Лиз Нюджънт
Стаено зло (4)

4.
Лидия

Единайсетте дни след смъртта на момичето бяха най-напрегнати — чакахме брадвата да удари. Купувахме всички вестници и слушахме всички новини, очаквайки съобщение за изчезването й, но нищо не се случи. Андрю ходеше на работа, аз правех упражненията си, ходех по магазините, готвех вечеря, грижех се за сина ни и за къщата, а от време на време се заключвах в спалнята си и си слагах аленото червило на мама. Бяха минали десетилетия, откакто го бях използвала и макар да беше напълно засъхнало, цветът му беше ярък, както винаги, и с малко крем „Понд’с“ успявах да го размекна и сложа върху устните си, за да погледна в огледалото и да видя как тя ме гледа.

Понякога се събуждах и се чудех дали смъртта на Ани не беше ужасен кошмар, но всяка вечер, когато Андрю се прибереше, един поглед върху все по-сивкавото му лице ми казваше, че не е било сън и че никога няма да се събудим. От прозореца на кухнята виждах прясно изкопания гроб. Бях помолила Андрю да посади растения, за да го покрием, и сега, в края на студения ноември, той се набиваше на очи с противоестественото си изобилие на цветове.

Все пак имах надежда.

— Никой не я търси — казах. — Може би никога няма да съобщят, че е изчезнала. Ако Лорънс изчезне, ще се обадим на полицията след няколко часа, нали?

— Ти ще се обадиш — каза Андрю. — Аз бих бил склонен да го оставя малко на спокойствие.

— Но… Това момиче… Явно никой не го е грижа за нея.

— Въпрос на време е да се вдигне тревога. Заблуждаваш се, ако си въобразяваш нещо друго.

 

 

Във вторник, 25 ноември, докато вечеряхме, на вратата се позвъни. Андрю отиде да отвори, а аз се заех с рязането на шунката. Чух началото на разговора и разбрах, че е дошъл полицай. Видях, че Лорънс слуша внимателно, затова затворих вратата и пуснах радиото, насилвайки се да остана спокойна.

Когато Андрю се върна на масата, видях, че лицето му беше пепеляво. Не посмях да го питам пред Лорънс какво е станало, вместо това заговорих за бойлера в сушилното помещение, който се нуждаеше от изолация. Той кимна рязко и се скри зад „Ивнинг Хералд“. Лорънс се взираше в ръцете на баща си. Големи ръце, по-загрубели, отколкото може да се очаква от ръцете на съдия. Андрю шумно прегъна вестника, за да приглади страниците и аз се стреснах за миг. После го остави.

— В колко часа се върна вечерта, когато беше на кино с приятелите си? — попита той Лорънс.

— Ами… Някъде преди полунощ. Ти каза, че мога да остана дотогава, нали? — каза Лорънс и забелязах, че бузите му поруменяха.

— Добре, добре, не съм те чул да влизаш. Бяхме дълбоко заспали, нали, Лидия?

Не знаех какво да кажа. Какво му беше казал полицаят? Дали все пак не ни бяха видели на плажа? Явно Андрю използваше Лорънс за алиби. Умен ход, но твърде очевиден.

— Предполагам — казах аз.

— Дълбоко заспали — повтори Андрю.

Лорънс изглеждаше объркан. Намигнах му, за да го уверя, че всичко е наред.

Но той не беше убеден.

— Какво искаше полицаят? — попита той.

— О, полицай ли беше? — попитах с непринуден тон. — Проблем ли има, Андрю? Нещо, свързано с някое дело?

Като съдия в Специалния криминален съд преди две години Андрю беше председател на процес срещу членове на ИРА. Дори беше станал обект на няколко завоалирани смъртни заплахи. Говорихме си да сложим караулка в началото на входната алея, да наемем пазач, но Андрю не искаше да го приеме.

— Отказвам да живея в крепост — каза той и аз се съгласих с него.

Началникът на полицията редовно се отбиваше, за да обсъдим безопасността и защитата му, но обикновено със съпруга ми разговаряха насаме в библиотеката. Андрю рядко ни разказваше за работата си.

Той замълча, преди да отговори.

— Няма нищо общо с делата ми. Изчезнала е млада жена. Полицаят дойде за рутинен разпит. Казах му, че през уикенда преди две седмици не съм излизал от къщата.

Следях изражението на Лорънс и забелязах как по лицето му за миг трепна недоумение.

— Това е ужасно! Къде е видяна за последно? Някъде наблизо ли? Защо дойде да разпитва точно тук? — преструвах се на загрижена, но трябваше да разбера защо са дошли на нашия праг.

Андрю отново взе вестника и закри лицето си, докато отговаряше.

— Смятат, че кола като моята е била забелязана наскоро близо до дома на момичето.

Тази кола! Стар морскосин ягуар — радостта и гордостта на Андрю, който настояваше сам да я поправя. Тя харчеше много гориво и поддръжката й струваше цяло състояние. Откакто Пади Кери ни измами, Андрю се опитваше да я продаде, но не можеше да й намери купувач. Защо не беше проявил достатъчно дискретност да я паркира далече от вратата й?

— Що за абсурд?! И имат наглостта да разпитват теб? Трябва да си поговориш с някого за това. Каква наглост!

— Колата е рядко срещана, Лидия. Те просто си вършат работата.

Тонът му беше рязък.

Лорънс гледаше ту мен, ту баща си. Андрю се извини и излезе от стаята.

— Мамо… Беше ли татко… Не беше ли навън онзи петък? Колата му не беше на алеята, когато се прибрах.

Бях изненадана, че Лорънс помни толкова добре вечер отпреди две седмици, но той беше прав. Не ми се искаше да му противореча. Момчето ми беше много объркано.

— Не, скъпи, беше тук.

Но трябваше да защитя и себе си.

— В петък имах мигрена и си легнах много рано. Баща ти сигурно се е качил горе, преди да се прибереш. Ти сам го чу — бил е вкъщи, колата също.

— Но ти беше ли будна, когато той се…

— Лорънс! — разсмях се аз. — Защо са всички тези въпроси? Искаш ли още едно парче плодова пита?

Знаех как да отклоня вниманието на сина си.

 

 

Телефонът в антрето иззвъня. Зарадвах се на възможността да изляза от стаята, а и бързах да говоря с Андрю, за да разбера колко знае полицаят. Обаждаше се момиче, което търсеше Лорънс. Бях изненадана. Никой не беше търсил Лорънс от месеци, още по-малко момичета.

— За теб е — казах му. — Някоя си Хелън.

Той се изчерви до корените на косата си и отиде да се обади.

Открих Андрю да крачи напред-назад из спалнята.

— Ще ни арестуват. Полицаите знаят. Знаят!

— Какво знаят? Какво точно им каза? Кажи ми.

— Семейството й съобщило, че е изчезнала в петък. Полицията разпитала другите наемателки в къщата и една от тях казала, че момичето било посещавано от човек, който карал кола като моята.

— Каква кола? Уточнила ли е? Защо паркира пред вратата й? Глупак!

— Знаят, че е стара кола, тъмна на цвят. Казала, че според нея била ягуар или даймлер. О, Господи!

— А теб описала ли е? Видяла ли те е?

— Не, не би могла. Мисля, че бях много внимателен. Винаги носех онази стара шапка на баща ти и криех с шал брадата си. Никой там не е виждал лицето ми. Не исках да ме разпознаят.

— Къде е тази шапка?

— Какво?

— Къде е шапката сега?

— В антрето. Боже! Може да се върнат със заповед за обиск.

Той се разтрепери.

— Стига! Не рухвай, не мога да го понеса. Колко такива стари коли има в Дъблин? Десет… Може би петнайсет. Полицаят просто те е отметнал в списъка. Никой не е видял лицето ти. Аз съм твоето алиби. Ти си беше у дома с мен.

— Но като че ли Лорънс знае…

— Нищо не знае. Можем да го убедим в това. Не му давай повод да се съмнява. Наплискай си лицето и ела при нас в дневната.

Изтичах в антрето, където открих Лорънс да говори още по телефона, седнал на дървеното столче точно под старата шапка. Мисля, че тя стоеше от трийсет години все на този рафт. Помня как татко я носеше. Не исках да я изхвърля, но сега трябваше да изчезне.

— Какво искаш, мамо?

— Нищо. Всичко е наред.

Щях да взема шапката по-късно.

 

 

Лорънс се върна в дневната при нас. Опитах се да водя непринуден разговор, за да не забележи страха на баща си.

— Е, коя е тази Хелън? — попитах, но Андрю ми изшътка и усили телевизора. Предаваха новините. Не беше водещата новина, а може би третата или четвъртата.

— Нараства безпокойството относно местопребиваването на 22-годишна дъблинчанка, изчезнала преди единайсет дни. Ани Дойл не е виждана от вечерта на петък, 14 ноември, в дома си на „Ханбъри Стрийт“ в старата част на Дъблин.

Показаха некачествена снимка на момичето. Тъмнокоса, слаба, силно гримирана и облечена в джинсово яке, тя се усмихваше на някого зад фотографа с чаша бира в ръката. Изглежда не знаеше, че я снимат, защото деформираната й устна разкриваше криви предни зъби. Погледнах към Андрю. Той се беше втренчил в телевизора.

— Това трябва да е жената, за която те разпитваха, татко.

— Шшшт! — каза гневно Андрю.

Говореше старши детектив О’Тул, водещ разследването:

— … Тъмна луксозна кола е била забелязана близо до дома на жената предните седмици. Предполага се, че шофьорът е бил мъж и редовен посетител в дома на госпожица Дойл. Молим всички, които са забелязали нещо подозрително, веднага да уведомят полицията.

После минаха на друга тема, нещо за недостига на гориво. Лорънс гледаше Андрю и несъмнено се чудеше защо е толкова напрегнат. Трябваше да разведря атмосферата.

— Дано хванат виновника. Горкото момиче! — казах аз.

Нито Лорънс, нито Андрю ми отговориха.

— Кой иска чай?

Лорънс поклати глава, но Андрю стискаше подлакътниците на стола си. Трябваше да го изкарам от транса.

— Скъпи? — казах малко остро.

— Какво? Не! — изръмжа той. Беше много блед. Забеляза, че Лорънс го гледа. Потръпна леко и каза:

— Е, коя е Хелън?

— Тя е моята… приятелка.

— Приятелка! — възкликнах аз, зарадвана от възможността да сваля напрежението в стаята. — В киното ли се запозна с нея? Онази вечер, когато ходи да гледаш „Хърби“ с приятелите си?

Заради случилото се не го бях разпитвала за онази вечер, а трябваше да се усъмня, когато каза, че излиза с „приятели“. И на него му беше трудно да лъже, както на баща му, и сега истината се изля.

— Не бях на кино с приятели. Бях на гости у Хелън. Тя ме покани. Ядохме пица и гледахме „Царете на хаоса“. Само това ще ви кажа — той погледна Андрю в очакване на реакция. — Татко?

— Това е чудесно, Лорънс, чудесно.

Явно на срещата беше станало повече, отколкото беше готов да ни каже. Това ме обезпокои. Спомних си, че беше пуснал пералнята. По правило с Лорънс нямахме тайни един от друг. Поне досега. Но трябваше да поема контрола, тъй като Андрю отново излезе от стаята, без да каже нито дума. Хванах ръцете на Лорънс.

— Лорънс, не ме прекъсвай. Не знам какво си правил с тази Хелън и не искам да знам, но ти заблуди баща си и мен. Прибра се с навехнат глезен и ни излъга как си прекарал вечерта. Не знам и какво си правил в пералното онази нощ. Няма дори да те питам. Баща ти ти даде два паунда, за да се забавляваш в киното, тъй че искам да ми ги върнеш. Ние сме почтено семейство и не се лъжем един друг. Ясно ли е?

 

 

Макар че никой от нас повече не спомена мъртвото момиче у дома, беше трудно да избегнем името Ани Дойл след първите новини за нея. На другия ден снимката й беше на втора страница в „Айриш Таймс“ — същата, с деформираната усмивка и кривите зъби. За последно я видели в петък следобед да влиза у дома си. Имало непотвърдени сведения, че сутринта са я видели в старата част на града и полицията молеше за съдействие всички, които са били в контакт с нея през онзи ден.

На следващия ден във вестниците се появи снимка и интервю с родителите й. Разгледах внимателно снимката. Един детектив стоеше зад останалите трима членове от семейството. Веднага си личеше, че са бедни хора. Лицето на бащата на Ани беше изпълнено с болка, очите му бяха изцъклени от изтощение. Беше набит, недодялан и небръснат. Жена му беше безлична. На снимката беше другата им дъщеря — с наведена глава и лице, скрито зад гъстата коса. Майката на Ани беше казала, че била добро момиче, много умно, много весело и популярно. Молеха хората да се оглеждат за нея. Искаха само Ани да се прибере. Докато четях, не можах да усетя страданието на майката. Опитах се, но не можех да си го представя. Чудех се какво би казал бащата на Ани, ако знаеше какви ги беше вършила скъпата му дъщеря. Може би щеше да изпита облекчение, когато разбереше, че е мъртва. И все пак му съчувствах повече, отколкото на жена му. Статията подробно описваше как била облечена Ани, когато я видели за последно: палто с десен „рибена кост“, тъмнолилави ботуши и посребрена гривна за самоличност — незабележителна, евтина дрънкулка, която носеха половината момичета в страната. Отбелязваха, че червената й коса била боядисана в черно.

След това се успокоих. След седмица се появиха по-сензационни съобщения за Ани Дойл, в които се говореше за нещастното й минало, за кражби от магазините и институционализиране. Не го казваха направо, но намекваха, че била проститутка. Бях отвратена. Андрю се закле, че нямал представа, но призна, че тя приела плана с по-голяма готовност, отколкото очаквал.

— Трябваше да знам, трябваше да се сетя — каза той.

Все пак, за наш късмет, тя беше момиче, което си бе просило белята, и последният човек, когото полицията би свързала със семейство като нашето. Нямаше за какво да се хванат, освен за една кола, предполагаемо подобна на нашата. Така и не дойдоха със заповед за обиск. Бях изгорила шапката на татко в огнището при първа възможност. Нямаше да открият нищо, освен ако не започнеха да копаят, а ние не им бяхме дали повод за това.

Новата цветна леха в задната градина отначало ме безпокоеше. Естествено, напомни ми за сестра ми. Но открих, че в крайна сметка свикваш с всичко.

 

 

Малко преди Коледа ние с Андрю излязохме на вечеря. Рядко излизам вечер, а сега и не можехме да си го позволим заради Пади Кери, но реших, че му се полага някакво малко удоволствие. Преживяхме толкова много. А и исках да говоря с него на обществено място, където нямаше да реагира пресилено. Погрижих се да ни намерят ъглова маса, където нямаше да ни чуват.

Изчаках да донесат основното ястие, преди да подхвана темата.

— Ти обичаш Лорънс и мен, нали, скъпи?

— Какво?… Да… Защо ме питаш? Разбира се, че ви обичам.

— Просто… Ако нещо се случи… Ако открият нещо…

— Боже, Лидия! — той остави приборите.

— Всичко е наред, сигурна съм, че сме в безопасност. Шумотевицата стихна. Никой вече не я търси, но просто ако…

— Какво?

— Надявам се, че ще помислиш за Лорънс.

— За какво говориш?

— Ако по някаква причина те хванат, ако намерят доказателства и няма начин да не те арестуват, можеш да кажеш, че си го извършил сам.

Той ме погледна с отворена уста и аз се зарадвах, че съм избрала този тих ресторант, защото знаех, че ако си бяхме у дома, щеше да крещи и да хвърля предмети. Винаги съм знаела как да контролирам избухванията на мъжа си.

— Виж, скъпи, ако Лорънс изгуби и двама ни при такива ужасни обстоятелства, животът му ще бъде съсипан. Но ако те хванат, би могъл да кажеш, че просто нещо се е объркало. Свада между влюбени. Можеш да им кажеш, че се е опитала да те изнуди и това ще е вярно! Аз мога да кажа, че не знам нищо и двамата с Лорънс да изградим наново живота си. Не би ли пожелал това за нас, скъпи?

Долната му челюст потръпна и когато накрая проговори, звучеше по ирония така, сякаш го душаха.

— Постъпих като глупак, когато последвах безумния ти план. Направих го, защото те обичах. Ще направя каквото поискаш. Ти пак ще получиш онова, което искаш. Винаги става така. Но не се преструвай, че го правиш заради Лорънс.

Андрю никога не е разбирал силата на майчината любов.