Лиз Нюджънт
Стаено зло (17)

17.
Лорънс

В чакалнята за заминаващи се опитах да чета вестник, но заглавията за смъртта на монсиньор Хоран и испански рибари, изгубени в морето, не ми говореха нищо. Препрочитах ги отново и отново, опитвайки се да откъсна мислите си от шока от предишната вечер.

Той ме чакаше пред служебния вход на офиса. Сграбчи ме за яката и ме блъсна в стената.

— Тя ми е жена! Стой далече от нея. Повече няма да те предупреждавам.

Удари ме в лицето, но аз успях да извърна малко глава точно навреме, тъй че не можа да ми счупи носа или скулата. Усетих, че Деси не е съвсем доволен от удара, но за щастие реши, че ми е изяснил положението и си тръгна. Сали ме вдигна. Искаше да повика полиция, но аз настоях, че ми няма нищо. Полицията не биваше да разбира, че съм свързан със семейството на Карън, защото някой, работил там по времето, когато баща ми беше заподозрян в убийството на Ани, можеше да ме познае.

— Защо беше това?

— Нямам представа! — отвърнах.

Но бях по-решен от всякога. Карън никога нямаше да се върне при такъв грубиян. Дори между нас да не станеше нищо, щях да я пазя от мъже като него и като баща ми.

Докато по високоговорителя на летището обявяваха закъсненията, забелязах известна промяна в атмосферата. Хората около мен се понадигнаха и завъртяха глави. Разсеяно погледнах какво гледат. Карън бавно вървеше към мен. Беше дори по-хубава от последния път, когато я бях видял. Никой от нас не можеше да извърне очи, докато тя се плъзгаше напред, облечена в обикновена бяла риза и небесносиня копринена пола. Носеше златна верижка на единия глезен и идваше да седне до мен.

— Лорънс?

— Здравей.

— Какво е станало с лицето ти?

— Глупав инцидент на работа. Един рафт с книги падна върху мен. Изглеждаш чудесно.

Омаловажаването на века. Усещах осезаемо завистта на мъжете, които седяха наблизо. Жените също ни гледаха.

— Каза ли на Бриджет, че идваш в Рим с мен? — попита тя.

— Не.

— Аз също.

Тя ме погледна и ми се поиска да докосна лицето й, но се въздържах. Трябваше да се чувства в безопасност до мен. Повече от всичко исках да се чувства в безопасност.

— Карън, ти преживя толкова много, а аз имам нужда от почивка. Да оставим всичко зад себе си и да се насладим на Рим.

Тя се усмихна.

— Да не споменаваме Ани или Деси.

— Или Бриджет.

Лицето й се помрачи.

— Тя ми е приятелка. Имам чувството, че я предавам.

Престорих се на невинен.

— Не правим нищо лошо. Не съм ходил в Рим, а винаги съм искал да отида. Това е просто добра възможност.

Тя се отпусна.

— Прав си. Не правим нищо лошо.

Страховете ми се изпариха, а Карън беше до мен — бъбреше, смееше се, докосваше ръката ми, сякаш винаги сме били много близки приятели. Когато се качихме на самолета, тя успя да убеди стюардесата да ми позволи да сменя мястото си, за да седим заедно в първа класа. Разноските по пътуването на Карън бяха поети от компанията й, настанена беше в петзвезден хотел. Аз бях с много малък бюджет. Хотелът ми беше без звезди. Тя поръча за двама ни джин и тоник, макар да беше десет сутринта.

Карън щеше да стои три дни в Рим за снимки за италианско модно списание. Явно обичаше работата си, ако може да се нарече така — на мен ми звучеше като дълга почивка.

— Но ти нямаш представа! — каза тя, смеейки се. — Цялото това висене и стоене в много неудобни пози в дрехи, които зашиват върху теб, в жегата или в студа. Опитай се да снимаш лятна колекция на ирландския бряг през февруари и после ми кажи колко е прекрасно.

Когато ме запита за работата и живота ми, избягнах да говоря много за живота у дома, а вместо това й разказах за работата си.

— Всъщност е доста скучно — казах извинително.

— Но добре ли се развиваш? Трябва да си на висок пост, за да можеш да си позволиш почивка в чужбина.

Бях теглил заем от банката.

Оказа се, че Карън не е на работа до следващия ден, тъй че когато кацнахме, беше свободна да обикаляме цял ден из Рим. Сякаш се сбъдваше отдавна таена фантазия.

— Мразя да пътувам сама. Екипът, с който работя, е от италианци и изобщо не ги познавам. Ще прекараме ли деня заедно? И аз не съм била в Рим, да го разгледаме.

Тя сложи ръка върху моята, за да ме окуражи да се съглася. Сякаш ми беше нужно окуражаване.

Когато взехме куфарите си и излязохме навън, ме блъсна стена от жега, каквато не бях усещал. Карън спря такси.

— Ще го впиша в разходите си — каза тя за мое облекчение, тъй като имах намерение да взема автобус. Съгласихме се да идем първо до моя хотел, а после до нейния, защото беше по-близо до центъра. Пътуването с таксито беше откровение. На всеки ъгъл имаше паметник, сграда или статуя, сякаш излезли от учебниците ми по история. Беше почти плашещо да видя, че още се извисяват сред тълпите туристи.

Спряхме пред моя „хотел“ в запуснат район зад гара „Термини“. Входът беше на една занемарена улица; по стръмни стъпала се стигаше до малка рецепция. Набързо хвърлих куфара в безличната си стая, изтичах в банята в края на наклонения коридор, измих се под мишниците, напръсках се четири пъти дълго с дезодорант и облякох най-хубавата си риза — с къс ръкав и от лен.

Погледнах се в огледалото и за един шокиращ момент от него ме погледна баща ми. На бюфета вкъщи имаше негова снимка, правена на вечеря с танци с отбора по ръгби — с пригладена назад коса и изваяна челюст. И той имаше синина под лявото око от сблъсък в контактния спорт. Изглеждах добре като него. Поне на външен вид с Карън не бяхме чак толкова необичайна двойка. За секунда съжалих, че баща ми не беше жив, за да ме види такъв, но отказах да си съсипя момента със спомени за него и пропъдих тези мисли от главата си.

Карън ме чакаше в таксито. Буквално хвърлих ключа на администратора Марио на път навън. Той ме спря.

— Майка ви се обади — каза той с глас на участник в реклама на пица.

— Майка ми ли? — попитах засрамено.

— Да, трябва да й се обадите сега.

— Благодаря. Ще й се обадя по-късно.

— Не сега? — беше разочарован от мен.

— После — казах, отстъпвайки заднешком към стълбите.

Той неодобрително поклати глава. Ядосах се. Мама си оставаше мама. По дяволите, не можеше ли да ме остави на мира за един ден? Всеки ден ли щеше да ми звъни? Разговорите с чужбина щяха да струват цяло състояние. Щях да й се обадя на другия ден. Сега смятах да се насладя на Рим с моята приятелка Карън, която беше и фотомодел.

Тя ме изненада. Вероятно бях очаквал, че момиче от такова семейство не се интересува от култура. Знаеше много за историята на изкуството и решихме да видим две картини на Караваджо в църквата на августинците „Санта Мария“ на Пиаца дел Пополо. В училище не бях изучавал изкуство и не знаех нищо за историята на изкуството и художниците, но тя говореше много ентусиазирано и проникновено, посочвайки как е използвал светлосенките.

Опитах се да видя тези неща през нейната призма и макар че картините бяха безспорно красиви дори за моето невежо око, ентусиазмът й ги направи още по-вълнуващи и важни. Купих си пощенски картички с тях и съжалих, че не нося фотоапарат. Бриджет ме беше отблъснала завинаги от фотографията. Карън беше изненадана, че не нося фотоапарат, но тъй като прекарваше толкова време на снимки, се зарадва на отсъствието му. По-късно съжалих, че нямам снимка на мен и Карън в Рим.

Музеите и галериите бяха приятно хладни. Навън слънцето беше безмилостно. Благодарих на Бога, че не тръгнах на това пътуване, преди да отслабна. Нямаше да издържа на жегата, нито на обикалянето. Следобед, седнали на Испанското стълбище, закусихме с улична храна и я прокарахме с бира. Отбивахме се във всички красиви църкви на Виа дел Корсо с невероятно украсените им странични параклиси. На края на улицата пред нас се извиси огромна постройка. Едва когато я наближихме, осъзнах монументалния й мащаб.

— Какво е това? — попитах.

Карън се консултира с пътеводителя и обясни, че е паметникът на Виктор Емануел II в подножието на Капитолийския хълм.

— Не е ли лудост? — каза тя. — Римляните са ужасени от него. Смятат, че е твърде голям и безвкусен. Какво количество бял мрамор! Не е ли изумително?

Към седем часа и двамата бяхме изтощени. Върнахме се в нейния хотел и аз изчаках в украсеното в стил рококо фоайе, докато тя се освежи. Бирата, която изпих, докато чаках, струваше с няколко хиляди лири повече, отколкото бях очаквал.

Когато тя излезе от асансьора, всички се спряха, за да я погледнат. Косата й беше вдигната високо като на Минерва от фреските във Вила Медичи, които бяхме видели по-рано. Носеше дълга права рокля от тъмносиня коприна, пристегната на кръста с плетен колан. Изглеждаше така, сякаш бе слязла от някой пиедестал и бе оживяла. Бях забелязал, че Рим е пълен с красиви и стройни жени, но Карън изпъкваше с луничките, червената си блестяща коса и пронизващите си зелени очи. Никой тук не изглеждаше като нея.

— Красива си — казах, но тя не обърна внимание на комплимента. Беше свикнала да ги получава. Погледна ме любопитно, извади малка пудриера от чантата си и нежно потупа с розовата гъбичка под окото ми.

— Нали не те боли?

И дума не можеше да става. Тя обърна огледалцето към мен и червенината от ожуленото беше изчезнала под грима.

Излязохме навън в оживената римска вечер. Беше малко по-хладно. Разминавахме се с групи американски туристи, следващи зелен чадър, продавачи на сладолед и религиозни сувенири и малки групи италианци — всички добре поддържани и говорещи едновременно с уста и ръце.

Тръгнахме по улицата към Пиаца Навона, отминахме няколко ресторанта, пълни с туристи, но Карън ме отведе далеч от тълпата, по една малка уличка до едва забележима врата в стената.

— Портиерът на хотела ми каза да дойда тук — каза тя, докато аз гледах с подозрение вратата, на която нямаше име на ресторант, а цветна керамична плочка с номер. Влязохме и се озовахме в голям атриум, покрит с листа. Високи пинии обкръжаваха три кръгли фонтана, украсени като миниатюрни копия на фонтана ди Треви, край който бяхме минали набързо в навалицата през деня. Вода бликаше от устата на каменни гаргойли с мъртви очи. Листата на бугенвилеята бяха влажни от пръските на фонтаните.

Дребен мъж със зле боядисана коса изскочи изневиделица и ни поздрави.

— Prego.

Посочи към един ъгъл и когато го последвахме, иззад дърветата се появи сводеста колонада, отворена от едната страна към двора, а от другата — към оживена кухня. В нея бяха подредени прости дървени маси, покрити с хартиени покривки, заети главно от възрастни италианци. Ние бяхме единствените туристи, но дори моето присъствие да ги беше подразнило, те явно бяха очаровани от Карън и любезно ни поздравиха с кимане. Красотата е международен паспорт. Използвах разговорника си, за да разшифровам менюто, което включваше пица и паста, както може да се очаква, но също и патладжан, моцарела и артишок, които бяха екзотични ястия за мен.

Изпитвах непреодолимо желание да погълна всичко от менюто, но се сдържах, за да ям деликатно пред Карън. Тя, разбира се, яде, както може да се очаква от модел — чоплеше храната като врабче, но и се оплакваше. Призна, че би искала да яде повече, но не смеела да качи и грам, защото била на диета. Вътрешно изстенах, когато отнесоха наполовина пълните й чинии. Реших, когато остана сам, да си доям с улична храна.

Не помня по-хубав ден през живота си. Разговаряхме свободно. Беше без значение, че имахме малко общи интереси. Тя изслушваше мнението ми за съвременни събития и книги, а аз научих повече за поп звезди, актьори и мода, отколкото съм знаел някога, но успявахме да се заинтригуваме взаимно. Разговорът неизбежно се обърна към Ани.

— Няма да се откажа, докато не я намеря, дори ако трябва да се обърна към вестниците, дори ако проваля новия й живот. Тя ни дължи нормален контакт. Едно нищо и никакво писмо след шест години травма не е достатъчно. Тя едва не ни съсипа.

Държах се предпазливо.

— Какво ще стане, ако просто престанеш? Ако спреш да я търсиш и забравиш за нея?

Очите на Карън се навлажниха.

— Не мога. Обичах я. Знам, че и тя ме обичаше. Има нещо нередно в това. Имам чувството, че я държат някъде насила. Няма логика.

Не знаех какво да кажа, затова премълчах.

— Съжалявам. Провалих деня ни. А беше съвършен, нали?

— Да.

Платих сметката и се опитах да не изпадам в паника от въпроса как ще преживея до края на седмицата.

В десет часа тя сподави прозявка и аз й предложих да я изпратя до хотела.

Докато вървяхме бавно по улиците, се чудех дали да я хвана за ръката. Тя висеше отпусната до моята, докато вървяхме — само на сантиметри. Окуражен от виното, изпито на вечеря, си помислих, че може би имам шанс, но точно преди да посегна, тя внезапно се обърна.

— Закуси с мен утре! Няма да ме вземат преди единайсет часа.

Приех с готовност. Разделихме се с целувка по бузата. За секунда усетих, че може да се целунем истински, но аз бях този, който се поколеба. Защо? Най-много от всичко исках да я последвам по величественото стълбище на хотела й, но нещо ме спря.

— Ще се видим сутринта — каза тя и отдръпна пръстите си от рамото ми.

Тръгнах бавно към хотела си, чудейки се какво ми става. Спрях в малка пицария и сам изядох много голяма пица. Собственикът беше смаян от способността ми да се тъпча, а аз се зачудих дали старият ми апетит не се завръща.

Улиците и алеите зад гара „Термини“, които изглеждаха така оживени по-рано, сега придобиха зловещ вид и отначало си помислих, че лошите ми мисли са довели до тази промяна в атмосферата, но после забелязах момичетата. На групи от по две или три, облечени неподходящо за възрастта си в много къси миниполи, оскъдни блузки и безумно високи токчета. Когато наближих, те започнаха да ми подсвиркват и аз осъзнах, че се продават. Опасен на вид мъж в кожено яке седеше в един мерцедес наблизо и наблюдаваше стоката си. Явно беше сводникът. Момичетата ме последваха няколко метра, като подвикваха и подсвиркваха. Опитаха да ме заговорят на няколко езика, включително английски, но аз вървях с наведена глава и ръце в джобовете. Знаех, че не изглеждам достатъчно богат, за да ме ограбят, и се измъкнах невредим.

Срещата ме разстрои. Мислех само за Ани. Как е продавала тялото си като сладолед на първия купувач. Чудех се дали мъжът в мерцедеса беше там, за да ги наглежда. Дали се държеше добре с тях? Или ги биеше, а може би и убиваше?

* * *

Когато се върнах в хотела, Марио още беше дежурен.

— Сега ще телефонирате на майка си, нали? Обади се четири пъти.

Боже!

— Веднага ще ви свържа.

— Благодаря, но ще се обадя сутринта.

— Не сега?

— Не. Късно е. Утре.

Той въздъхна дълбоко. Подозирах, че никога не би карал майка си да чака да й се обади.

— Има още едно съобщение. От жена. Казва се Хелън.

— Хелън? Кога?

Той сякаш се поколеба да ми каже.

— Преди половин час.

Боже, нещо не беше наред.

— Отивам в стаята си. Можеш ли да ме свържеш с Дъблин след пет минути?

— Да. С Хелън или с мама?

Не му отговорих, а запрескачах стълбите по две, ужасен от новините, които ми предстоеше да чуя.

В стаята си вдигнах слушалката с трепереща ръка. Нямах настроение да търпя нахалството на Марио и му издиктувах сопнато домашния си телефон. Той ме свърза незабавно. Вдигна Хелън.

— Хелън! Какво правиш там? Добре ли е мама?

Чух да казва „Той е“, после се чу стържещ звук, сякаш някой друг взе слушалката, докато на заден фон се чуваха приглушени гласове.

— Лорънс, къде беше? Цял ден се опитваме да се свържем с теб.

Гласът на мама беше задъхан и възбуден.

— Защо? Какво е толкова важно?

— Не се разстройвай, скъпи, но баба ти почина тази сутрин. Чичо ти Фин и леля ти Роузи са тук. Ужасно е. Случиха се толкова много неща. От теб зависи, но мисля, че трябва да си дойдеш.

Проклятие! Проклятие! Проклятие!

— Да, ще си дойда.

— Чудесно, скъпи. Знаех, че ще се върнеш. Хелън отиде в пътническата агенция и ти резервира билет за първия самолет утре сутрин.

— Какво?!

— Тя много ми помага. Искаш ли да говориш с нея? Хелън!

Мама остави слушалката и Хелън отново я взе.

— Съжалявам за баба ти, Лар. Знам, че беше звяр свиреп, но все пак ти беше баба.

— Благодаря. В колко часа е полетът ми утре?

— В 9:20. Можеш да вземеш билета на летището. Урежда ли те?

Обадих се на Марио да ме събудят сутринта. Казах му, че ще си тръгвам. Той се ядоса, че отменям едноседмичния си престой, но когато му казах, че трябва да се прибера при майка си, защото баба ми е починала, веднага ме разбра. Помолих го да се обади в хотела на Карън. Администраторът отказа да ме свърже с нея, защото предупредила да не я безпокоят. Явно „сънят за красота“ е нещо реално. Помолих го да й предаде извинение, че не мога да отида за закуска, защото трябва да се върна в Ирландия.

Лежах и обмислях последните 48 часа от живота си. Вчера баба беше жива, съпругът на Карън ме нападна, а сега лежах тук след един ден в Рим с нея. Наистина ми беше мъчно за баба Фиц. Макар да се държеше грубо, мисля, че винаги ми мислеше най-доброто. Когато бях малък, тя ме обожаваше и мама ревнуваше.

Знаех, че след погребението няма да се върна в Рим. Полетите бяха твърде скъпи.

За щастие Марио не беше дежурен на сутринта. Мълчаливо момиче ми сервира силно кафе с шоколад на прах и кроасан и спря на улицата такси, което да ме откара на летището.

 

 

Мама ме поздрави през сълзи, когато се прибрах. Хелън беше пренощувала в една от свободните стаи, за да й прави компания.

— Боже, Лар, какво е станало с лицето ти?

Бях забравил за ожулването.

— Някакви хулигани ограбили Лорънс — каза мама.

По-късно Хелън ме въртя на шиш за „ограбването“. Не можеше да разбере защо не са ми взели портфейла и часовника.

— Стига, Лар, какво стана всъщност?

— Блъснах се в един рафт на работа.

Тя изцвили от смях.

— Голям си идиот. Защо майка ти мисли, че са те ограбили?

— Ако й кажа истината, ще ми забрани да ходя на работа. Знаеш каква е.

— Ще съдиш ли офиса?

— Какво? Не.

Тя сви рамене.

— Аз бих ги съдила.

Не се и съмнявах.

После Хелън ме прегърна здраво.

— Мамка му — прошепна тя, — мислех, че баба ти ще живее цяла вечност. Тя беше желязна.

Хелън остана цял ден, за да помага на мама. Дори свърши някаква лека домакинска работа, преди да дойде да се сбогува.

— Двайсет паунда, ако обичаш, Лар.

Беше по-лесно да й платя, отколкото да споря с нея.

 

 

Баба била открита от съседка. Получила инфаркт. Може би от същия вроден дефект, който беше убил баща ми, макар че и стресът от убийството несъмнено беше допринесъл в неговия случай. Мама се държеше стоически въпреки сълзите. Тя, чичо Фин и леля Роузи уреждаха погребението. Леля каза, че всяко погребение, на което ходиш, ти напомня за всички останали, на които си бил. Аз бях ходил само на едно.

— Знаеш ли, почти нищо не помня от погребението на баща ти. В такова състояние бях — каза мама.

Преди погребението от уважение към баба помолих Роузи да ми помогне да прикрия с грим ожуленото. Тя поиска да й разкажа всичко за обира. Колата, която трябваше да ни закара в църквата, дойде и не се наложи да обяснявам твърде много.

Стояхме най-отпред в църквата, докато приятелите и познатите на баба ни стискаха ръце и мърмореха съболезнования. Ковчегът беше затворен. Явно беше казала на някого предпочитанията си, за в случай че някой я облече неподходящо. Мама каза, че дали в погребалното бюро полата на баба от туид и наметката й от норка. Това ми се стори неподходящо. Да те погребат с вече мъртво животно, според мен, беше по-лошо, отколкото да го носиш.

След обичайното тътрене из хаотичния, зареден със сандвичи дом на чичо Фин и леля Роузи, усложнено от тълпи старци в различна степен на безпомощност, размесени с осемте им немирни деца, откарах мама у дома.

— Какъв ден! — каза тя, но беше почти весела.

Беше получила каквото искаше. Досадната й свекърва вече нямаше да й се пречка, а синът й се беше върнал у дома, където му беше мястото. Не се опита да се престори, че съжалява, задето почивката ми е свършила, почти преди да е започнала. Не ме пита как съм прекарал моите двайсет и четири часа в Рим. Денят ми с Карън беше нещо, което можех да запазя за себе си. Тя не забеляза настроението ми, а ако го е забелязала, сигурно е решила, че се дължи на провалената ми почивка или на смъртта на баба. Беше във вихъра си, одумваше облеклото на опечалените, изреждаше кои от приятелите на татко бяха присъствали, спомена как добре се справяла леля Роузи с всички тези хора в къщата й. Забърка питиета за двама ни.

— Мисля, че сега ще сме добре — каза тя.

Не разбирах за какво говори.

— Какво?

— Финансово. Миналата година Елинор ми каза, че е променила завещанието си, за да се погрижи за нас. Току-що казах на Фин. Той беше бесен. Не знам какво точно е направила, но определено каза, че ще се погрижи за нас.

Мама злорадстваше. Досега не бях осъзнал каква материалистка може да бъде. Справяхме се добре с моята заплата и вдовишката й пенсия, но това беше нищо в сравнение с доходите на баща ми и макар да плащахме сметките, нямаше глезотии като някога. Нямаше изискани вечери и дизайнерски дрехи, на каквито беше свикнала мама. На мен тези неща не ми липсваха, но тя копнееше за тях.

— Мамо?

— Да, скъпи.

— Семейството на Ани няма да се откаже да я търси. Сестра й е ходила в Атлоун да я търси и ще се върне в района при първа възможност, за да продължи търсенето.

— За бога, те идиоти ли са?! — мама беше раздразнена, а аз изумен от коравосърдечието й. — Това е абсурдно! Защо просто не се откажат?

— Ако аз изчезна, ти ще спреш ли да ме търсиш?

— Скъпи! Не, разбира се! Просто се опитвам да предпазя теб и паметта на баща ти. Прати й още едно писмо.

— Какво?

— На сестрата. Как се казваше? Прати й директно писмо от Ани с нещо, което ще я спре. Ще го съставим заедно. Трябва да се върнеш в Атлоун, за да го пуснеш.

Когато ставаше дума да се прикрие убийството, извършено от баща ми, майка ми беше практична и безчувствена. Това ме ужаси. Но какво можех да направя? Тя беше права. Трябваше да го направя. А и това ми даваше шанса да утеша Карън.

— Карън. Името й е Карън.