Лиз Нюджънт
Стаено зло (3)

3.
Лорънс

Чух как го казва съвсем ясно.

— Уикендът на 14 ноември? Нека да помисля… Почакайте… Нека да помисля. Да, бях тук с жена си. Защо питате, полицай?

— През целия уикенд? Не сте ли излизали от къщата?

— Да, върнах се от работа към шест часа в петък и повече не излязох.

Беше лъжа.

— Само с жена си ли бяхте тук? Нямаше ли някой друг?

— Синът ми излезе в петък, но мисля, че се прибра преди полунощ. За какво става дума?

— Ами, господине… Често са виждали една кола пред дома на липсващата жена през последните месеци, господине… Като вашата, господине… Старият ягуар.

Тонът на полицая беше нервен, раболепен. Прекалено често казваше „господине“. Беше ясно, че е изтеглил късата сламка, за да го пратят да разпитва баща ми. Или съдия Фицсаймънс, както беше по-известен напоследък.

— Мога ли да попитам за името ви? — каза баща ми и макар да не го виждах, долавях тона на превъзходство в гласа му, смесен със странен, нов за мен трепет. Вратата на кухнята зад мен беше леко открехната и аз наострих уши, за да чуя какво става на прага.

— Муни, господине. Съжалявам, че трябва да ви разпитвам като…

— И какъв е чинът ви, Муни? — Той наблегна на „у“-то.

— Детектив съм, господине.

— Разбирам. Не старши детектив, нито инспектор.

Познавах този тон. Татко можеше да се отнася грубо или презрително с непознатите и от време на време внезапно избухваше. Понякога ме плашеше. Не мисля, че го правеше умишлено, но така си беше.

От другата страна на масата мама ме гледаше въпросително.

— Това петият ти картоф ли е, Лорънс? Хайде, по-бързо, докато баща ти не гледа.

Не бях ги броил.

Мама стана и промърмори нещо за течение. Затвори вратата зад мен, включи радиото и започна да тананика. Не казах нищо, но вече не чувах какво обсъждаха на прага.

 

 

Баща ми току-що беше излъгал умишлено полицията. Признавам, че бях шокиран от лъжата му. Бяха го запитали какво е правил почти две седмици по-рано. Помнех много ясно онази петъчна вечер, защото преживях свое собствено приключение. Аз също бях излъгал къде съм бил. Казах на родителите ми, че отивам на кино с приятели от училище, а всъщност изгубих девствеността си с Хелън Д’Арси, която живееше във Фоксрок Парк — само на двайсет минути път.

Нямах намерение да правя секс с Хелън на първата ни истинска среща. Не я намирах за физически привлекателна. Имаше хубава коприненоруса коса, но фигурата й беше едновременно твърде широка и твърде слаба. Неестествено голямото й лице стоеше върху мършав врат. В сравнение с нейната кожа моята беше безупречна, защото беше опъната от пълнотата.

Отидох в дома на Хелън просто защото тя ме покани. Не получавах много подобни покани.

Няколко седмици преди това ме беше настигнала, докато се връщах от училище. Валеше както обикновено. Училището беше ужасно. Учех в Институт за момчета „Сейнт Мартин“ едва от миналия януари заради проклетия Пади Кери. Полагах всички усилия родителите ми да не разберат колко ме тормозеха в новото училище. Особено една група от четири-пет момчета — яки и безмозъчни. След първия месец не ме нападаха често физически, но крадяха учебниците ми или пишеха върху тях гадости, вземаха обяда ми и го заменяха с неща, твърде отвратителни, за да ги спомена.

Училището на Хелън беше едно от малкото частни училища, намиращи се по-близо до града, но тя живееше близо до нашето. Бях подочул разни истории за нея от другите момчета в класа. Чувствах я близка, защото моите мъчители я презираха също колкото мен.

Чух я, преди да я видя.

— Как се казваш? — попита тя.

Обърнах се. Зелената й униформена пола беше ушита от някаква мъхеста материя, почти оплешивяла на места, а от едната й страна подгъвът беше разпорен. Видях, че вътрешната част на якичката й е изтъркана на врата.

— Лорънс. Фицсаймънс.

— А, да, чух за теб. Защо те наричат Хипопотама? Изглеждаш ми нормален.

Веднага ми стана симпатична.

— Аз съм нормален. Те просто не ме харесват.

— На кого му пука какво харесват?! На „Бренънстаун Роуд“ ли живееш? Виждала съм те.

Живеех в „Авалон“ — голяма самостоятелна къща с добре поддържана градина в края на улицата, но не бях сигурен дали трябва да й кажа. Тя като че ли не обръщаше внимание дали отговарям на въпросите й или не. Продължихме да вървим и да говорим. Когато минахме покрай кафенето на Триша, тя предложи да я почерпя кока-кола. Поколебах се.

— Добре, тогава аз ще те почерпя — каза Хелън и отвори стъклената врата. Щеше да бъде грубо да не я последвам. За съжаление побойниците вече бяха там, седнали на бара.

— Грух-грух! — подвикна един от тях към нас.

— Шибани идиоти — каза Хелън. — Не им обръщай внимание.

В „Авалон“ рядко се употребяваха ругатни, но сега, за пет минути, чух „майната му“ и „шибан“. От момиче. И аз понякога ругаех, но никога на висок глас.

Хелън хладнокръвно отиде до бара и се върна с две кока-коли.

Побутнах към нея десет пенита, за да ги платя.

— Не е нужно. Това, че те черпя, не значи, че трябва да ме поканиш на среща.

Да я поканя на среща?

— Искам да платя. Така е честно.

— Добре — каза тя.

Разговорът ни замлъкна, докато смучехме кока-колата през тънки сламки. После тя каза:

— Щеше да си доста хубав, ако не беше дебел.

За мен не беше новина, че съм дебел. Майка ми казваше, че това са детски тлъстинки, които скоро ще се стопят, но аз бях на седемнайсет. Баща ми казваше, че ям твърде много. Кантарът ми показваше 95 килограма. Невинаги съм бил дебел, но през последната година и след смяната на училището не можех да контролирам яденето си. Колкото по-нервен и нещастен бях, толкова по-гладен се чувствах. Обичам храната, особено тази, от която се дебелее. Но за първи път някой, освен родителите ми казваше, че съм дебел, без да ме гледа с отвращение.

— Имаш хубава коса — казах, за да й върна комплимента. Това явно й достави удоволствие.

— И аз обичам храната, сигурно ям повече от теб — каза тя.

Хелън явно нямаше представа колко храна можех да унищожа.

— Ако можеше да ми дадеш двайсетина килограма, и двамата щяхме да сме съвършени.

През следващите седмици с Хелън се виждахме още няколко пъти. Редувахме се да плащаме за кока-колата. После един ден тя каза:

— Искаш ли да дойдеш у нас утре вечер?

— Защо?

— На гости. За да се забавляваме през уикенда — отвърна тя, сякаш беше съвсем нормално момиче да ме кани у дома си. — Мама направи чудесна торта, която ще изхвърлим, ако не се изяде.

Познавахме се само от няколко седмици, но тя знаеше как да ме манипулира. Разбрахме се да отида след училище на адреса, записан от вътрешната страна на корицата на бележника ми.

Същата вечер у дома се опитах да се държа непринудено.

— Утре няма да вечерям тук, ще ходя на кино с някои от момчетата — излъгах колкото можех по-небрежно.

После впих съсредоточено поглед в тетрадката си. Татко вдигна глава — стана му приятно.

— Това е чудесно, наистина чудесно. Ще излизаш с приятели, а? Какво ще гледате? Новият епизод на „Междузвездни войни“?

Бяхме гледали семейно „Междузвездни войни“. Ние с татко го харесахме, но мама запушваше уши с ръце при експлозиите и подскачаше при всеки сблъсък на светлинните мечове. След това се закле, че никога вече няма да ходи на кино.

— „Хърби пощурява“ — казах уверено, мъчейки се да не обръщам внимание на червенината, която се надигаше изпод яката ми.

— Разбирам — каза баща ми, леко обезсърчен и озадачен. — Но е хубаво, че излизаш с приятели, нали?

Той погледна многозначително майка ми, несъмнено доволен, че най-после имам приятели, но тя съсредоточено се опитваше да ми отреже парче чийзкейк. Опитах се да побутна ръката й, за да бъде по-дебело и тя се подчини с въздишка, клатейки глава.

— Аз ще взема това парче — каза баща ми. — Дай на момчето по-малко.

Нищо не му убягваше.

— Само се прибери до полунощ.

— До полунощ? Но ние дори не знаем какви са тези хора…

— Стига, Лидия — приключи татко въпроса.

Полунощ! Бях направо слисан. Досега не ми бяха определяли вечерен час. Не беше нужно, но да ми отпуснат време до полунощ беше много щедро. Благодаря, татко. А сега трябваше да се справя със срещата с Хелън. Бях напълно сигурен, че това беше истинска среща. След по-малко от двайсет и четири часа. Отчасти горях от нетърпение, отчасти умирах от ужас.

Да се приготвиш за първа среща беше трудно. Знаех го от корицата на списание „Джаки“ при вестникаря. Явно имаше десет стъпки. Предполагах, че две от тях са приятен дъх и цветя.

След известно размишление реших, че може да са десет стъпки за момичетата, но само две за момчетата. Бях подсигурил свежия си дъх. След като излязохме от кафенето на Триша, си бях купил нова четка за зъби и паста „Ютимол“. Макар че на практика от нея устата ми изтръпна, реших, че щом е толкова неприятно, ще е по-ефективно.

Цветя. Беше ноември, но в оранжерията на татко цъфтяха няколко хубави розови и бели карамфила, които тайно откъснах по-късно същата вечер, докато родителите ми гледаха новините в девет часа. Увих стъблата в парче станиол и ги сложих върху учебниците си в чантата.

В онзи съдбовен петък татко ми даде два паунда след закуска и ми каза да се забавлявам. По онова време парите бяха голям проблем за семейството ни. Счетоводителят на татко, проклетият Пади Кери (това беше единствената груба дума, която съм чувал баща ми да произнася) беше избягал с парите ни година преди това. Татко беше бесен. Забрани ни да го споменаваме. Счетоводителят му беше близък приятел или поне така беше мислил баща ми. Кери имаше няколко богати клиенти, които бяха изгубили огромни суми и историята се появи във всички медии. Засега името на баща ми не беше споменато публично. Той много се притесняваше за това — чувстваше се унизен, че проклетият Пади Кери го е направил на глупак и че вече няма да може да осигурява на майка ми стандарта, с който беше свикнала. Цяла година мина в крясъци, блъскане на врати и безкрайни разговори, че трябва да затегнем коланите. Тъй че да получа два паунда от баща ми, без дори да съм му искал пари, беше повече от неочаквано. Казах си, че сега мога да купя цветя от магазин, но тъй като вече имах, щеше да е прахосничество. Не бях сигурен за какво да похарча парите.

Когато последният звънец удари, почти ми се гадеше от очакване. Дори мисълта за алтернатива на обичайните ритуали в петък вечер — домашно, вечеря, да гледам сам „Бонанза“ и „Царете на хаоса“ по телевизията, после новините в девет часа и някое токшоу с мама, да хапна малко и да си легна — беше вълнуваща. Татко обикновено отиваше на вечеря и питие с колеги в петък. Мама не обичаше социалния живот и винаги си стоеше вкъщи. Но тази сутрин татко беше обяснил надълго и нашироко, че щом аз ще излизам, той ще прекара вечерта у дома с мама. Значението на това ми стана ясно едва много по-късно — след като полицаят почука на вратата.

В онзи момент означаваше само, че не мога да се откажа от срещата с Хелън. Щяха да са нужни твърде много обяснения, а и нямаше да понеса разочарованието на баща си.

Най-накрая се озовах на прага на дома на Хелън. Беше в жилищен квартал с голяма общинска морава пред къщите. Чудех се какво ли е да имаш съседи, които всеки ден виждаш да излизат и да се прибират. Дървената порта висеше безжизнено на една панта, бялата боя се лющеше. Баща ми никога не би допуснал „Авалон“ да се занемари — всичко, което се счупеше или повредеше, веднага биваше поправяно или заменяно. За него външният вид беше от значение. Реших, че семейството на Хелън е немарливо. Нямаха дълга входна алея и земя като нас, само малка предна градина и покрит с чакъл участък за кола. Но там нямаше кола.

Много се изненадах, когато тя отвори вратата. И макар че току-що бяхме излезли от училище, Хелън беше намерила време да си смени дрехите, да си навие косата (правата й копринена коса беше единственото, което истински харесвах у нея) и да си сложи грим. Червилото беше тъмночервено и беше изцапало зъбите й. Черните й джинси, имитиращи кожени панталони, не бяха достатъчно прилепнали по кльощавите й крака, за да се получи ефектът, на който явно се беше надявала (Санди от „Брилянтин“). Хелън изглеждаше като възрастна. Веднага се почувствах в неизгодно положение. В тесния си униформен блейзър, за съжаление, аз си оставах ученик.

— С-съжалявам — заекнах. — Нямах време да се преоблека…

Но Хелън се радваше да ме види.

— Влез!

Посрещна ме възторжено. Дали се беше тревожила, че няма да отида?

Къщата миришеше на цигарен дим и навсякъде се виждаха цветя. По килимите, завесите, тапицериите, покривките за масички, по възглавничките и тапетите. Сякаш бях в ботаническа градина. Навсякъде имаше надраскани думи — по стените и огледалата. Имаше купища хартия и книги с всякакъв размер, а на всяка повърхност беше написано по нещо.

— Да, мама е поетеса — обясни ми Хелън. — Няма да се върне до утре, малките ми братя са при леля Грейс, тъй че къщата е наша.

Информацията беше поднесена небрежно, но многозначително. Нямаше кой да спре това, което предстоеше да се случи. Ако се съдеше по поведението на Хелън, със сигурност щеше да има поне целувки.

— Баща ти на работа ли е? — попитах аз не без малко надежда.

— Баща ми ли? Не съм го виждала от години.

Чудех се кога ще започнат Целувките.

— Сега ще вечеряме — има пици, които само ще сложа във фурната. Но са малки. Колко искаш? — Тя измъкна плик със замразени дискчета от фризера. Исках четири. Не, пет.

— Две, моля — казах.

Бях наясно, че апетитът ми предизвиква удивление у някои хора и не бях забравил обещаната торта на майка й, макар да бях малко загрижен, че тя никъде не се виждаше.

— Аз искам три — каза Хелън, — съвсем малки са.

Изпитах нежност към нея, когато разкъса целофана със зъби.

— Обичаш ли джин?

— Майка ти дава ли ти да пиеш?

— Ако не знае, няма да се ядоса.

Хелън наля питиета и на двама ни. Спомних си карамфилите в чантата, която бях оставил при входната врата. Мислех да й ги поднеса с идването си. Реших, че моментът е отминал. Щом щяхме да пием джин, целувките наближаваха и цветята вече не бяха нужни.

Изпих наведнъж джина с тоник, който ми беше наляла, и примигнах от острия вкус. Сега разбрах защо родителите ми отпиваха на малки глътки алкохола. Все пак успях да изпия набързо още два.

Мисля, че вечерята беше доста приятна, макар да знам, че изядох четири от пиците и оставих на Хелън една. Помня, че я попитах за тортата на майка й и скрих разочарованието си, когато ми поднесоха нещо, което бих описал като обикновен пандишпан върху чиния с цветя. Хелън наля още джин. Когато Целувките започнаха, ми беше много приятно. Дотогава се бяхме приближавали по-малко един към друг на канапето. Ръката й погали бедрото ми. Не съм сигурен кой започна, но имаше зъби и езици, смучене и мляскане.

Признавам, че бързо се възбудих. Хелън не пропусна да го забележи и предложи да отидем в спалнята й. Уплаших се. Не бях планирал СЕКС. Разбира се, бельото ми беше чисто (мама беше стриктна в това отношение), но бях сигурен, че за да правиш секс, трябва да се съблечеш, а дори пиян не изпитвах желание да покажа телесата си. В училище никога не го правех. Редовно подправях бележки от майка ми до учителя по физическо, че имам слаби колене. Коленете ми щяха да са в по-добро състояние, ако не носеха такъв огромен товар.

След едно много бързо питие се качихме на горния етаж. Спънах се и реших, че ще е добра идея да прескоча последните стъпала. На този етап вече ревяхме от смях и стана още по-смешно, когато се прекатурих и си навехнах лявото стъпало. Малко болеше и на глезена ми имаше доста голяма резка, но аз не му обърнах внимание. Зачудих се как ще обясни на майка си кръвта по стълбите, но тя намекна, че майка й може да не забележи. Бях много заинтригуван от майката на Хелън.

После влязохме в стаята й.

— Смених чаршафите тази сутрин — каза тя, докато разкопчаваше ризата си без яка. Обърнах се, за да не я притеснявам, но после осъзнах колко е глупаво това и я погледнах. Тя стоеше пред мен само по бикини с рисунка на тенис ракета. Не знаех, че играе тенис. Долу не бях се осмелил да стисна гърдите й. Знаех, че е слаба и би трябвало да знам какво ще видя, но очаквах поне някакви гърди. Когато беше облечена, тя определено имаше гърди. Къде бяха отишли? Моите бяха доста по-големи от нейните. В този момент се усетих физически отпаднал. Гадеше ми се и ми беше горещо.

— Хайде, лягай!

Тя лежеше под завивките, сложила ръце зад главата си.

— Няма много място — казах искрено.

— Ти ще бъдеш върху мен, тъй че има — беше много властна. — Трябва да се съблечеш — пауза. — Наистина нямам нищо против, че си дебел.

Сега и на мен не ми пукаше. Исках само да приключа с това. Училищната ми униформа постепенно се озова на пода, но и аз като нея не си свалих гащите, докато не си легнах. После започнахме да пъшкаме и да пискаме неприлично, а аз се потях обилно, докато се събувахме и аз се опитвах да намеря верния коридор. Хелън пое нещата в свои ръце, тъй да се каже, и ме насочи в правилната посока. Първите три минути беше невероятно, но после само се борех да не повърна. Опитах се да мисля за Фара Фосет, но не помогна. Не искам да навлизам в повече подробности за секса. Достатъчно е да кажа, че не ми хареса. Чувствах се тромав, мръсен, унизен и се зарадвах, когато Хелън каза, че й стига. Нямаше защо да се тревожим от бременност.

— Не си ли го правил преди?

— Не.

— Аз също.

Бях изненадан. Признанието й донякъде ме успокои.

 

 

С Хелън се разделихме неловко.

— Нали няма да кажеш на никого? — попита тя тревожно, докато лежахме в леглото след секса. Точно това безпокоеше и мен.

Потърсих опипом гащетата си в долната част на леглото, като междувременно смачках Хелън и прищипах малкото плът по скелета й. Тя присви очи от болка.

— Никога — казах аз твърде силно, докато ставах от леглото. Усетих, че глезенът много ме боли.

— По-добре си върви. Мама скоро ще се върне.

Беше ясно, че и двамата искахме да приключим със срещата.

— Глезенът ми е подут — казах аз, докато обувах ластичните си панталони и отчаяно се мъчех да вкарам вътре шкембето си.

— И как видя?

Реших, че това е прекалено от момиче, което можеше да ми стане гадже.

 

 

На път към къщи повърнах в един плет. Часовникът ми показваше единайсет и пет, когато закуцуках по алеята към „Авалон“, съзнавайки, че ме чака мъчителен разпит. Лъжите, които бях подготвил за „Хърби пощурява“ и „приятелите“ ми, сега изглеждаха неубедителни. Не бях предвидил обяснение за петната от повръщано по панталоните ми и навехнатия глезен.

За моя изненада вратите на гаража бяха широко отворени, а на алеята нямаше кола, което показваше, че баща ми все пак беше излязъл.

Когато влязох през предната врата, къщата беше тиха и тъмна. Явно мама си беше легнала. Облекчен, съблякох дрехите си и ги пъхнах в пералнята с останалата купчина от коша, после спрях в кухнята, за да изпия чаша вода. Качих се по стълбите колкото можех по-тихо, промъкнах се покрай спалнята на родителите ми и се мушнах в леглото.

Докато лежах, се чудех дали така трябваше да се чувствам, след като бях имал полово сношение. Бях очаквал да се чувствам силен, умел и мъжествен. А се чувствах тъжен, наскърбен и болен. Може би беше заради джина. Дотогава не бях пил и джин.

Както и да е, това правих в петък, 14 ноември 1980 година — вечерта, когато баща ми уби Ани Дойл.