Лиз Нюджънт
Стаено зло (18)

18.
Карън

Мама и татко сякаш се бяха събрали отново. Той беше толкова благодарен, че тя се е върнала, че започна да се грижи за себе си, не ходеше в кръчмата и упорито тръгна да си търси работа. Много му беше липсвала и беше решен да я задържи у дома. Деси също се опитваше да ме накара да се върна, а мама правеше всичко възможно да му помага.

— Не прави грешка, за която ще съжаляваш до края на живота си. Деси Фенлън е добър човек, а и те обича до смърт.

Деси ме беше причакал пред вкъщи малко след като се върнах от Рим, и когато, не му обърнах внимание, той изкрещя на улицата след мен:

— Подредих твоя човек от социалните служби, вече няма да припари до теб.

Обърнах се към него.

— Какво си направил?!

— Ступах го, както заслужаваше.

Спомних си ожулването под окото на Лорънс и обяснението, че някакъв рафт паднал върху него в службата.

— Ти, тъпо копеле! — казах аз. — Той ми е само приятел.

— И няма да ти бъде нищо друго, когато приключа с него.

И Деси се отдалечи с ръце в джобовете и вирната глава, сякаш току-що беше спечелил на кучешки състезания.

В мислите си преживявах деня, прекаран в Рим с Лорънс. Беше прекрасно, жалко, че беше толкова за кратко. Когато се върнах, той обясни, че баба му починала, но аз непрекъснато мислех за него. Чувствах се ужасно заради Бриджет. Лорънс можеше да ме целуне по всяко време онзи ден, можеше да ме хване за ръка, да покаже, че ме харесва, но не го направи. Може би не бях разчела добре сигналите, но имах чувството, че с него сме свързани по някакъв начин. И все пак всеки път, когато се опитвах да се сближа с него, той деликатно ме отблъскваше — както когато му бях поискала домашния телефон, а той промърмори, че винаги мога да го намеря в офиса. Сега ми хрумна, че Деси го е уплашил. Или Лорънс не ме харесваше като жена. Може би работата ми на модел ми беше дала прекалено голямо самочувствие.

Обадих се на Лорънс в офиса и го питах направо дали Деси го е нападнал. Той свенливо потвърди.

— Но защо не ми каза?

— Щеше да провали пътуването ни.

— Много съжалявам, Лорънс.

— Недей, вината не е твоя. Но ми направи услуга и не се връщай при него.

— Аз… Няма.

— Добре.

Отново смесени сигнали. Лорънс не искаше да се върна при съпруга си.

 

 

Продължавах да търся Ани, но търсех и апартамент. Ивон ми каза, че снимките в Рим са пожънали голям успех и имах повече пари от всякога, а и още предложения за работа в Милано и Париж. Ивон се беше обезпокоила, че ще се преместя в Лондон и ще сменя агента си. Може би щях да го направя, ако не продължавах да търся Ани. Освен това изпитвах лоялност към Ивон. Още щях да бъда в ателието за химическо чистене и да живея с Деси, ако не ме беше взела под крилото си.

През уикенда, след като се върнах от Рим, Бриджет се обади да ми каже, че са я прехвърлили в офиса в Мълингар, каза, че трябва да отида там и да отседна в новия й апартамент, за да продължа да търся Ани. Съгласих се и първата петъчна вечер от посещението ми вече се възхищавах на новия й дом. Беше къща в нов квартал извън града. Споделяше я с две други момичета, които гледаха „Среща на сляпо“ по телевизията. Занесохме бутилка вино в стаята й, където тя беше сложила походно легло за мен. Пих твърде много и й казах, че Лорънс е дошъл с мен в Рим. Веднага съжалих.

— Какво?

— Аз трябваше да замина, а той каза, че има нужда от почивка и си взе билет за моя полет. Логично. Трябваше да ти кажа преди, но не исках да си правиш прибързани заключения. Веднъж се видяхме на питие, след като вие се разделихте…

С всяка дума влошавах положението, защото се обяснявах прекалено много.

— Но нищо не е станало, уверявам те. Нали ми вярваш?

Не знаех, че е възможно да казваш истината и все пак да се чувстваш като лъжец. До края на уикенда тя се държа отчуждено с мен. На другия ден каза, че е настинала, тъй че сама обиколих града, показвах снимката на Ани и питах дали някой я е виждал. Получавах горе-долу същите отговори като в Атлоун. Приличала им на някого. Какво й било на устата? Защо я търся? Съобщила ли съм в полицията? Този път не дадох никакви обяснения.

Върнах се в къщата на Бриджет мокра, премръзнала и обезсърчена. Онази вечер тя почти не разговаря с мен. Накрая отново подхванахме темата за Лорънс.

— Трябваше да се сетя — каза тя. — Винаги беше много по-мил, когато ти беше наблизо. И вложи толкова време и усилия, за да търси убиеца на сестра ти. Струваше ми се нелепо. Сякаш си играехте на детективи.

— Това не е игра!

— Двамата ме направихте на глупачка. Може да се самозалъгваш, че той не се интересува от теб, но погледни себе си и мен — тя посочи огледалото зад нас. — Коя би избрала, ако беше на негово място?

— Моля те, Бриджет, той никога не се е опитвал да ме сваля, кълна се…

— Дай му време, просто изчаква. Не би искал да направи нищо неблагоприлично. Ти си омъжена жена.

В гласа й се долавяше горчивина.

На другата сутрин се върнах в Дъблин напълно нещастна. Казах на мама и татко, че ще си взема отделен апартамент. Мама се разплака и каза, че трябва да се върна при съпруга си, но татко прояви разбиране. Предупредих я да не дава на Деси повече информация за мен или приятелите ми. Новият ми апартамент беше на „Апиан Уей“.

— Но ние не познаваме никой, който живее там — каза мама.

Притесняваше я мисълта, че ще живея на място, на което не принадлежа.

— Скоро ще взема ключовете и тогава ще дойдете на вечеря, майко. Много ще ти хареса.

 

 

На другата седмица мама влезе рано и ме събуди. Ръцете й трепереха.

— Има още едно писмо. И колет. От Ани. За теб е.

Повъртях колета в ръцете си. Марката беше от Атлоун. Опаковката се беше скъсала на ъгъла и без да я свалям, видях, че вътре има комплект маслени бои в прозрачен пластмасов калъф.

Скъпа Карън,

Писах на майка преди няколко седмици и сигорно си чула за това, но много мисля за теб и знам, че трябваше да пиша и на теб, и на татко, знам, че постъпих ужасно като избягах и ви уставих да се тревожите за мен и все си мисля за комплекта за рисуване, който не ти дадох, както ти обещах, не мога да ти се реванширам за проблемите, които саздадох, но се надявам някой път да исползваш тези бои. чух, че някой ме търси и мисля, че си ти. ако ме обичаш, остави ме на мира, не се тревожи за мен аз съм спокойна и щаслива макар всички да ми липсвате даже татко, но знам, че той не искаше да е жесток с мен.

Устави ме да направя каквото искам. Някой ден може да те изненадам и да ти гостувам, но моля те не ме търси, аз ще дойда при теб, когато съм готова.

С обич, твоя Ани

Подадох писмото на мама, която го прочете на татко. Той погледна формата на буквите и за пръв път в живота си го чух да казва:

— Иска ми се да можех да чета.

— Че откога ти предлагам да те науча? — каза мама. — Но ти винаги си бил прекалено горд.

— Вече не — каза той.

Те се прегърнаха и сякаш отново губеха Ани, но се намираха един друг. Оставих ги насаме и отидох в стаята си.

Тя беше в Мълингар или някъде там. Трябваше да е така. Някой я беше познал на снимката и й беше казал. Чудех се дали не беше онзи хитрец от офиса за залагане. Очевидно цялата тази история го притесняваше. Чудех се защо тя не ме искаше в живота си. От писмото до майка ни знаех, че живее под ново име, тъй че сигурно си беше измислила друга биография. Когато се сетих за това, ми се стори логично.

Обадих се на Бриджет. Очаквах да бъде студена с мен, но тя вече говореше по-спокойно. Казах й за писмото.

— Тя е в Мълингар или някъде наоколо. Пазиш ли снимката, която ти оставих? Ще се оглеждаш ли за нея?

— Да, разбира се. Радвам се, че имаш напредък.

— Може би сега ще я оставя на мира. Тя не иска да ме види, но сега не съм й толкова ядосана, ако ме разбираш.

— Да.

Настъпи пауза.

— Виждала ли си се с Лорънс?

Можех да отговоря честно.

— Не, откакто говорих с теб.

— Ясно.

— Защо?

— Мисля, че… Съжалявам, че ви заподозрях.

— Няма нищо, сигурно ти се е сторило странно.

— Да, мисля, че той иска пак да се съберем.

Поех си дълбоко дъх.

— Така ли?

— Джоузи го видяла в Атлоун в събота. Мисля, че може би е искал да дойде у дома, но не се е решил. Сигурно не знае, че съм се преместила в Мълингар.

Бриджет се задъхваше от вълнение.

— Но не е ли отишъл у вашите?

— Не, знаеш колко е нервен понякога, а и след това, което стана последния път, не го виня. Снощи му се обадих и оставих съобщение, но онази кучка майка му сигурно не го е предала. Утре ще му се обадя на работа.

Постарах се разочарованието да не проличи в тона ми.

— Чудесно, това е чудесно. Много се радвам за теб. Честно — излъгах аз.

 

 

Не се обадих на Лорънс, а и той не ми се обади. Пренесох се в новия си апартамент и след като разопаковах кашоните и куфарите и огледах новия си дом, погледнах комплекта бои, изпратен с писмото на Ани от Атлоун. Бяха маслени бои. Ани беше забравила, че мразя маслени бои. Извадих отново писмото. Бях запазила хартията от колета. Погледнах прозрачната кутия, в която бяха боите. Изобщо не приличаше на старинната кутия, която стоеше на витрината на „Кларкс“, но може би само тях е можела да си позволи. Погледнах отново марката. Атлоун, събота, преди три седмици. Нещо ме смущаваше. Не беше ли Лорънс…

Докато си припомнях подробностите, почувствах, че ме втриса и главата ми ще се пръсне. Въпросът внезапно стана болезнено очевиден. Лорънс ли беше пратил писмото — не само това, но и първото? Той ли беше подправил почерка на Ани от тетрадката, която му бях дала? Помня, че беше казал на мен и Бриджет, че някога бил принуждаван да подправя бележниците на другите момчета и много го бивало. Сигурно си е отбелязвал всеки детайл, който му бях казала за нея и ги беше използвал, за да ме убеди, че Ани е още жива. Обадих му се в офиса.

— Лорънс?

— Здравей!

— Здравей.

— Добре ли си?

— Да, но трябва да ти задам един въпрос и искам да бъдеш напълно честен с мен. Няма проблем, ако отговорът е „да“, но трябва да знам.

Отсреща настъпи мълчание.

— Лорънс?

— Да?

— Ти ли написа онези писма от името на сестра ми?