Лиз Нюджънт
Стаено зло (23)

23.
Лидия

Знаех, че накрая той ще се върне. Така трябваше. С Лорънс сме обвързани. Аз го родих, затова е мой.

През шестте седмици на отсъствието му ядох малко, знаейки, че Хелън ще му съобщи всичко. Бях наистина нещастна, когато отчуждението ни продължи толкова дълго, но знаех, че плаща на Хелън да ме наглежда, тъй че не беше престанал да държи на мен. Обичаше ме истински.

Ругаех глупостта и приказливостта на Малкълм. Явно за него Хипократовата клетва не означаваше нищо. Никога не бих казала на Лорънс или Андрю за Даяна. Нямаше нужда Лорънс да знае за това, но принудена да му кажа, се обърках, когато говорех за езерцето. Синът ми помисли, че ние с Андрю сме убили заедно онова момиче. Може би беше прав, но нямаше представа защо, а знаех, че ако мога да поговоря с него, ще го накарам да разбере.

Спях и плачех в леглото му, опитвайки се да доловя миризмата му. Това беше моята стая, когато бях малка. И когато дръпнах бюрото, открих в стената старото си скривалище. Там намерих снимки на момиче, за което предположих, че е новата любовница на Лорънс. Бях изненадана, когато видях колко е красива. Снимките бяха професионални. Тя можеше да е филмова звезда. И тогава наистина се разтревожих, защото у това момиче имаше нещо, с което не можех да се състезавам. Да, красота, но и младост. Не я исках в живота ни. Намерих и идентификационната гривна и изрезки от вестници за изчезването на Ани Дойл, както и написани ръкописно ужасни фантазии как той излиза с Ани Дойл и прави секс с нея. Кога ги беше написал? Защо беше запазил тези неща? Защо не можеше да забрави миналото?

Опитах се да му се обадя, но той не вдигаше телефона в офиса и го затваряше вкъщи. Седмица след като си тръгна, дойде в „Авалон“ с камион под наем и започна да взема мебели, без да говори с мен или да ме погледне. Мина през къщата седем-осем пъти, без да обръща внимание на виковете и молбите ми. Обмислих нова свръхдоза. Хелън беше конфискувала лекарствата ми и ми ги даваше, сякаш бях дете. Беше намерила и фентермина.

— За какво вземаш това? — попита тя.

Излъгах, че Малкълм ми ги е предписал.

— Идиот — каза тя и ги пусна в тоалетната.

Хелън беше много прозорлива. Имах още един кочан с рецепти от Малкълм и можех да си изпиша каквито лекарства искам, но реших да изчакам и колкото повече чаках, толкова повече се ядосвах на Лорънс.

Но когато след шест седмици той телефонира и каза, че ще дойде в „Авалон“, за да говорим, въздъхнах с облекчение, че синът ми най-после се връща у дома. Написах му рецепта.

Бях шокирана от вида му, а мисля, че и той беше шокиран от моя. За всеки мой изгубен килограм, той беше сложил три. Приличаше повече на дебелото момче, което можех да контролирам. Това ми достави удоволствие, защото не можеше да е привлекателен за нея.

Бях отпратила Хелън и приготвила любимото му ястие. Бях се облякла внимателно, бях измила косата си и подредила масата в трапезарията. Бърборех за времето и телевизионните предавания, докато пълнех чинията му догоре.

В началото той нямаше желание да говори, но скоро успях да завържа разговор.

— Скъпи, хубаво е да те видя. Радвам се, че се върна.

— Дойдох само да те видя.

— Разбира се. Как е къщата на баба ти? Сигурно става течение с тези големи прозорци.

— Добре е.

— Но не си ли самотен там?

— Не.

— Идват ли ти приятели на гости? Защото, ако искаш, те могат да идват и тук. Аз ще си стоя в стаята.

— Само приятелката ми.

— О, имаш нова приятелка! Колко хубаво.

Престорих се, че нищо не знам. Не исках да говоря за нея. Смених темата.

— Скъпи, за Ани…

Той прокара длан по очите си.

— Не искам да говоря…

— Но трябва, защото иначе цял живот ще мислиш, че с баща ти сме чудовища, а ние не сме. Беше злополука, също като с Даяна…

— Мамо, моля те…

— Ани Дойл беше наета от баща ти да свърши нещо.

Любопитството му надделя.

— Какво?

— Нали знаеш колко отчаяно исках да имам бебе? Малко братче или сестриче за теб. Помниш ли?

Той не каза нищо, но ме гледаше, гледаше ме в устата, докато говорех. Продължих.

— Баща ти и аз… Наехме Ани… за да забременее.

— Какво?

— Идеята беше моя. Тя трябваше да забременее от баща ти и да ни даде бебето.

— Но това е абсурдно! Татко би…

— Тя трябваше да ни направи една услуга, скъпи. Не знаех, че е проститутка. Баща ти също не знаеше. Моят Андрю никога не е ходил по проститутки. Той трябваше да бъде дискретен. Един ден я хванал да му пребърква джобовете, но я съжалил. Можел да поиска да я арестуват, но вместо това й помогнал. И после я помоли да помогне на нас. Плащахме й щедро за услугите и след само три-четири опита тя му каза, че е бременна.

— Това е лудост! Като начало е незаконно и… Боже мой, горкият татко!

— Знам, горкият Андрю не искаше да има нищо общо, но аз бях отчаяна. Молих го и макар той да се опита да ме убеди, че идеята е ужасна, успях да го накарам да се съгласи. Нуждаех се от това бебе. Ти растеше. Какво щях да правя без теб?

— Мамо, имаш ли представа колко налудничаво говориш?

Свих рамене, за да запазя спокойствие.

— Недей. Не говори така. Винаги съм искала да напълня тази къща с деца, с живот. Не е лудост да искаш да бъдеш майка. Докато отраснах, аз нямах майка, а ми трябваше близка жена. Но нямах и сестра, защото беше мъртва.

— Но, мамо…

Не исках да ме прекъсва.

— И бях изпълнена с любов, която исках да дам. Всяко помятане разяждаше душата ми. Никога няма да разбереш какво преживявах всеки път, когато животът биваше изтръгнат от мен. Имах нужда от семейство.

Лорънс не помръдваше.

— И какво стана с Ани?

— Тя ни излъга. Искаше все повече пари. Отказа да донесе документ от лекар, че е бременна и аз все повече започвах да се съмнявам. И после… Последната вечер казах на баща ти, че искам да я видя. Той се беше… оправил с нея, беше уредил всичко, мислеше, че е бременна. Аз не се месех, но се притеснявах. Имахме много малко пари, а той й плащаше месеци наред. Трябваше ми доказателство, че е бременна, затова, когато беше уж в петия месец, Андрю се скарал с нея, защото тя беше разбрала кой е и му беше признала, че изобщо не е бременна. Опитала се да го изнуди. Казала, че ще се обърне към вестниците. Той се ядосал.

— И?

— Изгубил контрол. Вината не беше негова. Беше под такова финансово напрежение, а тя ни беше окрала. Тя беше крадла, Лорънс. Използва ни, измами ни и баща ти… Загубил контрол.

Лорънс отмести празната си чиния и стана от масата. Исках да разбере, че момичето беше станало жертва на собственото си злополучно поведение. Трябваше малко да поизкривя истината.

— Убил я е.

— Да, но не е искал. Било е инцидент. Тя извадила нож. Била е уличница. Удушил я при самоотбрана. Беше ужасно разстроен. Наистина не е искал да я убие.

— Боже, бях прав. Той я е убил, но ти си виновна.

— Аз ли?

— Не мога да повярвам, че си принудила татко да изпълни този отвратителен план. Нищо чудно, че умря толкова скоро след случилото се. Стресът от всичко това го е убил.

Очите ми се насълзиха. Имах нужда Лорънс да разбере.

— Той ми липсва всеки ден. Това момиче беше зло. Опитала се е да го намушка. Притиснала го е докрай.

— Ти си го притиснала докрай. Но продължи да се държиш сякаш нищо не е станало, както след като Даяна се е удавила.

— Животът ни праща изпитания, скъпи. Трябва да ги преодолеем.

— Ани е била изпитание? Даяна е била изпитание?

Гласът на Лорънс пресекваше.

— Моля те, не драматизирай. Станалото — станало. То засяга и двама ни.

Усещах гнева му.

— Ти ме замеси. Знаеше какво е станало и ме намеси. Аз излях цимент върху гроба й.

— Да, но сега трябва да забравим за всичко това и да се върнем към нормалното.

— Ти нямаш представа какво е нормално.

— Ще направя каквото искаш, мога да се променя.

— Не можеш.

— Мога…

— Мамо, никога няма да се върна да живея при теб. Никога.

— Разбирам.

Бях напълно спокойна. Усмихнах се.

— Не мога да живея в гробище.

Използвах единственото средство, с което разполагах.

— Скъпи, мога пак да те направя слаб. Виж колко си напълнял, откакто напусна тази къща.

Знам, че го наскърбих с тези думи. Той въздъхна тежко и щипна върха на носа си с палец и показалец.

— За какво говориш?

— Давах ти фентермин. Това е лекарство срещу летаргия и депресия, но страничният ефект е загуба на тегло.

Обясних откъде съм взела лекарството и как съм го спуквала в яденето му. Отидох в кухнята, извадих шишето с хапчета иззад ваниловата есенция и му го показах.

— Ето, можеш да ги задържиш. Действат чудесно. Не ти казах, защото не исках да се притесняваш за това. Исках да мислиш, че сам си отслабнал.

Лорънс се разплака, прегърнах го и сложих шишенцето в джоба му, но той яростно ме отблъсна и застана в отсрещния ъгъл на стаята.

— Това е извратено. Не мога да повярвам.

— Всичко, което правя е за теб, скъпи.

— Моля те, престани.

Спрях, защото явно всичко, което казвах, влошаваше нещата. Той отвори прозореца и си пое дълбоко дъх. Мразовитият декемврийски въздух се прокрадва в стаята. Мълчанието между нас се проточи и атмосферата стаяваше все по-хладна със спадането на температурата. Когато се обърна към мен, сълзите му бяха изсъхнали и беше сложил палец под брадичката си, както правеше Андрю, когато се канеше да каже нещо. Заговори без емоции.

— Засега ще те подкрепям финансово, колкото мога. Веднъж месечно ще идвам на вечеря.

Сърцето ми се отпусна. И това беше нещо. Можех да го обработя, за да стане веднъж седмично.

— Но при едно условие. Имам приятелка. Трябва да я приемеш. Тя ще идва с мен. Тук съм, само защото тя ме принуди.

— Но, Лорънс, не може ли да сме само ние? Ти си единственият ми роднина. Тя ще се чувства като натрапница.

— Мамо, няма да живея тук, а тя ще се чувства като натрапница само ако ти я накараш да се чувства така. Освен това… трябва да ти кажа нещо за нея.

Челото му блестеше от пот и аз се зачудих защо е толкова нервен.

— Тя е сестрата на Ани Дойл. Карън. Приятелката ми е Карън Дойл.

Втрещих се.

— Сестрата на проститутката?

— Мисля, че трябва да наричаш Ани „жертвата на убийството“. Карън не е крадла, наркоманка или проститутка. Тя е мила, добра, щедра и много красива. Ако й дадеш шанс, ще я харесаш. В момента е модел, но ще учи изобразително изкуство и доста е пътувала. Може дори да си я виждала в списанията…

Той продължи да бърбори и докато говореше за нея, очите му светеха, но аз се опитах да не слушам, защото главата ми започна да пулсира, макар това да не ми попречи да го чуя да казва:

— Обичам я, мамо.

* * *

Вероломният негодник.

Някак успях да се стегна и да не покажа каква гръмотевична буря се вихри в главата ми. Лорънс попита дали може да доведе момичето на вечеря. Усмихнах се и кимнах.

— Сигурна ли си? — попита той. — Не ти ли трябва повече време, за да свикнеш с идеята? Разбира се, тя не знае какво е станало с Ани. Няма да я споменаваме. Може да й стане неудобно, ако разбере, че си знаела за сестра й. Наистина ли си сигурна, че си съгласна?

— Да, скъпи.

Той ме погледна неуверено.

— Радвам се, че вече знам истината за татко и Ани. Мисля, че разбирам защо го е направил и какво е направил, но е непростимо. И, мамо, мисля, че ти трябва помощ — от психиатър. Ясно е, че не можеш да кажеш на Малкълм за Ани, но трябва да отидеш при някой друг професионалист. Мисля, че си инвестирала твърде много от живота си в мен и е време да се откажеш от това.

Съгласих се с всичко, което каза и се усмихвах благосклонно на предложенията му, докато горещите, червени вълни на гнева се плискаха насам-натам между слепоочията ми.

 

 

Когато Лорънс си тръгна, се качих горе и внимателно си сложих последните остатъци от червилото на мама.