Ви Кийланд
Красива грешка (9)

9
Кейн

Преди петнайсет години

Какво, по дяволите, правех? Чаках в тихата изповедалня и този път дори не бях друсан. Беше почти един часът и Лиъм отдавна си беше тръгнал. Това трябваше да направя и аз. Бяхме приключили последния ден от доброволната работа в църквата преди час и… ето ме, чакам едно малко момиче, което си имаше достатъчно грижи у дома и не й трябваше някой да се преструва на свещеник и да я лъже.

Но не можех да не съм тук.

Нямам представа защо й казах да дойде пак тази седмица. Всъщност имах представа. Причината се разиграваше пред очите ми всяка вечер, когато се опитвах да заспя. Не можех да изкарам от съзнанието си тъничкото й гласче:

Понякога той заспива с цигара в ръката на дивана и си мисля, че мога да не я загася и да я оставя да подпали цялата къща.

Това беше изповедта й.

Не бях дори сигурен, че е грях да искаш да нараниш някого, но нямаше да позволя на това дете да се чувства виновно, че иска баща й да пострада, защото подозирах, че не беше добър човек. Майната му и на това. Исках да разбера какво прави онзи задник, какво е сторил, за да накара едно дете да си представя такива неща. На тези години трябваше да мисли за понита и за еднорози, а не как да подпали къщата.

И съзнанието ми веднага разигра най-лошия сценарий.

Точно се бях убедил, че е най-добре да си тръгвам и да запаля един джойнт по пътя, за да си прочистя главата, когато вратата от другата страна се отвори.

— Прости ми, отче, съгреших — прошепна тя.

— Не говорихме ли за това миналата седмица? Не извършваш грях, когато мислиш такива неща, за да е грях, трябва да си го направила. — Разбира се, това не беше съвсем вярно. Католическата църква има някакви откачени правила, но само така можех отнема част от товара й.

— Добре.

Още миналата седмица бях разбрал, че не споделя много. Трябваше да спечеля доверието й, ако исках да разбера какво се случва в дома й. Затова я заговорих за първото, което ми дойде на ум.

— Как мина в училище тази седмица? Харесваш ли учителката си?

— Добре мина. Нямам нищо против учителката си, но Томи, който седи до мен… той е противен. През цялото време ръката му е в панталоните.

Едва се сдържах да не се разсмея. Всички сме така, малката.

— Трябва да се пазиш от него. Не ми се струва да е добро момче.

— Той постоянно ми се усмихва.

— Да, не е добро момче, повярвай ми. В кой клас си?

— Четвърти.

Значи правилно бях отгатнал, на десет.

— Каза ли на майка си за него.

Тя мълча много, много дълго и накрая отговори:

— Майка ми почина миналата година.

По дяволите! Бях се страхувал, че няма жена в картинката. Не знаех защо, но имах предчувствие.

— Много съжалявам да го чуя. — Поколебах се и добавих: — Сега тя е в рая. Раят е хубаво място.

— Болката спира ли, когато умреш?

— Майка ти болна ли беше? — Виждах очертанията на главата й, когато бавно кимна. — Вече няма болка, нищо не я боли.

— А Йода там ли е?

— Малкото зелено човече от „Междузвездни войни“? — попитах объркан.

Тя се засмя и гласът й беше по-красив от музика.

— Не. Йода беше кучето ми. Имаше щръкнали настрани уши, много странни. И той умря.

— О! О, да, и Йода е в рая с майка ти и сега са заедно по цял ден.

— Това е хубаво.

— Сега си сама с татко си?

— Не ми е татко — отговори мълниеносно тя. Направо го изстреля.

— С кого живееш?

— С доведения ми баща. Мен не ме харесва много, но понякога харесва сестра ми.

— Имаш сестра? И сте само двете с него?

— Да.

— А тя по-голяма ли е от теб?

— На петнайсет е.

Стомахът ми започна да се свива.

— Как разбра, че не те харесва? И защо си мислиш, че понякога харесва сестра ти?

Тя млъкна и след малко добави:

— Трябва да тръгвам, Бени ще се върне след малко от работа.

— Бени? Това доведеният ти баща ли е?

— Да.

Исках да знам повече, но не исках да загази заради мен.

— Ела пак другата седмина. Става ли?

— Добре.