Ви Кийланд
Красива грешка (41)

41
Кейн

Последното нещо, което очаквах, беше съобщение от Рейчъл. Прочетох отново размяната на съобщения отпреди час.

Рейчъл: Може ли да говорим утре след часа?

Кейн: Разбира се. Наред ли е всичко?

Рейчъл: Да. Всичко е наред.

Кейн: Искаш да говорим за нещо, свързано с работата или с тезата ти?

Рейчъл: Не.

Знаех, че в четвъртък обикновено бърза, за да стигне навреме за другата си работа.

Кейн: Не трябва ли да си на работа утре след часовете?

Рейчъл: Взех си една седмица почивка.

Нямаше начин да успея да мигна до сутринта. И естествено, мозъкът ми започна да си играе с мен. Представях си я качена на някой самолет с онзи глупак Дейвис, как заминава за някое екзотично място.

Макар че беше минал час от последното й съобщение, взех телефона и пак писах.

Кейн: Заминаваш ли някъде?

Отговори след няколко минути:

Рейчъл: Не, никъде няма да ходя.

Нови опити да се успокоя, но не дадоха резултат. И накрая грабнах ключовете си и реших, че до утре има ужасно много време, за да седя и да чакам. Бях й дал времето и пространството да мисли, но ако най-сетне бе готова да говори, аз също имах много за казване.

* * *

Когато стигнах до тях, осъзнах, че е ужасно късно. Не исках да я плаша и да звъня по домофона в единайсет, за това пуснах съобщение.

Кейн: Будна ли си?

Точиците започнаха да подскачат. И това само по себе си беше отговор на въпроса ми.

Рейчъл: Да, естествено.

Кейн: Мислиш ли, че можем да поговорим малко по-рано?

Рейчъл: Да, естествено. В колко часа?

Кейн: Веднага.

Рейчъл: Мисля, че ще е най-добре да се видим.

Кейн: Аз също. Долу съм. Мога ли да се кача?

Телефонът ми звънна след минута.

— Шегуваш ли се?

Вместо да отговоря, натиснах звънеца на домофона.

— Това съм аз.

След като ми отвори входната врата, зачаках пред асансьора. Проклетото нещо едва се движеше. И сега, след като бях тук и тя ме бе пуснала, бях отчаян да я видя. Сърцето ми биеше бързо. Огледах се за врата към стълбите. Нямах търпение. И когато я видях, се втурнах и вече вземах по две стълби наведнъж.

Тя отвори вратата точно когато стигнах до етажа й.

— Ти наистина си тук.

Не можех да разбера дали е щастлива или ядосана, че съм дошъл така изневиделица. Лицето й показваше предимно шок.

— Тук съм.

Тя стоеше на вратата по тънка памучна тениска и къси гащи. Косата й беше прибрана на опашка, лицето й почистено от грима. Бях я виждал разкошно облечена за опера, но никога не бе изглеждала така красива.

— Може ли да вляза?

— Разбира се.

Докато карах към тях, бях решил, преди да ми каже, че се вижда с друг, преди да ме разкара от живота си, първо да й кажа какво изпитвам към нея. Да го кажа дори и ако има някаква минимална надежда да е решила да ми даде втори шанс. Бях приключил с пазенето на тайни от тази жена.

— Да ти донеса ли нещо за пиене?

Устата ми беше пресъхнала от нерви и от бягането по стълбите.

— Малко вода. Благодаря.

Докато ми донесе водата, се огледах и както винаги видях стената със снимки. Очите ми се фокусираха върху снимката със съквартирантите й, и по-специално върху Дейвис. Трябваше да знам.

— Виждаш ли се пак с Дейвис?

— Не.

— Но аз ни видях в „О’Лиъри“.

— Знам.

— Видяла си ме?

— Не, Ава те е видяла. Защо не остана да говориш с мен, след като бе минал целия този път?

— Опитвах се да постъпя правилно — увесих глава.

— Правилно? Какво означава това?

— Да ти позволя да бъдеш с някой по-добър от мен. Да си тръгна от вас.

Тя като че се замисли върху това.

— А сега защо си тук?

— Защото съм егоист — въздъхнах.

— Не разбирам.

Изчаках да ме погледне в очите и казах това, което трябваше да кажа преди седмици.

— Излъгах те. Скрих неща от теб. Нараних те. Аз съм причината да имаш този белег на гърба си. Нямаш нито една причина да ми дадеш втори шанс, но трябваше да опитам. — Поех дълбоко дъх. — Трябваше да опитам, понеже те обичам, Рейчъл. Аз съм отчаяно влюбен в теб.

Изглеждаше сякаш всеки миг ще заплаче. Ужасът се усука като възел в корема ми.

— Не те виня за нищо, което се случи тогава, Кейн. Не е това причината, поради която не можех да те виждам известно време. Не можех да се видя с теб, защото не можех да те погледна. Срамувам се от всичко, което се случи.

— Срамуваш се? За какво говориш? Няма от какво да се срамуваш.

Тя наведе глава.

— Тогава позволих всичко да продължава прекалено дълго. Не казах на никого. Трябваше да отида в полицията. Или да кажа на някоя учителка. Ако не се бях страхувала толкова, може би сестра ми нямаше да пострада така жестоко. Може би нямаше да прекарва половината си живот в клиники. Аз бях единствената, която можеше да стори нещо, за да се спасим, но не направих нищо.

Поставих ръка под брадичката й и я принудих да ме погледне в очите. Сърцето ми се пръскаше, докато гледах как сълзите капят от очите й.

— Не си направила нищо лошо. Няма от какво да се срамуваш!

— Трябваше да…

— Трябваше да бъдеш десетгодишно дете, което да си кара малкото колело без нито една грижа на света. Това е трябвало да правиш. Единственият човек, който е направил зло на сестра ти, е бил Бени. Ти беше на десет, изплашена, и дори не си разбирала какво точно се случва. И ти каза на някого. Ти каза на мен. Аз бях по-голям. Аз трябваше да потърся веднага помощ.

— Но ти помогна. Ако не беше ти, не зная колко още щеше да продължи.

— Трябваше да сложа край много по-рано.

Тя поклати глава.

— Онзи ден отидох в църквата и се замислих защо започнах да ходя там като дете. И си спомних един разговор с мама. Тя ми беше казала да ида в църквата, ако нещо ме притеснява и тревожи. Каза ми, че това е мястото, където мога да говоря с Бог за всичко. Тогава бях може би на около пет, така че приех съвета й буквално и я попитах какво става, когато Бог е зает. И знаеш ли какво ми каза тя?

— Какво?

— Каза ми, че ако е зает, някой от неговите ангели ще ме чуе.

Гледах я с обожание и не можех да повярвам колко силна и умна е била още като дете.

— Майка ти е била наистина специална жена. Мъдра.

— Така беше. И беше права, Кейн. Не виждаш ли? Бог е бил зает и затова ми е пратил ангел. Моят собствен ангел хранител. Бог ми изпрати теб.

Нямаше значение, че приличах на отчаяна съпруга или нещо такова, но заплаках. Рейчъл сложи ръка върху сърцето ми.

— Време е да оставим миналото да си отиде.

— Толкова съжалявам за всичко, Рейчъл.

— Няма за какво.

Приведох се към нея, сложих длани около лицето й и я целунах. Когато отделихме устни, бузите й бяха пламнали.

— За малко да забравя — каза.

— Какво?

Рейчъл направи крача назад и вдигна тениската си. Не носеше сутиен, така че не успях да скрия изражението си.

— Задръж тази мисъл за след малко, професоре. Исках да ти покажа нещо друго.

Тя се обърна и ме погледна през рамо. В долната част на гърба й имаше голяма марля.

— Какво се е случило?

— Махни я, но внимавай, че още леко ме боли.

Когато започнах да махам лейкопласта върху марлята, разбрах, че тя покрива белега от ритниците на Бени.

— Случило се е нещо с белега ти?

— Не е белег — усмихна се тя. — Това е само порязано и то заздравя. Истинските белези са скрити в нас и те най-трудно заздравяват, макар че никой не ги вижда.

Повдигнах марлята и останах безмълвен. Белегът, който загрозяваше красивата й кожа, го нямаше. Беше покрит с татуировка на ангел.

— Това си ти — каза. — Бях заровила всичко толкова дълбоко, за да не се налага да се боря със собствените си емоции от детството. И сега, когато всичко започна да излиза, не беше никак лесно, но най-сетне имам усещането, че съм от другата страна на реката от спомени. Те винаги ще са там, но сега ги виждам в огледалото за обратно виждане, а не са пред мен.

Едва успях да проговоря:

— Красива е. Като теб.

— Мога да я оставя без марлята вече. Момчето в салона за татуировки ми каза да я държа осем часа. Днес я направих. — Тя се обърна към мен. Гърдите й бяха така сочни, пълни и ме разсейваха. Не можех да направя нищо по въпроса.

— Кейн?

— А? — вдигнах поглед към очите й.

— Има само един проблем.

— Какъв?

— Не мога да лежа по гръб.

— Това не е проблем, Многознайнице. Мога да измисля много начини да бъда в теб, без да се налага да лягаш по гръб.

Наведох се, вдигнах я в ръцете си като в люлка и я поведох към спалнята.

— Кажи ми как искаш. Да ме яздиш на колене, на четири крака на леглото или на лъжичка? Сложих я да седне на ръба на леглото, събух панталонките й и бързо започнах да се събличам. Когато останах само по боксерки, закачих два пръста на лентата, погледнах я и ги свалих рязко надолу. Пенисът ми беше болезнено издут.

— Кажи ми как да ти доставя удоволствие? За какво си в настроение?

Рейчъл облиза устни.

— Само едно ли трябва да избера?

Излязох от боксерките си и започнах да прокарвам длан по члена си.

— Не, имаш право да избереш първата поза. Ще ги направим всичките. Утре няма да можеш да си седнеш на задника, а аз ще те гледам и ще знам точно защо гърчиш лице от болка. И ще ми стане пред целия клас. Избери една, за да започнем да работим по въпроса.

— Искам да те яздя.

Лицето й беше толкова секси с тази дяволита усмивка. Качих се на леглото, облегнах се и я вдигнах над бедрата си. Исках да гледам лицето й, докато ме поема в себе си.

— Мокра ли си? — попитах и прокарах пръст между краката й. Течеше. Хванах пениса си и го насочих към отвора й. — Поеми го. Бавно. Искам да гледам как изчезва в теб.

Рейчъл се вдигна на колене, сложи ръце на раменете ми, за да пази равновесие. Имах толкова силно желание да надигна таза си и да тласна в нея, но не го направих. Тя искаше да ме язди, а аз исках да й дам всичко, което пожелае.

— Господи! — простенах, когато започна да се спуска по пениса ми.

Беше толкова тясна, гореща. Не можех да откъсна очи — как ме поглъща малко по малко и ме засмуква в себе си. Бяха минали само няколко седмици, откакто бяхме за последно заедно, но бях освирепял за нея, сякаш не я бях докосвал от години.

Тя се надигна и пак се спусна няколко пъти, докато успя да ме поеме целия, задникът й бе притиснат в топките ми. Когато започна да върти таза си, с палеца на едната си ръка започнах да търкам клитора й, а с другата дръпнах силно назад вързаната й на опашка коса. Тя простена и пак я дръпнах силно.

Гърдите й бяха точно пред очите ми. Подскачаха, гледах ги като хипнотизиран и откъснах поглед от тях само за да захапя силно едното й зърно. И после другото.

Рейчъл увеличи темпото. Повдигаше се до половината на дължината ми и пак слизаше надолу. Ритъмът й беше перфектен за мен.

Мамка му, перфектен ритъм. Перфектна жена.

И когато започна да скимти и стене, когато започна да изгубва ритъма, знаех, че оргазмът й наближава. Стиснах я за бедрата и започнах да тласкам в нея. Контракциите и ме стискаха здраво, името ми излизаше като стон от устните й, оргазмът я помиташе, докато името ми стана само шепот, който погълнах с целувка. И след това се зарових дълбоко в нея, тласнах няколко пъти и свърших.

— Обичам те, Рейчъл Мартин — прошепнах в устните й.

— Обичам те, Кейн Уест.

Останахме така дълго време. Тя седнала в скута ми, а аз галех лицето й. Не можех да проумея как се обърнаха нещата. Бях вцепенен от красотата й, вътрешна и външна, и от факта, че съдбата ни бе събрала отново.

— Какво? Гледаш ме странно — каза.

— Просто е изумително колко много години минаха от онова време и как намерихме пътя си един към друг.

Рейчъл се усмихна и наклони глава.

— Знаеш, че ти си причината пак да се срещнем, нали?

— Мисля, че професор Кларънс също има пръст в тази работа.

— Може би, но ако не беше ти, никога нямаше да открия силата на музиката като средство за терапия. Преди толкова много години ти ми даде слушалките си и ми каза да слушам, когато съм изплашена или разстроена. Слушах и наистина помагаше. И така се запалих по музиката.

Замислих се.

— Да, вярно, че ти дадох слушалки.

— Да, даде ми. Знаеш ли, написах ти писмо вечерта, когато всичко се случи. Е, не на теб, а на онзи измислен свещеник.

— Наистина ли? Донесе ли го в църквата?

— Не. Дори не зная какво стана с него. Сигурно съм го изхвърлила, когато отидохме да живеем при леля и чичо.

— Какво писа в него?

— Не помня точно, но знам, че ти благодарях, че ме изслушваше всяка седмица.

— Аз ходех всяка събота в продължение на месец… в случай че се появиш. И всеки път, когато те нямаше, имах чувството, че нещо ми липсва.

— Липсвало е. Парченце от сърцето ти — усмихна се тя. — Запазих го и ти го донесох обратно.

— Не, Рейчъл. Винаги си пазела цялото ми сърце и аз не искам никога да ми го връщаш.