Ви Кийланд
Красива грешка (7)

7
Кейн

Преди петнайсет години

— Прости ми, отче, съгреших. — Погледнах кръста в малката слабо осветена стаичка и силно засмуках, докато червеното огънче се разпали в края на навитата хартия и затопли палеца и показалеца ми.

— Не можеш да искаш прошка, докато вършиш друг грях. Трябва да се разкаеш, тъпако.

— Внимавай малко с езика. В църква сме, за бога.

Лиъм се засмя от другата страна на малката стаичка.

— Да, бе! Ти току-що изсмука огромен джойнт в изповедалня, а моят език бил груб.

Имаше право. И след като наполовина изпеченият ми мозък бавно се трансформираше в мека желирана каша, изгасих джойнта и го прибрах в джоба си още топъл.

— Махам се оттук — каза Лиъм.

— Трябва да работим до обед.

— Майната им. Кажи на отец Франк, че съм си отишъл да си ударя една, ако ме потърси.

Малкото прозорче в изповедалнята, през което си говорехме, се затръшна. След него и вратата. Лиъм изчезна.

Имаше още половин час, докато отида да се разпиша при отец Франк, така че се настаних и опрях гръб на меката облегалка с надежда да дремна малко. Столът от страната на проповедника беше много удобен. Вероятно защото бяха принудени да седят тук с часове и да слушат глупостите на хората всяка събота следобед. Нямах представа как прекарват целия си живот тук.

Бях прекарал в църквата само няколко съботи и вече откачах. Преди три седмици майка ми ме хвана да бягам от даскало с Лиъм. Беше последната ми година, майка ми като цяло беше доста печена, а родителите са подготвени да поемат по някой и друг удар от децата си, но не бягството ми от училище ядоса набожната и винаги страхуваща се от Бог Грейс Уест. Не се ядоса дори когато намери надрусаната почти до безсъзнание и почти гола Емили Уилис на колене пред мен, докато ми правеше свирка на двора. Не, не това изплаши майка ми. Това, което ми подписа присъдата и ме изпрати да чистя църквата „Свети Килиън“ в събота сутрин, беше музиката ми. Родителите ми не понасяха мисълта, че нямам никакво намерение да ида в колеж или да стана част от семейната инвестиционна компания.

И така, бях осъден на обществено полезен труд, задето исках да свиря на барабани и да пея. След дългия разговор на отец Франк с майка ми той при всеки повод напомняше на мен и на Лиъм, че музиката не е начин да си изкарваш прехраната. Слава богу, че ми оставаше само една седмица.

Точно започвах да задрямвам, когато вратата на стаичката до мен проскърца. Предположих, че Лиъм се връща.

— Пак ли съгреши? Така скоро?

Но гласът, който ми отговори, не беше на Лиъм. Беше тънко, треперещо от притеснение гласче:

— Прости ми, отче. Съгреших.

По дяволите!

Малкото момиче от другата страна ме беше взело за свещеник. По гласа й предположих, че е на около десет-единайсет години. Какво, по дяволите, имаше да изповядва?

Може би трябваше да отворя вратата и да изляза, преди да започне да ми разказва най-мрачните си тайни. Не, няма „може би“ тук. Трябваше да изляза.

Но… може би тревата беше качествена. Или може би беше заради треперещия й глас, но нещо събуди любопитството ми. Или пък бях просто откачен, но вместо да отворя вратата и да изляза, аз дръпнах прозорчето и отворих една друга врата, без да зная, че това ще промени живота ми завинаги.

— Хайде, кажи ми какви са греховете ти.