Лиз Нюджънт
Стаено зло (2)

2.
Карън

За последно видях Ани в гарсониерата й на Ханбъри стрийт в четвъртък, 13 ноември 1980 година. Помня, че както обикновено жилището беше безупречно чисто. Колкото и объркан да беше животът й, Ани винаги е била безумна чистофайница след престоя си в „Сейнт Джоузеф“. Одеялата бяха спретнато сгънати в края на леглото, а през широко отворения прозорец нахлуваше леден въздух.

— Няма ли да затвориш прозореца, Ани?

— Когато си изпуша цигарата.

Тя се отпусна на леглото, пушейки цигара без филтър, докато аз правех чай. Чашите бяха спретнато подредени с дъното нагоре върху рафта, дръжките им стърчаха напред. Сложих две лъжици чаени листа в затопления съд и ги залях с вряла вода. Тя погледна часовника си.

— Две минути. Трябва да престои две минути.

— Знам как се прави чай.

— Никой не го прави както трябва.

Подобни изказвания от Ани винаги ме влудяваха. Беше адски упорита. За нея съществуваха два начина — нейният и погрешният.

— Студено е.

Тя се уви плътно в дългия си пуловер, чиито ръкави бяха по-дълги от ръцете й. Когато двете минути минаха, ми кимна и ми позволи да налея чая. Подадох й чашата, а тя изпразни пепелника в найлонов плик, после го сгъна внимателно, преди да го изхвърли в кошчето.

— Сигурна ли си, че няма да се разсипе? — попитах саркастично.

— Сигурна съм.

Отговори ми съвсем сериозно. Протегна се, затвори прозореца и после напръска стаята с един от онези флакони с вонящи ароматизатори, които могат да те задушат.

— Как е майка? — попита тя.

— Тревожи се за теб. Татко също.

— Да, да — каза тя и изкриви устни.

— В неделя не остана за дълго. Все бързаш занякъде. Той се притеснява за теб.

— Да.

 

 

Ние със сестра ми открай време сме много различни. Обичам да мисля, че аз съм била добро дете, но може би това е само в сравнение с Ани. Училището ми вървеше, но и поначало всичко ми се удаваше по-лесно. Ако отидехме заедно в магазин, продавачките изобщо не й обръщаха внимание и обслужваха мен. Хората искаха да ми помагат, да вършат разни неща за мен. Ани винаги казваше, че това е защото съм хубава, но без завист. До известна степен си приличахме. Като деца ни наричаха „морковчетата“ заради пламтящо червените ни коси, но по едно се различавахме подчертано — Ани беше родена със заешка устна. Като бебе я бяха оперирали неумело, горната й устна беше изпъната и сплескана. Имаше белег от носа до устата. Крайчетата на моята уста са извърнати нагоре, тъй че изглеждам усмихната. Мисля, че затова всички казват, че съм хубава. Всъщност не съм. Когато погледна в огледалото, виждам само „морковчето“ Карън.

Когато бяхме малки, Ани редовно изчезваше. Докато играехме със съседските деца пред къщата ни, мама излизаше и питаше: „Къде е Ани?“ и пращаха всички ни да я търсим. Тя излизаше на улицата извън мястото, на което ни бе позволено да играем, а веднъж беше отишла с автобуса в града и госпожа Кели, която живееше на номер 42, я беше забелязала и върнала у дома. Мисля, че Ани беше просто любопитна. Искаше да знае какво има зад всеки ъгъл. Тогава тя и татко бяха близки. Катереше се на раменете му и той я носеше из къщата, докато тя пищеше от смях, но аз бях по-малка и се боях да се кача толкова нависоко. Но когато стана тийнейджърка, Ани вече беше във война с татко.

Сестра ми си беше създала определена репутация. Мама казваше, че е изскочила от утробата й с краката напред и оттогава не е спряла да рита. В прогимназията Ани вечно създаваше проблеми — подиграваше се с учителите, крадеше, вандалстваше, тормозеше и биеше другите момичета. Със сигурност беше умна, но не я свърташе да седне да учи. Бавно се учеше да чете и пише. Аз съм три години по-малка, но когато станах на седем години, четях и пишех по-добре от нея. Положих много усилия да й помогна, но тя казваше, че невинаги различава буквите. Дори когато й напишех някое изречение и я помолех да го препише, думите изглеждаха като драсканици. Преди да избяга, беше местена в две училища. Пишеше с усилие, а основните й занимания бяха пушене и пиене. Мама се опита да й говори разумно, да се споразумее с нея и когато не успя, татко опита с насилие. Наби я и я заключи в стаята ни, макар да знам, че сърцето му се късаше.

— Боже, Ани, виж какво ме караш да правя!

После той не пророни и дума няколко дни. Но и това не даде резултат и тогава се случи най-лошото, което можеше да стане в едно семейство по онова време. Разбрахме едва когато тя беше вече в четвъртия месец.

И тогава адът се разтвори. Тя беше само на шестнайсет. Бащата беше момче на нейната възраст и, разбира се, отрече всякаква отговорност — бебето можело да е на всекиго. Скоро след това със семейството му се преместиха. Татко се обади на енорийския свещеник и той, заедно с един пазач, откара Ани в приюта „Сейнт Джоузеф“ в черна кола. Не я видях близо две години.

Когато се върна, тя беше напълно променена. Тогава се появиха тиковете й и манията по чистенето. Преди изобщо не беше такава. И външността й беше шокираща. Огненочервената й коса я нямаше, защото й бяха обръснали главата. Беше болезнено слаба. Първата нощ след завръщането й, когато се прибрахме в общата ни стая, я попитах какво е да бъдеш затворена в приют за самотни майки, а тя отвърна, че било истински ад, който искала да забрави. Разказа ми за деня, когато се родило бебето. Било първи август. Нарекла я Марни. „Беше съвършена“, каза ми тя, „дори устата й беше съвършена“. Когато я попитах какво е станало с бебето, тя извърна лице към стената и се разплака. Първите два месеца след завръщането си сестра ми криеше храна под леглото си и подскачаше при всеки шум. Оттогава нататък и Ани, и родителите ми не споменаха нищо за бебето. Ние се опитвахме да се държим нормално, а Ани — да се успокои. Татко й намери работа като чистачка в пекарната, в която работеше. Косата й отново порасна, но тя я боядиса в черно. Наситено синьо-черно. Това беше проява на бунта й.

След няколко месеца, на първи август, купих на Ани подарък от „Дендилайън маркет“ — идентификационна гривна. Бях накарала да гравират върху нея „Марни“. Спестявах известно време, но гривната не беше от чисто сребро, затова бързо потъмня. Тя никога не я свали. Един ден татко я попита:

— Какво е това, което носиш на ръката си?

Тя тикна китката си под носа му, но той не можа да разчете думата върху гривната.

— Пише „Марни“ — каза тя, — името на внучката ти, щом искаш да знаеш.

 

 

Постепенно Ани се върна към старите навици. Шефът на татко я уволни от пекарната, защото работеше немарливо. След това студенината между нея и баща ми стана непоносима и тя се изнесе от къщата. Признавам, че се зарадвах.

Макар винаги да е била бунтарка, когато станеше дума за ученето ми, Ани настояваше да си пиша домашните и да не се вкарвам в проблеми.

— Ти си умна и красива, Карън — казваше тя. — Използвай и двете.

Предполагам, че съм достатъчно умна, а и обичах училището, но трябваше да работя усърдно, за да залича стигмата, с която тя ме беше белязала. Учителите ми го забелязаха. „Между теб и сестра ти разликата е от небето до земята“, каза един ден госпожица Донъли, когато ми писа петица на теста по английски. Когато на петнайсет години реших да напусна училище и потърсих работа във фабрика „Лемънс“, госпожица Донъли говори с мама и татко и им каза, че мога да остана, докато получа свидетелство за завършено образование. Никой от семейството ни не беше стигал дотам. Родителите ми се вълнуваха, а Ани беше на седмото небе.

— Ти ще заличиш лошото ми име! — каза тя.

Не бях роден гений, но учих усърдно, за да оправдая гордостта на мама и татко от мен. И когато постигнах сравнително добри резултати, се заговори да вляза в университет. Знаех, че да плащат за училището беше трудно за родителите ми, когато би трябвало да започна работа и да помагам с парите вкъщи; вероятно можех да изкарам колеж, но не можех да реша какво точно да уча. Оценките ми по английски и изобразително изкуство бяха най-добри, но ако запишех английски в колеж, трябваше да изкарам тригодишно обучение, а после още една година специализация за диплома за висше образование, с която можех да стана само учителка. Ако исках да продължа да уча изобразително изкуство, трябваше да отида в колеж по изкуствата, а мама каза, че за художници няма работа. Пък и акцентът ми не беше подходящ за университет.

Мама смяташе, че трябва да изкарам курс за секретарки. Още имаше работни места за машинописки, макар да бяха малко и да се намираха трудно. Тази идея много повече ми допадна, а АнКо^[1] провеждаха шестседмични курсове за момичета с добри оценки. Ани беше разочарована от мен. „Можеше да влезеш в колеж, да спечелиш стипендия.“ Тя не разбираше колебанието ми. Аз не бях предприемчива като нея. Харесваше й, че съм завършила, но когато беше пияна, ми се подиграваше, че използвам сложни думи, които не разбира.

Ани работеше временно като чистачка тук-там, но през повечето време беше на помощи за безработни и живееше в една стая не много далече от нас. Понякога мама й даваше тайно пари. При неделните й посещения татко се преструваше, че се радва да я види, но мисля, че се срамуваше от нея, макар че после го отричаше. Той не можеше да разбере защо тя е толкова различна от нас, останалите. Мама, татко и аз работехме много, за да постигнем това, което имахме. Бяхме кротки хора и се опитвахме да избягваме проблемите. Ани си ги търсеше.

След като изкарах курса, си намерих работа в компания за химическо чистене — пишех фактури и работех в счетоводството. Не мога да кажа, че ми харесваше, но там се запознах с Деси Фенлън. Някои от мъжете, които срещах, бяха простаци — коментираха тялото ми или бълваха неприлични подмятания, но Деси беше различен. Уважаваше ме. Веднъж го видях да плясва зад тила един младеж заради начина, по който ми беше говорил. Деси беше един от шофьорите на микробуси. Беше доста стеснителен и минаха шест месеца, преди да събере кураж и да ме покани да излезем. Май мислеше, че възрастовата ни разлика е голяма. Той беше на двайсет и шест — почти девет години по-голям от мен. Най-приятната част от работата беше, когато той идваше, за да вземе или остави дрехи, защото се хилехме и флиртувахме като луди. После започнахме да излизаме редовно. Каза, че не можел да повярва на късмета си, когато съм приела да се видим. Щом в ателието на всички стана ясно, че с Деси Фенлън сме двойка, подмятанията спряха. Деси беше кротък, но можеше да се разяри, ако му се изпречиш на пътя. Имаше репутацията на кавгаджия и беше участвал в немалко сбивания.

Работата ми беше тъпа и през повечето време се отегчавах, но печелех достатъчно, за да се изнеса и аз. Казах на Ани, че можем да си вземем общ апартамент, но тя не хареса много идеята. Бях разочарована. Казах на мама, а тя предаде на татко. Той ми каза: „Недей да живееш с Ани. Тя ще те дръпне надолу.“ Питам се дали ако с Ани бяхме заживели заедно, щеше да е по-различно. Чудя се дали татко си спомня какво ми е казал. Не искам да му го припомням. Той вече страда. Всички страдаме.

Последния ден, когато я видях, тя беше разтревожена, но и развълнувана от нещо. Каза, че ще ми купи хубав комплект за рисуване, защото знаела, че още обичам да скицирам и рисувам. Би трябвало да се зарадвам, но Ани често се кълнеше да ми купи нещо или да правим заедно нещо, а това рядко се случваше.

— Хубав комплект. Видях го на витрината на „Кларкс“ — тубички бои в голяма дървена кутия и всякакви четки. Акварелни бои и туш — не маслени. Виждаш ли? Помня всичко за рисуването ти — не обичаш маслени бои. Прекрасен е. Кутията изглежда старомодна, но е чисто нова и в нея има много неща. Ще ти я купя в събота сутрин. Сериозно. Обещавам. Ела в събота следобед.

— Откъде ще вземеш пари?

— Не се тревожи, ще имам.

— Да бе!

— Ще ги имам! Не ми ли вярваш, Карън?

Беше по-лесно да се престоря, че й вярвам, но знаех, че това няма да стане. Както онзи път, когато щяхме да вечеряме в „Шерис“ на Аби стрийт няколко седмици преди това и аз я чаках половин час на студа отвън, но тя не се появи, а когато й се обадих, каза, че била заета и ще отидем друг път.

Въпреки всичко това обичах Ани. Тя ми мислеше доброто, искаше да се уча от нейните грешки. Предупреждаваше ме за момчетата, казваше ми, че съм твърде добра за тези около мен и че трябва да се пазя за някой по-специален. Невинаги се вслушвах в съветите й. Никой не ме разсмиваше като нея и макар времето, прекарано в дома за неомъжени родилки, да беше поугасило веселостта й, когато тя изчезна, старата искра бе започнала да проблясва.

— Обещай да дойдеш в събота. Към три следобед. Умирам от нетърпение да видя физиономията ти, когато го разгледаш.

И тъй, аз обещах, без да смея да се надявам, че ще удържи на думата си, но и без да допускам, че никога вече няма да я видя.

— Добре — казах. — Ще доведа и Деси.

Лицето й помръкна. Те се разбираха добре, макар той да смяташе, че е малко дива. Не му харесваше, че се напива и също като татко не искаше да прекарвам твърде много време с нея. Когато му разказах за бременността на Ани и за прекараното време в „Сейнт Джоузеф“, отношението му към нея се влоши.

— И тя ли е от онези развратници? — попита ме. — И кой е бащата, или изобщо не е разбрала?

Бях отвратена от реакцията му. Седмици наред го пренебрегвах и не говорех с него в службата, но той не се предаде и накрая ме спечели отново с букет цветя и писмено извинение. Пишеше, че не е трябвало да обижда сестра ми. Но щом Деси, който беше по принцип добър и мил, мислеше така за Ани, какво оставаше за другите? След този случай той никога не успя да се почувства добре в нейната компания, а Ани не беше глупава.

— Какво му става на твоя човек? — попита ме веднъж във „Викингът“. — Все бърза да се махне.

— Не обича много тази кръчма — отвърнах.

Това беше вярно. „Викингът“ беше долнопробна дупка в почти пустееща част от града. Наоколо тийнейджъри се друсаха с лепило. Деси често се дразнеше, че трябва да се виждаме с нея там, но Ани беше човек на навика.

— Пълно е с пияници — казваше той, но аз изтъквах, че това важи за повечето кръчми в Ирландия.

Ани явно беше добре позната в бара и беше една от най-младите редовни клиентки. Късно през нощта пускаха някоя песен и Ани, вече пияна, започваше да пее „Мислиш ли, че съм секси?“ или „Ще оцелея“ с пълно гърло. Деси мразеше това.

— Тя се излага — казваше той и макар понякога да бях съгласна, тя все още пееше вярно и помнеше текстовете идеално. Не бих й попречила да се забавлява.

 

 

Когато отидох в апартамента й онази събота, бях решила да не споменавам за Деси. Не се изненадах много, че не я намерих там. Същата вечер й позвъних и момичето от рецепцията каза, че ще й предаде съобщението ми.

Ани не дойде у дома в неделя. Обядът в 12:30 след ходенето на църква беше единственият семеен ритуал, който още спазвахме и Ани идваше в повечето случаи.

— Обади ли ти се да каже защо няма да дойде, майко?

— Не се обади проклетата пияница — каза татко, който приемаше безотговорното й поведение като лична обида.

Опитах се да омаловажа случилото се.

— Може да е настинала — в апартамента й беше адски студ, когато ходих в четвъртък.

— Не беше ли включила газовото отопление?

— Да, но винаги отваря прозореца, когато пуши.

— От теб се научи да пуши — каза майка ми на татко.

— Само това е взела от мен, Полин, уверявам те.

Смених темата, като попитах татко дали ще ходи на състезанията с хрътки в четвъртък.

 

 

На другия ден — понеделник, отново отидох у тях с Деси, пак никой не отвори, но срещнах друго момиче, което излизаше. В двуетажната къща имаше три стаи под наем с обща баня. Питах я дали е виждала Ани.

— Като се замисля, не съм — от четвъртък или петък. Обикновено радиото й ме събужда.

Тогава за първи път се разтревожих. Ани не би заминала, без да ми каже. А и къде би отишла?

— При някой мъж? — предположи Деси, но млъкна, когато го изгледах лошо.

Обикновено се чувахме два-три пъти седмично, но в сряда още не се беше обаждала. Отидох да питам мама, но и тя не се беше чувала с нея.

— Да ти е казвала, че заминава?

— Не, това е странно.

Бях още там, когато татко се прибра от пекарната.

— Сигурно се забавлява някъде. Ще се появи.

— Досега не е изчезвала за толкова време. Мина почти седмица.

— Кога я видя за последно?

— Миналия вторник. Каза ми да намина в събота. Обеща да ме чака.

Не му казах за комплекта за рисуване. Нямаше смисъл.

— О, обещала ти, така ли? — подметка той саркастично.

 

 

Когато и в петък не успяхме да се свържем с нея, всички бяхме наясно, че нещо не е наред. С татко отидохме заедно в апартамента й, докато мама звънеше на приятелките й и на някои от бившите й колеги. В сградата, където беше апартаментът на Ани, една от другите наемателки каза, че не е била там цяла седмица. Обадихме се на хазяина от автомата в коридора и той дойде — едър потен мъж с голям нос, който се оплакваше, че го безпокоели след шест следобед. Отключи ни стаята й с ключ от огромна връзка. Всичко беше подредено по конец, както обикновено, познатите ми нейни дрехи бяха в гардероба, освен сивото й палто, вълнената рокля без ръкави, която мама й беше купила за рождения ден, и високите до коляното тъмнолилави ботуши. Не исках да ровя из нещата й, но един поглед беше достатъчен, за да разбера, че не беше заминала. Продълговатият й пътен сак все още беше под тоалетката. В мивката имаше една чаша за кафе с петно от плесен на дъното.

— Тя не би я оставила така, татко, ако смяташе да заминава. За няколко часа — да, но чашата явно стои тук дни наред.

Хазяинът каза:

— Другата седмица трябваше да си плати наема. Няма да допусна да бъда на загуба.

— Ще млъкнеш ли?! — каза баща ми и в себе си се зарадвах, защото защитаваше Ани, а отдавна не го бях чула да го прави.

Хазяинът ни изгони и каза, че ако не си получи наема до другата седмица, ще изхвърли багажа на Ани на улицата.

Когато се прибрахме с новината, мама беше уплашена до смърт. Никой от приятелите на Ани не я беше виждал от повече от седмица и не отишла на две от местата в центъра, където чистеше. Само това не би ме разтревожило, но плахата ми майка смело беше отишла във „Викингът“. Редовните клиенти познавали Ани, но й казали, че не е ходила там повече от седмица.

— Мислиш ли, че пак е надула корема и се е върнала в „Сейнт Джоузеф“? — попита татко и в гласа му се долавяше угриженост.

— Никога не би се върнала там, татко, за нищо на света. Сигурна съм — мама се съгласи с мен. — А дори да е бременна, защо би тръгнала нанякъде без дрехите си или без чанта?

— Ще се обадя на полицията — каза татко в петък, 21 ноември 1980 година.