Лиз Нюджънт
Стаено зло (16)

16.
Лидия

Малкълм беше един от психиатрите ми, докато бях в „Сейнт Джон ъв Годс“. Беше ме виждал в най-лошото ми състояние — в полукома, без реакции. Имах индивидуални сеанси с него. Той знаеше, че не обичам да общувам с други хора, знаеше за помятанията ми и за силното ми желание да имам друго дете. Естествено, не осъзнаваше колко отчаяно го искам. Макар и отпаднала и под въздействие на лекарствата, никога не му бях казала за Ани. Това би било предателство спрямо Андрю. Но все пак аз вярвах на Малкълм. Мисля, че татко би го харесал. Бях му разказала как съм удавила Даяна на деветия ни рожден ден. Странно, защото така и не споделих с Андрю тези подробности, казах му само, че се е удавила трагично. Малкълм настоя, че тогава съм била дете и че не бива да се чувствам отговорна за нещо, което не съм могла да разбера на онази възраст. Не можеше да приеме, че съм искала да я убия. Искаше да мисли най-доброто за мен.

И когато един следобед четири години по-късно го срещнах при цветарката, той ме поздрави предпазливо и отбеляза колко добре изглеждам. Покани ме да пием кафе. Сигурна съм, че нарушавахме някое правило за отношенията лекар — пациент, но нямах нищо против. Обичам да ми се възхищават. А и той вече не ми беше лекар. Напоследък виждам и личния си лекар само от време на време. Менопаузата дойде и си отиде, а лекарствата поддържаха настроението ми стабилно и мислите спокойни.

Жената на Малкълм, немкиня, беше починала преди няколко години. И двамата бяхме свободни. Започнахме предпазливо да се срещаме. Той ме любеше, а аз затварях очи и си представях, че това е Андрю. Понякога идваше у дома, когато Лорънс го нямаше. Исках да го пазя в тайна от сина си. Лорънс трябваше да знае, че не обичам никого повече от него.

Но проблемът с Малкълм беше там, че той така и не престана да ме лекува, дори когато вече нямах нужда. Извън ранните ни терапевтични сеанси никога не говорех за Даяна, но докато излизахме, Малкълм я споменаваше от време на време. Веднъж след вечеря в „Авалон“ той попита къде е езерцето. Очаквах смразяващото ми мълчание да пресече любопитството му, но той не забелязваше студенината ми.

— Ти си един от най-интересните случаи, които съм имал. Фактът, че си крила цялата тази вина от съпруга си в продължение на колко… двайсет години? За мен е нездравословно да таиш подобни неща. Трябва да говориш с някого за това. Очевидно не с мен, но ще се изненадаш, когато установиш колко по-свободна ще се почувстваш. Това може да ти даде свободата да не се прибереш някоя вечер, да отидеш на почивка. Сигурен съм, че това е в основата на всичките ти проблеми.

— Един от твоите случаи? Само това ли съм за теб? — казах аз, опитвайки се да игнорирам коментара му.

Отидох да направя кафе, но когато се върнах в трапезарията, той не беше там. Предната врата беше широко отворена. Открих го в градината отзад.

— Не мога да намеря езерцето — каза той.

Посочих издигнатата част с банята за птици върху нея.

— След това татко го запълни. Ела да си изпиеш кафето, докато не е изстинало.

Той хвана ръката ми и докато вървяхме към къщата, се възхищаваше на храстите.

— Не си длъжна да говориш за това, Лидия, но мисля, че ще е добре за теб.

Когато Лорънс реши да отиде за уикенда в Атлоун, знаех, че ще бъда ужасно самотна, затова поканих Малкълм да преспи при мен в събота.

Той дойде на обяд и доведе изненадващ гост. Старостта не й беше понесла добре, но аз веднага я познах. Винаги се бях поддържала във форма и се гордеех с външността си. Двете бяхме връстници, но нейната коса беше къса и сива, лицето — набръчкано, дрехите безформени. Забелязах разпятието на шията й и осъзнах, че е монахиня.

— Ейми Малоун — казах аз и се вкопчих в бюфета, но коленете ми се подгънаха и аз паднах на пода.

Когато се свестих, Малкълм вееше с възглавница пред лицето ми, а Ейми беше още там.

— Пийни чаша сладък чай, скъпа. Знам, че шокът трябва да е ужасен.

Ейми беше гледала как сядам върху гърдите на сестра си и слагам край на живота й.

— Доктор Мичъл, трябваше да я предупредите. Нямаше да дойда, ако знаех, че не е подготвена.

Седнах и им направих знак, че нямам нужда от помощ.

— Моля ви.

Когато събрах сили, седнах на канапето и изпих чаша отвратително сладък чай.

— Лидия, помниш Ейми, разбира се. Сега тя е сестра Маделин от ордена на сестрите от Лорето. Доведох я, за да поговорите.

— Малкълм, как смееш?! Не искам…

— Сестра Маделин знае, че вината не е била твоя, нали, сестро?

Минах покрай тях и отидох право при барчето, докато те бърбореха зад мен, обзети от паника.

— Бяхме много малки, Лидия. Бяхме деца. Не можехме да знаем, че Даяна ще умре. Беше злополука и по никакъв начин не бива да се виниш. Не си искала тя да умре.

— Ето, виждаш ли? Реших, че е добра идея да ви събера, за да поговорите за онзи ден и да прогоните старите призраци.

— Няма да забравя този ден, Бог да има милост над душата й. Беше детска кавга, която излезе от контрол. Ти нямаше как да знаеш, че тя може да умре. Случват се такива неща, Лидия, и всяка вечер аз се моля за теб и Даяна.

— Защо не ви оставя за двайсет минути? Може, когато се върна, със сестра Маделин да кажем молитва на мястото на езерцето? Какво мислиш, Лидия?

Не се обърнах към тях, докато не пресуших чашата бренди, а после я напълних отново.

— Моля ви, вървете си — казах.

— Но, Лидия, сестра Маделин дойде чак от Слайгоу да те види…

— Вървете си.

— Ужасно съжалявам, Лидия. Нямах представа, че това ще е изненада за теб. Доктор Мичъл, моля ви, откарайте ме на гарата.

— Няма нужда да…

Тогава и двете с Ейми му се нахвърлихме, а после двамата си тръгнаха, подгонени от неловката ситуация.

По-късно Малкълм ми се обади, но аз му затворих телефона. Изпих докрай бутилката бренди. Питах се как ли е Лорънс и дали му липсвам. Чудех се какъв е семейният дом на Бриджет и знаех, че не би могъл да се сравни с нашия. Вдигнах щората в кухнята и погледнах към гроба на Даяна. Знаех, че всъщност е на Ани, но ми харесваше да мисля, че Даяна е там, че седи на ръба на езерцето и ми маха да изляза при нея. Вдигнах ръка и помахах. Качих се на един стол, свалих щората и върнах завесите на мястото им. На Лорънс щеше да му се наложи да свикне с това.

 

 

На другия ден Малкълм дойде в „Авалон“ да се извини. Не го пуснах да влезе, но му позволих да си мисли, че някой ден може да му простя, а за щастие Лорънс се върна и ни прекъсна. Малкълм размени с него няколко светски приказки и си тръгна. Мисията на Лорънс се беше оказала успешна. Писмото беше благополучно пуснато.

Вечерта някой се обади на Лорънс, после той ми каза, че току-що е скъсал с Бриджет. Знаех си, че връзката им няма да просъществува. Бях изненадана, че продължи толкова дълго, но предположих, че сблъсъкът със сивия живот на другите му беше отворил очите. Явно беше разбрал, че никога не би могъл да живее с жена като Бриджет. Сега всичко щеше да се уталожи.

Свекърва ми Елинор дойде за вечеря. Беше дразнещо точна. Ако я поканиш в седем, тя идваше по-рано и се навърташе на верандата отвън, докато стенният часовник в коридора удари, преди да натисне звънеца. След като Андрю умря, тя беше настояла да идва веднъж месечно, независимо дали съм я поканила или не, тъй че накрая бях принудена да определя последната неделя от месеца като ден за нейното посещение. Винаги гледах и Лорънс да е вкъщи. Все пак тя не идваше да види мен.

Тя беше много доволна, че Лорънс е успял да задържи теглото си повече от година, сякаш го беше постигнал сам. Виждах, че го обича, но той още беше доста предпазлив с нея. Каза ми как се е държала с него, докато бях в клиниката. Несъмнено не я обичаше колкото мен. Естествено, нямаше да й кажа за Малкълм. Всеки път, когато дойдеше, тя спираше и гледаше всяка снимка на Андрю на полицата над камината. След като Лорънс беше „разбрал“ за Ани, поиска да прибере всички тези снимки, но аз настоях да останат. Елинор често правеше забележки за голямата и пълна с течения къща, в която живеем, намеквайки, че е твърде голяма за двама ни. Повтаряше, че сигурно съм много самотна и ми е скучно да стоя по цял ден сама. Беше съвсем ясно, че иска да се нанесе при нас. Напоследък беше доста болнава и според мен се боеше, че къщата в Килани е доста изолирана.

— И Лорънс ще се изнесе някой ден. Нали, скъпи?

— Надявам се — отвърна Лорънс.

— Може би смяташ да създадеш семейство. Кога ще се запозная с тази Бриджет?

Видях как Лорънс се гърчи от притеснение.

— Не знам.

— Харесваш ли я, Лидия? Достатъчно ли е добра за нашия красив Лорънс?

— Никоя не е достатъчно добра за нашия Лорънс — казах аз и смених темата, за да му спестя изчервяването.

 

 

Мислех, че писмото ще бъде достатъчно, че след него всичко ще спре. Вбесих се от нежеланието на семейството й да остави нещата така. Лорънс свърши отлична работа, заблуждавайки семейство Дойл. Престори се, че помага на сестрата на Ани и пое важни части от издирването. Каза й, че колата на Андрю не е регистрирана никъде, че вероятно това е лъжлива информация. Казах му да намери снимки на известни личности, които носят меки шапки, но той не подкрепи идеята да постави друг човек под подозрение. Писмото трябваше да сложи край на всичко това. Но сега сестрата на Ани Дойл й се сърдеше и искаше да я открие, за да си изясни отношенията с нея. Каква нелепост!

После Лорънс изведнъж обяви, че след три дни заминава на почивка в Рим. Веднъж, докато учеше в „Кармайкъл Аби“, беше ходил на екскурзия с училищния отбор по ръгби в Марсилия, но след това не беше изявявал желание да напусне страната. Казах му, че идеята е абсурдна, че не можем да си го позволим, но Лорънс рязко ми напомни, че той издържа и двама ни. Вече беше в управата на службата за социални помощи. Каймакът винаги изплува отгоре. И все пак заплатата му не беше и на една трета от тази на Андрю. Не можех да разбера защо е взел това внезапно решение и защо точно в Рим.

— Имам нужда от почивка.

— Сам ли отиваш?

Кратка пауза.

— Да.

— Но защо и за колко време?

— За седмица.

— Цяла седмица!

Сега вече почувствах, че ме обзема истерия. Досега не бях оставала сама цяла седмица.

— Ще дойда с теб.

— Не, мамо, ти мразиш да пътуваш, мразиш да излизаш от къщата. Защо ти е да идваш в Рим?

— Какво ще правя тук сама?

— Каквото правиш винаги.

— Сама?

Не можех да повярвам, че е толкова себичен.

— Мамо… — той се опита да ми говори успокоително. — Мамо… Понякога мисля, че винаги си водила много затворен живот. Винаги някой се е грижил за теб. Но светът се развива. Сега повечето жени са навън, работят и се борят за правата си. Ти сякаш не искаш да бъдеш независима. Това не е лошо, нито е грешно, просто си… необичайна.

— Старомодна?

— Малко. Не е нужно да се променяш, щом не искаш, но аз живея в новата реалност и я харесвам — той замълча. — Може да се обадиш на приятеля си Малкълм. Сигурен съм, че той с радост ще ти прави компания.

Извърнах лице.

— Няма нищо лошо в това да имаш… приятел. Изглежда много мил човек.

— Ние… Не сме такива приятели.

— Защо не помолиш баба да дойде за няколко дни? Сигурен съм, че ще се зарадва да я поканиш. Винаги ти отправя подобни намеци.

— Лорънс, ако баба ти дойде, никога няма да се отървем от нея. Тя дори не ме харесва.

— Мамо, все някой ден ще се изнеса. Не мога да живея с теб до края на живота си. Може би е добре да помислиш дали да не поканиш баба за компания. Ако тя продаде къщата, печалбата сигурно ще бъде поделена между теб и чичо Фин. Помисли за това.

Вече бях помислила. Бях говорила с Елинор какво ще стане с къщата, ако тя умре. Бяхме се разбрали. Мислех, че и Лорънс разбира, че винаги ще остане при мен, както аз бях останала при баща си. Нямаше никаква нужда да се изнася. Но историята с Ани Дойл и контактът на сина ми със семейството й бяха голяма грешка. Започвах да мисля, че Лорънс вече не ми вярва.

Въпреки всичко той подготви пътуването си. Остави ми телефона на хотела, в който щеше да отседне. Накара ме да обещая, че ще се обадя на Малкълм, Фин и Роузи или Елинор, ако съм самотна. Две вечери преди да замине старата му приятелка Хелън се появи по времето за вечеря.

— Как сте, госпожо Еф? — каза тя по обичайния си недодялан начин. — Лорънс каза, че другата седмица ще бъдете сама, тъй че ще наминавам да ви наглеждам, докато го няма.

Погледнах Лорънс с ужас.

— Да ме наглежда?

Лорънс погледна към коленете си и не посмя да срещне погледа ми.

— Да, нали знаете, че вече съм медицинска сестра? Може да е от полза.

Хелън изглеждаше доволна от новината, че Лорънс и Бриджет са сложили край на малкото си приятелство.

— Тя не ти подхождаше, Лар. Дори не знам как си търпял кривогледото й око.

— Какво?!

— Не сте ли я виждали, госпожо Еф? Човек не можеше да разбере дали говори на него или на тавана. Беше смешно.

Обезпокоих се от мисълта, че Лорънс беше излизал с обезобразено момиче. Как е могъл? Би трябвало да знае колко важна е естетиката за мен. Не бях ли му дала добър пример?

Хелън продължи да бърбори.

— Когато започнахте да излизате, ти беше дебел, тъй че бяхте наравно. Но браво на теб, че отслабна. Сега изглеждаш нормално.

Потръпнах от вулгарността на момичето, но комплиментът й към Лорънс беше скромен. Той изглеждаше фантастично. Като баща си. Не виждах причина да казвам на Лорънс, че съм му помогнала да отслабне. Когато започна тренировъчната си програма преди година и половина, реших, че мога да му помогна и счуквах хапчета в храната му. Фентермин. Бяха ми ги предписали в клиниката, за да ме извадят от летаргията, но страничният ефект беше липса на апетит и изблици на енергия. Когато започнах да се виждам с Малкълм, не беше проблем да се сдобия с кочан рецепти и да ги попълвам за каквото ни трябват. Бях спряла таблетките на Лорънс през седмицата преди да замине за Атлоун — реших, че храната ще му е награда за това, че изпълнява желанието ми за писмото до Ани. Нямаше значение какво ще си помисли семейството на Бриджет за него. Чудех се как ли ще мине в Рим. Аз поддържах Лорънс слаб. Реших да го оставя да се тъпче в Рим. Щеше да му е за урок.

Отношението ми към Хелън се позатопли. Тя можеше да ми бъде съюзник и да ми послужи в бъдеще.

Вечерта преди Лорънс да замине за Рим, той се прибра с разкървавен нос и ожулени кокалчета. Първата ми мисъл беше облекчение. Каза ми, че се опитали да го ограбят, но любопитното е, че портфейлът и часовникът на дядо му бяха у него. И отказа да се обади в полицията. Почисти се и звънна на Хелън за медицински съвет, но си личеше, че по лицето му ще има синини. Уви малко лед в една кърпа и го сложи върху очите си.

— Колко жалко, скъпи. Ти така чакаше тази почивка.

— Какво искаш да кажеш?

— При тези обстоятелства сигурно ще ти върнат парите.

— Пак ще отида.

— Но, скъпи…

— Мамо, ще отида. Добре съм.

Защо в Рим? Защо сега? Кой беше ударил сина ми и защо? Защо Лорънс имаше тайни от мен?