Ви Кийланд
Красива грешка (39)

39
Рейчъл

Ако наистина му пукаше за мен, щеше да направи нещо.

Беше трудно да приема истината. Макар че Кейн не ми бе дал никаква причина да храня надежди, аз бях продължила да се надявам, но тази вечер разбрах, че за каквото и да съм се държала, то се скъса.

— Убива ме да те гледам такава — каза Ава.

Току-що бяхме затворили заведението. Беше тиха вечер и бях успяла да си свърша работата, преди да затворим. Остана само да проверя сумата в касата, което правех в момента. Спрях да броя и вдигнах поглед към приятелката си.

— Ще се оправя. Просто беше тежка вечер.

Тя седна на обичайното си място на бара.

— Може би не трябваше да отказваш на Дейвис. Той е добро момче, може да ти помогне да забравиш онзи малоумник.

Усмихнах се. Ава изцяло поддържаше връзката ми с Кейн до мига, в който й казах, че ме е зарязал. Сега разполагаше с широк асортимент от епитети за него и нито едно от тях не беше Кейн.

— Просто не разбирам защо се появи тук тази вечер.

— Кейн ли? Не знам, но не изглеждаше щастлив. Гледаше ви как седите в сепарето и дори не ме чу, когато извиках името му. Бях сигурна, че ще се втурне и ще го пребие.

Макар че това щеше да ме ядоса, поне щеше да ми покаже, че му пука за мен. Няма мъж, който да си тръгне, ако види как жената, към която има чувства, седи с друг мъж. Когато разбрах, че е влязъл, когато с Дейвис се бяхме хванали за ръце, и си е тръгнал веднага, това за мен беше краят. Бях си въобразила, че съм видяла нещо в очите му преди няколко дни. Чарли се оказа прав — ако искаш да разбереш дали един мъж има чувства към теб, покажи му, че си продължила без него. През цялото време бях виждала нещо, което исках да видя, но то просто го нямаше. Истината беше съвсем различна.

— Е, не го направи. И това ми говори повече от всички думи на света.

— Мъжете са свине.

Преброих парите в касата, поставих ги в кожената кесийка в сейфа, където ги държахме през нощта.

— Да, това е самата истина.

* * *

Докато карах към нас, си изнесох дълга лекция:

Не, никога не съм била влюбена в Кейн Уест. Било е само похот и след девет месеца суша съм объркала секса с любов. Трябваше да започна да излизам по-често, да се виждам с мъже на моята възраст. Така беше най-добре. Сбогом, Кейн Уест. Утрото идва със или без теб. Така че не ми трябваш.

Предписах си музикална терапия — пуснах си Рейчъл Платън „Битка“ и вече знаех не само, че ще съм добре, но и че съм много по-добре без него. Готова съм да ме зарежат отново, помислих си и се засмях.

Паркирах на безобразно скъпия паркинг до апартамента ми и въздъхнах шумно. Беше далеч по-лесно да убедя мозъка си, но със сърцето нещата не стояха така. И при положение че двете водеха люта битка, емоциите ми бяха разпалени и не можех да ги контролирам. И от напомпана и вдъхновена, докато измина петте пресечки до нас, се превърнах в тотална развалина. Сама, изгубена в мислите си, не обръщах внимание на нищо около мен.

Стъпките ми бяха уморени и бавни и когато завих към сградата ми, ме удари неочаквана паника, мощна тревожна вълна. Погледнах през рамо и се огледах. Ужасът и паниката не си отиваха и колкото по-бързо вървях към дома, толкова повече набираха сила.

Едва пред входната врата разбрах на какво се е дължала паниката. Видях причината. Подскочих и изпищях, когато забелязах някаква фигура в тъмното. По инстинкт се изтеглих назад и започнах да удрям където сваря със стиснати очи.

— Мамка му! — извика насилникът.

Но… този глас. Не беше никакъв насилник.

— Кейн! Какво правиш, по дяволите! Изкара ми ангелите. Пак!

Ръката му се вдигна към лицето, където току-що го бях ударила.

— Виждам, че имаш доста силен удар, Многознайнице.

— Съжалявам. Добре ли си? — Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите.

— Да, нищо ми няма. Не се притеснявай за това. Не исках да те изплаша. Точно звъннах по домофона. Мислех, че ще си се прибрала досега, понеже затваряте в полунощ.

— Сигурен ли си, че си добре?

Той махна ръката си, виждах как бузата му се зачервява и подува, но кимна.

— Така или иначе си го заслужавах.

Когато адреналинът започна да спада, осъзнах, че ръката ме боли. Много. Отварях и затварях дланта си и се питах дали не съм счупила някоя кост.

— Нарани ми ръката.

— Аз съм ти наранил ръката? Ти ме удари.

— Да, но ти си виновен. Изплаши ме. Отново. Какво ти става? Защо винаги седиш тук и чакаш?

— Нека видя ръката ти.

Изпънах я напред. Не беше разранена, но кокалчетата бяха започнали да се подуват. Кейн пое ръката ми. Сякаш някой пусна силен ток през тялото ми и това нямаше нищо общо с нараняването ми. Издърпах я бързо назад.

— Боли ли?

— Да — излъгах.

— Трябва да й сложим лед.

И когато го чух да говори в множествено число, се сетих, че мястото му изобщо не беше тук.

— Какво правиш тук?

Кейн сведе поглед, после ме погледна отново в очите. И от красотата му сърцето ми пак се разбърза. Изглеждаше изморен и стресиран, изтормозен, а и сега на лицето му се бе образувала буца. И въпреки това изглеждаше безумно красив. Онази красота, която никога не остарява, защото всеки път, когато я видиш, изпитваш изумление от ефекта, който има върху теб. Гласът му беше нежен.

— Трябва да говоря с теб, Рейчъл.

— Късно е.

— Не мога да чакам.

Когато се поколебах пред вратата, той го прие като нежелание от моя страна да го пусна.

— Може да седнем в някое кафене, ако искаш.

Пъхнах ръка в чантата си.

— Не, няма проблем. Искам да си сваля работните дрехи.

В асансьора тишината беше неловка. Виждах отражението на Кейн в сребристите врати, гледаше ме. Аз забих поглед в копчетата на таблото, сякаш движението на асансьора зависеше от погледа ми. Проклетото нещо пълзеше като охлюв.

Влязохме и аз отидох в кухнята, извадих от фризера един пакет замразен грах и го подадох на Кейн.

— Бузата ти се подува.

— Нищо й няма. Използвай го за ръката си.

Оставих пакета на плота и буквално хукнах към спалнята да се преоблека и да си събера мислите.

— Идвам след няколко минути.

Преди двайсет минути бях ядосана, пеех гневно „Битка“ в колата си, казвах си: Добре че се отървах от него! И сега надеждите ми отново пълзяха нагоре, защото се бе появил на вратата ми.

Бях жалка.

Какво правеше тук? Да не би да се е напил? Дано не се надява да му пусна набързо. Секс с Кейн. Проклех шибаното си либидо! Как можах дори да си го помисля?

Обух си клин, сложих потник, сресах си косата, измих се. Може даже да съм пръснала малко парфюм. (Никой да не е посмял да ме съди!) И точно да вляза във всекидневната, осъзнах, че в съзнанието ми е пълна каша.

Грабнах телефона си и зарових из плейлистата, за да се върна в онова настроение на гняв и готовност за борба. Намерих „Мразя всичко в теб“. Това щеше да свърши работа. Легнах на леглото, затворих очи, сложих си слушалките и се опитах да пренастроя мисленето си. И когато се почувствах по-силна и готова да застана лице в лице с Кейн, най-сетне излязох от спалнята.

— Нещо за пиене? — попитах, докато минавах край него на път за кухнята да си взема бутилка вода, макар че ми се искаше да си налея нещо по-силно.

— Не, благодаря.

Махнах капачката и отпих дълга глътка, а очите му следяха всяко мое движение.

— Е, за какво искаш да говорим?

— Може ли да седнем?

Изчака ме да седна. Бях по-близо до дивана, но нарочно седнах на стола срещу него, за да не сме прекалено близо един до друг. Тази вечер ролите ни се обърнаха, но имах нужда от личното си пространство, за да мисля, когато беше край мен.

Кейн седна, сключи длани и опря лакти върху коленете си, главата му се отпусна надолу и се загледа в обувките си. Никога не го бях виждала толкова притеснен. Беше абсолютната противоположност на равновесие и спокойствие. И колкото повече се обтягаше тишината между нас, толкова по-нетърпелива и изнервена ставах.

След цяла вечност (вероятно три-четири минути) той най-сетне вдигна глава, погледна ме, очите му бяха влажни, преливащи от болка. Толкова силно копнеех да го успокоя, но трябваше първо да защитя себе си. Това, което му причиняваше такава непоносима болка, скоро щеше да се прехвърли върху мен и щеше да боли.

— Не знам откъде да започна — гласът му беше дрезгав.

Има само един отговор в случаите, когато човек е така разтревожен, както беше Кейн в този момент.

— Какво ще кажеш да започнеш от самото начало?

Той кимна.

— Оттам трябваше да започна преди седмици. — Гледаше в очите ми, сякаш търсеше нещо. — Не ми дължиш нищо, но можеш ли да ми обещаеш нещо?

— Какво?

— Изслушай ме до края.

— Добре…

Кейн продължаваше да клати глава.

— Помниш ли първата вечер, когато се запознахме?

— В бара? Да.

— Казах ти, че ми изглеждаш позната, че съм те виждал някъде. Ти си помисли, че се опитвам да поведа разговор и да те свалям. Тогава не се сещах къде съм те виждал, но когато разбрах, че си в Бруклин Колидж, реших, че съм те виждал из университета.

— Искаш да кажеш, че сме се срещали преди? — сбърчих неразбиращо вежди.

Кейн кимна, лицето му беше много сериозно.

— Беше преди много време.

— Къде сме се виждали?

— В църква.

Какви ги приказваше, по дяволите? Наклоних глава настрани.

— В църква?

Кейн прокара пръсти през косата си и ме загледа. Изражението му ми късаше сърцето.

— Спомняш ли си, когато ходеше в „Свети Килиън“ всяка събота да говориш с един свещеник?

Тялото ми се скова, очите ми се разшириха.

— Откъде знаеш?

Той пак зарови поглед в очите ми.

— Не беше свещеник. Бях аз.

* * *

Мисля, че бях в шок. Не разбирах дори какво изпитвам. Не бях ядосана, не бях разстроена, просто… не чувствах нищо, сякаш бях изгубена в гъста мъгла и не можех да разбера накъде да тръгна. Дланите ми бяха потни, краката и ръцете ми тежаха, макар че бях седнала. Главата ми олекна, гадеше ми се. Хванах се за двете облегалки на стола.

— Рейчъл? — чух го да казва името ми, но всъщност не слушах. — Рейчъл? Може би трябва да легнеш.

Може би това трябваше да направя, но имах въпроси.

— Кога разбра, че съм аз?

Кейн се усмихна тъжно, бръкна в джоба си, отвори юмрука си и в дланта му видях шепа дребни монети.

— Запазих ги всичките. Нямам идея защо, но ги запазих. През всички тези години.

Още по-объркана, взех едната монета от дланта му.

— Това са…

— Да — кимна. — Същите, които хвърляше в изповедалнята, за да ми донесат късмет.

— Запазил си ги?

— Кълна се, още тогава знаех, че правя нещо лошо, но след като разбрах, че вярваш в добрия късмет въпреки всичко зло около теб, не можех да си тръгна, дори и да исках. Не зная защо ги запазих, но когато те видях как мяташ монетите на пода на спалнята ми, тогава ме удари.

— Защо не ми каза още тогава? Още същия ден?

— Не бях сигурен, а и мисля, че част от мен не искаше да повярва, че ти си детето, което е трябвало да живее с онова чудовище. Трябваше да съм сигурен. Всеки може да мята монети, или да е било просто случайност, така си казвах. И когато ми се отвори възможност, те попитах дали майка ти се е омъжила повторно.

Лицето ми се отпусна виновно.

— И аз казах „не“.

— Именно. И после у сестра ти…

— Тя спомена Бени.

Той кимна отново.

— Това не е всичко. Има още, Рейчъл.

Какво още можеше да е крил?

— Още?

— Нали знаеш, че Бени се сби с един клиент в гаража?

— Да?

— Не беше клиент. Аз бях. Тогава в събота, след като ти казах да се видим на другата сутрин, ти не се появи и реших да дойда до вас да видя какво става. На няколко пресечки от къщата ви спрях да заредя бензин и там видях същата кола, която бях видял пред дома ти предния ден. Спрях съвсем случайно.

— И какво се случи?

— Казах му да стои далеч от теб и от сестра ти. Той каза някои ужасни неща и после ме нападна с един ключ.

— Наранил те е?

— Няколко охлузвания и синини, но бях добре.

Виеше ми се свят.

— Не се чувствам добре.

— Толкова съжалявам, Рейчъл. За всичко, че те излъгах преди петнайсет години, че съм свещеник, че не отидох в полицията да потърся помощ по-рано. Затова че те нараниха заради моето бездействие. Ако не ти бях казал да дойдеш да се видим, онова животно нямаше да ви завари как си събирате багажа и нямаше… — Болката в гласа му беше ужасна. — Нямаше да те нарани. Толкова съжалявам.

Колкото и да ме болеше да го гледам така съсипан, исках да остана сама. Имах нужда от време да помисля. Беше прекалено много, за да го поема наведнъж.

Разговорите ми с онзи свещеник… това беше толкова, толкова отдавна, дори не помнех какво съм казвала, но по онова време бях напълно изгубена. Той беше единственият човек, който ме караше да се чувствам в безопасност. И когато разбрах, че не е било истина, че е било само едно момче, се чувствах… объркана, ядосана, предадена.

Но най-тежкото чувство беше срамът. Винаги бях съжалявала, че крих толкова дълго какво се случва. И бях отговорна, че сестра ми трябваше да мине през този ад заради мълчанието ми.

— Трябва да легна. — Усещах как ме гледа, но аз не намирах сили да го погледна. — Мисля, че трябва да си тръгнеш.

Той остана мълчалив доста време, а аз не го поглеждах. Гледах встрани.

Гласът му беше болезнен шепот:

— Съжалявам, Рейчъл. Много, много съжалявам.