Ви Кийланд
Красива грешка (5)

5
Рейчъл

Орално възприятие.

Добре де, лекцията може да е била за аурално^[1] възприятие. Каквото и да беше, умът ми със сигурност бе пръснат из цялата зала, докато гледах как професор Уест обяснява как различните хора философи, композитори, лекари, тийнейджъри и така нататък, изграждат своята концепция за звуковото възприятие.

Помня, че минах този курс през първата година в университета. Не бях сигурна дали на двайсет и пет съм вече достатъчно зряла, за да го оценя по-добре, отколкото когато бях на двайсет и една, но сега професорът успяваше да задържи вниманието ми.

Докато слушах и цялото ми съзнание беше насочено към професора, момчето с плетената шапка до мен рисуваше голи тела. Беше напълнил цяла страница със скици на голи тела, които всъщност бяха изумителни, но доста детайлни и мръснишки. Когато ме улови да гледам рисунките му, сви рамене и прошепна:

— Трябва да правя нещо, докато този самодоволен задник говори глупости.

Кейн не беше от онези професори, които седяха зад бюрата си и изнасяха лекциите си от място. Той се разхождаше из залата и общуваше със студентите.

— Процесът на слушане може да се раздели на категории: информативно, слушане за удоволствие, критично, свързано с възприятия, с чувства и така нататък. Начинът и времето, в което ни се подава музиката, могат да окажат голям ефект върху това, което реално чуваме. Кажете ми, когато за последно слушахте музика, по какъв начин ви беше поднесена и кой музикант слушахте?

Няколко ръце полетяха нагоре. Една жена от предните редици каза:

— В метрото, от телефона ми, слушах Адел.

Един студент се обади:

— Работя в Медисън Скуеър Гардън и слушам доста музика на живо. Последно слушах репетицията на „Марун 5“.

В залата имаше стъпала от двете страни на редовете — до прозореца и към изхода. Аз бях седнала на последната редица до лявото стълбище. Кейн вземаше по няколко сгънала нагоре и изслушваше отговорите на студентите. Няколко редици пред мен млад мъж с дълга брада каза:

— В камиона. Работя за „Ю Пи Ес“ и връзвам телефона си към уредбата в колата. Последно слушах стар албум на „Слейър“.

Една жена от другата страна каза:

— На работа. Пускат ни я централно в медицинския център, където работя на рецепцията. И е все същата инструментална музика.

— Изглежда, че повечето хора слушат музика, докато пътуват от и за работа и по време на работа. Някой слуша ли музика, докато прави нещо друго? — Кейн се изкачи още няколко стъпала и спря два реда под мен, което ми даде идеалното извинение да го погледна, без да оставям впечатлението, че го оглеждам. Той говореше с друг студент.

Днес беше с тъмно сако с жилетка и бяла риза без вратовръзка. Не бях кой знае какъв моден експерт, но можех да различа скъпа дреха от конфекция, а ризите на Кейн със сигурност струваха повече от пял един мой тоалет с обувките. В него имаше някаква скъпа елегантност, макар че беше комбинирал ризата и жилетката с джинси и черни кецове. Кожата му имаше естествен загар, като целуната от слънцето. Почти бях сигурна, че има нещо европейско в кръвта си. Може би гръцко или италианско. Не можех да определя кое от двете, но каквото и да беше, резултатът бе един страхотен мъж.

Носът му беше прав и мъжествен, и в профил беше най-близкото нещо до абсолютното съвършенство, което някога бях виждала. Отстрани тъмните му мигли бяха изумителни. Всяка жена би дала цяло състояние за такава гъста красота, която обрамчваше шоколадовокафявите му очи, челюстта му беше покрита с леко набола брада като поръсена с черен пипер, и с учудване установих, че се питам какво ли би било усещането да я почувствам върху кожата си.

Бях напълно изгубена в тази мисъл, когато осъзнах, че гледа право в мен. Той присви очи, развеселен, макар че не се усмихваше. Когато направи още една крачка нагоре, се опитах да изглеждам напълно спокойна и безразлична, макар че през последните минути отдавах нужната почит на предците му.

Погледнах напред и осъзнах, че очите ми са точно на нивото на пениса му. Опитах се да погледна встрани, но… чакай малко, какво беше това в джоба му? Или… но по очертанията започвах да се досещам, че не било нещо в джоба му. Всъщност беше нещо… а бе точно то си беше. Впечатляващо. Крайно впечатляващо.

Кейн се извъртя в кръста да говори с една жена от другата страна на редицата и джинсите му се опънаха по-плътно. Да, беше точно каквото подозирах. Оказа се, че прелестният мъж има и прелестен огромен пенис. И свърнах глава, трябваше да спра да гледам издутината.

Художникът с шапката ми пусна флиртаджийска усмивка. Отвърнах на усмивката му точно преди Кейн да се обърне към него. Той беше първият студент, когото Кейн попита, без той да е вдигнал ръка за доброволно участие в дискусията. Може би Кейн беше забелязал с какво се занимава и бе решил да го върне на земята, или по-точно в клас.

— Вие какво имате да кажете по темата? — Гласът му беше строг и суров. — Коя беше последната песен, която слушахте, и къде я чухте?

Момчето се подсмихна.

— Някой си Фаръл. От колоните на стереото в спалнята ми. Докато чуках.

Класът се разсмя.

— Благодаря, господин… — Кейн вдигна ръка да го подкани да довърши изречението и момчето каза името си.

— Лудвиг.

Кейн кимна и се завъртя обратно към бюрото си.

— Всички примери, които дадохте днес, бяха примери за слушане за удоволствие. За следващия път искам да си свалите „Тромпети“ на Джейсън Деруло. Изслушайте произведението по начина, по който сте слушали музика за последен път — на слушалки, докато се возите в транспорта, в камиона, докато разнасяте колети, или в случая на господин Лудвиг — на стереото в спалнята му, докато мастурбира.

Класът избухна в див смях.

— Когато изслушате музиката, искам да отговорите на тези въпроси. — Кейн подаде листите на студентите от първия ред да ги предадат назад на останалите. — Това не е тест, така че нека отговорите ви да са честни. Не четете въпросите на листа, докато не чуете песента поне веднъж. В противен случай мозъкът ви ще търси отговорите, докато слушате, и няма да можете да слушате за удоволствие. На следващата лекция ще сравним резултатите с тези, които ще получите по време на други видове слушане.

След няколко минути деветдесетминутната лекция свърши и студентите се скупчиха около вратата. Изчаках залата да се изпразни и слязох по стълбите да говоря с Кейн.

— Нямаш никакви петна по дрехите си — каза, докато прибираше лаптопа си, без да вдига поглед към мен. — Впечатлен съм.

— Винаги съм считала, че четвъртото впечатление е най-важното — усмихнах се.

Кейн затвори ципа на чашата си. Бях решила, че този разговор започва закачливо, но очевидно бях в дълбока заблуда. Тонът му беше суров, погледът също.

— Не трябва да се сближаваш със студентите.

— Да се сближавам ли?

— Наричай го както искаш.

— Не разбирам.

Той изпъшка изнервено.

— Да спиш с тях. Не трябва да спиш със студентите. Ясно ли е, Рейчъл?

— Е, да, сега те разбрах, но не съм сигурна какво ти дава основание да мислиш, че съм спала или имам намерение да спя с някой студент. Не спя с колежани.

— А господин Лудвиг знае ли това?

Имах някакво усещане, че той е причината.

— Няма нужда да се притесняваш, че ще дам нереално висока оценка на някого, като бившата ти асистентка. Обещавам.

Кейн задържа погледа ми няколко секунди. Предполагам, преценяваше доколко съм откровена. След това кимна кратко.

— Е, коя принцеса си?

Сбърчих вежди. И после се усетих, че вероятно е видял, че си бях направила теста на последната страница на списание „Стаил“, преди да започне часът. Коя Дисни принцеса си? Когато лекцията започна, бях метнала списанието на пода върху чантата си.

— Жасмин от „Аладин“ — усмихнах се.

— И познаха ли?

— Иска ми се да е така. Тя е логично мислеща и скептична.

— Знаеш, че това са пълни глупости, нали?

— Надявам се. Миналата седмица си правих тест в списание „Мъжко здраве“. „Колко са здрави тестисите ви?“ И се оказа, че топките ми не са в изрядно състояние.

Устната му помръдна отново лекичко нагоре.

— Устата си както винаги. Готова ли си да минем останалата част на програмата?

— Имам един час, преди да тръгна за работа.

Той вдигна чантата от бюрото си.

— Наред ли е всичко с колата ти?

— Всъщност… не.

— Какво е станало?

— Когато махнали гумата, видели, че някакви лагери не са наред, и днес ги сменят.

— Искаш ли да те закарам до работа?

— Мога да взема автобуса. Спира точно пред университета и после слизам на две пресечки от „О’Лиъри“.

— Щях да ти предложа да хапнем нещо, докато обсъждаме програмата. Имам среща на факултета тази вечер и трябва да ям нещо преди това. Какво ще кажеш да хапнем в „О’Лиъри“? И когато свършим, вече ще си на работа, преди да ти е почнала смяната.

— Ще е страхотно! И за моя сметка — усмихнах се широко. — Понеже храната ни ще е безплатна така или иначе.

* * *

— Изглежда някой е ходил на пазар в супермаркета — каза Чарли и погледна през рамото ми към застаналия зад мен Кейн.

— А, не… Това е професор Кейн Уест. Аз съм негова асистентка в музикалната консерватория Кейн, това е Чарли, собственик на „О’Лиъри“.

Кейн протегна ръка.

— Радвам се да се запознаем, Чарли.

Чарли се здрависа с него и каза:

— Имаш ли досие, професоре?

— Досие ли?

— Да. Не искам момичето ми да загази.

— Чарли, той е професор — скочих веднага. — Няма нужда да провеждаш разпити.

Чарли ме погледна строго.

— Добре. Но те държа под око, да знаеш.

Кейн не изглеждаше никак притеснен от заплахата на Чарли. Дори беше развеселен.

— Радвам се да го чуя.

Когато най-сетне пусна ръката на Кейн, настроението на Чарли леко се подобри.

— Какво да ти дам за пиене или за хапване, професоре?

— Каквато наливна бира имате. Бях тук онази вечер. Един приятел се премести наскоро в района и ми каза, че правите най-добрите пилешки крилца, но когато дойдох, кухнята беше затворила и не успях да ги опитам. Става ли да си поръчам и една порция крилца?

Чарли беше от старата школа. Две неща можеха да го накарат да те хареса: здраво ръкостискане и комплимент за рецептата на съпругата му за приготвяне на крилца. Лицето му грейна от гордост.

— Това е тайната рецепта на моята Одри за пилешки крилца. Две порции веднага. Между другото, ако някога дойдеш и ти кажат, че кухнята е затворена, просто кажи, че си приятел на Чарли. Имам доста дружелюбен екип.

— Така е. Рейчъл беше изумително мила, когато дойдох тук за първи път. — Погледна ме с дяволито пламъче в очите. — Трябваше да я помоля да ми направи една голяма порция. Убеден съм, че с радост щеше да се съгласи.

Чарли не разбра за какво става дума и наля на Кейн бирата и една диетична кока-кола на мен, след което отиде в кухнята да направи сам крилцата. Беше по това време на деня, когато дневната тълпа се бе прибрала по домовете си, а вечерната не беше започнала да идва все още имаше малко клиенти, предимно редовните, и те седяха на бара. Повечето бяха пенсионирани полицаи.

— Мило, много мило, професоре.

— И аз така мисля.

С Кейн седнахме на тиха маса в дъното, където имахме място за листите, докато ядем. Тъй като аз тях да водя следващия клас, Кейн ми обясни какво иска студентите да научат от зададеното домашно.

— В заключения шкаф имам двеста слушалки „Боуз“, които изолират всякакъв външен шум. Научи ги как слушането за удоволствие може да се превърне в критично слушане само със смяната на начина, по който ти се поднася музиката. Накарай ги да слушат песента, която им дадох, на същите места — в метрото, на работното място, но ще пресекат шума от обкръжаващата среда с помощта на тези слушалки. И после им дай да отговарят на същите въпроси, които им дадох днес. Поне половината студенти ще уловят неща, които са им убягнали първия път. Тромпетите са синтезирани.

— Наистина?

— Това е един добър урок да разберат колко е важен методът, по който се предава музиката, и се връзва идеално със следващата лекция за синтезираната музика.

— Еха! Добре. — Събрах неразбиращо вежди. — Значи им позволяваш да занесат у дома двеста броя слушалки „Боуз“? Професорът ми не направи такова нещо, когато ни преподаваше това преди няколко години. Университетът явно е въвел някое и друго подобрение и е инвестирал в нещо ново, защото на нас ни даваха само скапани слушалки по време на часовете, в които учехме звукозапис.

— Те са лично мои. Не са на университета.

Направих сметката набързо; това бяха поне пет хиляди долара. За един урок.

— Ами ако не ги върнат?

— Никога не е имало такъв проблем.

Засмях се.

— Понеже се страхуват от теб?

— За разлика от устатата ми асистентка — измърмори Кейн.

 

 

Ръцете на Чарли бяха заети с табли с храна, затова отвори вратата на кухнята със задника си. Скочих от мястото си да му помогна.

— Трябваше да ми свирнеш, както правиш винаги. Не бива да носиш тежки табли с този твой гръб.

— Не исках да прекъсвам срещата ти.

— Не е среща.

Той погледна към Кейн и присви рамене.

— На мен много ми прилича на среща.

— Не е — отговорих с равен тон. — Планираме лекциите.

— Както кажеш — каза Чарли и се върна зад бара.

Оставих таблите на масата и забелязах, че халбата на Кейн е празна.

— Искаш ли още една бира?

— Ако и ти пиеш.

— Не пия. — Той сбърчи вежди и после като че изведнъж направи извод, а аз перфектно разбирах какво си мисли. — Не, не съм алкохоличка, ако това си помисли.

— Добре.

Наистина не ми се обясняваше, но той като че чакаше да кажа нещо.

— Израснах сред алкохолизъм. В един момент, когато животът ми започна бавно да излиза от контрол, установих, че пия доста. Не съм била в клиника, нямам членска карта към клуба на трезвениците до гроб, но се опитвам да огранича пиенето до празници и специални случаи.

Причината да не обяснявам беше, че обикновено хората ме гледаха със съчувствие след такова признание. О, кошмарно детство? — и така нататък. Странно, но на лицето на Кейн не видях нищо такова. Изглежда се възхищаваше на това, което бях казала, а аз не знаех как да реагирам. Изведнъж се почувствах неловко.

— Ще ти донеса една бира и аз ще си взема една безалкохолна „О’Даул“, за да ти правя компания.

Той се усмихна.

— Звучи добре.

Когато се върнах на масата, подхванах отново темата за работа.

— Мислех си, когато върнат слушалките, няма да докосвам тези на господин Лудвиг. Не и преди да са дезинфектирани.

Кейн бе вдигнал бирата до устните си.

— Нали знаеш, че днес рисуваше теб?

— Рисувал е мен? Не, той правеше скици на жени без глава с прекрасни тела.

— И какво доказва това? — отпи от бирата си.

— Не е рисувал мен.

Кейн присви очи, сякаш се двоумеше дали да каже това, което мисли. Накрая реши да кара направо.

— Имаш две лунички от лявата страна на шията.

Ръката ми полетя към врата. Беше напълно прав, но косата ми винаги ги покриваше.

— За какво говориш?

— Имаш навика да събираш косата си назад и вдясно. Забелязах ги онзи ден, когато беше в колата ми.

— Е?

Той ме погледна в очите.

— Скиците на твоето приятелче нямаха глави, но имаха вратове.

— Да. Забелязах. Не беше подходящо да ги рисува по време на лекция, но е доста добър художник.

— Да, обръща внимание на детайлите. Всички жени имаха нещо общо. Един белег.

Очите ми се разшириха.

— Не.

— Да — кимна той. — Две лунички от лявата страна на шията. Той скицираше теб.

— Но той никога не ме е виждал гола.

— Има въображение. — Очите на Кейн потънаха в деколтето ми. Когато ги вдигна, погледът му светеше дяволито. — И бих добавил доста добро.

Думите му сякаш разбудиха заспали пеперуди из стомаха ми и усещането се спусна надолу. Доста бързо.

Господи!

Опитах се да се измъкна с шега.

— И именно това е причината да не излизам със студенти. Не е нужно да казвам, че няма да докосвам слушалките му, нито ще сядам вече до него.

— Мъдро решение — усмихна се той. — Придържай се към зрели мъже.

Прав беше, а аз започвах да се питам дали това придържане към зрели мъже не означава придържане към един определен мъж.