Ви Кийланд
Красива грешка (40)

40
Рейчъл

От толкова много години исках да се върна. Но онази част от живота ми беше заровена в кутия, а аз се бях страхувала да я отворя, за да не намеря нещо, което може да не успея да прибера отново там.

През последните четири дни, след признанието на Кейн, този зов бе станал така силен, че не можех повече да го пренебрегвам.

Нямаше служба, но през последните десет минути хората бяха започнали да влизат и да се настаняват по местата близо до изповедалнята. Може би беше време за изповед. Седнах в другата част на църквата, напълно изгубена в мислите си. Мина повече от час. Вниманието ми от време на време отскачаше към хората, които влизаха или излизаха от изповедалнята. Грешници.

Една жена с малко дете влезе в църквата и седна. Момиченцето беше може би на около десет, не по-голяма от мен, когато започнах да идвам тук в събота.

Когато един възрастен господин излезе от изповедалнята, жената се приведе към малкото момиче и й каза нещо, преди да й дойде редът. Спомних си времето, когато идвах с мама, преди да се разболее.

Затворих очи и се видях с мама преди двайсет години, как седим тук, на тези места.

— Нали знаеш, че когато те боли коремчето или имаш температура, отиваш на лекар? — каза тя, преди да й дойде редът да влезе в странната стая.

— Да.

— Е, това е мястото, където идваш, когато нещо те тревожи — И тя потупа гърдите си.

— Когато те болят гърдите? Както когато Райли имаше паномия?

Мама се засмя.

— Пневмония. И не. Не гърдите, а нещо в теб те кара да се чувстваш по различен начин.

— Какво има в мен? — сгърчих носле.

— Душата ти. Това е нещо, на което не можеш да дадеш име.

— Не разбирам.

— Не се налага да разбираш сега — усмихна се мама. — Просто запомни, че това е мястото, където можеш да дойдеш и да говориш с Бог за всичко.

— А ако е зает?

Тя се приведе към мен и целуна косата ми.

— Тогава някой от неговите ангели ще слуша.

* * *

Дори не бях разбрала, че плача, докато не усетих как една сълза цопва върху скръстените ми ръце. Отворих очи и видях, че момиченцето е изчезнало. Майката също. Бяха си заминали, а аз дори не бях разбрала. Отворената врата на изповедалнята прикова вниманието ми. Огледах се и осъзнах, че аз съм единствената в църквата. Гърдите ми бяха като премазани от спомените за мама.

— Е, това е мястото, където идваш, когато нещо в теб те тревожи.

— Какво има в мен?

— Истината те прави такъв какъвто си.

Не си дадох време за колебание, станах и тръгнах директно към изповедалнята. Беше нереално да вляза тук след толкова много години. Сега бях на двайсет и пет, но жената, която влезе, се чувстваше на десет.

Нищо не се бе променило. Стаичката беше същата като последния път, когато влязох тук. Чувах дишането от другата стана на решетката, свещеникът чакаше. И този път го бях видяла да влиза. Знаех, че е истински свещеник.

Най-сетне, след дълги колебания дали да не си тръгна, поех дълбоко дъх и отворих дървения капак, който покриваше решетката.

— Прости ми, отче, съгреших. Минаха петнайсет години от последната ми изповед.

* * *

Освен че ме прекъсна за някои подробности, свещеникът беше сравнително мълчалив. Като се изключи малко трудното начало, когато се чудех откъде да започна, приказвах с бесни обороти повече от половин час. За първи път говорех толкова много за майка ми, за сестра ми, за вината ми и за борбата ми със себе си, че позволих това да се случи. За срама ми.

— Какво те доведе днес тук? Изглежда доста си мислила напоследък за това.

Стори ми се, че долових ирландски акцент в гласа му. Сега като се замислех, бях дошла да се изповядам за Кейн, но не бяхме говорили много за него. Това, което ме притесняваше, всъщност не бе свързано с него, а с мен.

— Това е наистина много дълга история.

— Нямам друго освен много време.

Предполагам, свещениците са чували какво ли не, защото, когато свърших, не беше шокиран, не беше изненадан.

— Има ли друго, което искаш да признаеш днес?

— Е, мина много време от последната ми изповед, така че сигурно имам доста за споделяне. Използвам доста нецензурен език.

Свещеникът не отговори веднага. Накрая каза:

— За наказание три молитви към Дева Мария и една „Отче наш“ и да извършиш две добри дела — две прошки.

— Добре — станах и погледнах към решетката. Лицето му беше обърнато към вратата и виждах очертанията на профила му. — Благодаря, че ме изслушахте, отче.

Едната ми ръка беше на вратата, когато той ме спря.

— Рейчъл?

— Да?

— Първата прошка би следвало да е лесна. Не си направила нищо лошо. Прости първо на себе си.

Казах молитвите си и се върнах в колата. Едва някъде по средата на пътя се сетих за нещо странно. Не му бях казала името си, а той го знаеше.

Мислих много през целия път. Реших да отида в „О’Лиъри“ и да поискам няколко почивни дни. Не бях на себе си, а и трябваше да работя по дипломната си работа. Беше късен следобед и в бара беше спокойно. Само няколко бивши полицаи, които идваха тук да си приказват с Чарли.

— Здрасти, Чарли. Имаш ли минутка?

— Разбира се, слънце. Трябва да ти кажа, че си много по-приятна гледка за очите от тези старци тук — каза с усмивка и посочи към приятелите си.

Седнах в другия край на бара и Чарли ми напълни чаша с диетична кока-кола, преди да дойде при мен.

— Има ли проблем да си взема няколко почивни дни? Мога да помоля Ава да покрива смените ми.

— Наред ли е всичко?

— Да, но трябва да наваксам с дипломната си работа.

— Естествено. И няма защо да караш Ава да поеме смените ти, аз ще ги покривам.

— Благодаря, Чарли, много съм ти благодарна.

— О, между другото… — Той тръгна към касата и извади един плик. — Радвам се, че скъса с онзи професор. Проверих го. Има досие.

— Проверил си го?

Той метна плика на плота.

— Да. Нали ти казах, че ще проверявам всички мъже, които се навъртат около вас двете. Този има досие за нападение. Старо е. Било е затворено, защото е бил малолетен, но престъпникът си остава престъпник.

Вместо да се опитвам да обяснявам каквото и да е, само благодарих. Добър завършек на този ден.

Няколко нови клиенти влязоха и Чарли отиде да направи пилешки крилца. Реших да отворя плика. Беше нереално да чета полицейски доклад за инцидента между Бени и Кейн. В горната част имаше само информация за имена, дата, място на инцидента. В долната част беше докладът на полицая, който е бил на мястото на инцидента. Беше надраскано небрежно, със забързан мъжки почерк:

На 8-3-02 в 15:35 часа, заподозреният е извършил престъпление — нападение върху трийсет и девет годишен мъж. Нямало е свидетели на нападението, но когато дойдох на мястото на престъплението, заподозреният бе застанал над жертвата, който беше изгубил съзнание. Върху кокалчетата на заподозрения бяха забелязани нацепвания и охлузвания, свързани с нападението върху жертвата. Беше повикана линейка с номер 4631, която пристигна на мястото на престъплението в 15:48 часа. Жертвата се върна в съзнание вследствие на процедурите, приложени от лекарите. Заподозреният призна, че е извършил нападението, но отказа да даде каквито и да е показания и настояваше да бъде изпратена полиция и социален работник на адрес „Робинс Лейн“ номер 3361 в град Плезънтвил. Бяха изпратени екипи да разследват случая. Районът беше отцепен. Заподозреният беше арестуван, бяха му сложени белезници и беше откаран в полицейското управление, където той остана до 16:50, когато беше транспортиран до 33-то полицейско управление, за да бъде подложен на разпит след обвинение в нападение от втора степен.

И макар да знаех всичко това, сега, когато го виждах на хартия, ме удари. Кейн беше направил така, че да получим вниманието, от което сме се нуждаели, без дори да мисли какво може да стане с него. Беше направил същата голяма саможертва и преди няколко седмици, или поне така си е мислел — пожертвал е собственото си щастие заради моето, за да не изкарва отново наяве миналото.

Затворих очи. Споменът за майка ми отново изплува в съзнанието ми, същите думи, които си спомних, докато седях в църквата. Беше ми казала да идвам в църквата винаги когато искам Бог да ме чуе.

— А ако е зает?

Тя се наведе да ме целуне по косата и каза:

— Тогава някой от неговите ангели ще слуша.

Изведнъж разбрах всичко, видях ясно. Не, не трябваше да прощавам на Кейн, той никога не бе правил друго, освен да ме защитава. Трябваше да простя на себе си, за да мога да го приема в сърцето си. Можех да бягам в обратната посока, но вече беше прекалено късно.

Чарли вероятно помисли, че съм разстроена.

— Добре ли си? — посочи скъсания плик на бара и листите, които бях чела досега.

— Сега вече съм добре.