Лиз Нюджънт
Стаено зло (1)

1.
Лидия

Съпругът ми не искаше да убие Ани Дойл, но лъжливата уличница си го заслужаваше. След като преодоляхме първоначалния шок, се опитах да го възпирам да говори за нея. Не го допусках, освен ако не беше с цел да потвърдим алибитата си или да обсъдим как да прикрием всяко възможно доказателство. Той беше толкова разстроен, та реших, че ще е най-добре да продължим напред, сякаш нищо не се е случило. Макар да не говорехме за това, не можех да не превъртам събитията от онази нощ в ума си и всеки път ми се искаше някой аспект или някоя подробност да бяха по-различни, но фактите са си факти и трябва да ги приемаме.

Беше 14 ноември 1980 година. Всичко беше подготвено. Не смъртта й, само срещата, на която трябваше да разберем дали тя е честна, а ако не е, да си върнем парите. Разхождах се по брега двайсет минути, за да се уверя, че наблизо няма никого, но тревогата ми беше напразна. В онази ужасно студена вечер плажът беше пуст. Когато се убедих, че съм сама, отидох при пейката и зачаках. Безмилостен вятър връхлиташе брега заедно с вълните, затова придърпах кашмиреното си палто по-плътно и вдигнах яката. Андрю пристигна навреме и паркира недалеч от мястото, където седях, както му бях казала. Наблюдавах колата от около трийсет метра. Той трябваше да говори с нея, но аз исках да я видя лично, за да преценя доколко е подходяща. Те трябваше да слязат от колата и да минат покрай мен. Но това не стана. След като почаках десет минути, станах и тръгнах към колата, чудейки се защо се бавят толкова. Когато приближих, дочух повишени гласове. После видях, че се карат. Предната врата се отвори и тя се опита да слезе. Но той я дръпна обратно към себе си. Виждах ръцете му около гърлото й. Гледах как тя се бори и за момент се вцепених, питайки се дали не си въобразявам; после се опомних и хукнах към колата.

— Спри! Андрю, какво правиш?!

Гласът ми прозвуча пискливо дори в собствените ми уши, а тя впери в мен очи, изпълнени с изненада и ужас, преди да ги подбели.

Той я пусна веднага и тя падна назад, давейки се. Беше полумъртва, затова грабнах бастуна за заключване на волана от постелката под краката й и я ударих по главата само веднъж. Рукна кръв, тя се сгърчи за миг и застина.

Не знам защо го направих. По инстинкт?

Изглеждаше млада за двайсет и двете си години. Личеше си въпреки обилния грим и боядисаната в синьо-черно коса. Назъбен бял белег минаваше от деформираната й горна устна до основата на носа. Чудех се защо Андрю не ми беше казал за него. При борбата единият й ръкав се беше вдигнал и видях кървясали ранички в ямката на лакътя й. Лицето й беше застинало в саркастична гримаса, присмех, който дори смъртта не бе успяла да изтрие. Ще ми се да мисля, че направих услуга на това момиче — като да отървеш ранена птичка от мъките й. Но то не заслужаваше подобна загриженост.

 

 

Андрю винаги е бил раздразнителен — избухва за най-дребни неща, а после внезапно се успокоява и съжалява. Но този път беше изпаднал в истерия и несекващите му крясъци можеха да събудят и умрелите.

— Иисусе Христе! — повтаряше той, сякаш Синът Божи можеше да поправи нещо. — Какво направихме?!

— Ние ли? — бях поразена. — Ти я уби!

— Тя ми се присмя! Беше права за нея. Каза, че съм бил лесен. Щяла да говори с пресата. Искаше да ме изнуди и ме вбеси. Но ти… Ти я довърши, можеше още да е жива…

— Никога вече не го казвай, идиот такъв!

Лицето му беше сгърчено, измъчено. Беше ми жал за него, но му казах да се стегне. Трябваше да се приберем преди Лорънс. Наредих му да ми помогне да вкараме трупа в багажника. Той изпълняваше инструкциите ми през сълзи. Вбесих се, че неизползваните му цяла година стикове за голф заемаха много място вътре, но за щастие трупът беше лек и дребен, както подозирах, а и още гъвкав, така че успяхме да го натъпчем.

— Какво ще правим с нея?

— Не знам. Трябва да се успокоим. Ще решим утре. Сега трябва да се приберем. Какво знаеш за нея? Има ли семейство? Някой ще я търси ли?

— Не знам… Тя… Май спомена за сестра.

— Засега никой не знае, че е мъртва. Никой не знае, че е изчезнала. И така трябва да си остане.

Когато се прибрахме в „Авалон“ четвърт час след полунощ, видях през прозореца, че нощната лампа на Лорънс свети. Исках да си бъда у дома, когато се прибере, да чуя как е минала вечерта му. Казах на Андрю да ни налее по едно бренди и отидох да видя сина ни. Той се беше проснал напреки на леглото и не помръдна, когато разроших косата му и го целунах по челото.

— Лека нощ, Лорънс — прошепнах, но той спеше дълбоко.

Угасих лампата, затворих вратата на спалнята му и отидох да си взема валиум от шкафчето в банята, преди да сляза долу. Трябваше да бъда спокойна.

Андрю се тресеше от нерви.

— Божичко, Лидия, загазихме сериозно. Може би трябва да се обадим на полицията.

Допълних чашата му и излях остатъка от бутилката в моята. Той беше в шок.

— И да съсипем живота на Лорънс завинаги? Утре е нов ден. Тогава ще решим какво да правим, но при всички случаи трябва да мислим за Лорънс. Той не бива да разбере.

— Лорънс? Какво общо има той? Какво да правим с Ани? Боже, ние я убихме, отнехме й живота. Ще идем в затвора.

Нямаше да вляза в затвора. Кой щеше да се грижи за Лорънс? Погалих ръката на Андрю в опит да го успокоя.

— Утре ще го мислим. Никой не ни видя. Никой не може да ни свърже с момичето. Срамувала се е да каже на някого какво е намислила. Трябва само да решим какво да правим с трупа й.

— Сигурна ли си, че никой не ни е видял?

— На брега нямаше жива душа. Обходих го, за да съм сигурна. Лягай си, любов моя. Утре всичко ще е по-добре.

Той ме погледна така, сякаш бях луда.

Отвърнах на погледа му.

— Не аз я удуших.

По бузите му се стичаха сълзи.

— Но може би, ако не я беше ударила…

— Какво? Щеше да умре по-бавно? Или да остане със завинаги увреден мозък?

— Можеше да кажем, че така сме я намерили!

— Искаш ли да се върнеш и да я оставиш там, да се обадиш на линейка от автомата и да обясниш какво правиш на брега в един часа сутринта?

Той се втренчи в дъното на чашата си.

— Но какво ще правим?

— Лягай си.

Докато се качвахме по стълбите, чух бръмченето на пералнята. Зачудих се защо Лорънс е решил да пере в петък вечер. Беше необичайно за него. Но това ми напомни, че трябва да изпера и нашите дрехи, моите и на Андрю. Съблякохме се и аз подредих прането за сутринта. Измих пясъка от обувките ни и изметох подовете там, откъдето бяхме минали. Изхвърлих пясъка от лопатката в градината отзад върху издигнатата морава под кухненския прозорец. Огледах земята за момент. Открай време исках да посадя цветя там.

Когато се мушнах в леглото, прегърнах треперещото тяло на Андрю, той се обърна към мен и се любихме, вкопчени един в друг, като оцелели след ужасно бедствие.

* * *

Само допреди една година Андрю беше много добър съпруг. Двайсет и една години се бяхме радвали на стабилен брак. Татко беше много впечатлен от него. На смъртното си легло каза, че е спокоен, защото ме оставя в добри ръце. Андрю стажуваше при татко в „Хайленд енд Голдблат“. Баща ми го беше взел под крилото си, беше го направил свое протеже. Един ден, когато бях на около двайсет и шест години, татко ми се обади вкъщи, че ще имаме специален гост на вечеря — трябвало да сготвя нещо вкусно и да си направя прическа.

— И без червило — каза той.

Татко беше против грима.

— Не мога да понасям онези нацапотени уличници! — казваше той за американските кинозвезди.

За някои неща имаше крайни възгледи.

— Ти си моята красива дъщеря. Лилиите нямат нужда от позлата.

Стана ми интересно кой е гостът и защо татко иска да се издокарам за него. Трябваше да се досетя, че е намислил да ме сватоса. Не беше нужно да си дава труд. Андрю ме очарова моментално. Надмина себе си, за да ме плени. Каза, че би направил всичко за мен.

— Не мога да престана да те гледам — така казваше.

И наистина очите му ме следяха навсякъде. Винаги ме наричаше своята награда, своето най-скъпо бижу. И аз го обичах. Баща ми винаги знаеше кое е най-добре за мен.

Ухажването ни беше кратко и сладко. Андрю произхождаше от добро семейство. Покойният му баща беше работил като педиатър консултант и макар да намирах майка му за малко враждебно настроена, тя не възрази срещу връзката ни. Все пак, когато Андрю се оженеше за мен, щеше да спечели и „Авалон“ — самостоятелна къща в джорджиански стил с шест спални върху акър земя в Кабинтийли, в южната част на Дъблин. Андрю искаше да си купим собствена къща, когато се оженим, но татко тропна с крак.

— Ти ще се пренесеш тук. Това е домът на Лидия. На харизан кон зъбите не се гледат.

И тъй, Андрю се нанесе при нас, а татко се изнесе от съпружеската спалня и се премести в голямата спалня от другата страна на коридора. Андрю помърмори малко по въпроса.

— Скъпа, не разбираш ли колко е неловко? Живея с шефа си!

Признавам, че татко доста командваше Андрю, но той свикна бързо. Мисля, че разбираше какъв късмет е извадил.

Андрю не възразяваше срещу нежеланието ми да каня гости или да общувам с други двойки. Казваше, че е напълно доволен да ме има само за себе си. Беше мил, щедър и грижовен. Обикновено избягваше конфронтации, тъй че не се карахме много. Ако се разгорещеше, можеше да ритне или да хвърли някой предмет, но мисля, че всички го правят от време на време. А и винаги след това ужасно се разкайваше.

Андрю си пробиваше път нагоре, докато накрая цялото време, което прекарваше на голф игрището, даде резултат и преди три години той беше избран за съдия в наказателния съд. Беше уважаван член на обществото. Когато говореше, хората го слушаха и го цитираха във вестниците. Мнозина го приемаха като гласа на разума по отношение на правни и съдебни проблеми.

Но миналата година старият му приятел Пади Кери — наш счетоводител и негов партньор по голф, избяга от страната с парите ни. Мислех, че Андрю ще внимава ако не с друго, то поне с финансите ни. Това беше работата на съпруга — да печели и да се грижи за икономическото благополучие на домакинството. Но той беше поверил всичко на Пади Кери, а приятелят му ни беше изиграл. Останахме само с дългове и пасиви, и дори голямата заплата на Андрю едва покриваше разходите ни.

Дали все пак не се бях омъжила неблагополучно? Моята роля беше да бъда представителна, красива, очарователна — домакиня, компаньонка, добра готвачка, любовница и майка. Майка.

Андрю предложи да продадем малко земя на предприемачи, за да съберем капитал. Предложението му ме хвърли в ужас. Никой с нашето положение не правеше подобни неща. Бях прекарала целия си живот в „Авалон“. Баща ми я беше наследил от своя баща и това беше къщата, в която се бях родила. И в която умря сестра ми. Нямаше да правя компромиси, давайки съгласие за продажбата на каквато и да било част от „Авалон“. Нямаше да правя компромиси и за парите, които трябваше да платим на момичето.

Но бяхме принудени да преместим Лорънс от ужасно скъпото училище „Кармайкъл Аби“ в „Сейнт Мартин“. Това ми разби сърцето. Знаех, че там е нещастен. Знаех, че го тормозят заради класата и акцента му, но просто нямахме пари. Андрю тихомълком продаде част от семейното сребро, за да плати дълговете ни и за момента избегнахме фалита. Той не можеше да рискува да се стигне дотам, защото щяха да го принудят да се откаже от поста си. Никога не сме пилели пари, но дребните глезотии, с които бяхме свикнали, започнаха да изчезват. Той се отказа от членството си в голф клуба, но държеше аз да запазя сметките си в „Суитцърс“ и „Браун Томас“^[1]. Винаги е държал да не ме разочарова.

И сега това? Мъртво момиче в багажника на колата в гаража ни. Съжалявах, че е мъртва, но не мога да кажа дали и аз нямаше да я удуша при тези обстоятелства. Просто си искахме парите. Не спирах да мисля за белезите по ръката на момичето. Бях гледала документален филм за пристрастените към хероина по Би Би Си, а вестниците непрекъснато пишеха за техния епидемично увеличаващ се брой. Изглеждаше очевидно, че тя е инжектирала парите ни във вените си, сякаш нашите нужди и желания нямаха значение.

Докато Андрю спеше неспокойно, простенвайки от време на време, аз съставих план.

 

 

На другата сутрин, събота, Лорънс спа до късно. Предупредих Андрю да говори колкото се може по-малко и той с готовност се съгласи. Очите му бяха хлътнали и гласът му леко трепереше — нещо, което така и не изчезна напълно след онази нощ. Отношенията им с Лорънс открай време бяха напрегнати, така че едва ли щяха да се впуснат в задълбочени разговори. Възнамерявах да отпратя сина ни от къщата за деня, възлагайки му да свърши нещо, докато Андрю зарови момичето в градината ни. Мъжът ми беше шокиран, че ще я погребем тук, но успях да го убедя, че така няма начин да я открият. Имотът беше наша собственост. Никой не можеше да влезе без наше позволение. Голямата градина зад къщата беше скрита от погледи. Знаех точно къде може да погребем момичето. Когато бях малка, под чинара до кухненския прозорец имаше декоративно езерце, но татко накара да го запълнят след смъртта на сестра ми. Каменните му бордюри, затрупани с пръст от почти четиридесет години, уместно наподобяваха гроб.

 

 

След като Андрю погребеше трупа, можеше да измие и почисти с прахосмукачка колата, за да не останат нишки от тъкан или отпечатъци. Бях решена да взема всички предпазни мерки. Благодарение на работата си Андрю знаеше какво би могло да ни инкриминира. Никой не ни беше видял на брега, но човек никога не знае.

 

 

Когато Лорънс слезе за закуска, накуцваше силно. Стараех се да говоря бодро.

— Как си днес, миличък?

Андрю се криеше зад вестника си, но виждах как го стиска, за да не трепери.

— Глезенът ме боли. Снощи се спънах, докато се качвах нагоре.

Набързо прегледах глезена му. Беше много подут и вероятно навехнат. Това провали плановете ми да го пратя в града. Но можех да го накарам да остане вкъщи, да го затворя, тъй да се каже. Стегнах глезена му и му казах да лежи на канапето цял ден. Така можех да го наглеждам и да го държа далеч от градината, където щяхме да направим погребението. Лорънс не беше много деен, тъй че да лежи цял ден на канапето, да гледа телевизия и да яде поднесената му храна изобщо не беше изпитание за него.

Когато падна здрач и всичко беше свършено, Андрю запали голям огън. Не знам какво изгаряше, но бях подчертала пред него необходимостта да се отървем от всички доказателства.

— Мисли за това като за някое от делата си. Какво издава лъжата? Не пропускай нищо.

Трябва да призная, че беше много прилежен.

Но Лорънс е умно момче. Има моята интуиция, а и беше забелязал мрачното настроение на баща си. Андрю рязко настоя да гледа новините по телевизията, вероятно измъчван от ужас, че ще съобщят за момичето. Но не я споменаха. После каза, че усещал наченки на грип и си легна рано. Когато по-късно се качих в спалнята, той хвърляше разни неща в един куфар.

— Какво правиш?

— Не издържам. Трябва да се махна.

— Къде? Къде ще отидеш? Вече нищо не можем да направим. Твърде късно е.

Тогава той ме погледна за първи път, кипнал от гняв.

— Само ти си виновна! Нямаше да се срещам с нея, ако не беше ти. Не биваше да започвам. От самото начало беше идиотска идея, но ти не се спря, беше обсебена! Подложи ме на огромно напрежение. Не съм от хората, които…

Гласът му секна, защото беше точно от хората, които биха удушили момиче, но не го беше осъзнавал. А и планът ми беше идеален. Той го беше провалил.

— Казах ти да избереш здраво момиче. Не видя ли белезите по ръцете й? Била е пристрастена към хероин. Не помниш ли онзи документален филм? Трябва да си видял ръцете й.

Той избухна в ридания и рухна върху леглото, а аз прегърнах главата му, за да заглуша звука. Лорънс не биваше да го чува. Когато раменете му спряха да потръпват, извадих съдържанието на куфара и го поставих обратно върху гардероба.

— Прибери си нещата. Никъде няма да ходим. Ще се държим както обичайно. Това е нашият дом и ние сме семейство — Лорънс, ти и аз.