Лиз Нюджънт
Стаено зло (21)

21.
Карън

С Лорънс беше много по-различно, отколкото с Деси.

Лорънс ме караше да се чувствам като личност — не сестрата на Ани, не нечия собственост или машина за бебета. Не очакваше да бъда на разположение, когато на него му се прииска. Вземаше от библиотеката книги за изкуството, за които мислеше, че ще са ми интересни. Отвеждаше ме с колата до летището и ми пожелаваше успех, когато отивах на снимки, а на връщане ме посрещаше с цветя. Бързо разбрах, че не е толкова заможен, колкото предполагах, но не парите или класата му ме интересуваха. Той ме представи на колегите си, повечето от които бях срещала през онези петъчни вечери, когато беше с Бриджет. Някои ме приеха добре, други бяха отявлено груби.

— Голяма приятелка се оказа — каза ми Ивлин една от първите вечери, когато излязох с тях като приятелка на Лорънс, но аз й се заклех, че никога не съм искала да наскърбя Бриджет и че не сме я мамили.

Лорънс ме защити.

— Това няма нищо общо с Карън — настоя той. — Разделих се с Бриджет по много причини.

Доминик, който беше по-възрастен, каза:

— Боже, Лар, тя е извън твоята категория. Не е за твоето тегло, нали разбираш?

И започна да ми обяснява, че Лорънс бил дебел. Помнех, че Бриджет ми беше казала същото. За мен това нямаше значение. Аз също се бях променила. Преди ме разяждаха мисли за справедливост и отмъщение, но любовта ме беше излекувала. Не бях предполагала, че това е възможно.

Някои нощи Лорънс прекарваше в апартамента ми и се канеше да се премести в къща, която беше наследил, но ми разказа за крехкото психично здраве на майка си и колко привързана била към него. Аз настоях, че трябва да отложи изнасянето си, докато се убеди, че тя е добре. Той се стараеше да уреди нещата така, че приятелят й Малкълм да се грижи за нея, когато си тръгне. Имаше и някакви законови спорове около къщата с чичо си, но Лорънс настоя да я запази. Ходихме да я видим няколко пъти. Беше красива белосана къща, като излязла от приказките, макар че покривът беше керемиден, а не сламен. С нетърпение чаках да му гостувам там, да се разхождаме по плажа, да се гушим край огъня и да гледаме залеза над залива.

Както можеше да предположа, някой от службата на Лорънс каза на Бриджет за нас. Трябваше да се осмеля да й кажа лично, но при последния ни разговор тя беше толкова убедена, че той се опитва да се върне при нея, че избрах страхливия начин и не й се обадих. Когато разбра истината за нас, тя ми се обади и започна да крещи.

— Ти уж ми беше приятелка! Разказах ти всичко. Не мога да повярвам, че ми причини това!

— Бриджет, много съжалявам, не сме го планирали…

— Зад гърба ми ли го направихте? Кучка, след всичко, което направих за теб. Ти дори дойде в къщата на родителите ми, а през цялото време сте се виждали зад…

— Не сме, кълна се. Събрахме се много по-късно. Никога не съм искала да те наскърбя. Знам, че изглежда нередно, но…

Тя затвори с трясък телефона. Доверието помежду ни беше изчезнало и не можехме да го възстановим. Чувствах се гузна, защото, както и да го погледнеш, бях предала приятелка. Но тя си отмъсти на Лорънс по много жесток начин и след това вече не я съжалявах. Отначало Лорънс премълча. Приятелката му Джейн ми каза в кръчмата. Бриджет пратила снимки на Лорънс на приятелите му в офиса. Снимки, направени, когато е бил най-дебел. Била го снимала гол и заспал. В кръчмата той се правеше, че му е все едно, но виждах, че е потресен. Каза ми после, когато останахме насаме.

— Снимаше през цялото време, но не знаех, че ме е снимала, докато спя. Някои от младежите в службата ми се смееха зад гърба и коментираха нещо. Не знаех за какво става дума, докато Сали не ми каза.

Ивлин беше събрала всички снимки и ги беше изхвърлила. Освен това се беше обадила на Бриджет в Мълингар и я беше разпердушинила.

Лорънс се опита да обърне всичко на шега и си личеше, че колегите му го харесват. Той беше добър и много справедлив шеф. Когато оставахме насаме, личеше, че е разстроен, но заедно овладяхме нещата и продължихме пак така заедно. Той написа на Бриджет гневно писмо, за да й каже, че всичките й приятели са отвратени от постъпката й. След това повече не чухме нищо от нея.

Татко много се изненада, че излизам с Лорънс. Не знаеше, че Лар е скъсал с Бриджет.

— Сега разбирам — каза той. — Винаги подпитваше за теб по заобиколен начин.

Татко винаги го беше харесвал, а сега си беше намерил работа като портиер в „Матер“^[1], тъй че вече не ходеше за помощи при него. „Няма конфликт на интереси“, казваше той през смях. Не посмях да кажа на нашите, че Лорънс е написал писмата на Ани. Едва ли щяха да проявят разбиране, че го е направил заради мен. Беше свършил повече работа от всички, за да открие убиеца й. Знаеше, че се блъскаме в стена, и е искал да спре болката ни. Това беше най-грижовното и благородно нещо, което някой беше правил за мен. Татко беше готов да забрави, след като му беше простила във второто писмо.

— Нали пише, че някой ден ще се обади? Дано да е скоро — каза той и знаех, че прошката и надеждата са достатъчни, за да се успокои, макар че Ани нямаше никога да прекрачи прага ни.

Мама вече беше приела всичко, когато получи първото писмо. Беше съгласна с Деси, че не трябва да търсим Ани. Беше съгласна с Деси за всичко. Разстрои се, че излизам с Лорънс.

— Това е изневяра — каза ми. — В Божиите очи ти си още омъжена и винаги ще бъдеш. Деси ти е правил само добро. Виж как ние с баща ти пак се събрахме. Защо не му дадеш още една възможност? Този Лорънс накрая ще ти причини болка. Защо човек като него, който живее в такава господарска къща, ще се интересува от такава като теб? Той търси само удоволствие. Само защото сега си модел. Нямаше да си дава толкова труд, ако ти още работеше в химическото чистене.

— Млъкни, Полин, остави я. Лорънс е свястно момче. Беше много добър с мен, още преди да се запознае с Карън.

Думите на мама ми причиняваха болка и аз се питах дали не са отчасти истина, но Лорънс с гордост ме водеше под ръка и ме представяше навсякъде като своя приятелка. Никога не се отнасяше с мен като с човек без значение.

Освен когато станеше дума за майка му. Знаех, че Бриджет не се беше запознала с нея, разбирах също, че ние с Лорънс сме още в началото на връзката ни, но същевременно чувствах, че между нас съществува някаква, макар и неизказана, обвързаност. Още бях омъжена за Деси, а референдумът за развода беше отхвърлен по-рано през годината, тъй че брак между нас не беше възможен, но той говореше за къщата, сякаш искаше тя да бъде наш дом, а и споменаваше, че ще пътуваме в бъдеще. Намери курсове по изящно изкуство, на които можех да се запиша. Това определено нямаше да бъде мимолетен романс и все пак никога не ми беше предложил да се запозная с майка му. Беше ми разказал за различните й фобии, за затрудненията й да общува с непознати, но аз реших, че щом е достатъчно добре, за да ходи до супермаркета, ще може да понесе и мен. Исках да го питам дали й е казал за мен, но се боях да не бъда разочарована от отговора. Щом Бриджет беше останала с впечатлението, че семейството й не е достатъчно добро за майката на Лорънс, аз бях в същото положение. Ние с Бриджет бяхме на едно и също стъпало в социалната стълбица. Аз бях дори по-ниско, защото бях зарязала съпруга си, а това ме правеше лека жена.

 

 

Работата вървеше добре. Понякога пътувах, а сега, когато Деси не можеше да следи всяка моя стъпка и да ме проверява, Ивон можеше да приема поръчки, които той не би одобрил. Още не исках да се снимам в секси бельо, но имаше снимки по бански в Антиб за британското издание на „Вог“. Бях много нервна, защото другите момичета бяха от Англия, Шри Ланка и Етиопия. Кожата ми беше почти светлосиня в сравнение с техните, с цвят на праскова, кафе и слонова кост, но режисьорът на снимките настоя, че точно това му трябвало. Всичко беше направено с много вкус и цяла армия стилисти се постара да изглеждам добре с помощта на деликатни подплънки, които да увеличат бюста ми. Лорънс реши, че това е забавно. На негово място Деси щеше да получи апоплексия.

Всеки път, когато ходех у мама и татко, там ме чакаше писмо от Деси. В началото писмата бяха пълни с извинения и молби да дам на брака ни реален шанс. След известно време започнаха да стават по-практични — например че дошла сметката за поправка на бойлера, а тъй като тогава съм живяла там, би било честно да си я поделим. Макар че фондът за къщата, който бях попълвала всяка седмица, бе още изцяло на негово разположение, му пратих пощенски запис, за да се отърва от него. После писмата станаха обидни. Била съм го направила на глупак. Той щял да ми отмъсти. Всички от химическото чистене ми се присмивали, когато ме видели в списанията и мислели, че съм си навирила носа. Той бил мой съпруг и не съм имала право да го напусна. Ставаха все по-гадни. Била съм тъпа курва като сестра си и съм щяла да стана проститутка като нея. Нямало да се изненада, ако някой ден ме убият, задето се разголвам публично. Заплашваше да продаде на таблоидите историята за сестра ми, която била наркоманка и проститутка, и започнах наистина да се притеснявам, че може да навреди на кариерата ми. Знаех, че разговаря с мама, затова й показах писмата и пак я предупредих да не му казва нищо за мен, както и къде живея. Тя беше потресена и се почувства виновна, че е взела неговата страна. По-късно се запозна с Лорънс и беше очарована от хубостта и изисканите му обноски. Когато говореше с него, включваше „телефонния“ си глас, докато с татко не започнахме да се шегуваме с нея за това.

 

 

Връзката ми с Лорънс беше лесна от самото начало. С него нямаше нужда от големи усилия — да се обличам, за да му харесам, да говоря по определен начин, за да го впечатля. Той много пъти ми казваше, че съм хубава, но и също, че съм умна, интересна и забавна. Срещите ни бяха съвсем обикновени. Кино, концерти в кръчми, по някоя вечеря навън, но винаги имаше какво да си кажем и знаех, че красивото му лице никога няма да ми омръзне.

Всичко вървеше много добре, когато Лорънс изведнъж ми се обади една вечер, за да ми каже, че се е нанесъл в къщата. Стори ми се разстроен, но не искаше да ми обясни защо. Изненадах се, защото по онова време тя беше почти без мебели. Той каза, че ще се видим през седмицата, но когато се обадих в офиса му да оставя съобщение, ми казаха, че бил болен и същия уикенд аз взех влака за Килани и изкачих хълма до къщата. Лорънс имаше много планове как да я постегне. Мястото беше хубаво. Прозорците бяха с малки ромбовидни стъкла, по стените растеше бръшлян, от двете страни на входа имаше розови храсти. Почуках с бронзовото чукче. Никой не отговори. Почуках пак и накрая чух тътрене на крака зад вратата и тя се отвори на сантиметър.

— Лорънс, аз съм.

Той колебливо отвори вратата.

— Казаха, че си болен. Добре ли си?

— Да.

Той отвори по-широко, за да вляза. Явно не беше добре — още по халат и небръснат. Последвах го в голата дневна. Завесите бяха дръпнати и скриваха чудесния изглед към залива, а въздухът миришеше на вкиснало.

— Изглеждаш ужасно. Беше ли на лекар?

— Добре съм.

Но явно не беше. На пода имаше дюшек и пухена завивка пред телевизор с изключен звук. Около него се виждаха пакети с чипс, купи с мюсли, кутии от кейк и празни бутилки от бренди.

— Лорънс, какво става?

Той ме придърпа към себе си, сложи глава на рамото ми и заплака. Бях стъписана.

— Какво има? — прегърнах го и се опитах да изстискам болката от него.

— Не мога… Майка ми… — изхлипа той.

Усетих мирис на алкохол и стара пот.

— Трябва да вземеш душ и да си почистиш дрехите. Ще направя чай.

Той кимна и тръгна към банята. Порових в куфара на пода, намерих чиста кърпа и я окачих на релсата сред издигащата се пара. Отидох в кухнята, която беше отрупана с мръсни чинии и празни кутии от храна. Започнах да мия и да чистя, колкото можех. Той явно се беше изнесъл набързо, защото нямаше кърпи или гъби за миене — само няколко стари нащърбени чинии и глинени съдове, останали от времето на баба му.

Винаги съм знаела, че Лорънс е чувствителен и може да бъде емоционален, но се чудех какво може да е станало, за да предизвика този внезапен срив.

Той се появи гладко избръснат и аз му дадох чисти дрехи. Докато се обличаше, той се обърна, сякаш се срамуваше.

— Лар, каквото и да е станало, знаеш, че те обичам, нали? Това все още значи нещо.

— Много съм уморен — каза той. — Искам само да спя.

— Спомена за майка си…

— Не мога да говоря за това. Не искам никога вече да я виждам.

— Но тя те обича. Винаги си казвал, че твърде много те обича.

— Моля те, не ме питай за нея. Просто не мога.

— Ще дойдеш ли при мен за няколко дни? За колкото искаш.

Той наведе глава.

— Аз не те заслужавам. Наистина не те заслужавам.

Лорънс ме остави да шофирам, защото не беше изтрезнял и когато стигнахме в моя апартамент, веднага си легна и спа дванайсет часа.

 

 

Никога не ми каза за какво се е скарал с майка си, но то му повлия много. Не можех да си представя какво го е разстроило толкова, но трябва да призная, че някаква част от мен изпита облекчение. Той беше привързан към нея по начин, който дори колегите му намираха за странен. Те се шегуваха с това, а той винаги малко се притесняваше, че живее при нея. Остана при мен една седмица и се върна на работа. Приятелката му Хелън взела нещата, от които се нуждаел, от къщата на майка му, докато аз летях до Мадрид за снимки за реклама на червило. Когато се върнах, той се беше нанесъл окончателно в къщата. Беше отишъл в „Авалон“ с камион под наем, за да вземе легла, старинни канапета, отделни столове, маси, килими, пердета и сервиз за хранене — все неща, което не се използвали и нямало да липсват на никого. Каза, че прашасвали на тавана им от години. Помогнах му да разопакова кашони с книги и плочи, да окачим картини и пердета. Запознах се с приятелката му Хелън, когато един ден тя донесе още дреболии. Лорънс беше отишъл до железарията за боя.

— Значи вие сте тази.

— Моля?

— Не ме разбирайте грешно, той трябваше да се изнесе преди години, но майка му е много уязвима в момента.

— Мисля, че разговорът ни започна зле. Здравей, аз съм Карън.

— Аз съм Хелън. Бях първото му гадже.

Изглеждаше напориста и неприятна. Насочи ме към дневната и се огледа.

— Познавах баба му, на която беше тази къща. Стара пушка.

— Искаш ли чаша чай?

— Нанесе ли се вече тук?

Притесних се. Исках да бъда учтива, но осъзнах, че говоря така, сякаш къщата е моя.

— О, не, само помагам на Лорънс, но чаят е готов.

— Чудесно.

Тя остави кашоните пред телевизора и седна на фотьойла на Лорънс.

Положих усилие да бъда любезна.

— Как е майка му? Знам, че са се скарали, но не знам защо.

Хелън присви очи.

— Не ти ли каза? На мен също, но предполагам, че е защото се е изнесъл. Майка му е луда, но все пак мисля, че би трябвало поне да говори с нея. Нищо не му струва да вдигне телефона. Ходя там всеки втори ден. Лорънс ми плаща да я наглеждам, но тя не яде и почти не спи. Отказва да говори с Малкълм. Чувала ли си за Малкълм? Психиатърът. Казва, че ако нещо не се промени скоро, ще трябва да я вкарат в клиника.

— Боже, нямах представа, че е толкова зле.

— Тя спи в леглото му, за Бога. Лорънс трябва да отиде да я види. Мен не слуша. Да, тя е луда за връзване, но не е често спрямо нея. Тя непрекъснато плаче и казва, че има само него. Няма да му струва толкова много да я посещава веднъж седмично.

— Той също беше разстроен от спора им — много разстроен.

— И нямаш представа за какво е бил?

— Никаква.

— Може да е бил за теб.

— За мен?

— Да, че е избрал теб пред нея. Трябва да му кажеш да иде да я види.

— Никой не го кара да избира. Ще му кажа да отиде.

Тя се облегна назад.

— Е, откога ходиш с Лар?

— От няколко месеца.

— Така ли? Как се запознахте?

Въпросите й бяха груби и нахални, но нямаше да се преструвам.

— Баща ми получаваше помощи от неговия офис.

Хелън се усмихна.

— На Лидия няма да й хареса.

— Лидия?

— Майка му. Тя е патологичен сноб.

— Няма да й хареса и че се разделих със съпруга си.

— Проклятие! Сериозно? Нищо чудно, че са се карали.

Хелън постоя още малко, за да изчака Лорънс. Говорихме достатъчно учтиво, но усещах, че не ме харесва много. Накрая трябваше да си тръгне.

— Не се обиждай, изглеждаш свястна и си красива, но между теб и Лорънс никога няма да се получи. Вие сте от различни светове.

— Не мисля, че това е твоя работа.

— Познавам го много по-отдавна от теб.

— Той ме обича.

— Приемам. Но това не стига. Успех.

Тя се измъкна през вратата, нагло забърсвайки бутилка вино от масата, докато излизаше.

— Длъжник ми е.

Бях много разстроена. Когато Лорънс се прибра, го разпитах за Хелън и нещата, които ми беше казала.

— Не й обръщай внимание. Ревнува. А що се отнася до нас двамата, събрахме се при възможно най-странните обстоятелства, но успяхме да се измъкнем оттам. Да не допускаме други да ни се месят.

Не намирах появата на татко в офиса му за чак толкова странна, но думите му ме успокоиха.

— Защо се забави толкова в железарията?

— Опитах се да отида пеш, но така се уморих, че трябваше да хвана автобуса и чаках часове наред. Непрекъснато съм уморен и гладен. Опитвам се да престана да ям. Не мога да разбера защо изведнъж започна да ми се яде както преди.

Той се отпусна на канапето, вдигна крака и включи телевизора.

Не бях му казвала, но през последните седмици Лорънс беше напълнял много. Бях сигурна, че е само фаза, че всичко ще се оправи от само себе си, когато се помири с майка си. Вече не беше толкова внимателен. Изглеждаше мрачен и депресиран.

— Може би Хелън е права и трябва да отидеш да я видиш.

— Кого?

— Знаеш кого. Майка ти.

Понякога, когато Лорънс не искаше да обсъжда нещо, погледът му ставаше празен, сякаш се затваряше.

— Не.

— Виж, вече знам, че няма да ме одобри. Хелън ми каза. Но ако страда наистина, трябва да направиш усилие, Лар. Тя ти е майка.

— Не.

— Лорънс…

— Просто не ми говори за нея!

За първи път Лорънс ми повишаваше тон. В онзи момент ми напомни за Деси, който ме принуждава да се подчиня. Не бях очаквала Лорънс да се държи така. За първи път се зачудих дали не бях направила ужасна грешка. Разбира се, после ми се извини и беше изключително мил — също като Деси. Но аз бях успяла да убедя себе си, че Лорънс е по-добър. Имах нужда да ми го докаже, но можех само безпомощно да наблюдавам как все повече се затваря в себе си.