Лиз Нюджънт
Стаено зло (20)

20.
Лидия

Лорънс ми каза, че ще се изнесе. Не можех да го позволя. Мястото му щеше да бъде винаги тук, при мен. Той помисли, че съм се побъркала. Личеше си по начина, по който ми говореше понякога — сякаш съм дете. Реших да използвам убеждението му, че психиката ми е нестабилна, в наша обща полза. От известно време той се отдръпваше от мен, беше потаен и подозрителен. Укриването на историята с Ани Дойл му се беше отразило зле. Казах му, че не бива да мисли за това, но той много се тревожеше.

Проклетата Елинор ме изигра със завещанието си. Беше ми казала, че ще се погрижи за нас, но ме беше изключила и се беше погрижила само за Лорънс. Винаги го е обожавала и често критикуваше качествата ми на родител, но дори когато чух думите от нейния адвокат — „за да бъде независим“, не повярвах, че Лорънс ще ме напусне. Единствената битка, която очаквах, беше с Фин и Роузи, които искаха „полагаемия им се дял“, защото бяха толкова алчни, че родиха осем деца. Бях планирала да напазарувам дрехи от бутиците, в които още помнеха името ми. Щях да изведа Лорънс и да го науча на най-важните неща за изисканата вечеря и хубавото вино. Копринените пердета в дневната бяха за смяна, както и килимите в коридора, по стълбите и на площадката. На стената над камината имаше пукнатина, а емайлът на ваната ми се лющеше. Татко никога не би допуснал такива несъвършенства. Най-после имахме средствата да възстановим всичко, но Лорънс възнамеряваше да ми се опълчи.

Опитът за самоубийство беше отчаян ход, но трябваше да направя нещо. Изобщо не глътнах хапчета, но изпих много вода, за да има какво да повърна, когато ме намери, в което бях сигурна. Знаех, че Лорънс никога няма да ме прати в „Сейнт Джон ъв Годс“ и за щастие той запази хладнокръвие и се обади на Хелън. След това започнах да виждам Хелън в друга светлина. Беше ясно, че тя обожава „Авалон“. Не й трябваше сериозен повод, за да се появи. Беше се оказала полезна, когато Елинор умря. Макар и вулгарна и нецивилизована, тя беше забавна и прекрасно недискретна, освен това носеше известно име. Майка й Анджела Д’Арси беше поетеса. Не беше написала нищо по мой вкус и, разбира се, беше ужасен бохем. Не беше изненадващо, че Хелън е толкова дива, но тя ми разказа цялата история за гостуването на Лорънс при семейството на Бриджет в Атлоун. Колко смешно, че глупавото момиче наистина бе очаквало моят Лорънс да се ожени за нея, след като нямаше нито образование, нито произход. Реших, че ще е полезно да държа Хелън край себе си, тъй като Лорънс явно й се доверяваше повече, отколкото на мен.

За съжаление „свръхдозата“ задържа Лорънс само временно. Беше решен да осъществи плановете си и да заживее в къщата на Елинор. Опита се да ме подготви за заминаването си, като канеше Малкълм още по-често, сякаш Малкълм можеше да замени Андрю или Лорънс.

С Малкълм не бяхме говорили за инцидента с Ейми Малоун, откакто се беше случил. Казах му категорично, че ако иска да продължим отношенията си, не бива повече да споменава името на Даяна. Лорънс не му каза за хапчетата, но Малкълм заподозря, че има някакъв проблем с душевното ми състояние и настоя да отида на лекар. Продължавах да твърдя, че просто съм изкарала тежък грип. С Лорънс се разбираха добре и аз помолих Малкълм да се намеси и да помоли Лорънс да не се изнася.

— Лидия, той е на двайсет и три години. Мислиш ли, че ще остане тук завинаги?

— Защо не? Всичко, което му е нужно, е тук, в „Авалон“.

— Освен свободата му.

— Не разбирам за какво говориш.

— Младеж като него би трябвало да може да кани момичета, без майка му да наднича над рамото му.

— Но той няма приятелка. Поне аз не знам.

— За това говоря. Той е хубав младеж. И да няма, скоро ще си намери, а не каза ли, че ти не си се запознала с последното момиче? Бриджет, нали?

— Лорънс реши да не я води у дома. Никога не съм й забранявала да идва вкъщи. Хелън идва и си отива, когато реши.

— Изненадан съм, че се разбираш с нея. Понякога е много невъзпитана. Удивен съм, че Лорънс е излизал с нея.

— Всъщност Хелън му въздейства добре. Виждаш ли, ти изобщо не го познаваш.

— Знам, че иска да порасне, да напусне дома си и мисля, че ще е полезно и за теб, ако го направи. Живея на десет минути оттук. Мога да дойда, когато ти е нужно.

Изобщо не се нуждаех от Малкълм, но съм твърде възпитана, за да го кажа. Имах друг план как да задържа Лорънс у дома. Той изискваше голяма финансова жертва, но нямаше да изгубим всичко. Една вечер отидох у зет си.

Фин не ме посрещна възторжено.

— Лидия, какво искаш?

Неуважението в гласа му беше непростимо, но аз прикрих неприязънта си и заговорих по същество.

— Фин, обмислях нещата и сега разбирам, че сгреших, като реших, че можем да задържим къщата. Искам да направим това, което ти предложи — да я продадем и да си поделим печалбата.

Той едва се въздържа да не затанцува джига още на мига. Повика Роузи и ме поканиха да вечерям с тях. Какъв спектакъл беше! Да, винаги съм искала още деца, но моите деца щяха да бъдат добре възпитани. Присъстваха пет от осемте деца, две от които бяха тийнейджъри и изглежда се състезаваха кой може да бъде най-нацупен. Лорънс никога не го правеше — дори когато се наложи да смени училището, а това беше по вина на Андрю. Малките деца се катереха по масата, пълзяха под нея и се замеряха с грах като диваци. Освен грах вечерята се състоеше от панирани рибени късчета и картофени гофрети — съвсем ново преживяване за мен. Роузи беше непримирима. След като чиниите и децата бяха изнесени от стаята, тя каза:

— Много се радвам, че си взела това решение, Лидия. С осем деца е доста трудно. Парите ще ни дойдат добре. Училищните такси ни съсипват.

— Когато се наложи ние да правим жертви, Лорънс тръгна на държавно училище.

— Да, знам, но Андрю изгуби парите. Фин няма нищо общо…

— Да забравим всичко това — прекъсна я Фин, който явно беше доловил остротата в тона ми.

— Има още един малък проблем — казах аз. — Лорънс е обсебен от идеята той да живее в къщата, а както знаете, той е наследникът. Опитах се да го убедя, че най-доброто, най-честното би било да си живее у дома.

Фин и Роузи се спогледаха.

— Какво говориш, Лидия?

— Че не искам да се разделя със сина си, затова се надявам вие двамата да го притиснете, без да ме намесвате.

— За бога! — каза Роузи.

— Роузи — предупреди я Фин.

— Това е безобразие! — тя не му обърна внимание. — Трябваше да продадеш този мавзолей преди години. Дори не е ипотекиран. Щеше да има достатъчно пари, за да си купите с Лорънс хубави жилища. Ти тормозеше Андрю с всичките си капризи и искания за поддръжката на „Авалон“, а сега и на Лорънс му е писнало. Не е правилно младеж като него да издържа мързеливата си майка в имението й. Той иска да се махне, а ти ни използваш, за да го накараме да остане.

— Роузи! — Фин повиши глас.

Не й обърнах внимание, а се обърнах към него.

— Ако успееш да го убедиш, и двамата ще получим каквото искаме.

Роузи изхвърча от стаята и затръшна вратата след себе си.

Фин заговори бавно и внимателно.

— Жена ми е права. Андрю те обожаваше. Смяташе, че си най-красивото същество, което е виждал. Толерираше фобиите ти, защото така можеше да те има само за себе си. Усърдно се стараеше да ти даде всичко, което поискаш — независимо дали беше диамантен пръстен, кожено палто или обяд в „Мирабо“, но на теб никога не ти стигаше, нали, Лидия? Макар да не се съгласих, майка ми е знаела какво прави, когато е оставила къщата на Лорънс. Андрю никога не би поел толкова голям финансов риск, ако ти не го притискаше през цялото време. Майка ми се опитваше да спаси Лорънс от теб. Ако нямахме такава нужда от парите, нямаше да се замисля да оставя Лорънс да живее в къщата, но ще говоря с него. Отново получаваш каквото искаш, Лидия, както винаги.

Докато произнасяше малката си реч, бях взела чантата и палтото си. Той ме последва по коридора и надолу по предните стълби на разнебитената им къща. Аз продължих напред.

Оказа се, че Фин и Роузи не са успели да убедят Лорънс да се откаже от къщата. Подозирам, че не са се старали много. Бяха решили, че съм някакво чудовище. Скъпото ми момче сега отчаяно искаше да се изнесе. И тогава Малкълм влоши още повече нещата за мен.

 

 

Лорънс още не се беше изнесъл, но се прибираше все по-късно, понякога не преспиваше у дома, без да ми даде каквото и да било обяснение. Внимавах да не задавам въпроси, но бях сигурна, че спи с различни жени. В такива вечери той правеше необходимото, та Малкълм да е у дома, но една вечер се прибра към девет часа и от изражението му разбрах, че нещо се е случило. Намери ме в кухнята.

— Кажи ми за Даяна — каза тихо.

— Какво?

Той взе снимката й иззад гърба си и я сложи на масата между нас.

— Разкажи ми за деня, когато тя се удави.

Заведе ме до един стол и ме подкани с жест да седна.

— Защо? Не искам… За какво говориш?

— Когато бях малък, попитах татко за нея и той ми каза, че се удавила на плажа. Каза ми никога да не питам теб за нея, защото много си се разстройвала.

— Бил е прав. Не искам да говоря за това.

Понечих да се изправя, но Лорънс застана на вратата.

— Току-що вечерях с Малкълм. Не мога да повярвам, че цял живот си крила тази тайна от мен. Той каза, че трябва да те попитам, че така ще ти помогна да говориш за това. Разкажи ми за деня, когато се удави Даяна.

— Не помня, бях още дете.

— Той казва, че помниш, че не можеш да забравиш. Че тя се е удавила, а ти виниш себе си.

За миг ме обзе глупавата идея, че може би Малкълм е прав, че може би ако споделя историята за злополуката, с Лорънс ще се сближим. От доста време не ми беше говорил толкова нежно. Всички винаги настояваха, че вината не е била моя, а Лорънс ме обичаше. Може би се нуждаех от неговата прошка.

— След като Даяна умря, ме изпратиха при една леля в провинцията. Не знаех дали някога ще ми позволят да се върна у дома. Дори сега, когато ходя по магазините, бързам да се прибера. Усещането за прокуждане беше мъчение за мен. Беше само за десет месеца, но за едно дете това е цяла вечност.

— Мамо — Лорънс въздъхна и в душата ми влезе малко светлина. Усещах го. Прошката предстоеше. — Продължавай, можеш да ми кажеш. Няма да те осъждам, няма да те прекъсвам.

— Беше след като мама ни напусна. Не е умряла, когато сме били бебета, както съм ти казвала. По-добре да беше. Татко се беше оженил за жена от долен произход. Мама не беше като майките на нашите приятелки. Беше шумна, избухлива и носеше алено червило.

Бях се върнала в друго време — в славните дни на тази къща. В главата си чувах мама и татко да се карат в коридора.

— Татко изгуби много време, за да научи мама как да се държи в обществото, но когато идваше на спортните празници в училище, тя се напиваше и флиртуваше с другите бащи. Винаги ни излагаше. Даяна се срамуваше от нея, но аз обичах майка си. После тя избяга с един водопроводчик и повече не я видях. Напусна ни. Но аз, глупачката, още я обичах. Не можех да приема, че тя не ни обича достатъчно, за да остане. След като тя си тръгна, всичко стана… по-трудно. Цялата нежност изчезна от дома ни. Даяна каза, че се радва, че мама я няма. Тя и татко бяха винаги заедно. Две години беше ужасно и аз бях тъжна през цялото време. Един ден татко каза, че можем да отпразнуваме деветия си рожден ден. Получихме нови рокли от коприна. Прислужниците ни Хана и Том украсиха градината. Беше много красиво. Черешите бяха напълно разцъфтели. Беше подготвено угощение, от дърветата висяха гирлянди със знаменца. Бяхме много развълнувани, сигурна съм, че изобщо не спахме предишната нощ. С Даяна бяхме поканили всички момичета от класа, но… — задавих се при спомена. — Само Ейми Малоун дойде. Каза ни, че другите не ги пуснали, защото майка ни била уличница.

Лорънс ме гледаше съсредоточено. Не исках онази нежност да изчезне, затова леко промених историята.

— Аз не разбрах какво иска да каже, а Даяна каза, че мама е провалила всичко, че аз съм също като нея, че съм проста като мама. Нарече ме невъзпитана и се сбихме. Аз я блъснах във водата и тя… Удари си главата. Почувствах се ужасно. Още е така. Всички казаха, че трябва да си простя, но…

Лорънс изглеждаше объркан.

— В банята ли?

— Не, скъпи, в езерцето.

— Където татко беше погребал Ани Дойл?

За момент се разсеях, докато препусках десетилетия напред.

— Да, тогава реших, че е най-подходящото място. Онази нощ бяхме в такава паника…

Очите на Лорънс се разтвориха широко, той се втренчи в мен и аз осъзнах какво съм казала. Усетих се, млъкнах, обърнах лице към мивката и тъмната градина, но беше прекалено късно.

— Ти си избрала да погребете Ани Дойл там? — той посочи към мрака отвъд прозореца. — Ти си знаела?!

— Какво? Извинявай, обърках се. Говорехме за Даяна…

— Току-що каза, че е било най-подходящото място, за което си се сетила. — Лорънс скочи от стола. — Ти си знаела! Боже!

— Лорънс, не бива да…

— Ти ли я уби?

— Не!

— Ти си я убила, а татко го е прикрил. Това ли стана?

— Лорънс, моля те, успокой се, ужасно си мелодраматичен. Говорех за Даяна и ти ме обърка…

Тогава той изрева:

— Престани да ме лъжеш! Боже, не мога да те гледам!

— Тя го заслужаваше! Беше крадла и лъжкиня! Предаде ни!

Той изхвърча от стаята.

Татко не можеше да ме гледа, след като мама ни напусна и Даяна умря. Погледнах в огледалото над кухненската маса. Бях още красива, знаех го, но никой не искаше да ме погледне. Чух Лорънс да хвърля разни неща горе, после изтича долу с куфар в ръка и аз го пресрещнах в коридора.

— Не си отивай — помолих го. — Ще умра.

Той спря за миг и аз реших, че съм успяла, но очите му се напълниха със сълзи. Обърна се и тръшна предната врата. Чух как колата даде на заден. Той избяга от мен, сякаш животът му зависеше от това.