Лиз Нюджънт
Стаено зло (22)

22.
Лорънс

Майка ми. Опитах се да се върна към работата си, отново да обичам Карън, да бъда нормален, но не можех да прогоня мама от главата си. На девет години беше убила близначката си, но успяваше да изтика това назад в съзнанието си, да остави факта настрана и да се държи така, сякаш това никога не се беше случвало. Може би наистина е било злополука, но ако не е имало умисъл, защо никога не беше говорила за това? И сега, когато знаех, че има участие в смъртта на Ани, имах чувството, че съм живял с някаква версия на майка си. Познавах я по-добре от всички и все пак нямах представа коя е и на какво е способна. Тя можеше за миг да се превърне от емоционална развалина в някакъв робот — лишен от емоции, безсърдечен и отчужден. Малкълм, разбира се, винаги бе искал да види най-доброто в нея, затова беше склонен да й повярва за Даяна, но той не знаеше нищо за Ани Дойл.

Припомних си всички разговори, които бях водил с нея за тялото на Ани и каква може да е била причината баща ми да я убие. Анализирах всички начини, по които ме беше манипулирала и си спомнях как беше говорила на баща ми през няколкото месеца преди смъртта му. Тя беше силната. Той се беше разпаднал. Те бяха съучастници в убийството на Ани. Съзнавах, че ако е било чиста злополука, нямаше да има нужда да го прикриват. Не можех да отгатна какво е накарало него или тях двамата да убият уязвимо младо момиче, но умът ми не преставаше да разиграва всички възможни сценарии и да си представя Карън на мястото на Ани. Това ме измъчваше. Майка ми беше същото чудовище като баща ми, може би и по-лошо, защото беше успяла да лъже и се преструва толкова дълго. Опитвах се да го проумея. Моята мила, крехка, уязвима майка беше убила един, ако не и двама души. Това обясняваше неврозите й, снобизма й, страха й да напусне къщата. И ме ужасяваше. Защото, щом родителите ми бяха способни на убийство, възможно ли бе същото да важи и за мен?

Карън беше объркана от промяната в настроението ми. Нещата между нас бяха вървели чудесно и тя не заслужаваше да й се сопвам така. Само проклетата Хелън да не се беше месила. Виждах как доверието изчезва от очите на Карън. Отчаяно се мъчех да поправя стореното и се опитвахме отново да се държим нормално, но установих, че трудно контролирам настроенията си, а след години на относителна стабилност ми беше трудно да контролирам и теглото си. Непрекъснато бях гладен. Опитвах се да се спортувам, за да може организмът ми да разгражда допълнителната храна, но се изморявах и при най-малкото усилие. Карън каза, че съм депресиран. Не споменаваше моя издуващ се корем, но улавях изненадания й, стреснат поглед, когато свалях ризата си. Започнах да изпитвам пак стария срам и когато се любехме, беше по-различно, докато не започнах да избягвам секса от страх, че срамът ми ще се усили още повече.

В продължение на месец Карън се примиряваше с всичко това. С избухванията ми, с лошите ми настроения и растящото ми шкембе, но престана да говори за нас като за двойка и аз разбрах, че я губя. В известен смисъл бях облекчен. Не я заслужавах заради това, което семейството ми беше причинило на нейното. Не бях сигурен, че някой ден няма да й причиня болка. Но знаех, че ако ме напусне, ще бъда опустошен.

Оставаха три седмици до Коледа, а ние бяхме издържали още една вечер, изпълнена с неловко мълчание. Аз бях загубил интерес към ремонта на къщата. Четки стърчаха от кутии със засъхнала боя, тапетът висеше съдран от едната стена. Без да каже нищо, тя започна да събира малкото вещи, които беше оставила в къщата — четка за зъби, няколко фланелки, някакви гримове в банята. Сложи ги в плик, оставяйки подаръците, които й бях правил. Трябваше да го очаквам. Не бяхме правили любов от седмици и освен за работа почти не излизах от къщата. Може би неврозата на майка ми беше наследствена.

— Напускаш ме.

Беше по-скоро изявление, отколкото въпрос.

В очите й блеснаха сълзи.

— Мислех, че ме обичаш.

— Обичам те, нямаш представа колко.

— А какво се промени?

— Аз… Как бих могъл да ти обясня?

— Ето какво, Лар. Не ме интересува дали майка ти ме харесва или не. Важно е какво мислиш ти. Не е нужно аз да се виждам с нея, но ти трябва да го направиш. Ако не се помирите, между нас е свършено. Можеш да имаш и мен, и нея в живота си. Не е нужно да избираш. Иди да я видиш.

— Не разбираш какво искаш. Не става дума за теб.

— Разбира се, че за това става дума. Не ме прави на глупачка. Иди да я видиш. Кажи й, че сме заедно, но ще продължиш да я посещаваш веднъж седмично. Кажи й, че не е нужно да ме вижда, но не я отрязвай. Заради двама ви. Тя няма да живее вечно. Сама е. Винаги си казвал, че си няма никого. Може да бъдеш и с двете ни. Не е нужно да избираш.

Карън е най-милият човек, когото познавам. Макар да нямаше представа защо, тя знаеше, че майка ми я презира, но все пак беше готова да ме дели с нея, защото не можеше да понесе да гледа как страдам или да слуша за страданието на майка ми. Не можех да откажа на този ултиматум, затова следобеда уредих да се видя с майка си. Бяха минали шест седмици, откакто бяхме говорили — най-дългото време, за което се бях откъсвал от нея през целия си живот.