Лиз Нюджънт
Стаено зло (5)

5.
Лорънс

Дразнех се, че казват „изчезнала“, сякаш Ани Дойл се беше стопила във въздуха, след като беше ясно, че й се е случило нещо лошо. Идеята, че баща ми е замесен в „изчезването“ на жена, би била напълно абсурдна преди онзи ден. Той беше уважаван човек, а ако човек четеше между редовете на „Сънди Уърлд“, разбираше, че тя е била наркоманка и проститутка. Той никога не беше имал извънбрачна връзка, поне доколкото ми беше известно, но бях сигурен, че знае нещо за това.

Първо излъга полицая, че си е бил вкъщи онази вечер, а после се опита да ме убеди, че си е бил легнал, но аз знаех, че не беше у дома, защото колата му я нямаше, когато се прибрах. Мама си беше легнала рано с една от нейните мигрени, а той се бе промъкнал по-късно. Това беше достатъчно подозрително, но когато прочетох за сребърната гривна във вестника, наистина се разтревожих. Съобщаваха подробно какво е носила Ани Дойл, когато е изчезнала.

Два дни преди това мама ме беше помолила да сменя торбата на прахосмукачката. Тя мразеше мръсната работа, затова татко или аз правехме това. Когато извадих торбата, нещо лъскаво беше пробило дупка в нея. Издухах прахта и видях тясна плочка, прикрепена към тънка метална верижка. Върху плочката пишеше „Марни“. Закопчалката беше изцапана с нещо червено. От другата страна на плочката нямаше верижка — явно беше половин гривна. Зачудих се коя ли е Марни и прибрах гривната в едно чекмедже в кухнята, защото реших, че е на майка ми. Помислих, че неволно я е засмукала с прахосмукачката, но забравих да й кажа.

След като прочетох последните новини за Ани Дойл, разбрах значението й и осъзнах, че мама никога не би носила подобна гривна. Мама носеше само златни бижута в старинен стил. Посребрената гривна би била твърде модерна и евтина за нея. Когато успях да хвана татко сам в кухнята, му показах гривната.

— Открих я в прахосмукачката. Не е на мама, нали?

— Дай ми я — това беше заповед. — Просто някакъв боклук.

Той я хвърли в коша и излезе бързо без никакво обяснение. Аз я извадих измежду обелките от картофи и мазните парчета, изрязани от месото на вечеря. Измих я на чешмата, увих я в салфетка и я прибрах в джоба си. Не знаех какво ще правя с нея, но знаех, че е доказателство за нещо. Тази мисъл ми беше неприятна, но ми се струваше важно да я запазя.

А после, няколко дни по-късно, се прибирах от училище и видях полицейска кола да спира пред портата ни. Дъхът ми секна. Дали бяха дошли да арестуват татко, или това беше просто едно от рутинните им посещения? Едър мъж излезе от колата, точно когато завих по алеята.

Познах го от новините по телевизията. Той разследваше изчезването. На задната седалка седеше друг мъж, а шофьорът беше униформен.

— Здрасти, синко. Аз съм старши детектив Деклан О’Тул, а този там — той посочи към задната седалка — е детектив Джеймс Муни. Тук ли живееш? — той посочи към къщата ни.

— Да.

Детектив Муни излезе от колата и застана зад О’Тул.

— И как се казваш?

— Лорънс Фицсаймънс.

— Вкъщи ли е баща ти?

— Не вярвам. Обикновено се прибира след шест.

Детектив Муни кимна и тръгна обратно към колата, но О’Тул му каза да почака. На лицето му играеше лукава усмивка. Той не ми харесваше.

— Значи ти си синът на съдия Фицсаймънс, а?

— Да.

Исках да затичам по алеята, но той сложи ръка на рамото ми, за да ме задържи.

— Доста едро момче си — опитваше се да се прави на мой приятел. Не отвърнах нищо. — Кажи ми нещо, Лорънс, помниш ли уикенда на 14 ноември, преди две седмици?

— Да, защо?

— Беше ли си у дома през онзи уикенд?

Питах се дали не трябва да поискам адвокат, но детективът се държеше много непринудено. Не записваше нищо. Въпреки всичко бях ужасен.

— В петък вечер бях на гости у приятелката си. Можете да я питате.

— Не се защитавай, синко. Не те обвинявам в нищо, това е просто рутинна проверка — беше много по-самоуверен от Муни, когото бях чул да разпитва татко. Беше… веселяк.

— Защо ме разпитвате за онзи уикенд?

Той пренебрегна въпроса ми.

— Сега ми кажи, късно ли се прибра онзи петък? По кое време си легна? Или не си си лягал? — той ме смушка и ми намигна, сякаш бяхме дуо комици.

— Бяха ми разрешили да се прибера най-късно в полунощ. Но се прибрах малко след единайсет.

— Вечерен час, а? И чакаха ли те мама и татко за пълен отчет? — той пак намигна.

— Да — казах аз.

— Сигурен ли си? И двамата ли?

— Да — стараех се гласът ми да не трепери, но не можех да контролирам червенината по бузата си. Лъжата излезе толкова лесно, че дори аз се изненадах.

— А баща ти излиза ли изобщо през онзи уикенд?

— Не. Всички си стояхме вкъщи.

— Каква страхотна памет имаш!

— Помня, защото си навехнах глезена и мама и татко си стояха вкъщи, за да ми подават разни неща.

— Чудесно, само това исках да знам, синко. Просто разпитвам хора от списъка. Мръсна работа, но някой трябва да я върши — той пак ми намигна и тръгна към колата си.

— Няма ли да влезете? — попитах аз и кимнах към „Авалон“.

— Няма нужда, няма нужда.

Детектив Муни, който досега беше мълчал, прошепна нещо настоятелно на ухото на О’Тул. О’Тул махна раздразнено с ръка, но каза:

— И още нещо, носи ли баща ти някога шапка? Мека шапка. — Той извади снимка на шапка от джоба си. — С такава форма — и я посочи с пръст.

Въздъхнах с облекчение.

— Не, никога. Той няма шапка.

О’Тул погледна Муни със самодоволно изражение.

— Добре, това е всичко, ще тръгваме.

— Но защо питате за онзи уикенд, за баща ми и за някаква шапка?

Той се почеса по носа.

— Текущо разследване, но сега няма защо да се тревожиш. Тръгвай!

Той натисна клаксона и те потеглиха.

Търсеха друг мъж — мъж, който носеше шапка. Не беше нужно да лъжа. Но татко беше виновен за нещо — може би беше излязъл онази нощ по друга причина. Почти с облекчение помислих, че може би има извънбрачна връзка и гривната е на любовницата му Марни. Никъде в статиите не се споменаваше името, изписано на гривната и човек би предположил, че ще е името на собственичката й — Ани. Тъй че Марни сигурно беше уличницата, с която се виждаше татко. Това беше по-добре от… онова, което беше станало с изчезналата проститутка, каквото и да бе то. Възелът в стомаха ми се отпусна.

Мама кроеше плат на масата в кухнята, когато влязох.

— Мамо — казах весело, когато влязох. — Татко не е заподозрян. Те търсят мъж с шапка!

Тя не вдигна поглед.

— За какво говориш, скъпи?

— Отвън имаше двама детективи, единият ме разпитва за онази нощ, за която разпитваха и татко, но те търсят мъж с шапка.

Тя се усмихна мило.

— Мили боже, полицай да те разпитва! Какво му каза?

— Казах му, че с татко сте били тук, когато съм се прибрал и че татко дори няма шапка.

Тя се разсмя.

— Това е нелепо — да разпитват ученик.

— Надявам се да го хванат.

— Кого?

— Мъжът с шапката!

Потърсих в хладилника сирене и отрязах две дебели филии хляб.

— Остави си място за вечеря — каза мама.

Как пък не. Бях облекчен, че повече нямаше нужда да мисля за това момиче. След като хвърлеха вестниците, аз ги вадех от боклука и изрязвах статиите за изчезналата жена. Беше необичайно, че напоследък татко купуваше всички вестници — включително онези, които твърдеше, че презира. В нашата къща обикновено не четяхме „Сънди Уърлд“. Отначало имаше само информация къде е видяна за последно, описание на облеклото й, но в по-късните статии се намекваше за долнопробния й начин на живот. Четях ги внимателно нощем, гледах кривозъбата й усмивка, безформената й устна и отчаяно се опитвах да отхвърля мисълта, че баща ми може да е замесен. Прерових бюрото в кабинета му, търсейки доказателства, че има любовница, но всъщност търсех връзка между него и Ани Дойл. Не знам какво очаквах да намеря. Снимка? Името й в папката с някое дело? Беше абсурдно и го знаех. Проститутките не дават нито разписки, нито визитни картички.

Бях сънувал кошмари, в които правех секс с Ани в някакво изкривено подобие на стаята на Хелън и други, в които я мушках яростно със сребърния нож за писма на татко, а после виждах лицето на мама и се събуждах облян в пот и изпълнен с чувство на вина. Сега бях свободен от всичко това.

Докато след два дена не забелязах празно място на рафта, където, откакто се помня, стоеше старата шапка на дядо. Попитах мама къде е.

— Мисля, че баща ти най-после я изхвърли — каза тя разсеяно и целият изживян страх и тревогата нахлуха отново в сърцето ми.

Нервно попитах татко дали е изхвърлил шапката.

— Защо искаш да знаеш? — беше първият му въпрос, преди да каже с треперещ глас, че не знае какво е станало с нея.

Знаех със сигурност, че лъже.

Не направих нищо с тази своя увереност. Плашех се от онова, което означаваше тя. Бях излъгал полицията и също можех да вляза в затвора. Какво беше направил той с жената? Знаех, че сме фалирали, но ако е искал да отвлече някого, не трябваше ли да избере някой богаташ? А и не ми се виждаше толкова отчаян. И къде бяха исканията за откуп? ИРА бяха отвлекли човек, но всички знаеха, че това е работа на ИРА, а и те бяха отвлекли богаташ — чуждестранен индустриалец. Баща ми не беше глупак. Това ме наведе на мисълта, че може би Ани Дойл е имала проблем с ИРА или някоя престъпна банда и татко й е дал пари, за да замине в чужбина под нова самоличност. Татко е помогнал на млада жена в беда. Не беше ли това по-вероятно? Но ако беше така, защо полицията не знаеше? Може би защото случаят е бил толкова деликатен, че само съдията можеше да знае. Опитвах се да вярвам в тази версия, защото колкото и невероятно да звучеше тя, алтернативите бяха твърде ужасни, за да ги обмислям.

 

 

През следващите седмици направих всичко възможно, за да не се виждам с Хелън, но тя ми звънеше редовно, уж за да се увери, че не съм казал за секса.

— Не искам да ме мислят за уличница.

Не й казах, че момчетата от класа ми я наричаха така, преди още да бяхме имали полово сношение.

И продължи:

— Това е нещо, което трябваше да отметна, разбираш ли? Исках да разбера защо е цялата врява.

Усещах разочарованието й. Предполагам, че ако беше решила да се отърве от девствеността си, едва ли бих бил първият й избор. И колкото и да беше неприятно това прозрение, си задавах въпроса дали други момчета са я отхвърляли, преди да избере мен. Но после се зачудих дали някое момче от моя клас би отказало секс с което и да било момиче. Явно все пак ме беше избрала. Горката Хелън.

— Съжалявам — казах й първата вечер, когато за пръв път говорихме по телефона след онази нощ.

— Боже, не, аз не съжалявам, не трябваше да… Аз просто… Да не говорим повече за това.

— Добре.

Настъпи пауза и после трябваше да попитам, защото държах да знам.

— Сега гадже ли си ми?

— Искаш ли да бъда?

Говореше недоверчиво. Какво трябваше да отговоря?

— Ами, предполагам…

— Чудесно, това е чудесно.

Гласът й прозвуча по-весело. Не знаех какво да кажа.

— Още ли си там?

— Да.

— Значи мога да те наричам мое гадже? И не е нужно да…

— Какво? Никога ли?

— Може би… Някой път, но не скоро… Става ли?

— Добре… Лека нощ.

— Ще се видим ли утре?

— Да, вероятно.

— Лека нощ.

Би трябвало да отпразнувам факта, че си имам гадже, дори да беше просто Хелън, но се боях да се доверя на някого. Ако изкажех страховете си, това щеше да ги оправдае и да ги материализира. Хелън стана досадна и натрапчива. Беше параноична и твърдеше, че я използвам само за секс. Кълнеше се, че ако кажа на някого, че сме го правили, ще разкаже на всички колко е малък пенисът ми и че дори да беше голям, шкембето ми пак щеше да го скрива. За по-добро първо гадже не можех и да мечтая.

Хелън идваше в „Авалон“, често неканена.

— Да му се не види! Колко голяма е шибаната ви къща! — каза тя, когато дойде за първи път.

Изшътках й и я помолих да се държи възпитано пред родителите ми. Тя си посъбра малко езика, но си личеше, че не й пука какво мислят хората за нея. Знаех, че не беше направила добро впечатление на мама и татко. Мама се държеше хладно и въздържано в нейно присъствие, поддържаше насила учтив разговор, а после излизаше от стаята. Веднъж татко хвана Хелън да си отсипва водка в малко шише от лимонада. Поех вината и казах, че идеята е била моя. В друг случай би се вбесил от подобно нещо, но тогава просто се отдалечи, мърморейки. Сигурен съм, че смяташе Хелън за луда тийнейджърка, но може би изпитваше облекчение, че си имам гадже. Доколкото знам, не каза на майка ми за водката. А на Хелън не й пукаше.

 

 

Коледната ваканция започна на деветнайсети декември. Не беше точно удоволствие да не съм на училище. От една страна, не държах да срещам мъчителите си, но от друга съдилищата бяха затворени и татко си беше повече у дома. Около него се изнервях. От вечерта, когато полицаят беше дошъл вкъщи, бях престанал да си пиша домашните и да преговарям. Изобщо не учех, обсебен от мисълта, че вероятно живея с лъжец и убиец.

Обмислях дали да не подправя бележките си. Доста ме биваше в това. В старото ми училище го правех за приятели, но в „Сейнт Мартин“ бързо предложих тази услуга, за да избегна побоите. Веднъж ме накараха да подправя банкнота от десет паунда, но после ме набиха, защото фалшификацията се оказа неуспешна, както ги бях предупредил. Реших да не лъжа за оценките, но се притеснявах как ще реагира баща ми.

Вече го бях разочаровал с това, че не бях спортна натура и не обичах нито ръгби, нито голф. Веднъж ме беше принудил да премина осемнайсет дупки на голф в неговата компания. Никога не съм знаел как да разговарям с него и не можех да пратя топката на повече от три метра. Тогава го изложих и пред приятеля му. Беше състезание на бащи и синове, несъмнено предложено от приятеля му, който членуваше в по-лъскав голф клуб от татковия. Синът му беше доста по-малък от мен, но аз се изложих, като припаднах на четвъртия начален удар и трябваше да бъда прибран с количка за голф и върнат в помещението на клуба. Когато проклетият Пади Кери извърши своето злодеяние, татко беше принуден да се откаже от членството в голф клуба, като заяви, че нямал време. Всяко зло за добро.

Но оценките ми винаги са били отлични. Последното, което бе необходимо на баща ми, беше още една причина да се вбесява. А и не бях сигурен дали щях да съумея да се овладея, ако това станеше. Мама щеше да се опита да омаловажи всичко и да изтъкне, че петиците и четворките също са добри оценки.

Връчих синия плик на баща ми още на първия ден от празниците, за да приключа с цялата история. Той го отвори разсеяно, докато аз чаках нервно, но след като прегледа написаното, изобщо не изглеждаше ядосан.

— Къде са шестиците? Отпуснал си се — каза той.

После мама го взе.

— Боже, Лорънс! — възкликна тя, след като прочете всичко. — Не е трагедия, скъпи, но какво е станало с теб? — и преди да успея да й отвърна, добави: — Заради онова момиче е. То те разсейва. Когато е край теб, нищо не вършиш.

— Тя се казва Хелън — промърморих.

— Не отговаряй на майка си! — изръмжа вероятният убиец/похитител, но после излезе от стаята и повече не каза нито дума по въпроса.

Мама ми чете конско, щяла да ме държи под око, за да се убеди, че ще наваксам пропуснатото през коледната ваканция.

— Разбира се, вината е моя. Беше ми ясно, че не е стока, още като чух за нея. Трябваше да прекратя това още тогава.

Успях да позвъня на Хелън и се опитах да й обясня, че трябва да караме малко по-полека.

— Я стига! — рече тя. — Ти мъж ли си или мишка?

Не й отговорих.

Мама се тревожеше, защото татко внезапно започна да изглежда стар и болен. Опитвах се да не мисля за това, но не можех да се успокоя. Мама каза, че трябва да бъдем внимателни с него и да се опитаме да не го натоварваме излишно. Довери ми, че имаме сериозни финансови проблеми, които той отказвал да обсъжда с нея. Съобразявах се с нейната загриженост, настоявах, че умалелият блейзър още ми става и няма смисъл да ми купуват нов за оставащите пет месеца до края на учебната година. Тя призна, че просто не можем да си купуваме онова, което ни е нужно.

Преди не бях виждал баща си да се поддава на преживявано напрежение. Стресът и депресията бяха слабости на майка ми. Когато той продължи да линее, осъзнах, че може би аз съм единственият, който знае причината за отпадането му.

 

 

Навърших осемнайсет години на Коледа. С Хелън си разменихме подаръците предишната вечер, когато тя дойде в „Авалон“. Каза, че съм бил лесен, защото трябвало да ми купи само един подарък за рождения ден и Коледа. Беше фланелка с надпис „Междузвездни войни“ (вече бяхме гледали „Империята отвръща на удара“), но не посмях да я премеря пред нея. Както очаквах, се оказа твърде малка. Аз й купих обици от парченца цветно стъкло. Тя каза, че били прекрасни, а и без друго смятала да си пробие ушите.

Опитвах се пак да си изпрося секс от Хелън, но тя каза, че е загубила интерес. Ръката ми почервеня от плясканията й. Това е моят траен спомен от Бъдни вечер онази година — аз я умолявам, а тя ме пляска.

Големият ден започна като нормален семеен празник. Хапнахме в трапезарията, а не в кухнята. Имаше ленена покривка и кристални чаши, а татко — за пръв път от… ами от „онзи случай“, се опита да бъде в добро настроение. Преструваше се на весел и радостен, чете същите тъпи шеги, които чувахме всяка година, от опаковките на коледните бисквити. Похвали храната и макар да виждах колко се дразни, не ми направи забележка, като видя колко си сипах. Реших да се възползвам от амнистията по случай рождения си ден и Коледа, и изядох цяла кутия бонбони. Никой от нашите не възрази.

Отворихме подаръците си. Между другите неща получих албума с най-големите хитове на Род Стюарт, който много исках. Бях купил на мама талисман за гривната. Правех го всяка година. Беше миниатюра на балерина. Мама е учила балет като млада и е можела да учи в Лондон като тийнейджърка, но отказала, защото се бояла, че ще й бъде мъчно за дома. Тя никога не ходеше на почивки. Не издържаше да бъде далече от „Авалон“ за повече от ден. На дванайсет години я бяха рисували в стила на Дега как се упражнява на станката и голямото платно в рамка от розово дърво висеше над камината. Тя още упражняваше балетни стъпки и всяка сутрин правеше упражнения за разтягане пред огледалото в стаята за танци. Хареса новия талисман, но аз бях сигурен, че ще е така. На татко подарих книгата Rumpole of the Bailey^[1]. Той харесваше сериала — все се оплакваше, че е нереалистичен, но никога не го пропускаше.

— Благодаря, синко, много мило.

Изглеждаше наистина трогнат и започнах да изпитвам нещичко към него и да се чудя дали пък нещата няма да се оправят. И тогава си помислих как ли минава Коледа в дома на Ани Дойл, представих си как майка й, баща й и сестра й гледат празното място на коледната трапеза. Знаех, че за тях празникът не е весел.

Татко искаше да подчертае, че ставам на осемнайсет години и произнесе хубава реч за това, че вече съм мъж и скоро ще тръгна по света, следвайки собствените си решения, но че той е сигурен, че ще се гордеят с мен. Мама не одобри онази част за тръгването ми по света, но ми наля малка чаша вино — първата ми законна чаша алкохол, а после ми даде допълнителен подарък, като подчерта, че е лично от нея. Приличаше на кутия за бижута, но когато отворих капака на панти, в нея имаше златен бръснач, поставен в кадифено ложе. Бил семейно наследство — на баща й.

Знаех, че за нея това е много важно и иска да е така и за мен, но баща ми не се удържа.

— За бога, Лидия, това е абсурдно! Лорънс още не се бръсне! — каза той подигравателно. — Той изостава в развитието си, нали, момче?

Беше вярно, че още не ми трябваше бръснач, но бях напълно развит във всяко друго отношение и много се изкушавах да му кажа, че съм правил секс. Мама набързо се опита да успокои ситуацията, но реферските й способности бяха почти нулеви.

— И да не му трябва сега, скоро ще му потрябва — каза тя бодро и стисна баща ми под лакътя.

Той се противи известно време, но накрая се измъкна с думите:

— Да, да, разбира се.

После закачливо ме тупна по рамото, по мъжки. Опитах се да не трепна — не заради болката, а заради неискреността.

— Наздраве! Честит рожден ден! — каза мама и всички се чукнахме.

Срещнах погледа на баща ми и усетих, че се опитва да разбере що за човек съм всъщност. Не сведох очи. Имаше миг на разбиране, в който усетих някаква искреност, а той видя сина си през пластовете плът. Но мигът отлетя, когато звънна телефонът. Мама отиде да се обади.

— Онова момиче е! — извика тя от коридора.

Долових тежката й въздишка.

Татко обърна очи към небето и каза раздразнено:

— Коледа е!

Сякаш имаше закон, че по Коледа не можеш да говориш по телефона.

— Имам рожден ден — напомних му.

Той се осъзна и ми се усмихна с разбиране. Отново усетих как стомахът ми се свива от тревога. Изглеждаше дяволски благ, но аз знаех истината.

Телефонното обаждане от Хелън беше кратко.

— Честит рожден ден! И Коледа! Какво ти подариха?

Изброих получените подаръци.

— Само това ли? Мислех, че ще получиш повече.

За Хелън голяма къща означаваше богатство и пилеене на пари. В действителност рядко е така.

Чувах как братята й крещят и каква силна попмузика се носи у тях.

— Мама е превъртяла и купи на Джей и Стиво барабани. Луда кучка!

Джей и Стиво бяха на шест и осем години. След това чувах само оглушителен шум от цимбали и как Хелън и още двама души реват: „Стига!“

Майка ми показа главата си през вратата и с поглед ми нареди: „Затваряй телефона!“ Разговорът, тъй или иначе, беше невъзможен, поне от страна на Хелън заради какофонията, тъй че се сбогувах с нея. Докато наближавах кухнята, чувах шума от разчистването на масата. Татко каза:

— Що за идиот може да звъни на Коледа?

— Андрю, и аз не я харесвам повече от теб, но за бога, не можеш ли да бъдеш мил с него поне един ден?! Има рожден ден все пак!

— Какво изобщо му харесва? Той е шишкав. И тя не е като картинка, но…

— Той е твой син! Не можеш ли…

Изкашлях се. Исках да знаят, че съм ги чул. И двамата се смутиха, а баща ми даже прояви приличието да се засрами. Дотогава не го бях чувал да изказва толкова директно мнението си за мен. Бях ядосан и не ме свърташе на едно място. Вбесяваше ме презрителното му, раздразнително и високомерно присъствие — застанал до кухненската мивка, той гледаше през прозореца, преструваше се, че Ани Дойл не е съществувала и му се искаше и мен да ме няма. Мразех го. Исках да умре.