Лиз Нюджънт
Стаено зло (25)

25.
Карън

Когато Лорънс ми каза, че майка му ме е поканила на вечеря, разбрах, че това е много важно за него. Беше важно и за мен. Изпитвах ужас от тази жена, която не познавах, но Лорънс изглеждаше много по-добре след посещението си при нея. Много се радвах, че го накарах да отиде. Отново започна да се спортува, заряза вредната храна и внезапно стана по-енергичен, почисти къщата и направи планове за обновлението й. Бързо се измъкна от депресията и аз се зачудих винаги ли ще бъде така с нас. Реших, че ако Лорънс е склонен към пристъпи на депресия, ще остана с него. Никой не ме разбираше като него. Той ми мислеше най-доброто. Подкрепяше всичките ми решения. Не беше ревнив, нито дребнав. Исках да го направя щастлив. Сутринта преди вечерята, докато още бяхме в леглото, го попитах дали смята за добра идея да се преместя при него. Говорех неуверено, защото знаех, че по традиция мъжът би трябвало да зададе този въпрос, но исках да му покажа, че държа на него.

Той ми се усмихна.

— Да! Да, разбира се. Щях да те поканя, но се боях да не те подплаша. Това искам — официално да живеем заедно. Ако разводът беше законен, бих се оженил за теб… — той млъкна, внезапно смутен. — Ако би приела, разбира се.

— Бих приела.

Преместих главата си на неговата възглавница, целунах го по устните, той ми отвърна с бавна, сладка страст и се любихме по-нежно от всякога.

 

 

Облякох се много внимателно за вечерята. Беше началото на декември и беше студено. През седмицата бях получила голям чек от Ивон с прикрепена бележка със съвет да посетя дизайнерска разпродажба в хотел „Уестбъри“. Уговорихме се да се срещнем там. Тя знаеше малко за връзката ми с Лорънс. Не го беше виждала, но когато й казах за поканата на майка му за вечеря в „Авалон“ и адреса й, се зарадва за мен, но ме и предупреди.

— Ако мога да те посъветвам нещо, скъпа, бих ти казала да не ходиш там, където не ти е мястото. В такива случаи рядко се получава нещо.

Засмях се.

— Но при теб се е получило.

— Моят живот е преструвка. Не го препоръчвам на всекиго, а теб те обикнах — отвърна тя и запали дълга цигара.

В гласа й се чувстваше лека тъга и аз се сетих за мъртвия й син и за факта, че не го беше споменавала от деня, когато обсъждахме убийството на Ани.

На разпродажбата тя ми избра рокля от вълна и коприна в изумруденозелен оттенък. Посочих косата си. Тя вдигна очи към небето с преувеличено раздразнение. Ивон не смяташе, че червенокосите не бива никога да носят зелено — идея, заради която повечето модни къщи ме обличаха в бели, сини и ръждиви тонове.

— Глупости. Пробвай я.

Последвах съвета й, роклята ми стоеше идеално.

* * *

Лорънс отвори вратата и каза:

— Леле!

— Мислиш ли, че тя ще я одобри?

— Няма значение.

Надявах се това да е истина. Бяхме се разбрали да отидем заедно в „Авалон“. Лорънс шофираше. По пътя беше мълчалив.

— Поне ми дай някакви насоки — казах аз.

— Не. Не искам да се преструваш, но гледай да не казваш „Мамка му!“ — усмихна се той.

— Като Хелън ли?

Разсмяхме се.

Когато подкара по дългата алея към къщата, аз затаих дъх. И отпред беше величествена, но когато завихме покрай стената, за да паркираме пред гаража, видях, че е два пъти по-голяма в дълбочина, отколкото на ширина.

— Боже мой!

— Това е просто къща.

Той стисна ръката ми.

— Но е…

— Просто къща — прошепна той и сложи пръст на устните ми. Целунах го.

 

 

Видях сянка през прозорците, която се размърда, когато заобиколихме към предния вход. Тя стигна там преди нас и широко разтвори вратата.

— Добре дошли, добре дошли.

Изглеждаше изключително изискана. Бях срещала на работа по-възрастни модели, на възрастта на майката на Лорънс, но годините наистина я бяха докоснали съвсем леко — само няколко посивели кичура на слепоочията и леки бръчки около яркосините очи. Беше висока и много слаба, съвсем леко прегърбена. Беше облечена семпло в черна кашмирена рокля и носеше дълъг наниз перли.

Усмихна ми се широко.

— Много се радвам най-после да се запознаем, Карън. Красива си като картинка!

Макар че Лорънс беше зад мен, усетих облекчението му.

— Много ми е приятно, госпожо Фицсаймънс.

Подадох й кутия бонбони.

— Благодаря, скъпа, но моля те, наричай ме Лидия. Лорънс, ти ми каза, че е красива, но ти си изумителна, скъпа, наистина изумителна.

— Здравей, мамо.

Тя прегърна първо Лорънс, а после и мен, сърдечно, макар ръцете й да бяха тънки и костеливи. После ни покани вътре. Не бях виждала такава къща през живота си. Бях се снимала в едно голямо старинно имение и „Авалон“ ми напомни на него. Кристален полилей висеше до централното стълбище и макар да си личеше, че къщата е позапусната, беше много по-величествена, отколкото си бях представяла. Помислих си какво биха казали мама и татко, ако дойдеха тук. Едва ли биха се почувствали непринудено в подобна обстановка. Чудех се как би ги приела Лидия, но с мен тя беше много мила, похвали косата и роклята ми, докато ми наливаше джин с тоник. Бях благодарна за питието, защото въпреки милото посрещане, знаех, че може да се наложи да отговарям на неудобни въпроси за миналото ми. Лорънс ми беше казал да бъда откровена, макар да призна, че не й е казал за брака ми. „Запази това за някой друг ден“.

С Лорънс говориха за работата му и плановете за къщата, които тя одобри от все сърце. Каза му, че изглежда много добре, поздрави го, че пак е започнал да се спортува. После кимна към мен.

— Явно Карън ти влияе много добре.

Когато тръгна към кухнята, предложих да й помогна, но тя вдигна ръце.

— Няма нужда, всичко е под контрол, не се тревожи за мен. Лорънс може да те разведе из къщата.

И тъй, Лорънс ме изведе от всекидневната по коридора в трапезарията, стаята за закуска, стаята за игри, килера, гардеробната и библиотеката, преди да ме хване за ръка и да ме поведе нагоре по стълбите.

— Един ден всичко това ще бъде наше — прошепна той.

Смушках го и се разсмяхме. Видях спалнята, в която беше спал през по-голямата част от живота си — мъжка спалня, с малко мебели и функционална въпреки украсите по тавана и огромната камина. Погледнах към улицата и голите дървета и се опитах да си представя какво ли е да израснеш в такъв лукс. Дали Ани пак щеше да бъде дива, ако бе израснала така? После побързах да си избия тази мисъл от главата.

Стар люлеещ се стол стоеше в ъгъла на стълбищната площадка.

— Никога не ми позволяваха да играя с него, не помня защо. Сигурно е твърде нестабилен — каза той.

От уважение към личната й неприкосновеност не влязохме в стаята на майка му. Но другите три спални и една малка стаичка — „Тук е спала прислужницата, когато мама е била малка“ — бяха структурно красиви, макар из тях да се търкаляха счупени стари мебели, книги и кутии, покрити с прах. Голяма празна стая с огледална стена и станка за балет се намираше до спалнята на Лидия. Не можах да скрия удивлението си.

— Да, мама е танцувала балет като млада. Още се упражнява всеки ден.

Нищо чудно, че беше в такава чудесна форма.

— Ще ми покажеш ли градината? — попитах, докато се опитвах да видя отвъд отражението си в прозореца.

— Може би друг път. Сега е много студено и тъмно.

Лидия ни повика от коридора, за да каже, че вечерята е готова. Лорънс ме вдигна и ме целуна по устните, преди да изтичаме долу.

Подредбата на масата в трапезарията ме уплаши. Беше сервирано в единия й край, така че Лидия щеше да седи начело на масата, а ние с Лорънс — от двете й страни. Бях изкарала курс по етикет заради Ивон, но имаше твърде много вилици и ножове и не помнех коя е чинията за гарнитура. Лорънс забеляза объркването ми и каза с устни: „Гледай мен“.

С Лидия седнахме и тя помоли Лорънс да разреже агнешката плешка.

— Сега не им е сезонът, затова се боя, че е от фризера на супермаркета. Дано обичаш агнешко, Карън.

— О, да. Сигурна съм, че ще е много вкусно.

С напредването на вечерята забелязах, че Лорънс се отпуска. Лидия не прояви никакъв снобизъм, не забелязах и признак на някоя от неврозите й. Беше мила, очарователна и много приказлива. Може би я бях хванала в добър ден или скорошният им спор с Лорънс я беше направил по-предпазлива. А може би той беше преувеличил ужасно състоянието и маниерите й, защото тя беше много мила с мен.

— Разбрах, че сте се запознали, защото баща ти е ходел в офиса на Лорънс. Това е интересно. От това, което виждам по телевизията, днес всички се запознават в безвкусни нощни клубове.

— Карън не обича много нощните клубове — каза Лорънс.

— Много разумно — каза тя и се усмихна.

— Баща ми вече не ползва социални помощи. Преди няколко месеца си намери работа.

— Това е чудесно. Каква работа?

— Портиер в болница.

Видях, че Лорънс замръзна.

— Така ли? Сигурно е много мил и грижовен човек, щом върши такава работа. Мисля, че е възхитително, а ти, Лорънс?

— Много мил човек, мамо. Някой път ще ви запозная.

Лорънс се усмихна на майка си и тя сложи ръка върху неговата, вероятно за да го успокои.

Тя ни наля вино и когато отнесе чиниите в кухнята, отказвайки всякаква помощ, казах на Лорънс:

— Не знам защо се тревожеше. Тя е чудесна.

— Знам, не мога да повярвам. Определено се държи прекрасно.

Лидия отново влезе в стаята.

— Колко съм глупава! Забравих да взема още вино. Беше в списъка ми и чак сега видях, че не съм го задраскала. Съжалявам.

— Спокойно, мамо, пихме достатъчно.

— Но аз исках да поседнем в дневната и да чуя нещо за пътуванията на Карън. Щях да купя италианско вино, за да напомни и на двама ви за Рим.

С Лорънс се спогледахме бързо.

— Не съм глупава, скъпи. А и Карън може да ме вдъхнови да отлетя нанякъде.

Предложих да отида до най-близкия магазин, но Лидия не искаше и да чуе. Предложих на Лорънс да отиде, но той се колебаеше.

— Моля те, Лорънс, искам да разкажа на майка ти за Париж и Милано. Мисля, че Париж ще й хареса.

Той не беше убеден, но се съгласи.

— Ще се върна колкото може по-бързо.

Майка му го погледна и се усмихна широко.

— Скъпи, не се тревожи, тя е очарователна. Опитай се да намериш кианти.

След като Лорънс си тръгна, тя ми позволи да й помогна малко в кухнята. Разговаряхме, докато подсушавах чиниите.

— Погледни натам, виждаш ли? Там имаше декоративно езерце, когато бях малка.

Допрях лице до стъклото, но видях само издигната каменна платформа върху тревата с малка каменна конструкция отгоре.

— Какво е това?

— Старата баня за птички, която стоеше в езерцето. Преди пет-шест години Лорънс реши да я циментира и направи това. Не знам какво го прихвана. Преди това не беше проявявал интерес към градината, но този път никой не можа да го спре. А пак беше зима — горе-долу по това време на годината. Не е ли странно?

Разсмях се и се съгласих, че е странно.

— И знаеш ли, откакто я направи, не е стъпил в тази градина.

Отидохме в дневната и седнахме в светлината на камината на тапицирани кресла, леко оръфани по ъглите, макар да си личеше, че платът е бил скъп.

— Искаш ли да видиш снимки на Лорънс като малък?

Съгласих се с готовност и тя седна на облегалката на креслото ми с подвързания в кожа албум. Разгърна страниците и посочи какво очарователно бебе е бил, и наистина беше много сладък, махаше с лъжица към фотоапарата. Имаше и негова снимка на около пет години с шапка, която му беше твърде голяма.

— Меката шапка на дядо му. Лорънс все си я слагаше, дори когато порасна. Много си я обичаше. Трябва да го питам какво е станало с нея. Не съм я виждала от около шест години. Но предполагам, че напоследък не са на мода.

Лидия разлисти още страници и аз ахнах, когато видях снимката на Лорънс, доста дебел, застанал с нея до стар морскосин ягуар. Познавах всички модели ягуар от онова време. Успях да овладея гласа си.

— Къде е правена тази снимка? Чия е колата?

— Беше на съпруга ми. Ягуар седан от 1957 година. Един Бог знае колко пари вложи в него, за да го поддържа в движение заради Лорънс.

— Заради Лорънс?

— О, да, Лорънс помоли Андрю да го научи да шофира, когато беше на седемнайсет години. Беше обсебен от тази стара кола. Караха се ужасно за нея. Лорънс дори нямаше книжка по онова време. Не ти ли е казвал? Един ден след смъртта на Андрю я продаде просто така — сякаш никога не беше имала значение. Трябва да те предупредя. Лорънс е прекрасен, но си има странности — тя ми се усмихна. — Да го беше видял как кара в тази кола със старата шапка на дядо си. Беше толкова забавен!

Бях пила само една чаша вино след джина с тоник, но ме обливаха горещи и студени вълни, чувствах се объркана и отвратена. Лидия забеляза.

— Добре ли си, скъпа? Много си бледа. Да ти донеса ли чаша вода?

Това е съвсем нормално, казах си. Разбира се, че Лорънс никога не би ми казал, че е карал такава кола и е носил такава шапка. Знаел е, че това ще ме разстрои. Възвърнах си самообладанието. Лидия се върна с чаша вода и картонена кутия.

— Ето, пийни, горкичката ми. Сигурна ли си, че си добре?

— Добре съм, само леко главоболие.

— Между другото, намерих тези неща в старото скривалище в спалнята на Лорънс. Сигурно са стари боклуци, но може да поиска да ги вземе в къщата.

Тя остави кутията в скута ми и излезе пак, за да напълни кофата с въглища.

Вътре имаше снимки, поставени с гърба нагоре и аз внимателно ги обърнах. Бяха мои. Почувствах се по-добре. Не беше редно, но отново бръкнах в кутията и намерих още мои снимки, изрязани от списания, а под тях — пожълтели изрезки от вестници. Взех ги и ги разтворих. Бяха ми смътно познати. От ноември и декември 1980 година. Всички съобщения за изчезването на сестра ми. Лорънс явно беше положил много старания в търсенето. Но после се спрях и се запитах: откъде би могъл да ги има? Бяхме се запознали миналата година. Нямаше логика. В кутията имаше още нещо. Кибритена кутия, увита в салфетка. Ръцете ми трепереха, когато я отворих, без повече да се притеснявам, че е нередно.

Завъртях счупената идентификационна гривна в ръце. Надписът беше там: Марни. Единият край беше счупен, но видях, че закопчалката й беше алено червена там, където я беше докоснала Ани, преди лакът й да изсъхне, в деня, когато й я дадох.

 

 

Скочих от креслото и съборих всичко на земята. Опитвах се да подредя всички мисли, които се блъскаха в главата ми, но нямаше начин Лорънс да е взел тази гривна от друг, освен от Ани. Имал е колата, имал е шапката, имаше гривната и изрезките от вестници за нея. Колелцата в главата ми се въртяха, когато Лидия се върна и ме заговори, но аз не чувах какво казва, не можех да повярвам на всички доказателства, които ме заобикаляха. Опитах се да си спомня как беше влязъл в живота ни. Татко ми беше казал, че човекът от социалните помощи е положил специални грижи за него, дълго преди двамата да се запознаем. Не беше написал писмата от Ани, за да ни успокои, а за да ни заблуди.

Убиецът на Ани не беше мъртъв. Лорънс я беше убил. Лорънс беше убил сестра ми. Претичах покрай Лидия, хукнах към входната врата, по алеята към портата. Точно когато я стигнах, Лорънс влезе с колата. Замръзнах на място.

— Къде отиваш? Какво стана? Добре ли си?

Отново се затичах, колкото можех по-бързо. Той изскочи от колата, викайки след мен, после също се затича, но още беше доста тежък и аз го надбягах. Тичах и тичах, докато изчезна от погледа ми, после влязох в най-близката телефонна кабина и набрах 999.