Лиз Нюджънт
Стаено зло (14)

14.
Лорънс

Бях влюбен. За първи път бях хлътнал до ушите. Никога няма да разбера дали беше заради роднинството й с Ани. Иска ми се да мисля, че при всички случаи бих обикнал Карън. Първия път, когато я видях в „Сканлън“ с баща й, усетих внезапно раздвижване в гърдите, сякаш сърцето ми подскочи. Тя изобщо не приличаше на момичето, което добре познавах от изрезките от вестници — криещо се зад облак рошава коса.

Оказа се, че тогава е съобщила лоша новина за Ани на баща си. Бях поразен, когато видях колко нежно му говореше, в очите й се четеше загриженост. Седях до Бриджет в ъгъла на кръчмата, гледах тази невероятна жена и се чудех коя е.

Когато Джери я представи като своя дъщеря, нещо в мен отново подскочи. Колко страдания й беше причинил баща ми! Тя ме погледна, усмихна се и аз нямам представа какво си казахме после. Тази вечер ги последвах до къщата на Джери и Карън едва не ме хвана да я гледам през прозореца.

Карън и Бриджет бързо станаха близки приятелки и това усложни още повече нещата. Постоянно чувах нещо за Карън — къде ходи, какво прави. Бриджет беше невероятно поласкана, че Карън се интересува от нея, а аз ревнувах. От Бриджет.

Открих, че е невъзможно да не ги сравнявам и макар да останах с Бриджет, истинската причина беше, че без нея нямаше да виждам Карън. Но станах рязък с Бриджет, сопвах й се, само че никога пред Карън. Когато Карън беше наблизо, бях съвършеният джентълмен. Кръжах около тях като кученце, знаейки прекрасно защо понякога по лицето на Карън проблясва болка. Разбирах скритата й мъка, познавах загубата й.

Разбрах от Бриджет, че Карън смяташе кариерата си на модел за малко абсурдна. Беше благодарна за доходите, но не се чувстваше красива. За мен това беше много странно. Тя беше поразителна. Когато Карън и Бриджет седяха една до друга, не можех да не мисля за Красавицата и Звяра. Но Карън изобщо не се надуваше. Наскоро се беше разделила със съпруга си Деси, но още използваше неговата фамилия. Бях изненадан, че момиче на моята възраст може вече да има бивш съпруг. Според Бриджет Карън смятала, че се е омъжила твърде млада. Тя не мразеше бившия си съпруг, но искаше той да престане да й се обажда и да се опитва да възобнови връзката им.

А после един ден отидохме на разходка в парка след фотосесията на Бриджет и старши детектив О’Тул мина покрай нас и обиди Карън пред нас. След това тя ни разказа цялата история за Ани и научих повече, отколкото знаех дотогава. Карън беше опасно близо до истината и когато Бриджет й обеща, че ще й помогнем, ми призля. Паникьосах се. Трябваше да кажа на мама.

 

 

Майка ми имаше решения за всички тези проблеми. Явно беше, че не може да приеме стореното от татко, но преди всичко искаше да предпази мен. Планът й да накараме Карън и семейството й да мислят, че Ани е жива, ме ужаси. Изглеждаше непочтено и жестоко, но мама не беше такава и се надявах, че това ще им донесе някаква утеха. И че няма да вляза в затвора.

Уменията ми на фалшификатор свършиха добра работа. Не можех да кажа на мама, че съм влюбен в Карън. Общественото положение имаше голямо значение за майка ми. Така и не бях завел Бриджет при нея да се запознаят.

Предполагам, че идеята да пуснем писмото на Ани от Атлоун беше логична. Ако тръгнеха да я търсят, след като го получеха, щеше да се наложи да покрият изключително голяма територия.

Бриджет се беше отказала да ме кани да се запозная със семейството й и когато аз й го предложих, се зарадва. Подготовката започна седмици по-рано. Датата на посещението случайно съвпадна с рождения ден на Ани през юли. Бриджет и майка й ежедневно си пишеха за предстоящите приготовления. Бриджет имаше две по-малки сестри, които също живееха в тяхната къща с три спални. Заради моите две нощувки те щяха да спят в една стая, Бриджет щеше да спи на канапето долу, а аз — в детската стая на Бриджет. Тя каза, че трябва да се преструваме на девствени. Доколкото разбирах, майка й умирала от притеснения. Дали ям риба, защото те винаги поднасяли риба в петък. Сменяли пердетата, за да спрат течението в спалнята. Дали съм щял да отида със семейството на църква в неделя сутрин? Дали съм щял да отида с Бриджет при дядо й в местния старчески дом? Създаваха се протоколи. Третираха ме като кралска особа. Не знам какво им беше казала Бриджет, но беше ясно, че предстоящото ми посещение беше причина за голяма суматоха. Мразя суматохата. С мъка се опитвах да не се дразня от вълнението на Бриджет.

Майка ми реши, че е неразумно да оставам там две нощи.

— Две? В Атлоун? Какво ще правиш там?

— Не знам, мамо, но ще е грубо да пристигна в петък вечер и да си замина в събота.

— Аз никога не съм ходила в Атлоун.

— Ти никога не ходиш никъде.

Тя малко се разсърди.

— Трябва само да пуснеш писмото. Вземи ранния автобус в неделя.

— Ще се опитам.

— Вземи си още един пуловер. В провинцията винаги е студено.

Беше юли. Предполагам, че все пак някога е излизала от Дъблин.

 

 

Тръгнахме с автобуса за Атлоун в петък след работа заедно с всички работещи по големите градове, родом от местата по този път до централната част на страната и после на запад до Галуей, поели на ежеседмичното си поклонение до дома с торби с пране на рамо. Писмото беше във вътрешния ми джоб, готово да бъде пуснато при първа възможност. Бриджет беше приготвила сандвичи и бе купила сладки за двучасовото ни пътуване, а в Кинегад щеше да има спиране за отиване до тоалетна. Фотоапаратът й защрака, когато излязохме от града и тя забърбори възбудено.

— Знаеш ли, че извън Дъблин на вечерята викат „чай“, а на обяда „вечеря“? Че се пие чай с всяко ядене, между храненията и преди лягане? Джоузефин е на четиринадесет години и е много любопитна, но не е нужно да отговаряш на въпросите й, а Морийн ще се дипломира скоро, тъй че сигурно ще е забила нос в учебниците през целия уикенд. Татко не говори много, но майка е много религиозна и ще те пита кой ви е енорийският свещеник и какво ли не.

Ние с мама бяхме спрели да ходим на църква след смъртта на татко. И без това никога не ни беше харесвало. Енорийският свещеник беше дошъл да ни моли да се върнем и ние обещахме да го направим, но така и не успяхме.

— Не казвай това на майка ми! Ще получи сърдечен удар.

Когато слязохме в Атлоун, някакво същество със забрадка, закопчан до шията шлифер и пластмасова ръчна чанта, увиснала на лакътя му, се отдели от тълпата на гарата, сграбчи здраво Бриджет за раменете, прегърна я и се обърна към мен.

— Ти трябва да си Лорънс. Много се радваме, че дойде, радваме се, много се радваме. Казах си, не е ли прекрасно най-после да се запознаем с приятеля на Бриджет? Все пак вие ходите сериозно вече доста време, както казах на бащата на Бриджет.

Беше нервна. Предполагах, че в подобни ситуации всеки млад мъж на мое място би бил преценяван, но в този случай явно тя мислеше, че ще бъде разглеждана под лупа. Всичките ми притеснения изчезнаха.

— Приятно ми е да се запознаем. Много съм слушал за вас.

Това сигурно беше така, макар да помнех само това, което Бриджет ми беше казала в автобуса.

Госпожа Гоф се извини, че до къщата имало десет минути път и щеше да се пръсне от възхищение, когато предложих да нося и чантата на Бриджет.

— Истински джентълмен, това си ти, истински джентълмен.

Къщата беше сива и се намираше сред редица сиви къщи на тясна улица. Дървена врата стоеше като страж до един-единствен прозорец, а на втория етаж имаше още два. Мрежести пердета закриваха всеки прозорец, макар че в къщата нямаше нищо, което да предизвика достатъчно любопитство у някого, за да погледне вътре.

Вътрешността не подобри впечатленията ми. Еднообразно, обикновено, безцветно и претъпкано. Винаги съм знаел, че живея в голяма къща, но не очаквах малките къщи да са толкова… Ами малки. От предната врата се виждаше задната стена. Отпред имаше дневна, отзад кухня, а вдясно — тясно стълбище. Навсякъде имаше снимки на Бриджет — в рамки в дневната, залепени за вратата на хладилника в кухнята, затъкнати в рамката на огледалото на стената. Оставихме чантите си в подножието на стълбите и ни поканиха в кухнята, където натрапчивият мирис на варено зеле заплаши да прогони сандвича с яйце, който си кротуваше в тънките ми черва от обяд.

— Влезте тук да се стоплите, чайникът скоро ще заври и ще пиете чай.

Беше по-скоро констатация, отколкото предложение. Аз бях принуден да седна на лекьосан фотьойл с прав гръб до старата готварска печка. Явно това беше „Столът на татко“.

Две грозновати момичета — сестрите на Бриджет, седяха на кухненската маса и си пишеха домашните. Господин Гоф бил в бара на Слейни, но щял да се прибере за „чая“ си в седем и половина. Чаят беше отложен за пристигането ни.

По-малката сестра ме погледна веднъж и каза обвинително на Бриджет.

— Но той изглежда много добре. Ти каза, че бил много дебел!

Последва ритник в глезена от Морийн.

— Джоузи, това е грубо!

— Бях много дебел — казах аз, за да разсея набъбващата паника.

— Да, малко си пълен, но не си дебел. Мислех, че ще си огромен — каза Джоузи.

— Джоузи! — хорово се провикнаха Бриджет, Морийн и госпожа Гоф.

— Казвам само това, което ни каза Бриджет. Тя каза, че е много дебел и много изискан.

Бриджет изглеждаше ужасена.

— Момичета, довършете си домашните горе — каза майка им.

Те тръгнаха, оплаквайки се, че горе е твърде студено, за да се учи.

— Облечете си жилетки! — извика госпожа Гоф след тях.

С Бриджет седяхме в сауната от зелева пара, докато госпожа Гоф водеше светски разговор.

— Е, Лорънс, Бриджет ми каза, че си много добър в работата си.

Отговарях учтиво на въпросите й, но у мен се надигаше гняв. Макар че Бриджет никога не го бе казвала открито, тя явно също ме беше определяла с размерите ми. Предполагах, че ме харесва. Държеше се така, сякаш беше влюбена в мен. Да, когато се запознахме, бях дебел, но явно това беше първото нещо, което семейството й бе научило за мен. Почувствах срам и злоба. И Бриджет не беше красавица. Не беше Карън.

Когато господин Гоф се прибра точно в седем и половина, вечерята беше поднесена. В този дом се държеше на традициите. Господин Гоф ме огледа от глава до пети, разтърси енергично ръката ми, после се втренчи в обувките си и почти не проговори. Сега върху кухненската маса имаше бяла покривка.

— Слагаме покривки само на Коледа! — възкликна Джоузи и после изохка, когато я сритаха под масата.

За първи път от месеци насам бях освирепял от глад. Изядох всичко, което ми поднесоха. Когато ми предложиха допълнително, изядох и него, приех да ми досипят и трети, и четвърти път. Вниманието на господин Гоф беше привлечено, когато последната лъжица картофено пюре отиде в чинията ми, а госпожа Гоф стана, за да ми изпържи още едно филе от треска. Преструвах се, че не забелязвам удивлението им. За десерт изядох половин шоколадово руло, докато семейството си подели другата половина. После, когато всички чинии бяха раздигнати и отново предложиха чай, попитах дали има бисквити. Морийн беше пратена до магазина да купи. Дори Джоузи беше толкова шокирана, че замлъкна. Сега вече Бриджет можеше да им разказва за дебелия си приятел.

Разговорът беше безсъдържателен. Какво обичам да гледам по телевизията, кои вестници чета, кой спорт гледам или практикувам? Всичките ми отговори бяха неприемливи за семейството. Посещението не вървеше добре. Телевизорът беше включен на „Новините в девет“, за да се избегнат повече притеснителни разговори. Някои части от Ълстър още отказваха да приемат споразумението между Англия и Ирландия. Принц Андрю се беше оженил за дебело момиче в Англия, а „Дамата в червено“ на Крис де Бърг беше счупила някакви рекорди.

— И няколко грамофона — разсмях се аз, но те изглеждаха объркани и не разбраха шегата.

След новините госпожа Гоф намекна, че е време за молитва и цялото семейство коленичи, стиснало броениците си. За да не се чувствам изолиран, господин Гоф ми връчи резервната, направена от тъмно дърво. Измърморих молитвите с останалите, но показах явно, че не съм свикнал с този ритуал. Дори докато баща ми беше жив, не изпълнявахме никакви религиозни обреди, освен посещението на неделната служба. По ирония не помнех баща ми да е ходил на изповед. Той, който имаше най-много да изповядва.

И в мига, в който се сетих за татко, сравних моето обременено с убийство семейство с това на Бриджет и вместо да се почувствам над тях, осъзнах, че те са мили и невинни — това семейство, което се молеше заедно на колене, което беше посрещнало непознат в дома си. Засрамих се от поведението си, от това колко малко усилия бях положил. Бриджет улови погледа ми и аз й се усмихнах искрено.

Когато всички отидоха да си легнат, останахме насаме за момент.

— Не се бавете! — извика госпожа Гоф от стълбите, очевидно ужасена от мисълта какво бихме могли да направим, ако ни остави без надзор.

Бриджет хвърли още един чим торф в огъня.

— Лорънс, защо… Защо се държа така с тях? Не можа ли просто да им угодиш? Не искаш ли да те харесат?

— Бриджет…

— Не, защо яде така? Досега не те бях виждала да ядеш толкова. Защо го направи? Не видя ли, че за татко не остана достатъчно храна? Не разбирам.

Усетих, че ще се разплаче.

Как можех да й обясня низостта, която се криеше в мен? Че й бях отмъстил, защото беше казала, че съм дебел, защото имаше нормално семейство, защото не беше Карън? Защо бях толкова озлобен към това момиче, което не ми беше сторило нищо лошо и винаги се беше държало добре с мен?

Поклатих глава.

— Аз… Обичам те. Исках и те да те обичат.

Горката Бриджет. Тя ме обичаше. Здравото й око ме пронизваше. Погалих косата й и я целунах по устните.

— Утре ще се постарая повече, обещавам.

 

 

Не спах добре онази нощ в детската спалня на Бриджет. Чудех се кога ще мога да се измъкна сам, за да пусна писмото. Стомахът ми се бунтуваше, а дюшекът беше на буци. Сега Морийн спеше в тази стая, но беше ясно, че това семейство не беше познало богатство или привилегии. Мебелите бяха евтини, а новите завеси — тънки. Всичко в стаята беше функционално, нямаше място за украса, ако изключим един стъклен глобус с валящи снежинки върху библиотеката — вероятно подарък от някоя минала Коледа, и няколко задължителни икони. В стаята нямаше радиатори, но тя беше точно над дневната и остатъчната топлина от камината затопляше мразовития въздух, а госпожа Гоф предвидливо ми беше оставила грейка. Бяха направили всичко, за да се чувствам удобно.

Реших на другия ден да се представя по-добре като приятел на Бриджет.

Събота започна добре. Госпожа Гоф отрупа чинията ми с бекон и наденички за закуска, но аз потуших апетита си с литър вода и не се тъпках като предишната вечер. Бриджет разказа за новата си приятелка Карън и показа на майка си някои от снимките, които й беше направила.

— Не е ли поразително красиво това момиче? Тази снимка е достатъчно добра за списание, нали, Морийн?

Така си беше. Дори не беше от снимките, на които Карън позираше, но беше най-хубавата от всички. Карън, снимана в едър план, седеше на одеяло в „Стивънс Грийн“ и развинтваше термос. Смееше се на нещо, което аз бях казал. Красивата коса контрастираше с пролетната зеленина на дърветата зад нея и тя изглеждаше напълно непринудена и съвършена. Беше снимана точно преди да се появи детективът. Преди седмица-две Бриджет реши, че е изгубила една от снимките. Снимката беше в една дупка на стената зад писалището ми в „Авалон“.

Господин Гоф попита учтиво какви са плановете ни за деня. Бриджет каза, че ще ходим да гледаме Джоузи, която щеше да играе в мач по камоги^[1], а после ще посетим дядо й в старческия дом в края на града. Усмихнах се широко, сякаш не можех да си представя нищо по-приятно. Усетих, че отношението на всички към мен се затопли. Не им трябваше много. Бяха склонни да проявяват великодушие и да прощават, но осъзнах, че няма да успея лесно да отида сам до някоя пощенска кутия.

В ръмящия дъжд на игрището за камоги се опитвах да прогоня студа. Както всички спортове, и този не будеше интерес у мен. Потни, зачервени и агресивни тийнейджърки размахваха стикове и тичаха из калта. После заведохме Джоузи в едно кафене.

— Ти беше най-добрата, нали, Лорънс?

— Така е — съгласих се аз.

— И тази вечер ли ще ядеш толкова, защото майка ще трябва да отиде до магазина, ако е така?

— Джоузи!

— Просто питам.

— Не, не знам какво ме прихвана снощи. Май имам проблем с метаболизма.

— Мета… какво?

— Джоузи, моля те, остави Лорънс на мира.

Измислих някаква отчасти вярна история, че тялото ми може да преработва големи количества храна, затова понякога ужасно огладнявам, но я уверих, че не се случва често.

— Боже, сигурно си се притеснил, че ти се случи първата вечер тук. Не се тревожи, ще обясня на майка. Тя се тревожеше, че парите за домакинството няма да стигнат за седмицата.

— Много съжалявам за това.

Бриджет беше благодарна.

По-късно с нея вървяхме половин час до Роскомън Роуд, за да видим дядо й и по пътя минахме покрай две пощенски кутии. Не посмях да спра. Държавният старчески дом беше мрачно място. Дядото на Бриджет седеше на стол с висока облегалка между останалите празни обвивки, които някога са били хора. Бриджет снима старческите петна по ръката му и количката с чая. Дядото не знаеше коя е Бриджет, но тя му говореше търпеливо и отговаряше на безкрайно повтаряните му въпроси: „Ти ли си Питър? Къде е татко? Ще се прибираме ли? Къде е Питър?“

После ме представи.

— Дядо, това е Лорънс, моят приятел.

Но дядо й дори не ме погледна, докато не си тръгнахме, когато внезапно се обърна към мен, гледа ме няколко секунди, после погледна Бриджет и каза:

— Не ми харесва. Нещо у него не е наред.

Замълча и продължи.

— Къде е Питър? Ще се прибираме ли?

Бриджет обърна всичко на смях.

— Той не знае какво говори.

Всъщност знаеше.

После намекнах, че може да направя сам кратка обиколка на града, но Бриджет настоя, че баща ми щял да ме разведе на другата сутрин и ме хвана под ръка. Нямаше измъкване.

Същата вечер по време на чая или вечерята разговарях учтиво и внимавах колко ям. Всички се мъчеха да прикрият облекчението си. Успокоиха се достатъчно, за да ми зададат още лични въпроси.

— От колко време ходите заедно? — попита Морийн.

— През септември ще станат две години.

Изненадах се, когато Бриджет го каза. Наистина ли беше толкова дълго?

Джоузи започна да си тананика „Ето, идва булката“^[2]. Този път никой не й обърна внимание. Господин Гоф отиде в кръчмата за обичайните си две пинти бира в събота вечер и игра на дартс, а останалите се настанихме долу с чай и бисквити да гледаме телевизия. Продължих да се въздържам.

На другата сутрин ни събудиха рано, за да идем на литургия. Това се приемаше като тържествено събитие. Момичетата бяха станали рано, за да си оправят косите, а госпожа Гоф лъскаше всички обувки, включително моите. Опита се да скрие разочарованието си, че не си нося костюма, но аз я предразположих, като сложих една от найлоновите вратовръзки на господин Гоф. По традиция не ни беше позволено да ядем преди литургия. Когато стигнахме до църквата в десет и половина, умирах от глад. Придвижването до и от църквата беше групово. Настроението ми започна да се разваля.

По пътя към вкъщи жените от семейството забързаха напред и ме оставиха с мълчаливия господин Гоф, който ми предложи да ми покаже града. Не можех да му откажа, но се чувствах приклещен. Вървяхме по сивите улици и прекосихме река Шанън, докато той посочваше разни места между дългите си мълчания. „Това е библиотеката… Това е замъкът.“ Господин Гоф не беше роден сладкодумник.

След като посочи местната кръчма на речния бряг, той каза:

— Искаш ли да ме питаш нещо конкретно?

— Моля?

Той въздъхна тежко.

— Искаш ли да ме питаш нещо за Бриджет?

С ужас осъзнах, че той очакваше да поискам от него ръката на Бриджет. Всички го очакваха. Престорих се, че не разбирам.

— Кога казахте, че са построени казармите?

Той пренебрегна престореното ми неразбиране.

— Ние с госпожа Гоф бяхме женени на вашата възраст.

Така и не разбрах малките им имена. Те постоянно се наричаха „майко“ и „татко“, а когато говореха един за друг — „господин“ и „госпожа“.

— Но аз съм само на двайсет и три.

— Ако си намерил подходящото момиче, не е нужно да се бавиш.

Тъй като не знаех как да отговоря, реших да замълча. Стояхме пред заключената порта на яза. Той ровеше пръстта с върховете на двете си обувки без видима причина, тътрейки крака. Помня как си помислих, че усърдното лъскане на госпожа Гоф е било напразно.

— Бриджет изглежда необичайно и не е от най-умните, но има добро сърце и е обичлива. И е моя дъщеря. Ако не искаш да се ожениш за нея, остави я, за да може да си намери някой, който ще го направи.

Това беше удивителна проява на красноречие. Усещах смущението му, тъй като то трептеше невидимо от неговото зачервено лице до моето, станало алено.

— Не искам да я наскърбявам, господин Гоф…

Но той закрачи напред. Беше казал онова, което бе подготвен да каже, и „разговорът“ и обиколката бяха свършили. Това можеше да е моята възможност да пусна писмото, но аз бях толкова потресен от случилото се, че забързах след него.

 

 

Атмосферата на вечеря беше ужасна. Стана ясно, че жените се бяха подготвяли да празнуваме след завръщането ни. Пепеляво бледата Бриджет заяви, че е я боли глава и се качи да си полегне. Не слезе да хапне. Господин Гоф беше съвсем мълчалив. Аз умирах от глад и изядох всичко, което сложиха пред мен. Когато госпожа Гоф ми предложи още, приех, докато не остана нищо. Ако никой не гледаше, щях да оближа и чиниите.

— Той има проблем с метасизма си — каза услужливо Джоузи.

Госпожа Гоф продължаваше да бърбори.

— Видяхте ли Уна Кроули на службата? Не е ли чудесна прическата й? Не ми харесва, че сяда на първата пейка. Винаги е седяла далеч оттам, а едва от шест месеца е снаха в това семейство. Те открай се имат за нещо повече, отколкото са. Тя иска скоро да роди, семейство Фаръл ще искат син, който да продължи името им в града…

Морийн я прекъсваше понякога, за да изтъкне колко старомодни са схващанията й, а Джоузи се беше втренчила в чинията ми и смушкваше сестра си всеки път, когато я пълнех.

Беше почти време да тръгваме към автобусната спирка. Господин Гоф отиде да види дали Бриджет е добре, а аз — да си събера нещата от спалнята. Чувах през тънките стени как Бриджет хлипа и как майка й говори със строг тон.

Чаках в кухнята, докато госпожа Гоф се появи, за да ми каже, че Бриджет не се чувства добре и засега ще си остане у дома. Извини се, че този път нямало да ме придружи до автобусната спирка, защото трябвало да ходи на гости. Стисна ръката ми и не ме погледна в очите, докато й благодарях за гостоприемството. Морийн ми махна от върха на стълбите. Ръкостискането на господин Гоф беше вяло, но той промърмори „Довиждане и успех“ — според мен, облекчен, че ролята му в драмата беше приключила.

Джоузи ме последва на улицата.

— И без това не си достатъчно добър за нея! — каза тя, избухна в сълзи и изтича вътре.

Пуснах писмото в кутията близо до спирката и се качих на автобуса, благодарен, че изпитанието е приключило.

 

 

Когато се прибрах онзи следобед, на алеята имаше кола, която не познах. Влязох в къщата и видях мама да стои в коридора с един мъж.

— Здравей, ти трябва да си Лорънс.

Висок, около шейсетте, добре облечен в небрежен яхтклуб стил, той беше жизнерадостен и самоуверен.

Мама го представи. Изглеждаше притеснена.

— Лорънс, запознай се с Малкълм.

У него имаше нещо смътно познато, но не можех да се сетя откъде. Бях любезен и учтив, но ми се стори странно да стоим така в коридора. Той си тръгна след петминутен разговор за времето и англо-ирландското споразумение.

— Как мина уикендът ти?

— А твоят?

— Чудесно. С Малкълм излязохме на обяд.

— Излязохте?

— Да, чувствах се много самотна тук без теб.

— И откъде познаваш Малкълм?

— Той е… приятел. Запознахме се в… „Сейнт Джон ъв Годс“.

— Какво?

— Той е психиатър. Но дойде тук в качеството си на приятел.

Затова ми се беше сторил познат. Бях го виждал един-два пъти, когато мама беше в психиатрията. Успокоих се.

Тя се усмихна с една от най-добрите си фалшиви усмивки. Явно й беше неудобно да говори за него и бързо смени темата.

— Пусна ли писмото?

— Да.

— Видя ли те някой?

— Не, всичко мина добре.

Отидох в кухнята, за да направя чай и видях, че щората на прозореца я няма.

— Не можем да живеем вечно в мрак, скъпи. Трябва да продължим напред — каза мама, застанала зад мен и с обич разроши косата ми, както правеше, когато бях момче.

— Баба ти ще дойде на вечеря. Иди да се освежиш, скъпи. Усещам мирис на торфен дим по теб. Колко примитивно!

 

 

В шест часа телефонът иззвъня. Беше Бриджет.

— Още съм в Атлоун. Срамувам се да те видя.

— Бриджет, много съжалявам. Нямах представа, че очакваш…

— Моля те, не го казвай, достатъчно зле се чувствам.

— Но ние сме много млади. Не ми е минало през ум да се женя…

— Защо поиска да се видиш със семейството ми? Трябва да си знаел какво ще си помисля.

— Аз…

— Какво?

— Аз не те обичам.

Представих си как кривото й око се облещва.

— Как така? — гласът й прозвуча пискливо.

— Съжалявам.

— Какво? Късаш ли с мен? Знам, че напоследък отношенията ни са малко странни. Беше твърде зает да помагаш на Карън.

— Не е заради това.

— Чудех се дали не си малко емоционално ангажиран, но мога да й кажа, че имаш нужда от почивка. Не е нужно да… Не е нужно да се женим сега, но това не е причина…

— Бриджет, не мога…

— Моля те, не ме зарязвай.

— Съжалявам, Бриджет, но ти заслужаваш някой по-добър от мен.

Затворих полека телефона и си налях питие. Отидох при мама в кухнята. Беше ясна вечер. Птичата баня беше отрупана с лястовици.

— Току-що скъсах с Бриджет.

— Боже, много ли е разстроена?

— Да.

— Горката Бриджет.

Да. Чувствах се облекчен, но и притеснен, че ще бъде неудобно да се виждам с Карън. Знаех, че те двете с Бриджет споделят една с друга. Чаках какво ще стане, когато писмото се озове на Пиърс стрийт.