Лиз Нюджънт
Стаено зло (6)

6.
Карън

След като татко съобщи на полицията за изчезването на Ани, очаквахме новини до ден-два, но не стана точно така. Отидохме в управлението в петък вечер, 21 ноември. Детектив Муни сякаш прие сериозно загрижеността ни. Дадохме му описание на дрехите, които липсваха от гардероба й.

— Има ли някакви особени белези? — попита той.

Посочих устата й на снимката.

— И носи гривна за идентификация, която не сваля.

— Значи на гривната пише името й?

— Не, пише „Марни“.

— Тази Марни нейна приятелка ли е?

Татко ме изгледа свирепо.

— Няма значение. Марни е нейна позната. Името няма значение.

Знаех, че на другия ден са разпитали момичетата, които живееха в къщата с Ани. Отидох в „Кларкс Арт Съплайс“ да питам дали сестра ми е купила комплект за рисуване предишната събота. На онази снимка Ани беше доста пияна, но тя беше най-хубавата, с която разполагахме. Беше направена преди година на тържеството по случай петдесетия рожден ден на чичо. На всички други снимки тя беше сложила ръка пред устата си, скривайки най-отличителния си белег и полицаите ги бяха отхвърлили. Знаех, че Ани ще се ядоса, задето показваме снимката, която се беше опитала да скъса.

— Приличам на шибан мутант! — беше казала тя.

Момичето в магазина за художествени материали помнеше, че Ани отишла там преди седмици, огледала комплекта за рисуване и казала, че ще се върне да го купи. Продавачката й предложила да остави депозит, но тя казала, че ще донесе пълната сума. Не беше изненадващо, че не се беше върнала. Ядосах се на себе си, че се бях надявала да го е направила.

Чудех се дали не е отишла в Лондон за аборт. Ако е била бременна, не би рискувала да я върнат отново в „Сейнт Джоузеф“. Но ако беше отишла да прави аборт, щеше да вземе багаж и сигурно вече щеше да се е върнала. Отчаяна, прекарах сутринта в телефониране на всички болници в Дъблин. Не беше регистрирана никъде, нито бяха виждали някой, който да прилича на нея. Детектив Муни ми каза, че е направил същото със същия резултат.

Мама прекарваше цялото си време в църквата, да се моли за завръщането на Ани, но ние с Деси си взехме отпуск, за да я търсим. Говорихме с посетителите на „Викингът“. Реших, че е по-вероятно да разговарят с мен, отколкото с майка ми. Познавахме някои от тях на вид. Всички познаваха Ани, усмихваха се, когато говореха за нея.

— Тя става същински демон, когато види „Джеймисън“ — каза барманът, който едва ли беше отказвал да вземе парите й.

И те се чудели къде е. Попитах дали някога е ходила там с гадже. Тогава една от „приятелките й“ се поколеба.

— С няколко — каза тя.

Деси се почувства неудобно и излезе от кръчмата.

Отидохме и при шефа й в агенцията за чистачки. Когато стигнахме, полицията вече беше говорила с него и той отказа да ни каже каквото и да било с думите, че вече е казал на полицаите всичко, което знае.

— Тя е истинско наказание — това беше всичко, което каза. — И без това щях да я уволня.

Три дни след като бяхме съобщили за изчезването на Ани, полицаите се свързали с хазяина й, точно преди да разчисти апартамента й. Разбрах, че бил ядосан и мърморел за неплатения наем. Претърсили навсякъде. Мисля, че тогава започнаха да проявяват по-различен интерес към Ани.

В сряда, 26 ноември, старши детектив О’Тул телефонира и ни повика в управлението — мама, татко и мен. Всички въздъхнахме с облекчение. Убеждавахме се един друг, че са я намерили.

В управлението детектив Муни ни заведе в малка стая без прозорци. В нея имаше само два стола и някой отиде за още три, за да можем и ние с татко да седнем. Искаха всички да седнем, преди да говорим. Тогава мама се изнерви и стисна броеницата.

— Защо е цялата тази драма? Не може ли просто да ни кажете къде е?

Старши детектив О’Тул беше човекът, с когото бяхме поддържали връзка по телефона през последните дни, но никой от нас не го беше виждал. Беше над трийсетте, доста набит, и имаше порязване от бръснене на брадичката и точно под лявото ухо. Отбелязвах тези дреболии, за да се отвлека от предстоящите новини, за които вече бях сигурна, че са лоши. Осъзнах, че ако новините за Ани бяха добри, щяха да ни ги съобщят по телефона. Муни седна до старши детектив О’Тул от едната страна на масата, а ние тримата — от другата. Масата беше стара и очукана, голяма колкото учителско бюро. Изглеждаше сякаш е била дълбана с джобни ножчета и беше украсена с надраскани голи до кръста жени и надписи като „Мамка им на свинете!“ с писалки и маркери.

Детективът беше отворил пред себе си една папка. Не можех да видя какво пише вътре, но виждах снимката на Ани. Бяхме я разлепили навсякъде, където можехме — по стълбове и в магазини, в кръчми и пред църкви.

Старши детектив О’Тул се представи като Деклан и ни попита за малките имена. Мен изгледа доста продължително по начин, който ме накара да се чувствам леко неудобно.

— Видяхте ли ме снощи по телевизията? Ние приемаме това много сериозно.

Мама беше гледала интервюто и се държеше с него като с известна личност. Ние с татко го бяхме изпуснали, защото търсехме Ани.

— Честно казано, мислех, че ще получим по-добра реакция, но отсега трябва да ви кажа, че не сме намерили Ани.

Мама изхлипа. Напрежението подлудяваше всички ни.

— Но открихме някои неща, които не съм сигурен, че знаете.

Той ме погледна и попита:

— Знаеше ли, че сестра ти употребява хероин?

— Не е вярно. Обича да си пийва, но не би припарила до наркотици.

— Боже! — каза татко.

— Когато претърсихме апартамента й, открихме под матрака някои неща, които ни карат да мислим, че го е използвала редовно.

— Какви? — попита мама.

— Спринцовки, обвивки от фолио, турникет.

Бях шокирана. Знаех за пристрастените към хероина. Срещаха се и из нашия квартал. Всички бяха безнадеждни случаи, живееха на улицата и просеха за следващата си доза. Бях ги виждала с очите си. Ани не беше такава. Мама не каза нищо, а само тихо заплака.

— Тя не е такава — каза татко, — може да е проблемна, но е твърде умна, за да взема наркотици.

— Джери — каза О’Тул, без да обръща внимание на състоянието на майка ми, и снизходителният му тон не ми хареса, — знаеш ли, че Ани е била залавяна да краде в магазини три пъти през миналата година? Била е в съда. Последния път съдията й казал, че ако отново я изправят пред него, ще я затвори. Не е водела почтен живот.

Татко замълча, но аз бях шокирана и разгневена.

— Защо го казвате? Ани не е крадла! И нямаше пари за наркотици. Това не е вярно, а и да е така, къде е тя? Направихте ли нещо, за да я намерите?

Муни се втренчи в тавана — според мен от срам, но О’Тул продължи.

— Печелела е, като е продавала откраднати стоки на трето лице, а е имала и… — той се изкашля, но кашлицата му беше пресилена и фалшива — други източници.

Той се приведе, сложи длани върху масата и се обърна към мама.

— Полин, всички трябва да се успокоим. Признавам, че не знаем къде е, но изглежда е имала редовни господа… клиенти… през последните няколко месеца и те може би също са плащали за навика й.

Минаха няколко секунди, преди да осъзнаем какво ни беше казал. Мама още беше объркана, но татко скочи и с трясък запрати стола си назад.

— Да не казваш, че моята Ани е проститутка? Това ли казваш? Защото ще ти разбия муцуната, ако намекваш това.

Дръпнах татко за ръкава, а О’Тул скочи от стола си и избута Муни пред себе си. Муни мина зад татко, сложи успокояващо ръка на рамото му и тихо каза.

— Господине, просто разглеждаме фактите, за да ни помогнат да открием дъщеря ви.

Татко дишаше тежко, стиснал юмруци, после подръпна косата си.

— Татко, моля те, престани. Седни.

Той се свлече обратно на стола. О’Тул кимна на Муни, който застана като на пост до татко. Старшият детектив се приведе напред и каза тихо:

— Разбирам, че сте разстроени да го чуете, но проучихме миналото на Ани. Знаем, че е била две години в „Сейнт Джоузеф“. Ти си я пратил там, Джери.

Татко скри лицето си с ръце.

— Сега трябва да те питам нещо и искам хубаво да си помислиш, преди да ми отговориш. Мислиш ли, че е възможно Ани сама да е отнела живота си?

Аз нямах нужда да мисля по този въпрос.

— Изключено.

Беше ми минало през ума, но Ани беше оптимистично настроена последния четвъртък, когато я бях видяла. Беше оживена и се надяваше да получи пари отнякъде. Не беше оставила писмо. Не беше открито тяло. Ани не би ни причинила това. Макар че постоянно се караха с татко, между тях винаги е имало здрава връзка. Тя никога не би му го причинила. Мама и татко с готовност се съгласиха с мен.

— Не и нашата Ани — каза мама.

— Е, това е нещо, което никога не може да се изключи напълно, а сега се радвам, че мога да продължа с разследването. Както може би предполагате, показването й в новините по телевизията засега не дава много плодове. Но аз познавам няколко души от пресата, които може би ще се заинтересуват от човешката страна на историята. Готови ли сте да разговаряте с тях следобед, ако се съгласят да дойдат в участъка?

Личеше си, че този въпрос вълнува О’Тул.

— Само аз ли? — попита татко.

— Всички — старши детективът кимна към мен. — Не вреди да покажат и някое хубавичко лице — намигна ми той. Бях отвратена.

— И аз да им кажа, че моята Ани е наркоманка и проститутка?

— Разбира се, няма нужда да разкривате по-неприятните подробности. Говоря само за отправяне на публичен призив към дъщеря ви да се прибере. Нямаме доказателства, че й се е случило нещастие, но тя може да е в компанията на… Да кажем, неприятни типове. Просто вие тримата ще поговорите с няколко репортери — нищо особено. Никаква част от другата… информация няма да им бъде съобщена.

Детектив Муни погледна мрачно татко.

— Мисля, че това е най-добрият шанс да я намерите, Джери.

Започнахме да спорим. Мама искаше да го направим, но татко се колебаеше. Скараха се жестоко пред О’Тул, а аз бях по средата.

— Ти винаги си се срамувал от нея — каза мама на татко.

— Можеш ли да ме виниш, Полин? Едва ли ще тръгна да се хваля с дъщеря курва и наркоманка.

— Значи ще си доволен, ако лежи мъртва на някоя улица, така ли? Ще си доволен, ако никога вече не я видиш?

— Не! Не казвам това. Тревожа се какво ще стане другия път, когато тя изчезне, за да се запие. Тревожа се до смърт, ако искаш да знаеш.

— Тя е твоя плът и кръв. Трябва да я намерим.

— Съгласна съм с майка. Ами ако е в беда? Не е в запой. Ако хората, при които се е озовала, знаят, че полицията я търси, може би ще я върнат у дома.

— Дори не знаем дали не е заминала някъде…

— Знаем, татко. Всичките й вещи си бяха на място. Не би заминала, без да ги вземе.

Следобед се върнахме в участъка. Деси дойде с нас, макар че седна най-отзад. Бях му казала за наркотиците и проституцията. Той беше безкрайно потресен.

— Боже — каза, — не съм знаел, че е чак толкова лоша — после стисна здраво ръката на татко, сякаш бяхме на погребение. — Съжалявам за неприятностите ви.

Татко го изгледа свирепо. Той още не беше доволен, че ще се срещнем с репортерите, а мама беше много нервна. О’Тул каза:

— Не се притеснявайте, ако не издържите и се разплачете, когато говорите за Ани.

Помислих си, че това е странно, сякаш почти намекваше, че трябва да плачем.

Детектив Муни ни каза:

— Просто бъдете искрени, кажете на Ани, че искате да се върне у дома.

Татко каза:

— Аз искам да се върне у дома — сякаш полицаят го предизвикваше.

— Спокойно, татко — казах аз.

Заведоха ни в по-голяма стая с маса за конференции и ние седнахме от едната й страна с О’Тул. Не можех да го наричам Деклан. Забелязах, че се е подстригал. Предположих, че пет пари не дава за Ани, а само иска да се появи във вестниците. Беше толкова самодоволен, когато казваше, че са го показали по телевизията. Когато един фотограф поиска да ни снима, О’Тул скочи и застана между нас, разперил ръце като Христос на картина за Тайната вечеря. Няколко мъже драскаха в тетрадки и щракаха с фотоапаратите си, докато мама и татко говореха за Ани. О’Тул ме погледна многозначително, подканвайки ме да кажа нещо, но аз стоях със сведена глава и мълчах. Не исках да плача пред непознати.

Имах информация, която не бях споделила с родителите си; щеше да ги наскърби прекалено много. Преди пресконференцията О’Тул ме дръпна настрани.

Прегърна ме през раменете, уж за да ме успокои, но аз се задушавах от миризмата на твърде силния му афтършейв.

— Карън — каза той, — мога ли да направя нещо? Не ми е приятно да гледам как страдаш.

— Не разполагате ли със следи, които да ви дават някакви идеи къде може да е отишла? Нещо, което да подсказва какво може да й се е случило?

— Боя се, че не, но открихме сводника й. Той е на мнение, че сама си е намирала клиенти през последните няколко месеца. Не на улицата, както е правела преди, но изглежда е имала пари за хероин. Понякога е по-добре момичетата да имат сводник, защото той им предлага някаква защита.

— И арестувахте ли го?

О’Тул придоби объркан вид.

— За какво?

— За това, че е сводник! Това не е ли незаконно?

Той искрено ми се присмя.

— Хубаво момиче като теб не бива да се разстройва. Сводниците са ни полезни по други начини.

Отвърнах жлъчно:

— Сигурна съм.

Той ме освободи от хватката си.

— Аз съм на твоя страна. И на твое място не бих хапал ръката, която ме храни.

Бях шокирана от заплашителния му тон. Ако не играех по свирката му, нямаше да ни помогне.

— Съжалявам, просто… Тревожа се… Ние с Ани бяхме близки.

— Сигурно те боли, че е имала тайни от теб — той порови из бюрото си и извади тетрадка от онези, които използвахме в училище.

— Намерихме това заедно със спринцовките под матрака. На нас не ни е от полза, но може би ти ще искаш да я задържиш.

Посегнах да я взема, но той я отдръпна.

— Какво ще кажеш?

— Благодаря, старши детектив — усмихнах му се сладко.

— Деклан.

— Деклан.

— Не я бива много в писането. Ходила ли е изобщо на училище?

Опитах се да скрия гнева си.

— Тук са описани доста големи суми. Не знаем за какво става дума. Ако успееш да разбереш, кажи ни. Проститутка не може да спечели толкова пари. Цената в момента е десет паунда за секс по пълна програма — добави той.

Предполагаше, че тя може би е предлагала „много специални услуги“ срещу сумите, записани в тетрадката. Трябваха ми няколко секунди, за да разбера накъде бие. Помислих си за сестра си, с която бях делила стаята през детството си. Още се опитвах да осъзная факта, че може да е била проститутка. Той настоя, че адресите и телефонните номера са били проверени, но не са довели до нищо.

После записа и своя номер на парче хартия.

— Обади ми се по всяко време, когато ти се прииска да поговориш с някого.

— За Ани ли?

— За каквото и да било.

Веднага разпознах драскулките на Ани. Това беше нещо като дневник. Почеркът и правописът й бяха ужасни. Но всичко беше толкова… в неин стил, че когато прочетох съдържанието, ми призля. Беше ми неловко, че чета личния й дневник, но бях съкрушена от написаното в него. Започваше с писмо, датирано скоро след като се беше върнала от „Сейнт Джоузеф“ преди четири години.

Скъпа Марни,

Обзалагам се, чи те са ти дали ново име, но ти винаги ще бъдеш Марни за мен заради онзи филм, тя беше прикрасна в онзи филм и мисля, че и ти ще си прикрасна като нея, кугату пораснеш. Ти си найхубавото нещо, което съм виждала. Надявам се, че новото ти семейство се държи дубре е теб. Не ми казвът къде отиваш и аз не изках да те оставя, но те казаха, че ще ме зътворят там завинаги, ако не подпиша докоментите. Ще ми се да можех да остана и да те утнеса у дома с мен, но татко не се съгласи. Каза, че съм пузор за семейството. Не искам да съм пузор и за теб. Но скоро ще дойда да те търся. Иска ми се да знаех каде си, защото много ми липсва да те държа и да те гужкам. Сестра ми ме пита за теб, но аз не мога да кажа ништо, заштото съм лошата, която те остави, а сега искам да бях останала и да не те бяха отпратили. Съжалявам с цялото си сарце и обещавам, че щете намеря.

Къдрица от мека, пухкава и почти жълта коса беше залепена за страницата с тиксо.

Освен записките вътре имаше разни други неща като например билети за кино, залепени за страниците като в албум, различни телефонни номера, парични суми и неправилно изписани адреси на хотели. При последните вписвания от едната страна на страницата пишеше С., а от другата — 300 паунда. Не разбрах нищо повече от О’Тул.

 

 

След като репортерите публикуваха интервюто ни, започна да се стича информация. Ани била видяна в пет различни кръчми и два ресторанта в Дъблин, работела в кафене в Галуей, в хотел в Грейстоунс, в офис в Белфаст. Безброй хора мислеха, че са я видели. Детектив Муни ни държеше в течение, но дори той призна, че нямат ресурси да проверяват всяко обаждане. Не и както трябва. Ние с Деси сами проверихме много от тях. Взехме автобуса и обикаляхме по хотели, кръчми и магазини със снимката й, но беше вбесяващо. Изглежда, че някои от хората, които бяха „видели“ Ани, само искаха да бъдат част от оживлението, свързано с изчезването на човек. Историите им не бяха убедителни или приятелите им ги опровергаваха. Често това бяха просто хора със свои проблеми, които търсеха внимание. Всяка нова следа отначало ни радваше, но нито една не се оказа резултатна.

Седмица след първото интервю започна ваденето на мръсното бельо. Появиха се нови заглавия: „Изчезналата Ани пристрастена към хероина“ и „Тайната бременност на Ани Дойл“. Смътно се споменаваха мъже посетители и всеки, който имаше мозък, щеше да разбере за какво става дума.

Татко и мама бяха разстроени. С татко отидохме право при О’Тул.

— Откъде са разбрали? Казахте, че няма да им съобщавате тези неща.

О’Тул се престори на шокиран.

— Провеждаме разследване как е изтекла тази информация, Джери. Уверявам те, че и ние сме разстроени като вас.

Усетих, че детектив Муни е бесен. Пронизваше с поглед О’Тул. Беше ми ясно, че старшият детектив е разказал всичко. След пресконференцията го бях видяла да се шегува и да се смее с няколко репортери. Позира с тях пред фотографите. Бях сигурна, че не би се поколебал да разкрие всяка мръсна подробност, която биха му поискали. Може би им беше казал да изчакат една седмица, за да не могат да свържат статиите им с него.

За мен тонът на тези писания сякаш намекваше, че Ани е заслужавала това, което й се е случило, и че ако лежи мъртва в някоя канавка, няма кого да вини, освен себе си. Дори Деси беше разстроен от всичко написано.

— Сякаш тя няма значение — каза той.

След три седмици всичко секна. Нямаше следи, нямаше разследване. Постепенно името „Ани Дойл“ изчезна от заглавията. Предполагам, че никой не се интересуваше достатъчно от изчезването на човек като Ани, за да продължава търсенето. Ако беше лъскава богаташка без проблемна история, нямаше да се откажат толкова бързо.

Непрекъснато мислех за началото на дневника на Ани. Беше го писала преди четири години, но болката в писмото беше ясно доловима. Ами ако беше отишла в „Сейнт Джоузеф“ в Корк, за да разбере къде е детето й? Ако нещо й се беше случило в Корк?

Обадих се на О’Тул.

— Попитахте ли в „Сейнт Джоузеф“?

Той явно не разбираше за какво говоря.

— „Сейнт Джоузеф“ в Корк, където Ани беше принудена да остави бебето си.

— О, да, обадих се.

— И какво казаха?

— Нямаха никаква полезна информация.

— Но казаха ли, че е ходила там? Отишла ли е да търси детето си?

— Карън, всички тези тревоги не са полезни за хубаво момиче като теб. Трябва да оставиш разследването на нас. Правим всичко възможно.

— Какво например?

— Моля?

— Например днес. Какво правите днес?

Той замълча, преди да отговори:

— Знаеш ли, Карън, търпението е добродетел.

— Просто искам да знам какво правите, за да намерите сестра ми.

— Искаш ли да го обсъдим на питие?

Затворих.

Обадих се в „Сейнт Джоузеф“ в Корк. Не знаех с кого трябва да говоря. Институцията се ръководеше от монахини. Жената, която вдигна телефона, се представи като сестра Маргарет.

— Опитвам се да разбера дали сестра ми е идвала през последните пет седмици при вас. Казва се Ани Дойл.

— И защо да идва тук?

— Тя… роди при вас през 1975 година. Бебето се казва Марни. Имам датата на раждане, ако това ще помогне. Остана при вас до декември 1976 година, когато остави детето.

Дочух шумолене на хартия.

— Разбирам. Знаете ли какво е било името й в „Сейнт Джоузеф“?

— Не… Аз… Какво искате да кажете?

— Всички момичета, които идват тук, получават нови имена.

— Тя се казва Ани Дойл. Изчезна. Мислех, че полицията ви се е обаждала.

— Не помня такова нещо. Ако не можете да ми кажете тукашното й име, няма как да ви помогна.

— Чакайте, нямате ли архиви? Къде изпратихте детето й? Може да е отишла да го търси.

Последва дълга тишина.

— Не знам за кого говорите. Може би е заминала, защото я е било срам.

Срам?! Прехапах език.

— Много от момичетата в нейното положение заминават.

— Заминават? Къде?

— Просто заминават.

— Може ли да дойда да ви видя? Ще донеса снимка. Имаше я във вестниците. Полицията я издирва.

Не можех да прикрия отчаянието в гласа си.

— Ние не говорим с репортери. Освен това никой, който си тръгне оттук, не се връща доброволно.

Тази беше истинска кучка.

— Мога ли поне да разбера къде е бебето й? Може да е отишла да го потърси.

— Ако сестра ви е била тук две години и е оставила бебето си, явно й е било нужно време, за да размисли, но накрая е подписала документи за осиновяване. Местонахождението на детето й се пази в тайна и няма да се разкрие. Детето е било дадено на добро католическо семейство. Не мога да ви помогна. Дочуване.

 

 

Казах това, което бях открила, на родителите си. Мама плака. Татко също рухна, което не беше в негов стил.

— Не биваше да я пращам там. Можеше да я задържим тук. Нямаше да е първата на тази улица, родила копеле.

Мама му се нахвърли.

— Копеле? Това беше нашето внуче, моето и твоето. Тя можеше да е добре, ако я бяхме задържали у дома, но ти винаги си бил прекалено горд и това не ти носи нищо добро. Позволих ти да я биеш, позволих ти да я отпратиш, а сега мисля… Мисля, че е…

Тя не довърши изречението, но всички знаехме какво мисли. Върнах се в апартамента си. Не можех да го приема. Ани, голямата ми сестра? Хората казваха, че Ани привлича вниманието с изключителната си жизненост. Не беше възможно да е мъртва.

Мама и татко винаги са били задружни. Едва сега разбрах, че тя е искала да задържим Ани и бебето у дома. Тогава се появили пукнатините във връзката им. Когато отново отидох вкъщи, забелязах, че мама се е преместила в старата ми стая.

С Деси се бяхме сближили още повече. Той беше много мил и ми помагаше да лепя обявите в магазините и баровете близо до къщата, където беше живяла Ани и в сградите, които беше чистила. О’Тул се измъкваше с извинения и не връщаше обажданията на татко. Опитвах се да се самозалъгвам, че липсата на новини е добра новина.

Но около Коледа станаха шест седмици, откакто Ани беше изчезнала. Обадих се на О’Тул. На Бъдни вечер се срещнах с Деклан, както се бяхме уговорили, да пием по едно в бара на О’Нийл на Съфолк стрийт. Бях се опитала да уговоря среща в участъка, но той отказа и настоя да пийнем по нещо.

— По-непринудено е, нали разбираш.

Знаех за какво намеква, но нямаше друг начин да говоря с него. Когато отидох, той вече беше пиян. Казах му, че монахинята в „Сейнт Джоузеф“ не си спомня някой от полицията да е разпитвал за сестра ми. Той дори не си даде труда да отрече. Само сви рамене и се усмихна неловко.

— Трябва да забравиш за нея. От тези тревоги ще получиш бръчки, а ти си красиво момиче.

— Какво? Не мога просто да я забравя.

— Да идем в апартамента ми, ще отворя бутилка водка и ще ти помогна да забравиш.

Той сложи ръка на бедрото ми. Знаех, че е мръсник, но не вярвах, че ще действа толкова явно.

— Не, благодаря — отвърнах и махнах ръката му, неспособна да скрия отвращението в гласа си. — Познаваш приятеля ми Деси.

— Не се дръж като ледената кралица. Ти си по-красива от сестра си. Можеш да вземаш повече.

Плиснах чашата с „Гинес“ в лицето му. Той скочи и докато бързо се измъквах от бара, изрева след мен:

— Тъпа шибана кучка! Тя е мъртва! Всички го знаят, освен теб!