко казано, напрегнати. Бях свикнала аз да съм тази, за която се грижат, но сега го намирах да плаче под душа и понякога не проронваше дума дни наред. Престана изобщо да се вижда с хора, взе си болнични и не ставаше от леглото. Настоях да отиде на лекар, но той каза, че се боял, като си представял какво може да му кажат. Избягваше да се озовава близо до мен. Една вечер го открих в леглото на една от стаите за гости.

— Какво правиш?

— Вече не искам да спя в едно легло с теб.

— Но, скъпи, защо? Какво съм направила?

Изглеждаше ужасно изтощен.

— Нищо. Ти се справи с всичко наистина много добре. Измъчва ме това, че успя.

Пропуснах намека му.

— Върни се в нашата стая. Лорънс ще се разстрои, ако реши, че сме се скарали. А ние не се караме, нали, скъпи?

Той ми позволи да го заведа до нашето легло. Предложих му едно от моите успокоителни, но той отказа с думите:

— Ти и твоите хапчета.

Целунах го нежно по устата, но той извърна глава, неспособен да ми отвърне. Надявах се настроението му скоро да се оправи. Освен всичко друго беше и досадно.

Трябваше да го приема по-сериозно. Бедният ми съпруг физически беше остарял за месец с десет години, движенията му бяха забавени и започна да се тътри като старец. Трябваше да осъзная, че напрежението от пазенето на нашата тайна плюс финансовите ни проблеми ще му дойде в повече, но сега, когато поглеждам назад, много съжалявам, че рождените дни на Лорънс и Коледа бяха съсипани завинаги. Двайсет и пети декември никога няма да бъде хубав ден за нас.

След вечеря с Андрю стояхме в кухнята и разтребвахме. Той мърмореше за пълнотата на Лорънс и недодяланата му приятелка. Изказа се доста жестоко за близостта им. И аз не я харесвах, но интуицията ми подсказваше, че това е нещо мимолетно. Майката на Хелън беше Анджела Д’Арси — видна поетеса, тъй че като обществено положение тя беше почти приемлива, но Андрю, който напоследък беше много раздразнителен, каза: „Какво изобщо вижда тя у него?“

В този миг видях Лорънс. Стоеше на вратата на кухнята и беше чул цялата тирада на Андрю. На вечеря му бяхме позволили да пийне малко вино, за да отпразнуваме факта, че става на осемнайсет години, но не мисля, че пиенето му понасяше, защото изражението му беше агресивно и враждебно, когато погледна към Андрю — сякаш го презираше.

— Има и по-лоши неща от това да си дебел — каза Лорънс безочливо.

— Скъпи, моля те, да не се караме — казах аз, опитвайки се да сключа примирие, но Андрю не ми обърна внимание.

— Какво искаш да кажеш?

— Нищо — отвърна Лорънс намусено.

— Съжалявам, че ме чу да казвам тези неща. Знам, че не съм много… Напоследък…

Лорънс рязко излезе от стаята и тръшна вратата зад себе си, без да даде на баща си възможност да се извини.

Андрю се обърна към мен.

— Той знае.

— Не бъди глупав, скъпи. Нищо не знае.

— Но начинът, по който ме гледа… Сякаш не иска да стои в една стая с мен…

Прекъснах го. Бях решена да не допусна мъртвото момиче да ни съсипе Коледата.

— Не говорим за това. А ти трябва да поговориш с Лорънс. Нека разбере, че наистина го обичаш.

— За бога, Лидия, разбира се, че го обичам, но не възнамерявам да го задушавам като теб. Той е на осемнайсет. До края на другото лято ще се е изнесъл от къщи.

— Не говори така. Може да живее тук, колкото иска.

— На негово място щях да излетя оттук като куршум. Ти го глезиш като малко момченце. Трябва да го оставиш на спокойствие.

— Можеше да го оставя, ако ти не беше съсипал плана ни, като уби онова момиче — прошепнах.

— Значи сега можем да говорим за това, така ли? Когато на теб ти е удобно? Името й беше Ани.

Гневът на Андрю пламна. Знаех, че е най-добре да мълча. В такова настроение той не търпеше прекъсвания.

— Държиш се така, сякаш нищо не се е случило, а аз живея в кошмар, боя се от всяко почукване на вратата. Уредила си всичко. Ако нещо стане, аз ще отида в затвора, а ти и Лорънс ще заминете и ще си живеете много хубаво без мен. Имаш ли представа как се отнасят с един съдия, озовал се в затвора? — прошепна той гневно.

Преместих чашата и гарафата по-далеч от него, защото беше достатъчно ядосан, за да счупи нещо, но той не забеляза.

— Обичала ли си ме някога, както те обичам аз? Истински? Всъщност харесвах Ани. Ти поиска да е тя, помниш ли? Не ми пречеше, че е грозна, защото така те предавах по-малко. Беше различна, разбира се, но мила и забавна…

Сложих ръце върху ушите си, но продължавах да го чувам.

— Само че винаги съм обичал само теб и сега трябва да гледам всеки ден шибания й гроб от кухненския прозорец! Направих всичко заради теб…

Исках да му направя забележка за езика, но той вдигна предупредително ръка:

— Не, ти не ме помоли да я убия, но не спираше да ми натякваш: „Не я оставяй да ни прави на глупаци.“ „Вземи си парите от нея.“ „Не биваше да й се доверяваш“. „Защо й повярва?“ И това продължи, докато напрежението стана непоносимо. Когато Ани заплаши да ме изнудва, превъртях. А тя беше човешко същество. Аз съм на ръба, Лидия, не разбираш ли?

Той се хвана за гърдите и аз помислих, че прекалено драматизира, но после видях, че отчаяно се опитва да си поеме дъх. Гледах с ужас как се опитва да се подпре на масата. Посегнах да го задържа и той сграбчи ръката ми.

— Какво е това? Какво става? — попитах идиотски, защото всеки глупак би разбрал, че получава някакъв пристъп.

Той се свлече надолу, а аз се опитах да го задържа. Очите му бяха отворени — отчаяни и молещи. Вече не можеше да говори, но разбирах, че ме моли да му помогна. Посегнах да разкопчая яката му, но той беше съблякъл костюма след литургията и носеше риза с разтворена яка без вратовръзка. Опитах се да го задържа, но беше прекалено тежък. Изплъзна се от ръцете ми към масата, избутвайки пуйката от подноса за сервиране и падна по лице върху плота с коса в пуешката мазнина.

Погледнах към пуйката, която беше паднала от края на масата и се беше търколила по леко наклонения под до прага на вратата. Бях поръчала голяма пуйка, макар че бяхме само трима. Татко винаги казваше, че малката пуйка изглежда неприятно и че можем да си правим сандвичи и яхния от остатъците. Всички тези мисли за пуйката и по колко много начини мога да я приготвям, минаваха през главата ми, докато съпругът ми умираше пред мен. Стоях замръзнала през тези десет секунди, когато той се бореше да си поеме дъх, докато накрая спря да се движи. Отместих поглед от него, отново към пуйката на пода, опитвайки се да повярвам на това, което виждах. После го разтърсих. Обърнах го и вдъхнах в устата му, но нищо не помогна. Изкрещях на Лорънс. Той дойде веднага и моментално разбра какво става. Горкото ми смело момче.

Без да каже и дума, Лорънс вдигна пуйката и я хвърли в коша, отказвайки се от сандвичите и яхниите. Отиде до антрето, за да се обади за линейка и се върна с пълна чаша бренди за мен. Избърса пода, после внимателно сложи Андрю долу и подложи една от кухненските възглавнички под главата му. Изтри мазнината от бузата и косата му с кърпа. Исках да затворя очите му, но в празния му поглед имаше някаква невинност и аз исках Лорънс да я види. Той отиде да се обади на брата на Андрю, Фин, който щеше да предаде новината на майка им Елинор.

Може би защото беше Коледа, линейката дойде едва след час, а може би беше защото Лорънс им беше казал, че Андрю е вече мъртъв и няма защо да бързат. Елинор, Фин и жена му Роузи вече бяха дошли. Фин беше шокиран от смъртта на по-малкия си брат, но се държеше стоически. Не бяха близки.

Роузи се развихри — въртеше телефони и пълнеше чаши, докато Елинор плачеше без глас в кожения фотьойл на Андрю. Беше ми неприятно, че седи там. Андрю беше нейното дете. С Елинор обикновено се търпяхме една друга, но тя никога не се постара да не ме напада. Ролята й на семеен матриарх й даваше право да говори каквото си иска, а това обикновено означаваше да критикува. Никога не се въздържаше да коментира теглото на Лорънс. Обикновено Андрю я посещаваше сам, а когато тя ни идваше на гости, аз се въздържах от всякакви намеси и си прехапвах езика. Колкото и да скърбяхме в този тъжен ден, ние не се опитахме да се утешим една друга.

Мисля, че след това изпаднах в шок. Фин и Лорънс намериха хапчетата ми и ми ги дадоха. Сложиха ме в леглото и аз се събудих след часове, крещейки за Андрю. Лорънс дойде и седна при мен, разтриваше ръката ми, уверяваше ме, че всичко ще бъде наред и че сега той ще се грижи за мен. Болката от тази загуба беше много по-силна, отколкото от всички помитания.

През няколкото дни преди погребението останах в леглото, оставяйки на Фин, Роузи и сина ми да уредят всичко. Живеех в мъгла от транквиланти. Имаше някаква суматоха около дрехите, с които трябваше да погребат Андрю. Лорънс беше избрал любимите панталони на Андрю от рипсено кадифе в цвят на горчица и тъмночервена жилетка и Елинор беше ужасена, че няма да е в най-хубавия си костюм. На мен ми беше все едно.

Погребението премина без намеса от моя страна. Чувствах се като под водата в басейн и сякаш всичко ставаше над главата ми, над повърхността. Гледах, възприемах, но не можех да участвам. Стоях сред опечалените, стисках ръце на стотици хора — политици, репортери, съдии и адвокати. Лорънс стоеше до мен, подкрепяше ме и ми подаваше хартиени кърпички. Чувствата ми изригнаха, докато гледах как Лорънс носи ковчега с трупа на баща си. Започнах да крещя и всички с ужас се отдръпнаха от мен, докато накрая Роузи и един от синовете й не ме изведоха и не ме качиха в чакащия черен мерцедес. Тя намери някакви хапчета в чантата ми и аз с радост ги глътнах. Елинор се качи в колата и ми каза, че трябва да се държа достойно. Исках да я шамаросам, но хапчетата започнаха да действат, затова погледнах през прозореца към пътя за гробището и видях хора, които носеха пазарни чанти, чакаха на автобусни спирки, бъбреха си през живите плетове, сякаш нищо не се беше случило. Когато ковчегът беше спуснат в земята, Лорънс стисна ръката ми.

Когато се върнахме в „Авалон“, Роузи и челядта й поднесоха сандвичи на петдесетината души, които обикаляха из стаите за прием. Разпознах две-три от жените, с които бяхме излизали преди много време, и се зачудих кой ги е поканил. Съпругите на бившите колеги на Андрю напълниха фризера с глупави безполезни ястия и пайове, всички надлежно надписани. Чудеха се на просторния ни дом. Няколко момчета от старото училище на Лорънс дойдоха, онова момиче Хелън също беше тук и увисваше на ръката на сина ми при всяка възможност, но той се грижеше за мен. Съсухрен свещеник пожела да се молим заедно, но аз не можех да издържа да стоя в една стая с него и Лорънс го заведе при Елинор, която беше по-благоразположена към съболезнованията му.

След смъртта на Андрю открих, че е невъзможно да изляза от мъглата. Повечето дни прекарвах в леглото, а когато слезех долу, се взирах в телевизора, опитвайки се да пренебрегна празния фотьойл до мен. Не можех да престана да плача. Лорънс ми носеше храна на поднос и ме хранеше като бебе, а аз ядях механично, без да усещам вкус.

Когато свекърва ми, Фин и приятелите на Андрю се обаждаха да разберат как съм, аз не отивах на телефона, а молех Лорънс да им предава съобщения. Оставих съболезнователните картички да се трупат, без да ги отварям. Гълтах успокоителни, за да блокирам болката — те наистина помагаха и спираха нарастващата паника, която заплашваше да ме удави. Бях на 48 години. Сега имах само Лорънс — моят син, който растеше твърде бързо. И бях ужасена, че той може би няма да иска да бъде мое дете още дълго.

* * *

След като Лорънс се роди, имах девет помятания. Всяко едно от тях ме опустоши — болката, загубата и накрая страхът. Износих едно дете цели четири месеца и вярвахме, че сме успели. Дотогава не бях задържала ембрион повече от десет седмици. Беше слънчевото лято на 1977 г. Празнувахме с вечеря в любимия ни ресторант — Андрю, Лорънс и аз. И точно след като отнесоха чиниите ни, усетих ужасното и познато разкъсване в утробата си и се превих в агония. След секунди потоци кръв се изляха върху тапицирания с кадифе стол под мен. Андрю бързо разбра какво става и ме занесе до колата, оставяйки късчета от вътрешностите ми върху плюшения им килим. 14-годишният Лорънс беше пребледнял и плачеше, но дори той разбра.

— Бебето ли е, мамо?

Обикновено след помятанията ми трябваха седмица-две, за да се върна от мъртвото място, което обитавах с изгубените си зародиши, но този път трая много по-дълго.

Лекарите с нищо не можеха да ми помогнат. Три различни агенции за осиновяване ни отхвърлиха. Реших, че всичко е въпрос на щедро дарение, но имаше всякакви интервюта, където с Андрю ни въртяха на шиш поотделно, а после заедно. Въпросите бяха ужасно натрапчиви. Казах на Андрю да използва положението си, но и това не помогна с нищо. Той използва всичките си връзки и макар че първите две агенции не ни бяха изложили причините да не ни дадат дете, третата ни изпрати писмен доклад. Пишеха, че не съм се справила добре с проблемите от детството си и заявяваха със съжаление, че може би няма да бъда в състояние да задоволя нуждите на още едно дете. Казваха, че е странно, че нямам близки приятели и че рядко излизам от дома си. Когато получих този доклад по пощата, отидох направо в агенцията и крещях на жената на рецепцията, докато тя не повика охраната. Андрю дойде да ме прибере и след това настоя да не се обръщаме към други агенции.

 

 

Не се отказахме да създадем свое дете, затова изготвихме плана, съгласно който онова момиче трябваше да забременее от Андрю, а после той да й плати за детето. Негова задача беше да намери младо и здраво момиче, достатъчно бедно, за да се съгласи. Планът беше, щом забременее, той да я посещава веднъж месечно и да й плаща 200 паунда за всеки месец от бременността и 500 паунда, когато бебето се роди. Това бяха много пари за бедно момиче. Бяха много пари и за нас. Макар че идеята беше практична, трябваше да моля Андрю да я осъществим. Трябваше да го умолявам.

— Не заслужава ли Лорънс да има брат или сестра? Ще му кажем, че сме убедили някоя агенция за осиновяване.

— Ако някога излезе наяве, ще бъдем опозорени — каза той.

Казах му, че никой няма да повярва, че сме направили подобно нещо. Той пак не беше съгласен.

— Не можем да си го позволим.

Продадох картината на Мейни Джелет^[1], за която татко беше казал, че някой ден ще струва нещо. Винаги съм я смятала за ужасна, но се оказа, че татко е бил прав за цената й. Андрю продължи да възразява.

— Откъде да знам, че мога да вярвам на момиче, което би се съгласило на това?

Иска ми се да се бях замислила повече по въпроса за доверието. Андрю не можеше да я заведе при лекар за установяване за бременност. Беше твърде известен. Той предложи аз да се занимавам с нея, щом тя забременее, но това беше изключено. Аз не знаех как да говоря с такива хора. Той ги виждаше всеки ден в съдилищата — наричаше ги „утайката на обществото“. Съгласи се едва след като гладувах в продължение на една седмица. Но планът беше чисто теоретичен, докато не успяхме да открием подходящата жена. Това беше дълъг процес. Не беше нещо, което можехме да потърсим в юридическата библиотека. Не можехме да помолим никого за препоръки. Андрю беше правил опити за сближаване с няколко жени, но казваше, че те или се отдръпвали, когато ги поканел на вечеря, или искали да започнат връзка с него. А и не били подходящи — от средната класа или твърде възрастни.

И изведнъж една вечер ми разказа за някаква млада жена, която хванал да му краде портфейла, докато си купувал вестник от будката следобеда. Тя го помолила да я пусне, казала, че ще направи всичко, което иска. Плакала и го умолявала. Казала, че парите й трябват, за да купи лекарство на болната си сестричка. Той се съжалил над нея, дал й пет паунда и я закарал до дома й.

— Повярва ли й? — попитах го.

— Не, но изглеждаше отчаяна.

Когато каза „отчаяна“, всичко си дойде на мястото.

— На каква възраст е? Здрава ли изглежда?

Андрю веднага разбра защо го питам и поклати глава.

— Моля те, Лидия, знам накъде биеш и това не ми харесва.

— Клатиш глава, защото не е здрава ли?

— Не, тя е млада и здрава, но…

— Знае ли кой си?

— Не.

— Мислиш ли, че живее там, където си я закарал?

— Съмнявам се, освен ако живее над кръчмата „Викингът“.

— Трябва да я намериш. Прилича ми на идеалната кандидатка.

Той възрази. Каза, че не искал майката на детето му да е крадла.

— Аз ще бъда майка на детето. Намери я.

 

 

Той я намери доста лесно след няколко седмици. Излизала от „Викингът“. Помолил я да се качи в колата и тя се подчинила.

Планът беше идеален, но както се оказа, Ани Дойл беше наркоманка и проститутка със заешка устна, която спа четири пъти с мъжа ми и после заяви, че е бременна. Но искаше повече пари, отколкото той предлагаше. 300 паунда на месец и 600, когато бебето се роди. След пет месеца и похарчени 1500 паунда той призна, че нямало и следа от бременност. Момичето не искаше или не можеше да представи документ, че е бременно. Затова го принудих да говори с нея онази вечер и, разбира се, тъпата малка крадла си признала, че изобщо не е бременна и му казала, че ще отиде във вестниците с историята как съдия от върховния съд й е платил за секс и се опитва да купи детето й. Беше напълно безсрамна. Не можех да повярвам, че е толкова непочтена и толкова жестока, но тогава не знаех, че е проститутка, пристрастена към хероина. Разбрах едва след като умря. След това прочетох, че почти всички проститутки са пристрастени към хероина, а наркоманите са способни на всичко.

Не получих бебето, което толкова исках, а напрежението от всичко станало уби Андрю. Ани Дойл беше изцяло виновна за това.