Лиз Нюджънт
Стаено зло (10)

10.
Лидия

Когато след смъртта на Андрю ме вкараха насила в психиатрия, не ми беше за първи път. Бяха ме отвели от дома ми против волята ми. Точно след като навърших девет години, прекарах близо година в дома на една леля, защото татко не искаше да ме вижда в „Авалон“ след злополуката.

Случи се само две години след като мама беше предизвикала скандал, когато избяга с водопроводчика. Искаше да вземе и нас, но татко й забрани. Каза, че не е трябвало да се жени за жена с по-ниско положение и че никога нямало да преодолее унижението, на което го е подложила Мишел — майка ми.

Накрая всички свикнахме с отсъствието й. Първата година всяка нощ плачех, докато заспя, пожелавах си и се надявах тя да се върне. Даяна ме наричаше „бебе“ и казваше, че мама не ни е обичала, но не беше вярно. Навремето мама ме обичаше. Помня усещането.

Мама беше много красива. Помня я много добре, макар че всичките й снимки бяха унищожени. И сега, когато се погледна в огледалото, виждам следи от нея, макар да съм много по-стара, отколкото беше тя последния път, когато я видях. Почина през 60-те години — сама и явно в чужбина. На сватбата си получих картичка от нея, но не успях да я запазя. Татко я хвърли в камината. Близначката ми Даяна изглеждаше съвсем различно от мама и от мен. Аз бях руса, а тя — тъмнокоса; моите очи бяха сини, а нейните — кафяви. Аз имах високо чело, а тя нямаше брадичка. Не беше хубава, но макар да не бе наследила външността на мама, притежаваше класата на татко. Беше по-изискана от мен. Помня как татко казваше, че е невъзможно да ме научат на маниери.

След като мама си тръгна, аз се вкопчих в Даяна и я обожавах с цялото си сърце. Ние си принадлежахме. Но тя не ценеше като мен това, че бяхме близначки. Честно казано, дразнещо беше желанието й да прави сама разни неща, да се облича различно от мен. Тя ме обичаше, разбира се — не може да не обичаш сестра си, особено ако сте близначки, но когато пораснахме, имаше моменти, когато започвах да си мисля, че не ме харесва. Понякога тя ме поглеждаше с отвращение, ако забравях да дъвча със затворена уста или случайно оближех ножа. Тя казваше, че любимите ми книги са боклуци и че предпочита класиците. Ако направех нещо, за да я подразня, Даяна не ми говореше дни наред. Казваше, че с нетърпение чака да пораснем, за да има собствен дом. Неприятно ми беше да си представям къщата без нея и плачех при тази мисъл. Но винаги й прощавах бързо. Чудя се дали, ако беше жива, сега щяхме да бъдем приятелки.

Известно време след като мама ни напусна, татко се затвори и прекарваше дълги периоди заключен в библиотеката, където пиеше бренди. После се появяваше пиян. Обикновено не ми обръщаше внимание, защото му напомнях за жена му. Но слагаше Даяна на коляното си, разказваше й приказки, даваше й бонбони, гъделичкаше я — отдаваше й цялото си внимание, което преди поделяше поравно между трите ни. Аз бях оставена на грижите на нашата бавачка и икономка Хана, която миришеше на нафталин и енфие. Постепенно той пак ме заобича, макар да усещах подозрението му, че по някакъв начин ще го предам и предполагам, че го направих, макар да прекарах остатъка от живота си в опити да се реванширам.

Беше 1941-ва година и ние с Даяна щяхме да празнуваме деветия си рожден ден — първото празненство след бягството на мама. Вълнувахме се ужасно. През изминалите години не бяхме ходили на рождени дни — вероятно татко е бил забранил. Поканихме всички петнадесет момичета от класа, татко ни поръча нови рокли и панделки за косите. Беше задействал връзки, за да намери допълнителни купони. Май беше необичайно горещ и в градината бяха поставени маси с изискани сандвичи, желета и дребни сладки, покрити с тюл заради пчелите. В края имаше шишета с джинджифилова бира в кофи с лед. Между ябълковите дървета беше опъната лента със знаменца. Татко беше, решил, че траурният период за майка ми е свършил и това беше първият явен знак, че възнамерява да се върне в света. Беше поканил сестра си — леля Хилари, и една приятелска семейна двойка, които се смееха на всичко, което кажеше той, и носеха еднакви фланелки без ръкави. Дамата ни даде по един шилинг и цял час натякваше колко е щедра. Когато наближи времето гостите да дойдат, ние с Даяна бяхме коленичили на канапето във всекидневната с притиснати в прозореца лица, за да видим кой ще пристигне пръв. Ейми Малоун дойде първа и ние я зашеметихме с ентусиазма си — заведохме я в градината, показахме й езерцето, обедния бюфет, знаменцата и големия кон-люлка, който татко ни беше подарил сутринта. Редувахме се да го яздим известно време, докато изведнъж ми просветна, че никой друг не беше почукал на вратата ни. Къде бяха всички? Татко и двамата му приятели разговаряха в далечния край на градината, докато ние от време на време изтичвахме до къщата, за да се убедим, че Хана слуша за почуквания, а после отново излизахме навън.

След половин час никой друг не беше дошъл и приятелката ни Ейми доби смутен вид и явно започна да се чувства неловко. Седяхме на ръба на езерцето, потопили босите си крака във водата.

— Къде са? Защо не дойдоха? Не искаха ли? — попита Даяна.

Ейми поклати глава и прехапа устни. Изглеждаше така, сякаш щеше да заплаче. Беше ясно, че знае нещо. Даяна сграбчи ръката й и я изви зад гърба й.

— Какво става? Защо ги няма? Заради мама ли? — прошепна тя злобно в лицето на Ейми.

Не разбирах какво иска да каже Даяна.

— Защото… майка ви е… разпусната жена — отвърна Ейми.

— Ние не сме виновни за това — каза Даяна.

— Какво искаш да кажеш?

Отдавна бяхме престанали да споменаваме мама.

Ейми каза, че другите родители решили, че може да влияем зле на децата им, но баща й — доктор Малоун, казал, че ще бъде жестоко да ни наказват за нещо, което майка ни е извършила.

Тогава разбрах, че не татко ни е забранявал да ходим на рождените дни на другите деца, а не сме били канени. Спомних си, че съученичките ни често се държаха дистанцирано, макар че ние с Даяна винаги бяхме заедно и не го бях забелязвала толкова, колкото щях, ако не бяхме близначки. Бях шокирана. Даяна ме погледна така, сякаш бях тъпа.

— Престани да плачеш, глупачке. Сигурно и ти ще постъпиш така, когато пораснем. Всички казват, че си точно като нея. Ти не си като татко и мен. Ти си от простолюдието. Те се боят от теб, не от мен.

— Не съм от простолюдието.

— Напротив. Татко не може да те гледа. Ти си същата като нея.

Изглеждаше най-естественото нещо на света да бутна Даяна в езерцето. Не избухнах. Бях напълно спокойна. Просто не исках тя да говори така. Беше толкова несправедлива. Чух изпукване, когато тя си удари главата под водата, а когато се помъчи да излезе на повърхността, аз седнах на гърдите й, за да й попреча. В онзи момент исках Даяна да се удави. Исках да се удави, защото ако беше мъртва, никога вече нямаше да каже тези неща. Нервният смях на Ейми премина в плач.

— Моля те, пусни я да излезе, Лидия, моля те. Ще се удави!

Изобщо не ме интересуваше. Ейми изпадна в истерия и изтича да доведе баща ми, който беше влязъл с гостите си в оранжерията, несъмнено за да им покаже експеримента си в отглеждането на пъпеши. Чувствах се удовлетворена, докато Даяна се мяташе във водата под мен, но скоро спря да се бори и застина. Беше си научила урока.

— Така е по-добре — казах аз, излязох от езерцето и я дръпнах за ръката, но когато я пуснах, тя отново падна във водата и аз се обърках. В онзи момент бях пожелала силно Даяна да умре, но не беше сериозно. Тя щеше да ми се ядоса и щях да загазя, задето съм й провалила празненството. Татко щеше да се ядоса заради съсипаните ни рокли, покрити с жабешки хайвер и мъх.

Дръпнах я отново, този път за раменете, но тя не вдигаше глава и тогава видях, че от тила й се стича кръв. Татко, приятелите му и Ейми тичаха през моравата и всички ми крещяха. Леля Хилари влезе вътре, за да каже на Хана да повика линейка, татко извади Даяна и я сложи на тревата, но тя все още не помръдваше. Той отвори устата й, но тя беше пълна с водорасли и той ги извади като дълга мръсна ивица, покрита със слюнка. Обърна я с главата надолу, като я държеше за краката с една ръка. Роклята й се смъкна и всички можеха да й видят гащичките. Бях шокирана. Татко я потупа по гърба със свободната си ръка. И той, и Ейми, и приятелите на татко, семейство Пърси, плачеха.

През цялото време си мислех: „Какво им става на всички? Тя ще се оправи.“ Очаквах да започне да ми крещи и да се оплаква на татко колко съм ужасна. Знаех, че този път щеше да й трябва много време, за да ми прости. Но тя още не помръдваше. Дали не бях прекалила?

 

 

Всичко се промени. Много повече, отколкото след заминаването на мама. Така и не се върнах на училище. Същата вечер, докато всички бяха в болницата, Хана ми стегна един куфар с багаж. Леля Хилари ми каза, че татко й поръчал да ме отведе в дома си в Уиклоу. Исках да изчакам татко и Даяна да се приберат, но леля Хилари не търпеше възражения. Не исках да тръгна, но дори Хана не ме погледна, докато леля ме носеше към колата, а аз ритах и крещях. Една седмица не говорих. Даяна и татко отчаяно ми липсваха и не разбирах защо не мога да се върна у дома.

Леля Хилари живееше с приятелка — слаба жена с костеливи пръсти и дълга посивяла коса. Госпожица Елиът беше пенсионирана учителка и се съгласи да ме обучава ежедневно. В началото на първата седмица реших да подслушам разговора им. Легнах на площадката, покрила крака с нощницата си и сложих ухо на пода. От думите им ставаше ясно, че за разлика от леля Хилари, госпожица Елиът беше поне готова да ми даде шанс.

— Тя е още дете! — каза учителката ми. — Няма представа какво е направила, твърде малка е, за да разбере.

— Има нещо у нея… Как е могла да го направи? С нетърпение чакам Робърт да си я вземе. Не мога да я държа вечно тук.

— Трябва му време, Хилари. Първо Мишел напусна него и момичетата, а сега и това? Трябва да я държи настрана, за да не избухне още един скандал. Никой не знае, че в онзи момент момичетата са се карали. Докато всички мислят, че Даяна се е спънала и е паднала във водата, ще приемат случилото се като ужасна злополука.

— В по-малко от метър вода? А и момичето на Малоун, Ейми, каза, че Лидия седнала върху нея във водата. Това изглежда умишлено. Не би трябвало да се пренебрегва.

— Децата си измислят какво ли не. И хората непрекъснато се давят в плитка вода. Както и да е, Робърт каза, че бащата на Ейми е добър човек. Всички други родители били бойкотирали тържеството заради Мишел. Само той пратил детето си.

— Обзалагам се, че сега съжалява. О, Боже — каза леля Хилари, — това е прекалено ужасно.

— Знам, но трябва да помогнем с каквото можем. А на това дете горе ще остане травма за цял живот, трябва да го накараме да разбере, че вината не е била негова.

Тогава разбрах, че бях убила най-добрата си приятелка и най-злия си враг — своята близначка.

В края на първата седмица госпожица Елиът ми обясни, че сестра ми е умряла, но ме увери, че е било злополука, че никой не е виновен и че е било неизбежна трагедия. Със сухи очи я попитах как е станало. Тя обърна глава настрани и ме прониза с поглед.

— Не помниш ли? Вие с Даяна сте си играели в езерцето.

— Да?

— И Даяна си е ударила главата. Помниш ли?

— Да.

Писах на татко многократно, за да му кажа, че много тъгувам, че той и Даяна ми липсват. Молех го да ме посети или да ме върне у дома. Той не отговори. Госпожица Елиът каза, че бил много зает, имало недостиг на гориво заради Извънредното положение и на никого не разрешавали да кара кола. Предложих да дойде с колело, но госпожица Елиът каза, че се държа глупаво.

Виждах леля Хилари на вечеря. Тя ме наблюдаваше зорко и коригираше маниерите ми на масата. Дойдеше ли време за лягане, тя идваше в стаята ми, за да се увери, че съм си казала молитвите и съм помолила Бог за прошка. Казвах молитвите си с удоволствие, макар че трудно можех да вярвам вече в един Бог, който би позволил на мама да избяга или да ме остави да убия собствената си сестра. Леля Хилари си оставаше дистанцирана, но аз реших да не й давам никакъв повод за оплакване. Дори в разгара на лятото малката къща беше студена. Когато есента премина в зима, беше направо мразовито. Мястото беше идилично, но живеехме в постоянната сянка на планината. Стояхме възможно най-много в кухнята, където беше готварската печка. Храната беше с купони и върху чиниите ни се появяваха ужасни, отвратителни неща, но аз изяждах всяка хапка, без дори да направя гримаса. Помнех, че трябва да внимавам за обноските си, и никога не повишавах глас, нито пък тропах с крак. Постоянно се опитвах да се държа като дама. Също като Даяна.

Коледа дойде и мина без посещение или писмо от баща ми. Леля Хилари и госпожица Елиът се опитваха да ме развеселят, но принудената им веселост беше прозрачна като вода.

Когато се върнах в Дъблин след десет месеца, кипях от вълнение и съвсем бях забравила, че нещата никога нямаше да бъдат същите. Пътувах с двуколка с госпожица Елиът, която ме остави с куфара пред вратата.

— Каква хубава къща! — каза тя. — Нямах представа, че е такава.

Всички казваха така, когато видеха за първи път „Авалон“. Сбогувахме се и аз й обещах да пиша.

— Всичко ще бъде наред, малката. Ти не си лошо момиче.

Сега в спалнята ни имаше само едно легло и в гардеробите бяха само моите дрехи, повечето от които ми бяха умалели. Хана беше заместена от Джоун — доста по-млада, но почти няма. Даяна я нямаше. И докато у леля Хилари бях чувствала липсата й като необяснима тъга, при завръщането ми усещането заприлича на болка от ампутация. Тичах из къщата — нагоре-надолу по стълбите, търсейки признаци на живот. Отидох до дупката в стената зад бюрото под прозореца на спалнята ни и извадих аленото червило, което бях скрила там след заминаването на мама. Даяна ми се беше присмивала, че го пазя, но аз го бях намерила под перваза в стаята на татко и през първата година то още миришеше леко на нейния парфюм. Помирисах го и сега, но уханието беше изчезнало.

Когато слязох долу, спрях при кухненския прозорец и забелязах, че езерцето беше пресушено и зарито с пръст. Тишината се просмукваше в костите ми, затова отидох при пианото и свирих ли, свирих, докато чух стъпките на татко в коридора.

Затичах с все сила към него, сграбчих го през кръста и притиснах главата си към корема му, опитвайки се да стигна до сърцето му. Отначало той държеше ръцете си разтворени и не искаше да ме докосне, но аз не го пуснах и след това усетих топлината на голямата му ръка върху главата си, а другата бавно обгърна рамото ми. Той повдигна лицето ми нагоре и ме погледна в очите.

— С теб трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.

След това беше по-лесно да не говорим за Даяна, макар че тя ни се усмихваше от фотографиите в рамки върху полицата над камината.

 

 

Наеха ми нова учителка и татко избра всички предмети, които трябваше да изучавам: латински, музика, изкуство, литература, шев и кройка и така нататък. Работех много усърдно и бях отлична във всичко. Татко каза, че стойката ми се нуждае от внимание и в къщата дойде инструкторка по балет — една дребна французойка. Имахме много място, тъй че на горния етаж инсталираха станка и там, в преименуваната стая за танци, аз правех плиета и подскоци и ходех на пръсти, докато палците ми започнеха да кървят. Обичах мадам Гилем. Тя се държеше с мен като със собствено дете, макар че никога не спомена дали има деца. Взе ме под крилото си и ми обясни всичко, когато тялото ми започна да се променя. Каза ми, че трябва да общувам с момичета на моята възраст, но аз не исках. Мадам Гилем каза на татко, че съм най-добрата ученичка, на която някога е преподавала. Когато бях на шестнайсет години, тя предложи да кандидатствам в балетната школа „Садлърс Уелс“ в Лондон. Мисълта, че може да ме отпратят отново, ме хвърли в ужас. Татко сметна, че идеята е добра, но аз вече бях забелязала как той гледаше понякога мадам Гилем и това не ми харесваше. Един ден, докато й помагаше да си облече палтото, той задържа ръцете си върху раменете й, както правеше с мама. Тя му се усмихна. Дали мадам Гилем не се канеше да ме отстрани от пътя си? Бях се научила, че не мога да вярвам на никого. Престанах да ям, докато идеята за балетното училище не беше отхвърлена и мадам Гилем не беше уволнена. Продължавах да се упражнявам, за да поддържам тонуса и гъвкавостта си. Зад станката горе имаше огледална стена и на мен ми беше приятно да мисля, че момичето в огледалото е Даяна и че този път бяхме танцуващо дуо еднояйчни близначки.

Много години по-късно, когато се запознах с Андрю и той ме попита кое е момичето до мен на старите снимки, татко му обясни, че сестра ми Даяна се удавила трагично, когато сме били малки и рязко смени темата. Когато се сближих повече с Андрю, той ме попита за злополуката и аз го излъгах, че е станала на плажа. Той ме прегърна силно, за да ме утеши за загубата.

* * *

Забременях с Лорънс, когато бяха минали повече от три години след сватбата. С Андрю бяхме много щастливи, когато най-после заченах, а татко отвори бутилка отлежало вино, за да отпразнуваме новината, когато му казах.

— Време беше — каза той.

Не бях съвсем сигурна какво да очаквам, защото нямах сестра или майка, които да ме напътстват. Роузи — кралицата на плодовитостта, ме нападна със съвети, брошури, отвари и лосиони, но аз предпочитах сама да научавам всичко. Бременността беше неприятна и изтощителна, а раждането — мъчително, но когато акушерката сложи новороденото на гърдите ми, за първи път след смъртта на Даяна се почувствах цялостна. В това, че Лорънс се роди на Коледа, виждах пръста на съдбата. Той беше моят най-ценен подарък. Обожавах момченцето си. Той беше мой. Андрю ни остави да се оправяме сами поне в началото, но когато Лорънс стана на десет месеца и той настоя да преместим креватчето му в грижливо подредената детска стая в съседство, аз се разплаках.

— Трябва отново да имаме самостоятелна спалня.

Татко се съгласи с Андрю и въпросът приключи.

През лятото извеждах Лорънс с количката навън. Това го успокояваше, докато му раснеха зъби, и той спираше да плаче. Аз лежах върху одеяло на моравата до количката, слушах как тихичко си гука и усещах, че не заслужавам такова щастие.

Когато Лорънс беше почти на годинка, татко почина — в същия ден като Джон Кенеди. Боледуваше от рак вече от много месеци, и все пак смъртта му ме шокира толкова, колкото и тази на американския президент. Разбира се, Андрю ми съчувстваше, но аз бях изгубила мама, Даяна и татко и сега се вкопчих в Лорънс — единствения ми кръвен роднина.

Исках да го обучаваме у дома, но Андрю отново се наложи, твърдейки, че синът ни трябва да общува с други деца.

Задържах го у дома колкото беше възможно и когато тръгна на училище, беше едно от най-големите момчета в класа. Първата седмица всеки ден стоях пред училището и се опитвах да го зърна през прозореца на класната стая. Другите майки се опитваха да ме въвлекат в разговор, докато звънецът удареше, но аз не исках да разговарям с никого, освен с моето херувимче. Със замах го грабвах на ръце и го носех по целия път до дома.

Постепенно Лорънс започна да говори за другите деца и за учителите си и аз изпитах първите си пристъпи на ревност. Докато се превръщаше в независимо малко момче, някак свикнах с това, но дълбоката връзка, която бяхме споделяли, избледняваше. Скоро след седмия си рожден ден Лорънс отказа да сяда в скута ми, окуражен от Андрю.

— Прекалено си привързана към момчето. Остави го на мира.

Опитвахме се да зачена още едно дете. Казах на Андрю, че искам да имам пет деца. Той не беше съгласен, но прецени, че едно-две братчета или сестричета ще имат добър ефект върху Лорънс. Опитвахме се, но се проваляхме отново и отново. Лорънс щеше да си остане единственото ми дете.

 

 

Четиридесет години след смъртта на Даяна повторих на сина си думите на татко:

— Аз и ти трябва да започнем отначало. Сега сме само двамата.

Горкото момче беше преживяло много и беше проявило грижовност и дискретност. И всичко това — заради мен.

 

 

Месеците след смъртта на Андрю и връщането ми от психиатрията бяха странни. Оставих Лорънс да се грижи за всичко. Трябваше да мине известно време, докато осъзная, че нямаме пари. Лорънс отиде да говори с управителя на банката и адвокатите. Аз не бях в състояние. Новините бяха мрачни. В някакъв момент Андрю беше ипотекирал „Авалон“, за да инвестира заедно с Пади Кери. Макар за щастие смъртта му да означаваше, че ипотеката е вдигната, беше ни останало много малко. Кери беше казал на Андрю, че инвестира парите си в държавни ценни книжа, но се оказа, че ги е източвал за своите любими проекти, надявайки се напразно да спечели, за да покрие загубите си. Тъй като Андрю беше работил като съдия само три години, държавната му пенсия беше малка, а частта, която ми се полагаше като на вдовица — още по-малка. Парите, които двайсет години беше внасял по личен пенсионен план и застраховка, бяха пропилени от Пади Кери. Влизането в сила на завещанието на Андрю се бавеше, защото когато умря, той водеше съдебно дело срещу Кери. Адвокатът беше казал на Лорънс, че това е безсмислено начинание. Бил се опитал да убеди и Андрю да не се занимава. Кери беше залагал с откраднатите пари и сега се говореше, че живеел в бедност някъде на западното крайбрежие на Америка.

Навремето наистина не бях в състояние да обработя цялата тази информация. Вземах много големи дози лекарство. Казах на Лорънс, че трябва да помоли свекърва ми Елинор за пари. Тя трябваше да ни издържа. Но когато се обърнал към нея, тя едва не изпаднала в шок, защото се оказало, че Андрю е издържал и нея през последните години. Убедил я да продаде тухлената си викторианска къща на три етажа с четири спални на Мериън Роуд и да си купи къщичка в Килани. Андрю я уверил, че правел добри инвестиции от нейно име. Нямала представа, че той е загубил всичко. На времето той ми беше казал, че майка му е твърде възрастна, за да поддържа голяма къща и аз тайно си бях помислила, че паричните ни проблеми ще приключат, когато Елинор умре, защото сигурно има купища пари. В началото на финансовите ни злополуки бях подтиквала Андрю да вземе пари назаем от Елинор. Мислех, че е твърде горд, но всъщност е знаел, че тя не притежава нищо, освен къщичката си, защото беше пропилял всичко. Сега Елинор имаше само пенсията си. Фин и Роузи ни пратиха няколко чека, но ни напомниха (сякаш беше нужно), че трябва да хранят осем деца и ние трябва да намерим начин да се издържаме. Видяха се с Елинор и предложиха тя да продаде къщичката си и да се пренесе при нас. Имахме шест спални и не можех да твърдя, че няма място, но дадох да се разбере, че не подкрепям идеята. Фин посъветва Лорънс да продадем веднага „Авалон“, за да си освободим капитал, но това беше невъзможно: първо, защото това беше единственият дом, който познавах и второ, защото не можехме да рискуваме някой от новите собственици да открие какво е заровено зад кухненския прозорец.

 

 

Когато Лорънс най-накрая ми каза какво е открил, бях смаяна, че е събрал фактите в ума си и е открил някои верни отговори. Знаеше, че останките са на Ани Дойл. Дори ми показа потъмнялата гривна, която беше извадил от торбата на прахосмукачката и всички статии от вестниците, които пазеше. Горкото момче се беше се изтормозило ужасно заради това. Лорънс смяташе, че баща му е единствено отговорен, но настоя да отидем в полицията, за да може семейството на момичето най-после да намери покой. Изобщо не подозираше, че аз може да знам нещо по въпроса. Каза ми го с тревога, мислеше, че новините ще ме върнат в психиатрията. Но по това време аз вече бях навън цяла година и разумът ми се беше възстановил достатъчно. Изиграх шок, ужас и неверие. Крещях, плаках, изпаднах в истерия. За щастие Лорънс стигна до заключението, че не бих могла да понеса скандала и медийното внимание, които ще последват. Предложих му да премести тялото и да го остави някъде, където ще го намерят, но той ме убеди, че няма да преживее ужаса от това начинание, а и опасността да ни заловят била твърде голяма. Всъщност тогава вече ми харесваше мисълта, че момичето е в езерцето — Даяна беше погребана в гробището Дийнсгрейндж, но аз обичах да си представям, че тя е още там, където я бях оставила.

Накрая по моя молба Лорънс павира лехата и циментира старата баня за птички върху нея. Посади няколко храста около ръба на издигнатата платформа. Все пак изглеждаше странно — като олтар за жертвоприношения. Лорънс постоянно извръщаше очи от кухненския прозорец. След известно време му сложи щори и ги държеше спуснати. Сега кухнята беше мрачна и ние използвахме по-често трапезарията, което преди правехме само в специални случаи. Лорънс настоя да продадем колата на Андрю. Получихме шокиращо ниска цена за нея и си купихме евтин автомобил, с който да се придвижваме. Научих Лорънс да шофира. Той се учеше бързо.

 

 

Преди смъртта на Андрю планирахме Лорънс да учи право в колежа „Тринити“, а после да стажува в „Хайленд & Голдблат“ — адвокатската кантора, която татко беше основал през 1928 година заедно със Сам Голдблат. Андрю работеше там, докато не го назначиха за съдия, но сега повечето негови приятели и приятелите на татко бяха отдавна мъртви или бяха напуснали и открили самостоятелна практика. Пък и дори Лорънс да получеше стипендия, пак нямаше да имаме доходи.

След като се дипломира, синът ми държа изпити за държавен служител. Хранех надежда, че може да го вземат в дипломатическия корпус, но се оказа, че това е невъзможно без висше образование. Предложиха му да избира между отдела за данъци върху превозните средства и отдела за социални помощи. Мислех, че в първия ще има повече перспективи, че може да го обучат за счетоводител, но той направи проучване и откри, че не е така. Бях ужасена при мисълта, че ще общува с безработни, но той изтъкна, че и ние сме такива.

— Сега жените също работят, мамо.

Идеята да си намеря работа беше, разбира се, нелепа. Не бях обучена за нищо и никога не бях общувала с външни хора. За мен беше твърде късно.

Оцелявахме с вдовишката ми пенсия и скромните надници на Лорънс, но тъй като беше един от малкото мъже в отдела си, той се издигаше бързо и стабилно. След четири години беше в управата и отговаряше за четирима-петима служители. Лесно се сприятеляваше и ходеше на чашка с колегите си в петък след работа. Учудвах се на умението му да общува. Аз никога не съм го притежавала — поне след злополуката, но може би стана така, защото след това ме обучаваха у дома. Знаех, че Лорънс не се беше наслаждавал на последните си учебни дни, но това беше заради внезапното местене в ново училище, смъртта на баща му, напрежението от изпитите и откриването на трупа. След това той се затвори в черупката си. За щастие това се отрази на връзката му с онази ужасна Хелън. Знаех, че никога не би се обвързал с подобно момиче и когато се разделиха, бях облекчена, макар и разстроена, когато разбрах, че тя е скъсала с него, след като му изневерила с друго момче. Странно, но те продължиха да поддържат връзка и след това, и тя все още идваше у дома от време на време. Учеше за медицинска сестра. Бях изумена, че момиче като нея е избрало такава професия, но тя се похвали, че се е изнесла от дома си и ме подразни с намека, че Лорънс трябва да си наеме апартамент. Той не искаше да се изнася, нито пък можеше да поддържа две домакинства, тъй че за щастие това беше изключено.

Лорънс започна да излиза със своя колежка — кротка, нервна и незабележима женица на име Бриджет. Личеше си, че тя го харесва повече, отколкото той нея, че връзката е доста едностранчива. Бриджет определено му телефонираше по-често, отколкото той на нея, и когато аз вдигнех телефона, тя шепнеше и казваше „моля“ и „благодаря“ в излишък. Но той започна да спортува и отново отслабна, а аз се зачудих дали наистина го прави, за да впечатли тази мишка. Веднъж ми показа нейна снимка. Не беше нищо особено, тежък бретон скриваше очите й. След това се успокоих. Той нямаше да ме напусне заради нея. Но все пак му помогнах с диетата.

Да осиновя или да родя друго дете вече беше изключено. Знаех, че не е възможно. Бях минала петдесетте. Лорънс вече беше зрял мъж — в това нямаше съмнение, но ми беше достатъчно да знам, че няма да ме изостави. Той беше наясно, че няма да се справя сама. Щеше да остане с мен тук — в „Авалон“.