Лиз Нюджънт
Стаено зло (15)

15.
Карън

Бях бясна на Ани. Не можех да повярвам, че е толкова жестока. Близо шест години аз, мама и татко се измъчвахме до смърт от мисли за това, което можеше да е станало с нея, преследвани от най-ужасния страх, а през цялото време тя си беше седяла някъде в провинцията, започнала нов таен живот, без да й пука за нас. Беше ни зарязала. Беше разбила брака на родителите си, без да знае или да се интересува от това.

Познах почерка на плика, когато го видях и макар че беше адресиран до мама, извиках на татко да слезе долу. Той едва не припадна, когато му обясних, че е от Ани. Татко не можеше да чете добре.

— Отвори го — каза той.

Какво предателство! Нито адрес, нито данни за контакт, а тя явно живееше под друго име и нямаше да я намерим. Знаех, че Ани е дива и с деструктивно поведение, но не съм предполагала, че може да е такава егоистка.

Татко плака и се обади на мама. Тя пристигна със следващия влак, едновременно просълзена и радостна. „Поне е добре!“, повтаряше тя, но на мен ми беше невъзможно да се утеша с това. Премислях го многократно и да, струва ми се, че бих предпочела да е мъртва. Това сигурно ме прави лош човек, но аз я обичах, а тя се беше подиграла с всички ни. Не ми се беше случвало да ме отхвърлят, а сега собствената ми сестра не искаше да чуе за мен.

Огледахме плика и хартията за писма. Бяха най-обикновени. Писмото беше пуснато в събота, 20 юли, от Атлоун. Прегледахме всеки неграмотно написан ред от писмото. Поне това не се беше променило. Ние с татко бяхме покрусени, но на мама й олекна. Според нея това доказвало, че вината е на татко, а не нейна. Въпросът с вината не ме интересуваше. Бях засегната от факта, че едва шест думи в цялото писмо бяха за мен. Обсъждахме дали да го занесем в полицията, но мама отказа, защото ако Ани бе имала проблеми, преди да замине, все още можеше да има повдигнати обвинения срещу нея.

— Какво ще правим? — попита мама.

— Нищо. Остави я на мира. Тя не ни иска.

Татко облече якето си и не беше нужно да гадаем къде отива.

Мама остана. Питах се дали сега те с татко ще могат да се помирят. Мина ми през ум да се обадя на Деси, защото исках някой да ме утеши, но знаех, че той ще злорадства и ще натяква, че издирването ми е било на вятъра. Онази нощ мама спа на леглото на Ани в моята стая. По някое време, в малките часове, чухме татко да се препъва нагоре по стълбите. На другия ден си взех няколко дни почивка. Ивон искаше да знае защо, но не ми се обясняваше. Истината беше твърде унизителна и щеше да постави сина й в глупаво положение. Джеймс се беше излъгал за заподозрения в убийство. Казах й, че съм болна.

Обадих се в службата на Бриджет, но я нямаше, затова потърсих Лорънс. Казах му какво се беше случило. Няколко секунди той мълча. Сигурно се е подразнил. Двамата с Бриджет месеци наред бяха търсили съобщения за открити трупове и регистрации на стари коли. Бях им загубила времето.

— Искаш ли да се видим по-късно? — попита той.

— Може би. Къде е Бриджет? Разбрах, че днес не е на работа.

— Не, тя е… в Атлоун с родителите си. Да се видим ли в „Кехоус“? Към пет и половина? Ще ми разкажеш всичко.

Бях забравила, че Бриджет е от Атлоун, но като чух името, отново се ядосах. Как можа, Ани? Обадих се на автобусната компания да проверя разписанието. Сложих малко багаж в една чанта и казах на мама, че имам среща с приятел в „Кехоус“, а после ще хвана автобуса до Атлоун, за да търся Ани.

— Карън, не знам… Тя като че ли е категорична… явно не иска да бъде намерена.

— А не е ли важно какво искаме ние? Ти не искаш ли да я видиш?

— Да, разбира се, но… Може би си права. Няма ли да е чудесно всички да й идем на гости?

— Така е. Но първо трябва да я намеря.

Най-отгоре в сака ми беше снимката на Ани в сребърна рамка.

— Но внимавай, мила. Не създавай впечатление у никого, че тя е загазила. Ако сега живее добре, няма да иска да си припомня за миналото.

— Ще кажа, че съм намерила снимката и искам да я върна на собственика й.

 

 

Срещнах се с Лорънс. Извиних му се надълго и нашироко за цялото време, което беше изгубил, търсейки „убиеца“ на сестра ми.

— Моля те, недей. Поне е жива. И щастлива.

— И жестока, и себична.

— Но не се ли радваш, че е добре?

Когато ме погледна при този въпрос, отново забелязах добротата в очите му. Опитах се да не плача, сведох глава, но той нежно ме прегърна и ме целуна по главата. Колебливо се отдръпнах. За миг се почувствах объркана, но преди да имам шанс да реагирам, Деси ни прекъсна. Хвана ме за ръката и ме изправи насила, бутайки стола на земята.

— Кой си ти, по дяволите?!

Лорънс се изправи и го погледна.

— Неин приятел. Пуснете я.

— Деси, моля те, какво правиш тук? — изтръгнах се от него.

— Майка ти ми се обади да ми каже какво е станало. Каза, че си тук с „приятел“. Заради него ли ме напусна?

Цялата кръчма се беше смълчала и ни зяпаше.

— Мисля, че трябва да си вървите — каза Лорънс.

— Тя ми е съпруга.

— Вече не — казах аз.

— От самото начало бях прав за Ани. Тя създаваше само проблеми и пет пари не даваше за теб. Ще те изчакам отвън.

Барманът се приближи, за да изгони Деси. Той вдигна ръце във въздуха, за да покаже, че не иска проблеми и беше придружен до вратата.

— Съжалявам. Трябва да поговоря с него.

— Карън…

— Лорънс, ще ми дадеш ли адреса на Бриджет в Атлоун? Отивам там с автобуса в седем.

— Какво?

— Трябва да я намеря. В отпуска ли е Бриджет? Защо е в Атлоун?

— Да намериш Ани? Но нали тя пише, че иска да я оставите на мира?

— Да, но няма да се измъкне така лесно. Ще ми дадеш ли адреса на Бриджет?

Той го записа в бележника ми.

— Карън, много съжалявам.

Навън се изправих срещу Деси. Бях бясна.

— Никога вече не се дръж така с мен. Само се излагаш. Не съм твоя собственост. Напуснах те и сега със сигурност знам, че съм постъпила правилно. Лорънс е приятел — приятел, който проявява разбиране за станалото с Ани. Има приятелка, която е и моя приятелка. Между нас няма нищо, а и да имаше, това не е твоя работа.

— На мен не ми се видя толкова невинно. Всичките ти приятели ли те целуват?

Треперех от шока и от гняв, но успях да си тръгна.

Едва по-късно, в автобуса за Атлоун, се замислих за тази странна целувка и за това как бе казал, че съжалява. Реших, че Лорънс наистина съжалява, задето Ани ме е изоставила. А може би съжаляваше, че ме е целунал, макар да го беше направил съвсем невинно. Не знаех как да тълкувам целувката, дали изобщо значеше нещо, но знаех, че ми хареса. Хареса ми да бъда в прегръдките на Лорънс. Харесвах добрите му очи. Усещах, че ме разбира, особено по отношение на Ани. Той беше надминал себе си. През уикендите беше ходил по сервизите из околността и незаконно беше теглил файлове от сайтовете за социални осигуровки, за да види колко пари е получавала Ани, когато е била безработна, за да ги сравни със сумите, записани в тетрадката й. Разбира се, Бриджет също беше помагала, но ми се струваше, че не е чак толкова заинтересувана. Лорънс наистина го беше грижа. Почувствах се зле от тази своя мисъл, стори ми се, че предавам Бриджет.

Слязох от автобуса в Атлоун късно през онази сряда вечер и вървях през дъжда, докато стигнах до вратата на Бриджет. Би трябвало да потърся телефона им и да се обадя предварително. Майка й ме покани да вляза. Говореше по същия забързан и нервен начин като Бриджет.

— Познах ви от снимката! Вие сте Карън — приятелката на Бриджет. — Влезте, не стойте на дъжда! Тя каза ли ви новината? Много мило, че сте дошли. Съсипана е! Изчакайте тук, докато я повикам. Ще ви донеса чай.

После тя изчезна и я чух да вика на Бриджет.

Бях напълно объркана. За какво говореше тя? Защо беше съсипана Бриджет?

Когато Бриджет дойде, лицето й беше бледо, а очите — зачервени. Беше много изненадана да ме види.

— Карън, какво правиш… Откъде разбра?

Разменихме си новините и тогава осъзнах защо Лорънс беше отбягвал да отговори на въпросите ми за Бриджет. Беше скъсал с нея преди три вечери. Опитах се да забравя за целувката и да утеша приятелката си. Обясних й, че съм получила писмо от Ани с печат от Атлоун.

— Какво? Нали каза, че тя е мъртва? Търсехме убиеца й.

— Сгрешила съм. Тя е тук. Или някъде наблизо. Утре ще я потърся, но трябва да тръгвам. Запазих си стая в един пансион наблизо.

Госпожа Гоф нахлу с поднос с чай.

— Майко, нали Карън може да преспи тук? Наела си е стая в пансион, но може ли да остане?

— Разбира се, че можете. Повече от добре дошла сте. Може да направим същото като през уикенда — Морийн и Джоузи да спят в една стая.

— Не, моля ви. Не искам да ви създавам проблеми.

— Тихо, момиче, изобщо не е проблем. Бриджет, тя е още по-хубава на живо. Модел ли сте? Не се изненадвам. Гладна ли сте? Сигурно. Веднага ще ви направя сандвич. Бриджет, запали огън за гостенката. Тук е много студено. Човек да не повярва, че сме в средата на лятото.

И тя излетя навън като вихрушка от нервна енергия.

С Бриджет се спогледахме усмихнати. Използвах телефона им, за да отменя резервацията си.

— Не съм казвала на майка за Ани. Тя не би разбрала това с наркотиците и… Затова мисли, че си тук, понеже Лорънс ме заряза.

— Разбирам. Няма да я споменавам.

Тя ми се извини, че няма да може да ми помогне да търся Ани на другия ден, защото градчето било твърде малко, родителите й щели да разберат, а тя не искала да им обяснява, че съм сестра на… Не успя да намери любезна дума. Изпитах още по-голям яд към Ани и по-малко към Бриджет.

Онази вечер двете седяхме до късно край огъня, отначало говорихме за Ани, но разговорът все се връщаше към Лорънс. Бриджет си беше взела една седмица отпуска, защото още не можеше да събере сили да общува с него в офиса. Чудех се защо Лорънс не се е изнесъл от дома на майка си. Беше малко странно, макар че и аз пак живеех с татко. Но бях живяла извън дома си с години, преди да напусна Деси. Опитах се да я разпитам небрежно за Лорънс.

— Дали Лорънс е казал на майка си за Ани? Баща му е починал, нали? Каква е майка му?

— Не съм я виждала. Това трябваше да е предупреждение, нали? Ако той наистина се интересуваше от мен, щеше да ме представи на майка си. Каква глупачка съм!

Беше странно, че Лорънс не е запознал Бриджет с майка си в продължение на почти две години.

— Мисля, че тя е болна от нещо — обратното на клаустрофобия.

Не бях чувала за клаустрофобия, но Бриджет обясни. Явно госпожа Фицсаймънс никога не излизаше от дома си.

— Какво? Никога?

— Е, ходи на пазар, но винаги нощува там. Не заминава никъде за уикенда.

— А каква е къщата им?

— Не съм била там. И това трябваше да ми подскаже как стоят нещата, нали? Сигурно е мислел, че не съм достатъчно добра. Но бях любопитна и веднъж минах край нея. Входната алея е много дълга. Вероятно къщата е огромна.

— Не ставай глупава, не те е зарязал, понеже не си достатъчно добра!

— През последните месеци се държеше странно. Определено. Но той винаги си е бил малко странен.

— В какъв смисъл?

— Когато започнахме да излизаме, той беше много пълен. После започна да отслабва и стана доста нервен. Даже в офиса се стряскаше през цялото време. Когато преспиваше при мен, спеше по около три часа. С времето все повече се изнервяше, но през последните месеци беше…

— Какъв?

— Настроението му постоянно се променяше. После поиска да се срещне със семейството ми. Но след като ги видя, явно е решил, че майка му никога няма да се съгласи.

Изпитах неловкото чувство, че Лорънс може да е зарязал Бриджет по съвсем различна причина. Припомних си мириса на кожата му, когато ме прегърна, и усещането, което събуди у мен докосването на устните му по главата ми. Замислих се, че когато беше идвал с мен и Бриджет на кино или на пазар, понякога се чувствах излишна, но може би излишната е била Бриджет.

Тя отново избухна в сълзи.

— Какво ще правя?

Обсъдихме подробно въпроса. Тя не смяташе, че Лорънс ще промени решението си за връзката им. При последния им телефонен разговор бил категоричен, че това няма да стане. Тя трябвало да бъде реалистка. Щяла да подаде молба да я прехвърлят в друг офис. Не искала да го вижда всеки ден.

Исках да й кажа, че съм го видяла тази вечер, но нещо ме спря. Нямаше причина да се виждаме. Можехме да говорим по телефона. Знаех, че като премълчавам, предавам приятелството ни. Знаех, че това е началото на нещо за мен. И за Лорънс.

На сутринта се запознах с останалите членове от семейството на Бриджет. Бяха чудесни. Най-малката дъщеря — Джоузи, ми поиска автограф.

— Не познавам човек, който да се е снимал за списание — каза ми тя.

Благодарих им за гостоприемството, прегърнах Бриджет и се разбрахме да се видим, преди да се прибера с автобуса. И потеглих на мисията да издиря Ани. Казвах на продавачи и собственици на кръчми и кафенета, че съм намерила на спирката тази снимка в сребърна рамка и се чудя дали познават момичето на нея. Само това успях да измисля. Заради заешката устна беше възможно хората да си спомнят Ани. Снимката й се беше появила в пресата само за няколко дни след първоначалното разследване. За други млади жени, изчезнали къде ли не из страната, пишеха отново и отново, но предполагам, че заради миналото на Ани не бяха подновили разследването.

На няколко души тя се стори позната „освен в устата“, но повечето изобщо не я познаха. В един фризьорски салон подметнах, че може би снимката е стара и тя може да си е боядисала косата. Собственичката ме погледна с подозрение и аз осъзнах колко странно звучи историята ми. Администраторката в хотел „Принс ъв Уелс“ ми обясни, че тя може да е отвсякъде, тъй като в Атлоун пътниците от Корк, Лимерик и от западната част на страната сменяха автобусите.

Градът беше малък и след четири часа бях посетила всички магазини и заведения, включително онези на Роскомън Роуд и Галуей Роуд. На една бензиностанция в края на града показвах снимката на хората, когато една от тях изтъкна, че вече съм я показвала в бижутерския й магазин същата сутрин.

— Много труд си давате, за да търсите една непозната — каза тя недоверчиво.

Но тогава изобщо не ми пукаше.

Отидох в полицията и директно попитах дали някой познава жената на снимката. Полицаите свиха рамене, но настояха да задържат снимката. Рамката не била евтина и който я бил загубил, щял да им се обади. Беше глупаво от моя страна.

В три следобед се срещнах с Бриджет в едно кафене.

— Имаше ли късмет?

— Не.

— Съжалявам, но това е все едно да търсиш игла в купа сено. Тя може да живее на мили извън града на някое усамотено място, близо до Мълингар или Балинаслоу. Може да е навсякъде.

Гневът ми към Ани не беше утихнал. През часовете, когато обикалях мокрите от дъжд улици със снимката й в ръка, бях имала време да помисля какво ще й кажа, ако се срещнем лице в лице. Не можех да си представя, че ще се зарадвам да я видя, дори да беше в безопасност. Идеше ми да я шамаросам за всичко, което ни беше причинила.

Обадих се у дома от една телефонна кабина и съобщих на мама и татко лошите новини, но обещах да обиколя друга част от района другата седмица. Ако трябваше, щях да обиколя цялата страна. Щях да намеря Ани. Тя ни дължеше обяснение.

Когато се прибрах, вечерях с нашите. Не говорихме много. Татко се ядосваше, че сега неговата снимка в сребърна рамка е в полицията. Имахме много снимки на Ани. Бяхме извадили стотици, когато тя изчезна. Но той се кахъреше за рамката.

— Купих я специално, след като тя…

— Избяга? — подсказах аз.

— Да.

 

 

На другата сутрин Ивон се обади много развълнувана.

— Дано се чувстваш по-добре, защото познай кой отива в Рим.

— Много по-добре, благодаря, но какво е това за Рим?

— За новия парфюм — „Гилт“. Искат да бъдеш негово лице.

— „Вина“? Странно име за парфюм.

— „Guilt“ без „i“^[1]. Искат да бъдеш в Рим другата събота. Знаех, че ще изберат теб. Бях сигурна! Разбираш ли колко е важно това?

Беше вълнуващо, но аз се готвех да отида тогава в Мълингар. После осъзнах колко съм глупава. Имах шанса да ида в Рим, а смятах да откажа заради Ани? Ани можеше да почака. Беше чакала шест години, за да ни съобщи, че е жива.

— Фантастично!

— В ред ли е паспортът ти?

С Деси бяхме ходили предишното лято на остров Ман, тъй че паспортът ми беше подновен. Ивон каза да отида в офиса й за подробности…

Когато по-късно си тръгнах оттам с цялата информация, изпитах желание да се обадя на Бриджет и да й съобщя страхотната новина, но може би щеше да се почувства по-зле. Исках да споделя с някого. Исках да споделя с Лорънс.

Звъннах му в офиса. Разказах му за безрезултатното търсене на Ани. Гласът му беше утешителен, загрижен. Казах му за пътуването до Рим.

— Еха! Това е фантастично. Рим.

— Ходил ли си там?

— Не, никога. Мама не обича да пътува, затова никога не сме ходили на почивка в чужбина, нито пък из страната.

Преди да се усетя, казах:

— Ела с мен.

Настъпи кратка пауза, после той каза.

— Добре. Ще дойда.