Лиз Нюджънт
Стаено зло (11)

11.
Лорънс

Не прекарвах в кухнята повече време, отколкото ми бе нужно, което е трудно, като се има предвид колко обичам да ям, но пренаредих шкафовете и преместих много неща в килера заедно с хладилника. Исках да зазидам прозореца, за да не трябва да виждам онази… гробница, но мама не би ми позволила. Компромисът бяха щори, които винаги бяха спуснати. През тях проникваше малко светлина. Не можехме да наемем градинар, не само защото нямахме средства, тъй че аз се грижех за градината и за гроба с голяма неохота.

Ужасно е да живееш с мисълта, че знаеш за извършено убийство — при това с доказателството под носа ти, но вече беше твърде късно да направим каквото и да било. Минаха пет години, откакто открих трупа. Тъй като може да се докаже, че аз съм павирал гроба и съм сложил банята за птички отгоре, съм се провинил в укривателство.

След като открих Ани Дойл, започнах да се плаша от всичко. Щом не можех да вярвам на собствения си баща, на кого можех да се доверя? Не и на Хелън. Тя ме заряза, след като получихме дипломите си. Беше жалка ситуация. Тя беше правила секс със съученика, който най-много ме тормозеше. Тогава вече това не ме вълнуваше много.

Всъщност нищо не ме вълнуваше. Чувствах се унизен, но тя не беше голямата ми любов. Не мислех, че някога ще имам любовен живот.

Не се придържах към диетата и режима на баба. Отново станах дебел, противен и отблъскващ. Понякога виждах отражението си във витрините и се извръщах, отвратен от гледката.

Вече нямах възможност да вляза в университета, но може би това беше благословия. Харесваше ми да работя в отдела за помощи за безработните. „Аполо Хаус“ беше в центъра на града, заобиколена от магазини, офиси и кръчми. Отначало подражавах на другите, докато ми показваха как да помагам на посетителите да попълват формулярите, а после и да ги обработвам. Имаше ужасно много писмена работа. През първите няколко месеца не ми даваха да обработвам документи. Правех много копия, разнасях папки от една стая в друга и купувах чай и кафе. След обработката отделът издаваше чек на името на получаващия помощи, който можеше да се осребри в пощенския офис на отсрещния тротоар. Процесът беше строго контролиран и добре управляван. Всяка секция от около осем души обработваше по петстотин искания. Секцията се състоеше от двама помощници и петима чиновници, един от които беше началник. Нашият началник беше Брайън — вдовец на средна възраст с три големи деца. Не изглеждаше особено умен, но беше много мил с всички ни.

В началото се боях от безработните. Бях чувал какво говореше за тях баща ми, който ги наричаше мързеливци и използвачи. Бях останал с впечатлението, че всички те са престъпници. Макар че някои от клиентите, с които работехме, току-що бяха излезли от затвора, повечето бяха обикновени хора, които бяха изгубили работата си или си търсеха такава. Безработицата беше висока и при нас идваха да се запишат всякакви хора. Домакини от средната класа, зарязани от съпрузите си; младежи, напуснали колежа; пияници и наркомани. Бащата на един бивш съученик и бившият ни месар, който беше фалирал заради новия супермаркет, идваха заедно с хора, които никога не бяха работили. Опашката за държавна помощ приравняваше всички, но след това те не ходеха да пийнат заедно и да обсъдят как е минал денят им. Преживяваха сами безработицата през дългите си празни дни у дома или обикаляйки парковете, отбивайки се на чай в евтини кафенета, за да минава времето. Разбирах тази самата, без да съм я изпитвал.

Обикновено хората бяха мили с мен — вероятно защото са мислели, че аз решавам дали да получат помощ или не. Имахме малко власт и научих, че има начини да откажеш искане или да „изгубиш“ документите, ако решиш.

За няколко месеца научих много повече за света, отколкото за години учене. При това имах истински приятели, каквито никога преди не бях имал. Мама не разбираше това и едва когато се впуснах в света, осъзнах колко необикновена е тя в това отношение. Нямаше приятели.

Работата ми се отразяваше добре. Не беше трудна, а колегите ми бяха много мили. Почти не можех да повярвам на късмета си. Прекарвах всеки ден с един куп хора, които не ме тормозеха или подценяваха, вършех работа, която не ме уморяваше много и в края на всяка седмица получавах пари за нея. Не много, но не плащах наем или ипотека, тъй че имах почти достатъчно, за да платя сметките по поддръжка на къщата, от време на време да ида на кино и да пийна след работа повечето петъци, преди да хвана последния автобус. В отдела, в който работех, имаше всякакви хора на всякаква възраст.

Доминик беше диджей в дискотеката на футболния си клуб, вечно дъвчеше дъвка и не можеше да каже и изречение без думите „разбираш ли?“ в края. Мисля, че не му се искаше да е на трийсет години. Би предпочел да е на моята възраст. Китайката Сали беше малко по-голяма от мен. Всъщност беше наполовина корейка, наполовина ирландка, но беше отрасла в Трали. Всички продължаваха да я наричат Китайката Сали, а на нея й беше писнало да ги поправя. Ивлин беше най-възрастната от всички ни. Черногледа алкохоличка, тя пушеше цигара от цигара, знаеше много мръсни вицове и никога не беше имала читаво гадже. Беше израсла в бедняшки квартал в центъра. Хубавата Джейн ми беше връстница и първата лесбийка, с която се запознах. Изобщо не отговаряше на представите ми за лесбийка. Имаше дълга коса и носеше поли. Арнолд беше 24-годишен баща на трима сина, който не си падаше по деца. „Обичам синовете си, разбираш ли? Но просто не ги понасям.“ Беше вечно нещастен и без пари. Длъжността му беше малко по-висока от моята, но явно не печелеше достатъчно, за да издържа петчленно семейство.

Бяхме странна смесица, но всички се разбирахме. Никой не споменаваше килограмите ми. Приемахме всеки със странностите му и макар да ме наричаха Баровеца заради изискания ми акцент, но го правеха със симпатия. Струва ми се, че никой от нас не беше мечтал да работи в отдела за социални помощи. Всички се бяхме оказали там по различни житейски пътеки и вероятно щяхме да останем там до пенсия.

През юни 1982 година, макар че бях работил само седем месеца, ме повишиха от помощник в чиновник (вече можех да разговарям сам с клиентите). Получих малко увеличение на заплатата. Сали беше бясна.

— Само защото си мъж! — каза тя.

Работеше там почти две години без повишение, но аз не бях виновен, че съм мъж. С мама едва успявахме да оцелеем.

В офиса имаше много хубави и разумни на вид момичета и макар да не бягаха с писъци, когато ги заговарях, не ме и окуражаваха. Не се чувствах романтично привлечен от тях. Още поддържах връзка с Хелън, която беше сменила поредица от гаджета и никога не й липсваше компания. Отношенията ни с нея бяха странни. Макар да беше ужасно неприятна, част от мен искрено харесваше способността й да каже без страх това, което мисли. Ако беше открила, че баща й е убил някого, сигурно щеше да го пребие от бой, преди да повика полицията. Тя извънредно много се интересуваше от сексуалния ми живот.

— Защо не поканиш някое дебело момиче да излезете? — питаше ме. Това беше нейният начин да бъде прагматична. — Сигурно и те се притесняват като теб. Ако не започнеш скоро да ходиш на срещи, ще останеш с лудата си майка до края на живота си.

Не ми харесваше, че Хелън винаги нарича майка ми „нестабилна“ или „луда“. Не беше честно.

— Ще ти кажа кое не е честно — настоя Хелън, — не е честно майка ти да не ти предложи да се изнесеш. Изглежда очаква да се грижиш за нея до края на живота й. Може да продаде това шибано имение, да си купите отделни апартаменти и да живеете самостоятелно. Нелепо е да се държи така — сякаш ти е съпруга, а не майка!

Това беше болното ми място. Дори колегите ми бяха казвали същото. Просто не разбираха. Харесваше ми да живея у дома. „Авалон“ беше огромен. С мама се разбирахме добре и не бях толкова безчувствен, че да я оставя да живее сама. Тя не беше като другите жени. Не би й харесала идеята за апартамент. Нямаше причина да сменям дома си. А и не исках да я оставя сама с трупа под кухненския прозорец. Макар че, колкото и да беше странно, той сякаш пречеше повече на мен, отколкото на нея. Може би в бъдеще, ако се влюбех и изпитах желание да се оженя, щях да го обмисля, но беше почти изключено.

 

 

В края на лятото през 1984 година се случиха две неща.

В офиса се появи ново момиче — Бриджет Гоф. Не бях я забелязал, докато Джейн не ме информира, че някой си пада по мен. Явно веднъж съм задържал отворена вратата за Бриджет, а друг път съм станал, за да седне в стаята за почивки. Тя беше на осемнайсет години и работеше като секретарка на един от управителите ни — господин Мънро. Джейн каза, че заобиколно разпитвала за мен — къде живея, обвързан ли съм. Бях зашеметен. Някой да си пада по мен?! Джейн ми я показа. Изглеждаше нормално, имаше кестенява коса до раменете. Може би беше малко закръглена и леко кривогледа, но не беше изрод като мен.

Джейн и Сали бяха решили да се правят на Купидон и включиха всички в детинския си заговор. Беше ужасяващо. Поканиха я с нас в „Мълиганс“ един петък и настояха да седне до мен. След като всички изпихме по едно, Арнолд отиде на бара и се върна с питиета само за мен и за Бриджет, а другите се извиниха, че трябвало да си вървят, защото имали работа. Бях убеден, че просто ще се преместят в съседната кръчма. С Бриджет седяхме мълчаливо. Опитах се да бъда любезен.

— Харесва ли ти работата засега?

— Да — тя ми се усмихна.

Мълчание.

— Добре ли се държи с теб господин Мънро?

— Да!

Мълчание.

— Имаш ли си хоби? — спомних си, че бях написал същия въпрос на момчето от Германия, с което си пишехме, когато бях на десет години.

— Да! Фотография — каза тя, като продължаваше да ми се усмихва глуповато, насочила към мен здравото си око. Кривогледото гледаше опушения от никотин таван.

Тогава като че ли осъзна, че трябва да даде своя принос за разговора. Заговори много бързо, почти без да си поема дъх.

— Обичам да снимам обикновени неща. Листа, дъждовни капки върху стъкло, начинът, по който е разположен столът в стаята или боклукчийски камион в края на улицата. Когато бях на четиринадесет години, спечелих фотоапарат на училищна томбола. Беше доста добър и оттогава снимам.

— Това е хубаво.

— Ти си първият човек от офиса, който ме заговори. Бях там от две седмици, но никой, освен господин Мънро и Джералдин не ми беше казвал и дума, а и те говореха само за работа — знаеш как е. И после на пети юни — помня, защото е рожденият ми ден, с теб едновременно излязохме от мъжката и женската тоалетна, ти се блъсна в мен и каза: „Извинете“. Беше много мило. Стана ми приятно.

Очевидно Бриджет беше човек, който не е получавал много внимание през живота си.

— А после един ден в стаята за почивка ти ми отстъпи мястото до Сали и тя ме заговори. Ако не беше ти, никой нямаше да говори с мен!

Знаех какво е да те пренебрегват, но не и какво е да не те забелязват. Мисля, че са две много различни неща.

— Да. Радвам се, че всичко си идва на мястото. Наблизо ли живееш?

— Не е много далеч. Имам апартамент в Ратмайнс. Гарсониера. Иначе съм от Атлоун.

— Ще ми дадеш ли телефона си? — поне това можех да направя.

Бриджет бръкна в чантата си, извади химикалка и надраска името и номера си на една подложка за бира. Вместо точка върху „i“ беше нарисувала сърчице.

— Много благодаря — каза тя.

Ех, ако нуждаещите се от внимание бяха привлекателни! Театрално прибрах подложката в горния си джоб. Тя се приведе, за да я целуна по бузата, но аз умишлено се направих, че не я разбирам и оправих шала, който се беше смъкнал от рамото й. После се сбогувах и казах, че ще й се обадя. Тя си събра нещата и ме последва до вратата. Погледна ме с очакване и знаех, че трябва да кажа кога ще й се обадя, но се държах като страхливец и само й помахах за сбогом.

* * *

Малко по-рано същия ден беше станало нещо забележително. Седях в отдел „Нови молби“ и попълвах формулярите с новите клиенти, когато един мъж седна на стола пред мен. Не вдигнах очи, тъй като отбелязвах нещо върху молбата на предишния посетител, само го помолих да изчака един момент. Той ми подаде молбата си, без да каже нищо. Свърших с предишния формуляр, сложих го в папката и едва тогава погледнах кой седи срещу мен. Беше набит мъж, тогава не го разпознах. Дори когато видях името му в началото на формуляра, не се сетих веднага, но когато го погледнах в очите, осъзнах, че го познавам. Джери Дойл (Джералд, според формуляра и документите) — бащата на Ани. Колко ли пъти бях разглеждал изрезките от пресконференцията им във вестниците? През изминалите години той беше загубил част от косата си, а останалата беше посребряла. Лицето му беше по-червендалесто и подпухнало, отколкото си го спомнях. Изкашлях се и се размърдах на стола. После се извиних и излязох през задната врата за глътка въздух. Повръщаше ми се, но си наложих да се успокоя и да се върна на гишето. Прегледах всичко написано във формуляра. Мислех си, че виждам скръбта му за загубата на Ани. Беше се разделил с жена си Полин.

— Издържате ли някого? — попитах.

Той си пое дълбоко дъх и после каза:

— Не, имам две големи дъщери — Ани и Карън.

Докато разговарях с него, усетих срама му, че е безработен за първи път в живота си. Направих всичко по силите си, за да го успокоя.

— Вината не е ваша — казах с фалшива увереност. — В момента нещата стоят така, но скоро икономиката ще се оправи.

Той ми се усмихна. Взех заповедта му за съкращение, акта за раждане, адреса, номера на данъчната му осигуровка, трудовата му биография. Той се нуждаеше от помощ, за да попълни формуляра. Призна, че не чете и пише много добре и че винаги се е занимавал с физически труд. Джери бил приет за чирак в пекарната „Фенлън“ през 1966 година и оттогава бил работил само там. Преди това бил строител на пътища за „Дъблин Корпорейшън“. Старият господин Фенлън, чиято била пекарната, бил на загуба дълго време и когато здравето му се влошило, не можел повече да работи в нея. Не можел и да я продаде, защото липсвали купувачи. Затова се отказал от лизинга и я затворил. Съпругата на Джери го напуснала и отишла при сестра си, а той останал в семейния дом — държавно жилище на Пиърс стрийт, недалеч от офиса ни. Нямал спестявания. Никога не бил печелил много и харчел всичко за дома или семейството си. Откакто се разделили, винаги изпращал на Полин половината от припечеленото. Някога тя работела в будка за вестници, но се принудила да напусне поради меланхолия.

— Меланхолия ли? — попитах.

— Да, тя лесно се разстройва.

— Съжалявам да го чуя.

Наистина съжалявах и бях наясно коя е причината, довела Полин Дойл до депресия. Исках да му кажа, че разбирам донякъде болката му, но премълчах.

Когато всичко приключи, той се изправи и си стиснахме ръце.

— Благодаря ви — каза ми, — че направихте всичко толкова лесно. От месеци мислех с ужас за този ден.

— Разбирам. Никой не иска да идва тук.

 

 

Когато излязох от кръчмата онази вечер, вместо да тръгна към заведението, от което си купувах риба и картофки за вкъщи, се отправих към Пиърс стрийт и половин час стоях пред къщата на Джери. Бях запомнил адреса от формуляра му. Беше построена по програмата на „Корпорация Дъблин“ за благоустройство на бедните квартали. С две спални. Тъй като той живееше сам в семеен дом, технически би трябвало да го преместят, но аз се бях почувствал отговорен към него, тъй че бях отбелязал във формуляра, че жилището е само с една спалня.

Всички прозорци бяха мръсни. В ъглите на входната врата имаше набит боклук. Дори не бях сигурен дали той си е вкъщи, но ми беше гадно да наблюдавам дома му и да си го представям как гледа телевизия вътре, може би за да не мисли за изгубената си дъщеря.

Тръгнах към автобусната спирка, но осъзнах, че не ми се прибира. Още не. Видях телефонна кабина, бръкнах в джоба си за монети, извадих подложката за бира и набрах номера. Иззвъня поне девет пъти, преди някой да се обади. Бързо натиснах нужния бутон и чух дрънченето на пенитата.

— Да? — каза някакъв безплътен глас — на по-възрастна жена, не беше Бриджет.

— Извинете, там ли е Бриджет?

Последва дълга въздишка.

— Тя е в апартамент 4 на най-горния етаж. Ще трябва да почакате.

Телефонът изтропа, сякаш беше паднал върху твърда повърхност и чух влачещи се стъпки, които се изкачваха. Пуснах още пет пенса в отвора и зачаках.

— Ало? Татко? — гласът й звучеше тревожно.

— Здравей, Бриджет. Лорънс е.

Мълчание. Не можех да си го позволя. Пуснах още една монета.

— Питах се дали би искала да дойда у вас.

— Тук?! Сега?!

В гласа й се усещаха наченки на истерия.

Погледнах часовника си. Беше 22:30 часа.

— Е, ако е много късно…

— Не, разбира се. Да, заповядай!

— Само ако си сигурна.

Чудех се дали ще й измъкна адреса, преди да пусна нова монета.

Бях принуден да я попитам.

Когато след двайсет минути стигнах до входа й, бях напълно решен. Когато ми отвори, я целунах по устните и я избутах в преддверието. Не съм сигурен какво щях да направя, ако ми се беше противопоставила, но тя изглеждаше нетърпелива като мен. Изкачихме четирите етажа до мъничкия й апартамент. По стените имаше снимки — странни снимки на скитник, който проси на улицата, ръка на дете, пътен знак, джанта на кола. От тях всичко изглеждаше още по-клаустрофобично. В единия ъгъл имаше единично легло, а в другия — хладилник и котлон. Чувствах се като великан. И могъщ като великан. Седем минути по-късно успешно проникнах в нея. Със стиснати очи, опитвайки се да не мисля за Ани Дойл. И мразейки се заради това.

— Хиляди благодарности! — каза тя.

Отворих очи и видях голата Бриджет. Беше зачервена от усилието, но кожата й беше гладка, гърдите — пищни и твърди, а дългите й крака бяха обвити около непривлекателните ми хълбоци. Беше отговорила подобаващо на ентусиазма ми и изглеждаше благодарна за преживяването. Като видя, че я гледам, веднага се уви с одеяло. Аз се скрих под чаршафа.

— Съжалявам, че бях толкова бърз.

— Приемам го като комплимент — каза тя. — Преди, в кръчмата, не бях сигурна — дори след като ми поиска телефона, не бях сигурна. Но сега знам, че и ти си мислил за мен.

Опитах се да почувствам вина, но какво толкова лошо беше станало? И двамата бяхме получили това, което искахме. Тя беше обърната в профил към мен и виждах само здравото й око. В светлината на трийсетватовата крушка видях нещо привлекателно в нейната виталност, невинност и най-вече във внезапно придобитото самочувствие. Тя взе фотоапарата и снима обувката ми.

Излязох от подобното на транс състояние. Трябваше да се прибера. Взех дрехите, които трескаво бях съблякъл, и се обърнах, за да се облека, чувствайки се отново засрамен от дебелината си, както в спалнята на Хелън преди години. Бриджет дойде зад мен и ме целуна по рамото, преди да посегне към халата си.

— Трябва ли да си тръгваш? — попита тя разочаровано.

— Да, майка ми… Тя не обича да…

Бриджет се разсмя.

— Забавен си! — каза тя. — И сладък.

Знаех, че не съм нито едно от двете.

Когато посегнах към дръжката на вратата, тя каза:

— Ще те видя ли… — остави въпроса да виси във въздуха.

— В понеделник — казах аз. — Ще се видим в понеделник.

Не погледнах назад, но когато слязох по стълбите и излязох от входната врата под оранжевата светлина на уличната лампа, усетих несигурността й. Нямах представа какво се беше случило. Ненормален ли бях? Какво ставаше между Бриджет и мен? Похотта ме бе довела до вратата й. Освен в това не бях сигурен в нищо друго.

 

 

На другата сутрин уведомих майка си, че минавам на диета и редовно ще правя упражнения. Помолих я да изключи хляба, чипса, сладките и картофите от списъка за пазаруване.

— Лори, това е чудесна идея — каза тя ентусиазирано. — Днес може да вземем книги от библиотеката и да направим план на диетата — после замълча за миг. — Някое момиче ли се опитваш да впечатлиш?

— Може би — казах аз.

Бях наясно, че мама се тревожи, когато излизам с момичета, но не бях сигурен дали се безпокоеше да не страдам или за да не остане сама.

— Колежка ли ти е? — попита тя.

— Да.

Избърсах прахта от кантара, който стоеше върху шкафчето в банята и застанах върху него толкова предпазливо, колкото беше възможно за човек, тежащ почти 100 килограма. Чакаше ме работа.

Същия уикенд извървях осем километра, след като не бях изминавал повече от собствения си ръст, откакто баба се беше изнесла преди три години. Дори опитах да правя лицеви опори, но накрая си разтегнах мускул в рамото.

Следващата петъчна вечер, след като пийнахме в „Мълиган“, отново правихме секс в нейната мрачна и подредена спалня и макар че не беше толкова страстен и не свърши толкова бързо, очите ми бяха плътно затворени, защото отказвах да видя как Бриджет ми се усмихва. Използвах кондоми, които Арнолд ми беше дал. След това сигурно щях да си ги набавям от онзи мръсник, моя бръснар. През следващите седмици седях с Бриджет през почивките, понякога обядвахме заедно и излизахме през уикендите. Не спазих съвсем думата си да не бързаме, но изглежда Бриджет също не го искаше.

Освен това следях Джери Дойл, чаках пред дома му, открих кръчмата, която посещаваше, както и откъде си пазаруваше всеки ден. Кръчмата се казваше „Сканлън“ и беше много близо до офиса ни. За няколко седмици успях да я превърна в новото ни място за пийване в петък вечер. Беше традиционна дъблинска кръчма, чиято клиентела беше смесица от по-възрастни жители на квартала, които пиеха „Гинес“ и пушеха „Пейджър“ в пакети от по десет цигари. Там сервираха печени сандвичи — това беше последната мода и голяма примамка. Най-трудно беше да убедя алкохоличката Ивлин. Тя беше човек на навика и за нея храната не беше толкова важна, колкото да бъде в кръчма, където познаваше собственика, баща му, кучето му и знаеше кога за последен път са сменяли тапетите. Тя отказваше да се промени и тъй като беше нашият водещ пияч, отне време да я убедя, но когато осъзна, че ако не дойде с нас, ще пие сама, смени песента. В кръчмата виждах Джери от време на време и двамата си кимвахме, но исках да науча повече за него. Исках да общувам с него. Кимванията преминаха в поздрави от моя страна и той учтиво ми отвръщаше, а когато трябваше да идва в офиса да си вземе помощите, аз винаги доброволно поемах това гише, за да си разменим по няколко думи. Беше винаги учтив, винаги дружелюбен. Чувствах, че трябва да направя повече за него, затова поправих молбата му, та да създава впечатлението, че се грижи за две деца, и я изпратих в отдел „Детски издръжки“. Използвах фалшификаторските си умения, за да изглежда написана с почерка на Доминик.

Когато Джери ме забеляза в „Сканлън“ три седмици по-късно, ме помоли да поговорим насаме.

— Увеличиха ми помощта — каза той.

Престорих се, че не разбирам за какво говори.

— Миналата седмица получих трийсет паунда повече.

— Така ли? Е, служителите ни непрекъснато правят грешки. На ваше място бих си мълчал.

— Така ли? И няма ли да загазя за това?

— Не и ако вината не е ваша. Аз бих се направил на разсеян.

Намигнах му многозначително. Той предложи да ме почерпи с бира, но аз отказах и се върнах при Бриджет и другите. Бях направил нещо дребно, за да бъде щастлив. Когато той вдигна чаша към мен от ъгъла на бара, се почувствах добре.

 

 

Придържах се към програмата си за загуба на тегло и накрая диплите под брадичката ми започнаха отново да изчезват и можех да виждам стъпалата си. Отначало ходех навсякъде. Бягането беше изключено, защото не бях способен и хората щяха да ми се смеят. Правех упражнения в спалнята си, а после мама ми купи за Коледа книгата с упражнения на Джейн Фонда, която беше приятна в много отношения. Не след дълго, много учудващо и без особени усилия, апетитът ми почти изчезна. Внезапно се изпълних с такава енергия и виталност, че не можех да заспя. Ставах по-рано и си лягах по-късно. Не можех да си обясня какво е станало. Сякаш някакъв ключ в мозъка ми се беше превъртял. Ядях една четвърт от онова, с което бях свикнал, колкото вероятно ядяха нормалните хора.

— Въобразявам ли си или си по-слаб, отколкото когато се събрахме? — попита Бриджет една събота сутрин след секса. Не бях казал на никого в работата за плановете си да отслабна, макар че всички забелязаха намалените ми порции на обяд. През шестте месеца, откакто излизахме, тя нито веднъж не беше споменала теглото ми. Оценявах това. Сякаш не го беше забелязала. Бях благодарен.

Въпросът й ми достави удоволствие.

— Да, мисля, че е така — отвърнах. — Опитвам се да живея по-здравословно.

— Мисля, че си много красив, независимо колко тежиш.

Не бяхме от двойките, които водят романтични разговори или си правят комплименти, затова бях малко изненадан. Сетих се, че трябва да кажа нещо положително за нея.

— И ти си много хубава.

Тя засия.

Имах чувството, че съм й задължен, а и компанията й понякога ми беше приятна, но не изпитвах истинска любов към нея, само топлота и обич. Надявах се това да се превърне в нещо по-реално.

Разбира се, една вечер се сблъскахме с Хелън, когато излизахме от киното. Тя се връщаше от кръчма с компания, доста пийнала.

— По дяволите, виж кой е това! Та ти си станал наполовина! — изрева тя.

Представих Бриджет като моя приятелка.

— Приятелка? — попита Хелън излишно недоверчиво.

— Да — уверено потвърди Бриджет.

— Ясноо — проточи Хелън и ми намигна, — значи си се уредил. Елате в апартамента ми, правя купон. Току-що се дипломирах. Вече съм сестра, можеш ли да повярваш?

Учтиво отклоних поканата, но тя настоя да запише адреса и телефона си, в случай че размислим, после затича с викове по улицата след приятелите си.

— Кое беше това ужасно момиче? — попита Бриджет.

— Една бивша съседка. Ужасна е, нали?

Разсмяхме се и аз целунах Бриджет по устата, благодарен, че тя не е Хелън. Всичко между нас вървеше добре. Бяхме стабилна двойка.

Докато не срещнах Карън през август 1985 година.