Лиз Нюджънт
Стаено зло (12)

12.
Карън

След като Ивон ми предаде думите на Джеймс за заподозрения в убийство, изчаках няколко седмици. Предполагам, за да успея да възприема истината. Не беше точно изненада, но да го предполагаш и да го знаеш бяха две различни неща. Ани беше мъртва.

О’Тул още заемаше същата длъжност. Оплакването ми беше пренебрегнато преди години, а може би не биха приели сериозно оплакване от сестрата на наркоманка проститутка.

Но той знаеше за писмото ми. Усмихна ми се широко в лицето, когато отидох да го видя.

— Ето те и теб. Ставаш все по-хубава.

Усмихнах му се мило. След няколко месеца работа като модел бях добила самочувствие и бях готова да го използвам.

— Деклан — заговорих му на малко име, — исках да проверя дали има някакво развитие по случая на сестра ми.

— Така ли? Доколкото си спомням, преди не беше много доволна от мен. Спомням си, че се оплака от начина, по който провеждах разследването.

— Знам и съжалявам, беше тежък момент. Бях изнервена.

— Така си е.

— Съжалявам, че детектив Муни е починал.

Това сякаш го трогна и той прокара ръка по очите си.

— Много тъжна история. Младият Джеймс беше добро момче.

— Така е. Мисля, че е подозирал някого за убийството на сестра ми.

О’Тул се облегна назад.

— Не знам нищо за това.

— Да, човек, когото заедно сте разпитвали.

— И кой ти го каза?

Поклатих глава — не бях готова да издам източника си.

— Всичко беше в главата на Муни. Имаше голямо въображение.

— Искам да знам кой е бил заподозреният. Чух, че бил влиятелен човек.

— Карън, Карън, трябва веднага да престанеш с това. Колко време мина? Пет години? Никога не е имало заподозрян, просто няколко идеи.

— Ами колата?

— Какво за нея?

— Ягуарът, който са виждали пред апартамента на Ани.

— Да?

— Успяхте ли да го откриете?

— Не.

— Ще ми кажеш ли какъв модел ягуар е бил? Какъв цвят?

Той вдигна ръце във въздуха, показвайки, че няма да ми помогне.

— Не е добре да хапеш ръката, която те храни. А ти ме заля с бира.

Престорената ми усмивка се стопи. Той се наслаждаваше на това, сякаш беше някаква игра.

— Да ти го начукам!

Той се разсмя.

— Ето я малката рижа улична котка, която се крие зад идеалния грим и прическа. Не изглеждаш толкова евтина, колкото преди, но все още мога да те имам за по-малко от двайсет паунда. И луксозните проститутки са си проститутки.

Чувах го да ми се смее, докато се отдалечавах.

— И без това е мъртъв! — извика ми той.

Обърнах се.

— Кой?

— Човекът, когото Муни подозираше. Умря шест седмици по-късно. Тъй че сте квит.

— Кой беше той?

Той пак се облегна, сложи ръце зад главата си и кимна към чатала си.

— Тази информация ще струва нещо.

Този път не се обърнах и продължих да вървя, докато не се прибрах, отърсила се от гнева към тъй наречената правосъдна система.

Дори убиецът да беше мъртъв, исках да знам името му. У дома отидох при купа изрезки от вестници, които пазех от времето, когато Ани изчезна. Някои от статиите споменаваха кола стар модел. Можех да започна оттам. Обадих се на човека, който поправяше микробусите на ателието за химическо чистене и без да му обяснявам, го попитах дали разбира от луксозни стари коли. Оказа се, че не, но имал приятел, който ги възстановявал. Щял да му се обади и да се опита да научи нещо.

Деси се прибра и поиска да му кажа защо съм се обаждала на механика му. Явно новините бързо се разнасяха. Казах му какво се беше случило, но туширах обидите на О’Тул. Мислех, че и Деси ще се ядоса, когато разбере, че е имало заподозрян. Но той сякаш беше вбесен от новината.

— Това са само спекулации, догадки. Защо не се откажеш? Ти не си Нанси Дрю^[1]! Щом ченгетата не могат да го намерят, защо мислиш, че ти можеш?

— Защото искам да знам причината — това е разликата.

— И какво ще направиш, ще го изровиш?

Не можех да повярвам, че Деси се държи толкова гадно. Как не разбираше?

— Аз… Не мога да забравя Ани. Имало е заподозрян, възможен убиец, който може да го е правил и преди, да е съсипал и нечие друго семейство!

— И той е мъртъв!

— Не сме сигурни в това. Не вярвам на О’Тул. Той е глупак.

— Чуваш ли се? Смяташ да издирваш мъртъв убиец. Знаеш ли колко тъпо звучи това?

Това беше най-големият ни скандал досега. Грабнах чантата и палтото си, излязох и тръшнах вратата след себе си. Трябваше да кажа на мама и татко. Те трябваше да знаят. Звъннах на мама в Мейо, но сестра й каза, че е на църква. Това не беше необичайно. Откакто Ани ни беше отнета, тя ходеше на църква като обсебена — по два-три пъти на ден, а когато не беше там, се чувстваше гузна и се молеше за завръщането на Ани. Взех автобуса до къщата на татко.

Предишното лято го бяха уволнили и сега той пиеше всяка вечер с помощта си за безработни. Не мисля, че беше истински алкохолик; по-скоро ходеше в кръчмата за компания. Беше самотен без колегите и семейството си. Носеше си „Ивнинг Прес“ и се преструваше, че го чете. Много го беше срам, че не може да чете добре. Мисля, че затова беше толкова суров с Ани, когато беше ученичка. Не е искал и тя да се провали като него.

Когато никой не ми отвори, не беше трудно да се сетя, че ще е в „Сканлън“. Той се зарадва да ме види, поне колкото три пинти „Гинес“ в петък следобед му позволяваха.

— Красивата ми дъщеря — каза той и обгърна раменете ми. — Не е ли прекрасна? — обърна се към бармана, който притеснено ми кимна.

Може би трябваше да изчакам да изтрезнее, за да му разкажа всичко, което се беше случило. Не бях казала нищо на родителите си след новините за сина на Ивон, но сега накарах татко да седнем на една маса в ъгъла и му казах всичко, което бях научила напоследък за Ани, пропускайки похотливите предложения на О’Тул.

Татко изслуша всичко, за момент не каза нищо, но после раменете му се затресоха и очите му се насълзиха.

— За всичко съм виновен аз. Трябваше да й позволя да задържи детето и да живеят в безопасност у дома.

Бяхме прекъснати от младеж в сако от рипсено кадифе. Бях забелязала, че той седеше с няколко души на една от близките маси.

— Наред ли е всичко? — попита той загрижено.

Аз бях объркана и засрамена, а татко си пое дълбоко дъх, за да овладее риданията си.

— Благодаря — отвърнах, — добре сме, просто семейни проблеми.

Татко протегна ръка.

— Съжалявам, добре сме, просто нещо лично. Карън, това момче работи в офиса отсреща, откъдето си получавам помощите. Как се казваш, синко?

— Лорънс — отвърна мъжът. — Извинете, че се намесих, но забелязах, че сте разстроен.

Малко се подразних от намесата му, но когато ми подаде ръка и погледнах лицето му, съзрях искрена загриженост.

— Лорънс е много добър с мен, Карън. Карън е моя дъщеря.

— Здравей.

— Здравей. Вижте, ще ви оставя. Съжалявам.

И той се върна на масата при хората, които вероятно му бяха колеги.

— Извинявай, мила, просто съм в шок. Дори след толкова време си мислех, че някой ден може да влезе тук с нахакан вид и да ми поиска пари. Но предполагам, че дълбоко в себе си съм знаел. И О’Тул е казал, че онзи човек е мъртъв? Е, поне това е нещо.

Когато татко го каза, осъзнах, че О’Тул може би не е излъгал за смъртта на заподозрения. Знаех от Ивон, че ако Джеймс Муни беше имал основателен повод за съмнение, щеше да продължи разследването сам. Муни беше загинал едва преди две години, а според О’Тул заподозреният беше умрял преди пет. Как беше умрял? Къде беше погребан? И което бе по-важно, ако той беше убил Ани, къде беше тялото й?

— Не мисля, че майка ти ще го понесе. Може ли да не й казваш?

Татко беше прав. Вярата крепеше мама, колкото и да се заблуждаваше. Нямаше смисъл да й казвам. Това нямаше да промени нищо.

 

 

Заведох татко в къщата и му направих кафе. Питах го може ли да прекарам нощта в моята стара стая. Нашата стара стая. Моята и на Ани. Той повдигна вежди.

— Наред ли е всичко с Деси?

— Не искам да говоря за това.

— Удари ли те? Ако те е пипнал дори с пръст…

— Не, няма нищо подобно. Утре ще се прибера. Трябва ми малко спокойствие.

Намерих стара нощница на мама и влязох в спалнята. Пуснах радиото, за да не мисля как Ани беше изпълвала тази стая с присъствието си. Пак свиреха онази песен — „Feed The World“. Преди няколко седмици в Лондон се беше провел голям концерт за събиране на средства за жертвите на глада в Етиопия. Тези дни по телевизията говореха само за него. Показваха дечица с пръчки вместо кости и издути коремчета, пълни с въздух. Бяхме направили благотворително модно ревю, за да съберем пари. Някои от другите модели ходиха на концерта „Live Aid“ в Лондон. Казах на Деси, че ще се опитам да намеря билети и да отидем за уикенда, но той отново започна да опява, че трябва да пестим за къща и да си имаме деца.

Бях се омъжила твърде млада. Ивон беше права. И не възрастовата разлика беше проблемът между нас. Деси ме задушаваше. Не беше подходящият мъж за мен. Знаех го отдавна, но не исках да си го призная. Освен отношението му към Ани, той искаше да знае къде се провежда всяка фотосесия, на какви места и какви дрехи ще нося. Настояваше да види снимките веднага след това и искаше да се запознае с Ивон. Засега успявах да отбия настояванията му. Усещах, че е твърде късно да направя нещо за брака си. Можех ли да намеря начин отново да се влюбя в съпруга си?

Чудех се дали да му се обадя и да му кажа къде съм, но това означаваше пак да стана, да сляза при телефона в коридора и да обезпокоя татко. Дръпнах завесите, погледнах надолу към улицата и за миг ми се стори, че виждам мъжа от службата за безработни на татко да гледа към къщата ни, но той скоро продължи по улицата.

 

 

На другия ден се прибрах. Деси беше бесен.

— Можеше да ми се обадиш. Поболях се от тревога. Точно ти би трябвало да знаеш какво е, когато някой изчезне.

Бях се приготвила да се извиня, но това ме вбеси.

— Не съм „изчезнала“. И ако наистина се тревожеше, щеше да се обадиш на татко. И Ани не е „изчезнала“. Била е убита. И полицията го е знаела от години. Просто са смятали, че не е достатъчно важно, за да ни го кажат.

Деси ме хвана за раменете, за да ме прегърне, а аз го оставих, защото нищо друго не можех да направя.

— Съжалявам, скъпа.

— Няма нищо, нека просто да забравим за това — казах, но нямах намерение да забравям.

* * *

През следващите седмици имах още няколко ангажимента и бях доста заета, но успях да открия и да се видя с едно от момичетата, което беше видяло стария ягуар. Тя беше живяла в същата къща с Ани. Помня, че работеше в „Х. Уилямс“ на Багът стрийт и я открих там. Тя се държа студено и каза, че никога не би останала в онази къща, ако знаела какво става там. Предполагам, че говореше за проституцията. Вече била казала на полицията всичко, което знаеше. Бях успяла да очаровам един похотлив продавач на стари луксозни коли да ми даде няколко брошури и я накарах да ги погледне. Успяхме да сведем възможностите до ягуар седан, произведен между 1950 и 1960 година. Тя каза, че само два пъти била видяла шофьора, но че изглеждал „заможен“, носел костюм на тънки райета и мека шапка, нахлупена до очите. Не можа да си спомни нищо друго особено за него: бил с нормален ръст, нямал брада или мустаци, които да запомни. Нямаше предположения за възрастта му и не беше виждала лицето му. Каза, че била виждала колата паркирана близо до къщата повече пъти, отколкото шофьора, за период от около шест месеца. Веднъж видяла мъжа да слиза от колата и втори път да се сбогува с Ани на входа. Не била виждала него или колата след изчезването на Ани, макар че продължила да живее на същия адрес още година. Питах я дали е виждала други мъже да влизат в апартамента на Ани и тя каза, че не е, затова смятала, че Ани „работи“ на друго място.

Потърсих механика на Деси във връзка с приятеля му, който възстановявал стари коли, но той ми каза, че Деси му казал да не се занимава с това. Мъжът ми отново вземаше решения вместо мен. Без да се посъветвам с него, аз настоях да получа телефона на човека, който се казваше Франки и имаше сервиз в Сантри. Обадих се да го питам може ли да се видим и да му задам няколко въпроса под предлог, че търся конкретна кола за фотосесия. Той не ми помогна толкова, колкото се надявах. Беше прекалено зает да флиртува с мен. Според него в Дъблин имало двайсетина коли, които подхождали на описанието. Бил поправял само две от тях — едната за музей за коли и другата за някакъв осемдесетгодишен старец, който живеел в графство Офали. Даде ми имена и адреси на други механици, които специализирали в поддръжка на стари коли.

И с тях не извадих по-голям късмет. Един от тях ме мота дълго, а никой нямаше полезна информация. Ударих в тухлена стена. Деси ставаше подозрителен, разпитваше къде ходя и какво правя, а мразех да го лъжа.

Една ранна съботна сутрин през септември той посегна към мен в леглото и аз осъзнах, че повече не мога да остана с него. Предишната вечер ме беше питал за номерата от подробната разпечатка на телефонната ни сметка. Даже не знаех, че сметката ни идва с подробна разпечатка и не ми беше хрумвало да проверя. Бях го излъгала зле и той ме притисна с новината, че звънил на всички номера и открил, че са на механици и търговци на коли. Скарахме се, той отново ми каза, че съм глупава, обсебена и абсурдна. За да има мир, аз се извиних, отстъпих, целунахме се и се сдобрихме. Но на другата сутрин се събудих ядосана. Най-вече на себе си, защото бях отстъпила. Отдръпнах се от целувките му.

— Не се получава, Деси. Говоря за нас.

— Карън, не бъди такава. Наистина забравих всичко за снощи.

— Да, до следващия път. Писна ми. Непрекъснато ме проверяваш. Появяваш се внезапно, за да ме вземеш от ангажименти.

Той се надигна и се облегна на една ръка.

— Срамуваш се от микробуса, така ли?

— За бога, Деси, изобщо не е това. Ти дори не разбираш как ме контролираш през цялото време. Да проверяваш на кого се обаждам? Я стига!

— Нямаше да се налага да проверявам, ако беше честна с мен.

Сега повиших глас, защото все повече се разочаровах.

— Не мога да бъда честна с теб, защото ти се вбесяваш. На практика ми нареди да забравя за сестра си!

— Не започвай пак. Боже!

Той стана и влезе в банята, а аз чаках дълго, слушайки как пикае, благодарна, че имам време да събера сили. Когато се върна, се бях подготвила за бурята, която знаех, че ще трябва да посрещна.

— Вече не искам да бъда твоя жена.

Случи се толкова бързо, че не успях да реагирам. Ръката му се стрелна към лицето ми. Усетих как въздухът профучава покрай бузата ми. В последния момент той свали ръката си, без да ме докосне. Деси умееше да работи с юмруците. Ако беше пожелал да ме удари, щеше да успее. Но той не искаше да ме нарани. Точно обратното.

После плака, моли се и се извинява. Каза, че ме обожава и че не може да живее без мен. Беше ужасен от мисълта, че ще тръгна по лош път като Ани. Докато съм била в химическото чистене, знаел къде съм от девет сутринта до пет следобед всеки ден, знаел с кого общувам, но се тревожел, че сега съм модел и се обличам за непознати. Нямал представа с какви хора се срещам.

В „Сън“ имаше статии за модели, пристрастени към наркотиците, но той не разбираше, че Дъблин не е Лондон. Бях чувала, че лондонските супермодели смъркали кокаин и пиели шампанско като за последно, но Дъблин сякаш беше друга планета, и то определено през по-ранно десетилетие. Повечето момичета бяха от средната класа, току-що завършили училище, очакващи да си намерят съпруг или да спечелят пари за университета. Бяха по-млади от мен и криеха от родителите си, че пушат. Никой не ми беше предлагал наркотици. Или шампанско, така погледнато. Бях обяснила всичко това на Деси, но той сякаш беше обсебен от Ани колкото и аз, макар и по друг начин. Боеше се, че жена му ще стане наркоманка, проститутка и после жертва на убийство. Каза, че разводът и без това бил незаконен, а аз му отвърнах, че не ми трябва разрешение, за да го напусна.

Същата вечер стегнах една пътна чанта и се върнах у дома при татко. Той беше разстроен, но щом го уверих, че скъсването е по мое решение, според мен тайно се зарадва, че ще бъда с него.

— Няма да се върна, татко.

— Разбира се, защо да се връщаш, след като тук идеална спалня стои празна?

През годините след изчезването на Ани татко беше станал по-добър човек, макар и с потенциален проблем с алкохола.

Деси често се обаждаше и идваше у дома, за да се опита да се помирим, но освен чувството на вина и страха за бъдещето, аз изпитвах и облекчение. Вече не дължах отчет за това къде ходя и какво правя. Не беше нужно да се извинявам, че моментът не е подходящ да забременея. Нямаше да му давам всичко припечелено за „фонда за къща“. Деси можеше да задържи всичко, с което вече бях допринесла. Не исках нищо от него, само да приключим връзката си. Мама много се разстрои, когато й казах по телефона.

— Имаш добър съпруг. Не окаляха ли вече достатъчно семейството ни?

Тя смяташе, че работата като модел ми е завъртяла главата и колкото и да й говорех, не можех да я разубедя.

— Той е толкова добър с теб, а ето как му се отплащаш. Още щом чух, че ще работиш като модел, разбрах, че ще има проблеми.

Отидох с влак до Мейо да я видя, но тя прекара по-голямата част от уикенда в църквата в Уестпорт, несъмнено за да се моли за безсмъртната ми душа. Когато най-после ми проговори, обвини себе си, че ми е дала лош пример, като напуснала татко.

— Това няма нищо общо с теб. Честна дума, майко.

Тя изтрака с броеницата си.

Уговорката да живея пак у дома беше удобна за татко, защото можех да допринасям финансово за домакинството и се заемах с онази част от чистенето, която мъжете не забелязват, че трябва да се свърши. Той каза на приятеля си от службата за безработни, но очевидно Лорънс беше много разбран човек, защото му беше казал, че това няма да се отрази на помощите. Аз печелех добре и от време на време можех да давам на татко по някой допълнителен шилинг, макар да знаех, че вероятно ще ги похарчи в „Сканлън“. Изясних му, че живея при него временно. Когато всичко се поуталожеше, щях да си потърся собствено жилище под наем. Но засега имах нужда да си почина малко, да помисля за бъдещето си и как да продължа да търся убиеца на Ани, въпреки че беше мъртъв. Татко не обичаше да говори за нея. Предполагам, че се чувстваше виновен.

Няколко пъти отидох с татко в „Сканлън“ и онзи Лорънс от службата за безработни често беше там с приятелката си. Той беше много мил към татко, много внимателен. Другите от компанията му не общуваха много с нас и стояха в другия край на бара, но Лорънс винаги идваше да ни поздрави.

Една вечер той ме запозна с приятелката си. Веднага харесах Бриджет. Беше невероятно стеснителна и нервна, а аз винаги съчувствам на такива хора, защото до не много отдавна бях същата. Тя беше доста кривогледа с едното око, затова държеше главата си наклонена на една страна. Помня как се опитвах да скрия червената си коса, когато бях малка. Лорънс каза, че тя е любител фотограф и водихме интересни разговори за модната фотография. Казах, че с удоволствие ще й позирам, когато поиска, ако реши да си прави портфолио, но тя се засмя и каза, че това е само хоби. Но Лорънс много я окуражаваше и й каза, че трябва да приеме предложението ми. Тя настояваше, че не би могла, но аз настоях да взема телефона й и обещах да й се обадя следващия уикенд. Хареса ми как той подкрепя Бриджет да превърне хобито си, към което явно беше много пристрастена, в кариера. Изглежда имаха хубава, спокойна връзка, каквато исках и аз.

И тъй, през един слънчев неделен следобед през април се срещнах с Бриджет в „Стивънс Грийн“ и тя изщрака цели три ролки филм. Хареса ми онова, което правеше. Нямаше оборудване на професионален фотограф, явно не притежаваше и ателие, но знаеше как да балансира естествената пролетна светлина, която струеше между дърветата, и как да улови в кадър лебед, докато се плъзга пред обектива. Зад фотоапарата беше много по-уверена. Беше ме помолила да съм с минимален грим и бели дрехи. Донесе със себе си дълго парче бял тюл, което драпираше около раменете ми или като воал. Знаеше какво иска и аз много се вълнувах да видя какво ще излезе от снимките й. Лорънс също дойде. Донесе храна за пикник и помагаше на Бриджет при снимките, дори понякога я качваше на раменете си, за да хване по-добър ъгъл.

След като приключихме със снимането, постлахме одеялото, ядохме ябълки и сандвичи с шунка и изпихме един термос чай, докато гледахме как хората се разхождат край нас, възползвайки се от приятната вечер. Целият ден беше прекрасен, а после напълно се провали.

Видях го да наближава, но не го познах веднага в дънки и тениска. При всички предишни срещи той носеше костюм. Пред Бриджет и Лорънс той каза високо:

— Виж ти, и това ако не е мрънкащата червенокоска.

— О’Тул.

— Деклан. Вече тройки ли правиш?

— На разходка съм с приятелите си. Няма ли сериозни престъпления, които да пренебрегваш?

Не знам откъде събрах смелост да бъда толкова саркастична с него — може би защото усещах, че имам подкрепление.

Лорънс усети враждебността в тона ми, изправи се и ни прекъсна:

— С какво можем да ви помогнем?

О’Тул се вгледа в него.

— Откъде ви познавам?

И го каза толкова заплашително, че Лорънс отново се сви на тревата.

— Какво искаш? — попитах аз.

— Просто си прекарвам времето с бъдеща затворница. Изненадан съм, че не си на канала в такава вечер. Там има много повече работа за теб.

— Разкарай се! — изревах аз.

Той продължи, подсвирквайки, доволен от себе си.

— Кой беше този? — попита Бриджет.

Чувствах се напълно унизена. Не трябваше да го предизвиквам. Усещах как очите ми се насълзяват и видях, че Лорънс ме гледа мълчаливо. Бриджет ме прегърна и тогава шлюзът се отвори и разочарованието, трупано с години, се изля от мен насред обществен парк в присъствието на тези двама души, които едва познавах, да не говорим за всички непознати, които се оглеждаха, за да видят кой хлипа така. Бриджет започна да сгъва одеялото и каза на Лорънс:

— Заведи я в „Ниъри“. Аз ще прибера тук и ще дойда.

Последвах го слепешката навън от парка и по Графтън стрийт. Той ме хвана за ръка и внимателно ме насочи към кръчмата, без да задава въпроси, докато аз се опитвах да се овладея. Подаде ми чиста носна кърпичка. В кръчмата ме настани в един ъгъл и отиде на бара. Когато се върна, Бриджет беше дошла.

— Кой беше той? — попита тя.

— Карън не е длъжна да казва, ако не иска.

— Той… Той е детектив, който трябваше да разследва изчезването на сестра ми, но не му пукаше за нея…

 

 

Докато бях омъжена за Деси, ние сякаш живеехме под стъклен похлупак. Рядко излизахме с други хора. Стигаше ни да сме си само двамата и понякога излизахме да пийнем с едно съседско семейство. Деси не обичаше да излизам с приятели вечер, защото смяташе, че не е безопасно, а в редките случаи, когато го правех, ме прибираше в десет часа, когато вечерта едва започваше. Затова след време приятелите ми престанаха да ме канят. Когато го зарязах, осъзнах, че вече нямам свои приятели. Момичетата, с които се бях сприятелила в химическото чистене, още работеха с Деси, а и аз не им се бях обаждала, откакто бях започнала да работя за Ивон. Сама си бях виновна. Тъй че нямаше с кого да поговоря. Но сега пред мен в тази кръчма имаше двама души на моята възраст, които бяха приятни събеседници и свестни хора. Лорънс изглеждаше доста по-изискан от Бриджет, но очевидно това не го смущаваше. Тя беше обикновено момиче като мен, работеше в офис и се надяваше да постигне нещо с хобито си. Усещах, че мога да им вярвам, затова им разказах всичко.

Гледах лицата им, докато разказвах историята на Ани. За проблемите й в училище, за бременността и как в „Сейнт Джоузеф“ са й отнели Марни, за пристрастяването й към наркотиците и за проституцията, за изчезването й и за това, че вероятно е убита, за О’Тул и отвратителното му поведение, за моето издирване на старата кола и за впечатлението на Муни, че убиецът е бил високопоставен човек, който е починал скоро след това.

Бриджет беше напълно ужасена — устата й беше отворена, а очите разширени. Но реакцията на Лорънс ме изненада. Когато започнах да говоря, той се втренчи в бирата си, но после раменете му се затресоха и когато накрая вдигна очи, те плуваха в сълзи.

— Божичко, това е ужасно! — каза Бриджет и ме прегърна. — Не съм чувала нищо по-страховито. Не знам как си преживяла всички тези години. Боже мой!

Лорънс каза простичко:

— Много съжалявам. Това е… ужасно. Много съжалявам.

— Моля те — казах аз, — вината не е твоя. Трагично е, но не мога да се откажа. Полицията не иска да ми помогне, затова трябва да го направя сама.

— Ние ще ти помогнем, нали, Лорънс? — каза Бриджет. — В офиса имаме телефони и на обяд можем да звъним на всички сервизи, които не си проверила. Освен това, Лорънс, ти постоянно ходиш в библиотеката — не можеш ли да разбереш как да намерим архивите на вестниците и да видим кои видни личности са починали през седмиците след изчезването на Ани?

Това изобщо не ми беше хрумнало. Лорънс кимна и отново отиде на бара.

— Много е чувствителен, не му обръщай внимание. Но ти обещавам да ти помогнем. Не мога да повярвам, че онзи детектив ти говореше сякаш си…

— Проститутка?

— Абсолютен негодник! Трябва да се оплачеш от него или да пишеш до вестниците — да направиш нещо.

— Навремето се оплаках. Повишиха го. А и според агента ми ще бъде зле за кариерата ми, ако публично се замеся в нещо такова, но ако вие двамата можете да ми помогнете, както казваш, ще бъде чудесно.

— Разбира се!

Лорънс се върна с питиета. Вдигнах тост за Ани и те се присъединиха. За първи път от много време почувствах, че имам приятели, съюзници.