Ви Кийланд
Красива грешка (8)

8
Рейчъл

Кейн се беше промъкнал по средата на часа и изведнъж разбрах защо закъсненията толкова го дразнеха и разсейваха. През последните двайсет минути аз се разсейвах от мъжа, който седеше на мястото, където обикновено сядах, а до него господин Лудвиг, художникът на голи тела, изглеждаше не по-малко притеснен от мен.

Предполагам, че неговите тревоги бяха свързани по-скоро с факта, че професорът бе измъкнал тетрадката, на която беше рисувал и днес, и сега тази тетрадка си стоеше спокойно в чантата на Кейн.

Опитвах се да не гледам към тях и въпреки това усещах погледа на Кейн върху себе си. Как от двеста чифта очи усещах само един върху себе си, не мога да обясня.

Прочистих гърло.

— Тъй като остават двайсет минути до края на часа, ще ви раздам слушалките, за които говорихме.

Отворих шкафа за помощни материали в ъгъла на залата и извадих една кутия. Подадох я на студента на първия ред и го помолих да предаде кутията нататък. После дадох по една кутия на крайния студент от всяка редица.

Кейн стана и безмълвно ми помогна да раздадем кутиите, после пак си седна на мястото. След като слушалките бяха раздадени, напомних на класа задачата, която надграждаше първото упражнение, възложено им от професора, а после им дадох и моя.

— Редом с упражнението, което вече обсъдихме, бих искала да направите още едно упражнение по слушане. Всички имаме по някоя песен, която ни напомня за тийнейджърските години. Изберете тази, която за вас събужда най-силни спомени. Тази вечер, когато се приберете, спуснете щорите и изгасете лампата, нека стаята е възможно най-тъмна. После легнете удобно по гръб, най-добре в леглото, и слушайте тази песен, като използвате слушалките. Чуйте я два пъти. Това е. Съвсем елементарно. Ще го обсъдим следващия час.

* * *

След като залата се изпразни, Кейн слезе при мен.

— Добра работа.

— Благодаря. Не знаех, че ще присъстваш. Доста се изненадах, когато влезе закъснял — засмях се. — Мразя закъсненията. Считам, че разсейват класа.

Той повдигна вежда и каза:

— Ще го имам предвид.

Прибрах лаптопа в чантата си.

— Господин Лудвиг не изглеждаше много щастлив да те види днес.

— Господин Лудвиг трябва да е щастлив, че все още посещава часовете ми.

Кейн ми помогна да приберем останалите слушалки. Сложихме ги в една кутия и после прибрахме празните кутии в шкафа.

— Е, коя е твоята песен? — попита.

— Моля?

— Задачата, която им даде. Коя песен ти напомня за детството?

Това, за което се сетих моментално, беше една песен на „Линърд Скинърд“, „Дявол в бутилка“, но това беше твърде голяма откровеност за мен.

— Не зная. Може би нещо на „Марун 5“. — И понеже не умеех да лъжа, не го погледнах в очите, но после вдигнах поглед и видях присвитите му очи. — Какво?

— Не те бива да лъжеш.

— За какво говориш? Не разбирам. — За беда усетих как бузите ми почервеняват под погледа му.

— Сети се за някаква песен веднага. И не е на „Марун 5“. — Потърка брадичката си. — И се обзалагам, че не е само една песен.

Вместо да продължавам да лъжа, реших да завъртя нещата към него.

— Коя е твоята любима песен, професоре?

Той ме погледна в очите.

— „Вървя, вървя, изчезвам“.

— На Боб Дилън?

— Същата.

— Хм… — Не можех да се сетя за думите на песента, но знаех, че е прочувствена и много тежка. Определено щях да я чуя по-късно тази вечер с взетите назаем слушалки. Какъв по-добър начин да развия критичните си слухови умения, докато се опитвам да разгадая мистерията Кейн Уест?

И понеже той сподели, вече бях задължена да му кажа нещо вярно.

— „Болка“.

Той кимна.

— Кавърът на „Найн Инч Нейлс“ или оригинала на Джони Кеш?

— Джони, винаги. Беше любимият музикант на майка ми. Между нас винаги бе съществувало някакво напрежение. Всеки път, когато се погледнехме, то беше там. И всеки път беше различно, но винаги там. Като електрическо пропукване във въздуха. Днес в него не се усещаше сексуален подтекст, а по-скоро разбиране и приемане. Ако животът ни можеше да се охарактеризира със заглавията на любимите ни песни, и двамата бяхме имали депресиращо минало, което ми припомни:

— Чух още един слух за теб.

— Нима?

— Всъщност беше слух, но се оказа вярно. Така че вече не мога да кажа, че е клюка.

— Разбрала си, че клюките за мен, че съм арогантен задник, са верни? — подкачи ме Кейн. — Това никак не е трудно.

— Всъщност тази клюка беше свързана с факта, че си бил рок звезда с договор с голяма продуцентска компания.

В секундата, в която думите излетяха от устата ми, разбрах, че съм направила огромна грешка. Лицето на Кейн, досега топло и весело, се трансформира в студена и неподвижна маска. Бях прекосила линията, бях стъпила някъде, където не ме искаше. Беше повече от подразнен.

— Стой далеч от личния ми живот, Рейчъл. — Отворих уста да се извиня, но той ме прекъсна. — Трябва да тръгваш за другата си работа и я пази, защото скоро можеш да си останеш само с нея.

След това грабна кожената си чанта, изкачи бързо стълбите и изчезна, преди да си затворя голямата уста. Той се постара излизането му да не остане незабелязано, като затръшна вратата така, че стените потрепериха.

* * *

— Сигурна ли си, че всичко е наред? — попита за трети път Чарли.

Първия път беше, когато изтървах табла с напитки и две от чашите се разбиха на пода. Бях толкова разсеяна, че докато събирах стъклата, успях да си порежа пръста.

Втория път бях така потънала в мислите си и прелях чашата с бира, докато пълнех наливното. Сега Чарли се канеше да си тръгва, но лицето му беше обтегнато от тревога.

— Добре съм. Чарли. Просто съм малко изморена. Стоях до много късно да работя по дипломната си работа и ме наболява глава, но съм добре. Извинявам се за чашите.

— Не давам и пет пари за чашите, стига да си добре. — Погледна ме право в очите. — Сигурна ли си? Мога да остана, а ти да си тръгнеш.

— Добре съм — усмихнах се. — Но благодаря все пак.

Сряда беше най-слабата вечер в седмицата. Тогава оставахме само аз и Ал, стар приятел на Чарли, също пенсиониран полицай, който работеше няколко дни в седмицата. Бях щастлива, че Ава не е на работа днес, защото щеше да ме върти на шиш заради настроението ми.

Цяла вечер емоциите ми се клатушкаха между угризение, че си бях напъхала носа в миналото му, и гняв, че се държа като истински арогантен простак с мен.

Имаше само двама-трима клиенти в малката част за хранене и на бара, а това ми даваше предостатъчно време да анализирам до безкрай всичко случило се следобеда. Очевидно бях навлязла в територия, където не бях добре дошла, но имах чувството, че това не се дължи на нашите псевдоотношения шеф-асистент. Той пръв започна да пита за личния ми живот, така че явно не беше против отношенията ни да не са стриктно професионални.

Имах усещането, че бях докоснала нерв и бях преминала някаква граница. Беше ми казал: „Стой далеч от личния ми живот“, но по неясни за мен причини имах усещането, че всъщност ми каза: „Стой далеч от тази част от личния ми живот.“

Но не това ме притесняваше. Не, не ме разбирайте погрешно — наистина бях гузна и ми беше кофти, че го разстроих. Бих се чувствала зле, ако си бях навряла носа в миналото на всеки един човек, особено ако той не искаше светлините на прожектора да падат точно там.

Най-объркващото и тревожното в случая беше защо толкова много се притеснявах за това. Бях привлечена от него чисто физически, не можех да отрека. Коя жена не би била? Но когато се отнесе с мен така рязко и грубо, започнах да осъзнавам, че привличането е малко повече от физическо. Започвах да развивам нещо повече от сексуален интерес към проклетия професор. Още от първия ден след лекцията той ме привличаше и на друго ниво.

Малко преди девет излязох от тоалетната и проверих единствената останала двойка в заведението, които все още висяха над чашите с кафе. Периферното ми зрение улови, че един нов посетител се е настанил на една от масите, и отидох да му напомня, че кухнята вече е затворена. Бях шокирана, когато видях професор Кейн.

— Професоре? Какво правиш тук?

Очите му отговориха на въпроса ми. В тях видях тревога.

— Може ли да седнеш за няколко минутки?

— Разбира се. Нека само да занеса сметката на последната маса и да кажа на Ал, че ще платят на него, когато са готови.

— Благодаря — кимна.

Когато се върнах, на масата вече имаше диетична кока-кола за мен и бутилка бира за него. Развързах престилката си и чаках да заговори.

— Искам да се извиня за днес.

— Аз съм тази, която трябва да се извини. Не биваше да ровя в личния ти живот.

— Това е вярно — усмихна се. — Но аз реагирах много грозно.

Поклатих глава.

— Ако има човек на света, който добре знае, че има неща в миналото, за които не бива да се говори, това съм аз. Знам го и въпреки това го направих.

Кейн кимна. После прокара пръст по гърлото на бутилката.

— Слушах Джони Кеш тази вечер.

— Наистина?

Той задържа погледа ми.

— Мисля, че в живота и на двама ни има неща, които не бива да докосваме, за да не ги разбудим.

Това беше точното описание на начина, по който мислех за миналото си. Като цяло бях продължила напред и вече не мислех за онези времена постоянно, но миналото винаги си остана с мен. Бях положила толкова много усилия да го държа заключено.

— Да, съжалявам. Убедена съм, че има причина да не разказваш миналото си на лекциите.

Кейн отпи от бирата си и ме погледна над бутилката. После я постави на масата и попита:

— Как разбра?

Не исках да вкарвам никого в беля.

— Приятел на приятелка. — Той кимна. Реших, че ще е най-добре да бъда откровена. Поех дълбоко дъх и признах: — И те потърсих в Гугъл. Е, не теб, а другия син на Адам.

Кейн поклати глава, но на лицето му имаше тъжна усмивка.

— Имах нужда от подстригване.

— Имал си стил. Хареса ми. Имаш онова излъчване на сексапилното лошо момче.

— Ще го имам предвид другия път, когато отида на бръснар.

— Мога ли да попитам само едно?

— Ще помогне ли да заровим това там, където си беше?

— Да — усмихнах се.

— Добре, какъв е въпросът ти?

— В последната статия, която четох, казваха, че сте имали сделка с голяма музикална компания, но не намерих албум. Какво се случи?

Кейн мълча известно време. Търкаше с палец етикета на бутилката, когато заговори:

— Беше труден начин на живот. Купони, по цяла нощ не лягаш, спиш през целия ден. И така губиш представа за реалността и за приоритетите си. — Вдигна очи към мен. — След като подписахме договора, изпуснахме няколко крайни срока, албумът все се отлагаше. После изгубих близък човек.

— Съжалявам.

— Взех си малко почивка. Родителите ми ме притиснаха да се върна в университета. Имах нужда от нещо, върху което да се концентрирам. Искаха да уча финанси и да работя в семейната фирма. След много спорове се разбрахме да взема диплома по музика, защото не можех да си представя живота си без музика. После разбрах, че ме бива за преподавател по композиране, и продължих да уча, взех си доктората. — Вдигна бутилката си и я наклони към мен, преди да я вдигне към устните си. — И ето ме сега такъв, какъвто ме познаваш.

— Да, ето те сега — усмихнах се. — Благодаря, че сподели това с мен.

В този миг Ал извика от бара:

— Всичко е заключено, Рейчъл.

Обърнах се и му помахах.

— Благодаря, Ал.

— Свърши ли за тази вечер? — попита Кейн.

— Да. Искаш ли да ти донеса още една бира?

— Не, благодаря. Трябва да тръгвам.

Бях разочарована. Дори след дългия работен ден в университета и цяла смяна тук не исках да си тръгвам.

След като казах лека нощ на Ал, Кейн ме изпрати до колата ми. Отвори вратата да се кача и опря ръка на тавана.

— Между другото, темата на днешната среща на факултета беше професор Кларънс.

Никога не бяхме говорили и не бях сигурна дали знае, че съм му била асистентка предишната година.

— Беше страхотен човек. Работих при него миналата година.

— Чух за това. Името ти всъщност беше споменато, както и един друг студент. Професор Кларънс е бил научен ръководител на дипломната ти работа.

— Помогна ми да си избера темата. Беше много важна за него.

— Намери ли кой да го замени като твой научен ръководител?

— Не, все още не. Трябва да се заловя и с това.

— Аз ще поема работата му, ако искаш.

Изненадите не спираха.

— Наистина ли?

— Помисли си.

— Добре. Благодаря ти.

Кейн затвори вратата и ме изчака да тръгна. Помахах му за последно и си помислих: „Имам нов научен ръководител.“